Шарлот Бронте
Джейн Еър (36)

Тридесет и шеста глава

Съмна се. Станах призори. Един-два часа подреждах нещата си в чекмеджето на скрина и в гардероба, защото исках да оставя през време на краткото си отсъствие всичко в ред. През това време чух как Сейнт Джон излезе от стаята си. Той се спря до вратата ми; страхувах се да не почука, но той само пъхна под вратата едно листче. Аз го взех. Ето какво пишеше на него:

„Твърде внезапно се разделихте с мен снощи. Ако бяхте останали още малко, щяхте да положите ръце върху Христовия кръст и светия престол. Чакам окончателното ви решение точно след две седмици, когато се върна. Дотогава бъдете нащрек и се молете да не изпаднете в изкушение; вярвам, че духът ви е бодър, но плътта, както виждам, е слаба. Ще се моля за вас ежечасно.

Ваш: Сейнт Джон“.

„Духът ми — отговорих му мислено аз — е готов да направи онова, което е правилно, а плътта ми, надявам се, е достатъчно силна, за да изпълни волята на небето веднага щом тази воля ми стане добре известна. Във всеки случай имам достатъчно сили да търся и питам, за да намеря изход от мрака на съмненията към ясния ден на увереността.“

Беше първи юни, но утрото бе мрачно и студено; дъждът плющеше в прозореца. Чух как се отвори входната врата и Сейнт Джон излезе от къщи. От прозореца си видях как той прекоси градината. Пое пътя, който минаваше сред влажната пустош към Уиткрос, откъдето щеше да вземе дилижанса.

„Само след няколко часа ще тръгна по същия път, братовчеде — мислех си аз. — И също ще взема дилижанса от Уиткрос. И аз трябва да се видя с някои хора, да ги потърся в Англия, преди да я напусна завинаги.“

До закуската оставаха още два часа. През това време тихо се разхождах из стаята си и мислех за чудното явление, което промени всичките ми планове. Отново си спомних вътрешното усещане, което изпитах — успях да го възкреся в паметта си с всичката му необичайност. Спомних си гласа, който бях чула; непрекъснато си задавах въпроса откъде е идвал той — но също тъй напразно, както преди. Изглежда, той е звучал в мен, а не във външния свят. Аз се питах дали това не е било плод на нервното ми напрежение, измама за слуха ми. Не, не можех да допусна, да повярвам това; по-скоро то приличаше на някакъв проблясък. Чудотворният ток, разтърсил тялото ми, приличаше на земетресението, разклатило основите на затвора, в който са лежали Павел и Сила; той разтвори пред душата ми вратите на нейната тъмница, разкъса оковите й, пробуди я от сън, тя скочи разтреперана и напрегна слух, обзета от уплаха; сетне прозвуча три пъти викът, който порази слуха ми и развълнува сърцето ми, но духът ми не се изплаши и не се разколеба, а сякаш възтържествува, радвайки се, че му е дадена възможност да извърши нещо независещо от флегматичното тяло.

„След няколко дни — казах си аз най-сетне — ще узная нещо за онзи, чийто глас ме зовеше снощи. Писмата не доведоха до нищо — ще трябва сама да събера сведения.“

На закуска съобщих на Даяна и Мери, че заминавам и ще отсъствувам най-малко четири дни.

— Сама ли тръгваш, Джейн? — попитаха те.

— Да, трябва да видя един приятел, за когото напоследък се безпокоя, или поне да науча нещо за него.

Сестрите можеха да ми отговорят — и мислено те навярно са го сторили, — че досега не са знаели, че имам други приятели освен тях; самата аз често им бях говорила това, но с присъщата си деликатност те се въздържаха от каквито и да било забележки; Даяна само попита дали се чувствувам съвсем добре, за да пътувам: „Ти си тъй бледа“ — забеляза тя. Отвърнах, че ме мъчи само душевна тревога, но че се надявам скоро да се успокоя.

Когато продължих приготовленията си за път, никой не ме обезпокои с въпроси или подозрителни погледи, защото бях дала да се разбере, че сега не мога да съобщя плановете си; сестрите любезно и тактично запазиха мълчание и ми предоставиха свобода на действие, каквато при подобни обстоятелства бих им предоставила и аз.

Напуснах Муърхаус в три часа следобед и в четири и нещо вече стоях до пътепоказателя в Уиткрос, чакайки дилижанса, който трябваше да ме откара в далечния Торнфийлд. Сред тишината, която цареше по тези безлюдни пътища и пустинни хълмове, аз чух още отдалеч приближаването му. Това беше същата кола, от която преди една година слязох в лятната вечер на същото това място, обзета от отчаяние, без надежда, без цел. Махнах с ръка и колата спря. Седнах в нея — сега нямаше опасност да остана без пукната пара, след като платя пътуването. По пътя за Торнфийлд се чувствувах като пощенски гълъб, литнал към къщи.

Пътуването продължи денонощие и половина. Потеглих от Уиткрос във вторник следобед; рано сутринта в четвъртък спряхме да напоим конете в една странноприемница край пътя, която се издигаше сред зелени живи плетове, големи ливади и полегати спокойни хълмове. (Колко нежни бяха техните очертания и колко приветлива зеленината им в сравнение с мрачната пустош край Мортън!) Да, аз познах този пейзаж като чертите на добре известно лице и бях уверена, че мястото, към което съм се отправила, не е далеч.

— Колко има оттук до Торнфийлд? — попитах аз коняря в странноприемницата.

— Точно две мили, мадам — направо през полето. „Пътешествието ми е пред своя край“ — помислих аз, слязох от дилижанса, предадох куфара си на грижите на коняря, платих пътуването, дадох на кочияша бакшиш и поех към Торнфийлд; в ясното утро златните букви на фирмата над входа на странноприемницата, на която пишеше „Гербът на Рочестъровци“, блестяха внушително. Сърцето ми заби радостно, бях вече на земята на моя господар. Но внезапно то се сви — осени ме мисълта: „Ами ако господарят ти не е в Англия? Или дори да е в Торнфийлд, закъдето бързаш по-скоро да стигнеш, кой е там при него? Неговата луда жена. Следователно ти нямаш работа там: не бива нито да говориш с него, нито да търсиш компанията му. Напразно си дошла тук, по-добре се върни обратно — настояваше предупредителният глас. — Разпитай за него в странноприемницата; там ще научиш всичко, което те интересува, и съмненията може би ще се разсеят за миг. Иди и попитай дали мистър Рочестър е в имението си.“

Това решение беше разумно; и все пак аз не можех да си наложа да го изпълня. Тъй се боях от някой отговор, който можеше да ме хвърли в отчаяние! Да поддържам неведението си, значеше да поддържам надеждата си; нека още веднъж видя този дом, озарен от нейните лъчи! Пред мен бяха стълбичките на оградата и полята, по които бързах в утрото на бягството си от Торнфийлд глуха и сляпа за всичко, отчаяна, преследвана и терзана от отмъстителните фурии^[1]; още не бях решила откъде да мина, когато се озовах сред тези поля. Как бързо вървях! Колко често се затичвах! Как се вглеждах в далечината, очаквайки да зърна пред погледа си любимите горички! С какво радостно чувство гледах познатите дървета, поляни и хълмове!

Накрая навлязох в горичките край имението. Силното грачене на гарваните нарушаваше утринната тишина.

Странен възторг ме обзе — аз забързах напред. Още една ливада, още една пътечка и ето — пред мен са оградата, постройките в двора, но самата сграда и гарвановите гнезда все още не се виждат. „Най-напред ще хвърля поглед към фасадата — реших аз, — та гордите й бойници в миг да поразят взора ми с благородното си величие и да мога веднага да определя прозореца на моя господар: може би той стои на прозореца — мистър Рочестър става рано, — а може би се разхожда из овощната градина или по плочите пред къщата. Да можех да го зърна поне за минутка! Но не — нима съм толкова неразумна, че да се втурна към него? Не зная, не съм сигурна. А ако се втурна, какво ще се случи? Нищо страшно! Нима е престъпление неговият поглед още веднъж да оживи сърцето ми?… Но какво бълнувам! Може би в тази минута той гледа изгрева на слънцето над Пиренеите или над някое тихо южно море.“

Заобиколих ниската стена на овощната градина и завих зад ъгъла й; тук имаше врата с две каменни колони, която водеше към една поляна. Надзъртайки зад една от тези колони, аз можех свободно да огледам цялата фасада на господарския дом. Предпазливо подадох глава, искайки да проверя дали не са вдигнати транспарантите на някоя от спалните; от мястото ми всичко се виждаше като на длан — бойниците, прозорците, дългата фасада.

Навярно летящите над главата ми гарвани ме следяха, докато наблюдавах къщата. Не зная какво мислеха те. Сигурно се чудеха на плахостта и предпазливостта ми, които лека-полека се смениха с безразсъдна смелост. Надзърнах веднъж, после по-смело още веднъж и напускайки скривалището си, втурнах се през ливадата, след което спрях като закована пред големия господарски дом и дръзко вперих поглед в него. „Що за престорена плахост отначало — можеха да си кажат гарваните — и що за глупашка необузданост сега?“

Читателю, разреши ми да направя едно малко сравнение.

Влюбеният заварва любимата си заспала на един обрасъл с мъх склон. Иска му се да й се полюбува, без да я събуди. Той тихичко приближава към нея по тревата, за да не вдига шум. Спира — сторило му се е, че тя трепва. Той отстъпва — за нищо на света не би искал тя да го види. Но всичко е тихо и той отново приближава. Навежда се над нея. Лицето й е покрито с лек воал. Той го повдига, навежда се по-ниско — погледът му предвкусва омайната красота, която ще се разкрие след миг: жизнена, цветуща и пленителна млада жена в ложето на съня. Как я пие той с погледа си! И изведнъж се вцепенява. Трепва. Буйно сграбчва в обятията си тялото, което преди минута не е дръзвал да докосне с пръст! Зове я по име, сетне слага на земята своя скъпоценен товар и го гледа с безумен поглед. Той я грабва така буйно, той я вика така силно, той я гледа с такъв поглед, защото нищо не е в състояние да я разбуди. Мислеше, че любимата му сладко спи, а я намери мъртва и студена.

Готвех се с плаха радост да зърна внушителната сграда, а видях окадени развалини.

Нямаше нужда да се крия зад колоната и да гледам крадешком прозорците, страхувайки се, че зад тях вече се е пробудил животът! Нямаше нужда да се ослушвам дали няма да се отвори някоя врата, дали няма да прозвучат стъпки по плочите пред къщата или по пясъчната алея. Моравата и паркът бяха занемарени и запустели; мрачно зееше входната врата. От зданието (спомних си моя сън) бе останала само фасадата — висока обгоряла стена, по която се чернееха дупките на прозорците; нито покрив, нито бойници, нито комини — всичко бе рухнало.

Над развалините беше надвиснало гробно мълчание, мъртва тишина. Не бе чудно, че писмата, адресирани дотук, оставаха без отговор; със същия успех бих могла да се обърна към някоя каменна гробница. Почернелите камъни ясно говореха за съдбата, която беше постигнала този дом — той бе опожарен. Но как? Каква тайна криеха тези развалини? Какво бе загинало в пламъците на пожара освен мазилката, мрамора и дървото? Или бе пострадало не само имуществото, а и нечий живот? Ако е така, тогава чий? Страшен въпрос! Тук нямаше никой, който да ми отговори на него — нямаше никакви следи, никакви признаци на живот.

Бродейки сред рухналите стени и опустошеното здание, аз се убедих, че бедствието не е станало скоро. През зимата снеговете са трупали преспи зад тази стена, а дъждовете са струели през дупките на прозорците; и сега, през пролетта, сред купчините мокър боклук, се бе раззеленила растителност — тук-таме между камъните и падналите тавански греди беше поникнала трева и растяха бурени.

О, къде е сега злощастният собственик на тези развалини? В коя страна е той? Под чие покровителство живее? Погледът ми неволно се устреми към сивата черковна камбанария край пътната врата и аз се запитах дали той не почива в тясната мраморна гробница до Деймър дьо Рочестър.

Трябваше да получа отговор на тези въпроси. Но това можеше да стане само в странноприемницата и аз, без да губя нито минута, се упътих натам. Закуската ми поднесе самият собственик на странноприемницата. Помолих го да затвори вратата и да поседне при мен — трябва да го попитам за нещо. Но когато той седна на моята маса, не знаех с какво да започна — с такъв ужас очаквах отговорите му. Все пак печалната картина, която току-що бях видяла пред очите си, до известна степен ме бе подготвила за лоши новини. Собственикът на странноприемницата бе почтен на вид човек на средна възраст.

— Вие сигурно знаете имението Торнфийлд — рекох аз най-сетне.

— Да, мадам; по-рано живеех там.

— Така ли?

„Сигурно преди мен — помислих си аз, — тъй като не го познавам.“

— Бях иконом на покойния мистър Рочестър — добави той.

„На покойния!“ Този удар, от който толкова се боях, сякаш се стовари върху мен с цялата си сила.

— На покойния ли! — изтръгна се от устните ми. — Нима той умря?

— Говоря за бащата на сегашния собственик мистър Едуард — поясни той.

Отдъхнах си; кръвта отново затече в жилите ми. От тези думи се убедих напълно, че мистър Едуард, моят мистър Рочестър (Бог да го пази, където и да се намира!) е поне жив, тъй като го нарекоха „сегашния собственик“. Блажени слова! Бях готова да изслушам сравнително спокойно всичко, което би последвало след тях — независимо какво. „Щом той не е в гроба — мислех си аз, — ще мога да понеса дори новината, че се намира на другия край на света.“

— А мистър Рочестър сега в Торнфийлд ли е? — попитах аз, знаейки, разбира се, предварително какъв ще бъде отговорът, но по този начин исках да избягна прекия въпрос.

— Не, мадам, о, не! Там не живее никой. Вие, изглежда, не сте тукашна. Иначе щяхте да знаете какво се случи миналата есен. Господарската къща изгоря. Това стана тъкмо по времето, когато се берат овошките. Страшно нещастие! Колко скъпа покъщнина изгоря, почти нищо не спасиха от нея! Пожарът избухна посред нощ и когато пристигнаха пожарникарите от Милкоут, къщата беше вече цялата обхваната от пламъци. Страшна картина! Видях с очите си всичко.

— Посред нощ! — промърморих аз. Да, това винаги е било съдбоносното време за Торнфийлд. — А причината за пожара не е ли известна?

— Имаше предположения, мадам. И те се потвърдиха без всякакво съмнение. Знаете ли — продължи той, като приближи стола си малко по-напред и заговори по-тихо, — че в имението е живяла една жена… тя била луда.

— Чувала съм нещо такова.

— Държали я под много строг надзор, мадам; цели няколко години никой нищо не знаеше за нея. Никой не я бе виждал; носеха се само слухове, че има такава жена в замъка; а каква е тя, никой не знаеше. Казваха, че мистър Едуард я довел от чужбина; някои мислеха, че му е любовница. Но преди една година се случи странно нещо, много странно.

Страхувах се да не чуя историята на собствената си съдба и се опитах да върна разказвача към основната тема.

— Кажете ми нещо за жената!

— Тази жена, мадам — отговори той, — се оказа, че била жената на мистър Рочестър! И това стана ясно по най-странен начин. В замъка живеело едно младо момиче, гувернантка, в което мистър Рочестър…

— Но как стана пожарът? — прекъснах го аз.

— Тъкмо за него ще ви разправя… в което мистър Рочестър се влюбил. Прислужниците разказват, че не са виждали друг толкова влюбен човек: господарят им вървял все подир нея. Всички те го следели — вие знаете, мадам, прислугата обича да върши това — и казват, че просто бил луд по нея: само той виждал в нея нещо много красиво. Тя била такава една дребничка, същинско момиченце! Никога не съм я виждал, но ми е разказвала за нея прислужницата Лия. Лия много я харесваше. Но мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тази гувернантка нямала и двадесет години; и знаете ли, когато един мъж на неговата възраст се влюби в някое момиче, често пъти ти се струва, че е омагьосан. И тъй, той намислил да се ожени за нея.

— За това ще ми разкажете друг път — рекох аз, — а сега поради известни причини бих искала да чуя всичко за пожара. Имаше ли предположения, че в тази работа може да има пръст лудата — мисис Рочестър?

— Вие отгатнахте, мадам; съвсем сигурно е, че тъкмо тя, а не някой друг, е запалила къщата. За нея се грижела една жена, казвала се мисис Пул — пъргава и съвсем порядъчна, само че си имала един недостатък — от този недостатък страдат много болногледачки и изобщо възрастните жени: винаги държала при себе си бутилка джин и понякога си посръбвала повечко. То е извинително — животът й бил тежък с тази луда; но по-добре да не е пила, защото, веднага щом мисис Пул заспяла дълбоко, когато си пийнела повечко джин, лудата, хитра като дявол, измъквала ключовете й от джоба, излизала от стаята си, тръгвала из къщата и измисляла всякакви злодейства. Казват, че един път едва не изгорила жив мъжа си, както спял; но за това не знам нищо повече. И така, в нощта на пожара тя първо запалила завесите в стаята до нейната, а после слязла на по-долния етаж и се упътила към стаята на гувернантката (сякаш се досещала за всичко и искала да й отмъсти) и запалила леглото; но за щастие в него никой не спял. Гувернантката избягала два месеца преди това и макар мистър Рочестър да я търсил като най-скъп за него човек, не успял да научи нищо за нея и просто обезумял от мъка; той всякога бил сдържан, ала след като я изгубил, почнал да се нахвърля на хората и никого не искал да види. Икономката си, мисис Феърфакс, той изпратил при нейни познати, но постъпил с нея съвестно, осигурявайки й рента до края на живота й; тя заслужава — много добра жена беше. Възпитаницата си, мис Адел, настанил в училище. Отчуждил се от всички околни благородници и се затворил като отшелник в дома си.

— Как? Нима мистър Рочестър не е напуснал Англия?

— Да е напуснал Англия ли? Господи! Не! Той не прекрачвал прага на къщата си; само нощем се скитал като призрак из парка и из овощната градина, сякаш бил побъркан; а на мен ми се струва, че наистина е бил побъркан — защото, мадам, нямаше друг такъв умен, горд и смел мъж като него, преди да се появи на пътя му тази нищо и никаква гувернантка. Той не пиеше, не играеше карти, не залагаше пари на конни състезания като някои други и макар да не беше много хубав, нямаше равен по храброст и по сила на волята. Познавам го от дете и неведнъж съжалявах, че мис Еър не се е провалила вдън земя, преди да дойде в имението Торнфийлд.

— Значи, мистър Рочестър си е бил в къщи, когато избухнал пожарът?

— Ами къде другаде? Той се качи на горния етаж, когато всичко наоколо вече гореше, събуди спящите прислужници и им помогна да слязат долу, а после се върна, за да спаси лудата си жена, за която мислеше, че е заключена в стаята си. Тогава му извикаха, че е на покрива; и действително тя стоеше там, размахваше ръце над бойниците и викаше така, че се чуваше на цяла миля; чух я и я видях със собствените си очи: едра жена с дълги черни коси; те се вееха сред пламъците. Видях, а и други видяха как мистър Рочестър се показа на покрива; чухме го, че извика: „Бърта!“, а сетне се приближи до нея. И тогава, мадам, тя изпищя, скочи долу и след миг лежеше на пихтия върху плочите.

— Мъртва ли?

— Ами как? Да, мъртва като камъните, които бяха опръскани с мозъка и кръвта й.

— Господи!

— Да, мадам, страшна картина! Той потрепери.

— А после — продължавах упорито да го разпитвам аз.

— Е, после цялата къща изгоря до основи; сега тук-таме стърчи по някоя част от стена.

— А друг някой загина ли?

— Не, но може би щеше да е по-добре още някой да загине.

— Кого имате пред вид?

— Бедния мистър Едуард! — възкликна той. — Мислил ли съм, че ще се случи с него такова нещастие! Някои казват, че справедливо е наказан, задето криел, че е женен и искал да се ожени за друга жена, когато жена му била жива. Ала на мен ми е жал за него.

— Но нали казахте, че е жив! — изненадах се аз.

— Да, да; той е жив, но мнозина мислят, че е било по-добре да умре.

— Как? Защо? — Кръвта ми отново се смрази. — Къде е той? — попитах аз. — В Англия ли?

— Да, в Англия; не може да напусне Англия — предполагам, че сега стои все на едно и също място.

В каква агония се гърчеше сърцето ми! А този човек сякаш бе решил да продължи мъките ми.

— Той е съвсем сляп — каза накрая собственикът на странноприемницата. — Да, съвсем ослепя нашият мистър Едуард!

Аз се страхувах от нещо по-лошо. Страхувах се да не е загубил разсъдъка си. Успях да събера сили, за да попитам как го е сполетяло това нещастие.

— Все заради тази негова храброст и дори донякъде заради неговата доброта: не искаше да напусне къщата, докато не излязат всички от нея. Когато слизаше по главните стълби, след като мисис Рочестър се хвърли от покрива, изведнъж се разнесе страшен трясък и всичко рухна. Измъкнаха го изпод развалините жив, но тежко ранен: една греда паднала така, че малко го запазила, но му извадила едното око и му раздробила китката на ръката — мистър Картър, лекарят, трябваше веднага да я отреже. Сетне другото му око се възпали и той ослепя напълно. Сега е съвсем безпомощен — сляп и сакат.

— Къде е той? Къде живее сега?

— Във Фърндийн, той има там друго имение — на около трийсет мили оттук; много глухо място.

— Кой е при него?

— Старият Джон с жена си; мистър Рочестър не пожела да вземе никого другиго. Те казват, че той вече не е човек.

— Имате ли някакво превозно средство?

— Имаме един екипаж, мадам, много удобен екипаж.

— Веднага кажете да впрягат и ако кочияшът ме закара до Фърндийн, преди да мръкне, ще платя и на вас, и на него двойно.