Шарлот Бронте
Джейн Еър (34)

Тридесет и четвърта глава

Към Коледа всички формалности бяха извършени. Наближаваха празниците. Разпуснах ученичките си и се погрижих за случая те да не останат без подаръци. Успехът ни прави щедри и да дадем нещо, когато сме получили много, значи да отворим крана на преливащите у нас чувства.

Отдавна бях забелязала с радост, че много от моите ученички ме обичат; при раздялата с тях аз отново се убедих в това — те тъй просто и искрено ми изразиха своята привързаност! Дълбоко ме радваше убеждението, че съм завоювала известно място в техните чисти сърца, и аз им обещах за в бъдеще всяка седмица да се отбивам в училището и да ги занимавам по един час.

Мистър Ривърс дойде точно в момента, когато се бях разделила с ученичките — те бяха вече шестдесет, — заключила вратата и застанала с ключ в ръка, отправяйки прощални думи към пет-шест от най-добрите; това бяха учтиви, скромни и умни млади момичета, каквито често се срещат сред английското селячество.

— Не ви ли се струва, че сте възнаградена за упорития си труд? — попита мистър Ривърс, когато те се отдалечиха. — Не ви ли радва мисълта, че сте принесли полза на вашите ученички?

— Без съмнение.

— При това вие се трудихте само няколко месеца! А нима целият живот, посветен на усъвършенствуването на човешкия род, не може да се смята за правилно преживян?

— Не оспорвам това — казах аз, — но не бих могла да се посветя за цял живот на тази идея; наред със способностите на другите искам да развивам и собствените си способности. Трябва да ги развивам, но не ми говорете повече за училището; дейността ми в него приключи и сега искам да почувствувам празника с пълна сила.

Лицето му стана сериозно.

— Какво ви е? Защо така изведнъж се разпалихте? Какво мислите да правите?

— Да действувам, и то колкото може по-енергично!

И преди всичко искам да ви помоля да освободите Хана и да си потърсите друга прислужница.

— Да не би да ви трябва на вас?

— Да, нека дойде с мен в Муърхаус. Даяна и Мери ще се върнат там след седмица и когато пристигнат, искам да намерят всичко в ред.

— Разбирам; а аз си рекох, че сте намислили някакво пътешествие. Ще освободя Хана, разбира се.

— Кажете й утре да бъде готова; ето ви ключа от училището, а утре ще ви предам и ключа от моето жилище.

Сейнт Джон взе ключа.

— Вие се разделяте с него така леко — каза той. — Не мога съвсем добре да разбера веселото ви настроение, тъй като не зная какво занятие сте си избрали в замяна на това, което преустановявате. Каква цел, каква задача, каква амбиция ще ви импулсират сега?

— Най-близката ми цел е да почистя (Разбирате ли напълно значението на тази дума?), да почистя целия Муърхаус от тавана до мазето; следващата ми цел — с помощта на восък, газ и много вълнени парцали да го направя да блести като нов; третата цел — да определя с математическа точност мястото на всеки стол, маса, легло, килим; сетне ще ви разоря, като изгоря цели тонове въглища и торф, за да затопля хубавичко всички стаи и накрая — двата последни дни преди пристигането на вашите сестри — ще разбиваме с Хана яйца, ще чистим стафиди, ще чукаме подправки, ще печем коледни питки, ще правим пълнеж за сладки и ще извършим тържествено ред други кулинарни обреди, за които думите могат да дадат само приблизителна представа на такива непосветени хора като вас. С една дума, крайната ми цел ще бъде привеждането на всичко в пълен ред до идущия четвъртък — деня, в който пристигат Даяна и Мери; а амбицията ми се свежда към това, посрещането им да бъде образцово.

Сейнт Джон леко се усмихна, обаче си остана недоволен.

— Всичко това засега е хубаво — каза той, — но всъщност аз се надявам, че когато премине първият полет на увлечението ви, ще насочите погледа си към нещо по-възвишено от домашните радости и удоволствия.

— Това са най-хубавите неща на света — прекъснах го аз.

— Не, Джейн, не; земният живот ни е даден съвсем не за наслада и не се опитвайте да го превръщате в такъв; той не е и за почивка — не се отдавайте на леност.

— Напротив, аз съм решила да работя.

— Джейн, сега, разбира се, всичко това е напълно извинително; давам ви два месеца, за да се насладите до насита на новото си положение и на радостта от тези късно придобити роднински връзки; но после, надявам се, ще отправите поглед отвъд Муърхаус, Мортън и компанията на сестрите ми и ще се издигнете над егоистичното спокойствие и удобствата на осигурения живот. Вярвам, че вашата енергия отново не ще ви дава покой.

Аз учудено го погледнах.

— Сейнт Джон — казах аз, — много лошо е, че говорите така. Аз се готвя да бъда щастлива като кралица, а вие се мъчите да всеете в сърцето ми тревога. Защо?

— За да не унищожите дадените ви от бога таланти, за които един ден ще давате пред него точна сметка. Предупреждавам ви, Джейн, ще ви наблюдавам постоянно и зорко. Ще се помъча да обуздая необикновената разпаленост, с която се отдавате на нищожни домашни радости. Не се хващайте тъй здраво за плътските окови; спестете своя плам и постоянство за по-достойна цел; не ги пилейте за нищожни, преходни неща. Чувате ли, Джейн?

— Да; със същия успех вие бихте могли да се обърнете към някоя стена. Чувствувам, че имам всичкото основание да бъда щастлива и ще бъда щастлива. Довиждане!

И аз бях щастлива в Муърхаус; работех усилено, а също и Хана; харесваше й, че съм тъй весела сред тази суетня в една къща, в която всичко е обърнато наопаки, че имам възможност да бърша, да тупам, да разтребвам и готвя. С каква радост след един-два дни на страшен безпорядък започнахме постепенно да въвеждаме ред в създадения от нас хаос! Малко преди това аз ходих в С…, за да купя някои нови мебели, тъй като моите братовчеди ми бяха дали неограничено право да променя покъщнината, както си искам, и за тази цел ми беше отделена известна сума. Всекидневната и спалните оставих почти без изменение, понеже знаех, че Даяна и Мери ще изпитат по-приятно чувство, като видят отново старите семейни маси, столове и легла, отколкото най-изисканата мебелировка. Обаче все пак известни нови неща бяха необходими, за да придадат тържественост при посрещането на сестрите. Купих красиви тъмни килими и завеси, грижливо изработени старинни украшения от порцелан и бронз, нови покривки, огледала и тоалетни принадлежности — всичко това внасяше нов облик в наредбата на стаите, без да прави силно впечатление. Стаята и спалнята за гости обзаведох с нови мебели от стар махагон с яркочервена тапицерия; в коридора и по стълбите разстлах пътеки и килими. Когато всичко беше готово, реших, че вътрешността на Муърхаус е образец на весел, непретенциозен кът, макар отвън през това време на годината къщата да изглеждаше мрачна и неприветлива.

Най-сетне настъпи знаменателният четвъртък. Очаквахме сестрите да пристигнат привечер и още по здрач бяха запалени камините на горните и долните стаи; кухнята блестеше от чистота и ред. Аз и Хана се преоблякохме и всичко беше готово.

Сейнт Джон пристигна пръв. Бях го помолила да не идва в Муърхаус, докато не бъде всичко готово, но само мисълта за такава неприятна и банална суетня в къщата беше достатъчна да го държи на разстояние. Той ме завари в кухнята, където наглеждах кифличките за чая, които се печаха. Като се приближи, попита ме дали съм доволна от слугинската си работа. Отговорих му с покана да извърши заедно с мен основен преглед на цялата къща и успях да го склоня с цената на големи усилия. Той едва-едва поглеждаше през вратите, които отварях. Като огледа горния и долния етаж, заяви, че аз, изглежда, съм положила доста сили и грижи, щом съм могла за толкова кратко време да направя такива значителни промени, обаче не изрази нито с една дума някакво удоволствие във връзка с обновлението на жилището му.

Мълчанието му помрачи радостта ми. Мина ми през ума, че това новаторство сигурно е внесло безпорядък в скъпите му спомени. Попитах го така ли е. Разбира се, тонът ми беше доста унил.

Съвсем не, напротив, Сейнт Джон забеляза, че съм се отнесла към всичко, на което държал, внимателно и грижливо; той дори се страхувал, че съм отделила за тези дреболии по-голямо от необходимото внимание. Колко скъпоценни минути например съм изгубила, когато съм мислила как да подредя тази стая? Впрочем бих ли могла да му кажа къде е сложена еди-коя си книга?

Снех томчето от етажерката; той го взе и като се упъти към любимото си кътче до прозореца, седна и започна да чете.

Наистина, скъпи читателю, това никак не ми хареса. Сейнт Джон беше прекрасен човек, но аз започвах да чувствувам, че той е прав, като се нарича суров и студен. Не го привличаха нито обикновените човешки чувства, нито домашните радости, а тихите удоволствия на живота не го пленяваха. Сейнт Джон действително живееше само за най-високите си и благородни стремежи, като сам не знаеше отдих и беше недоволен, когато другите почиваха. Гледайки гордото му чело, застинало като камък, прекрасните черти на съсредоточеното му лице, аз изведнъж разбрах, че той едва ли ще бъде добър съпруг и че на жена му няма да бъде леко. Долових по някаква интуиция характера на любовта му към мис Оливър и се съгласих с него, че това е само чувствена любов. Стана ми ясно защо Сейнт Джон се презира за трескавото си състояние, причина за което бе тя, защо трябваше да се стреми да потисне и убие тази любов, защо се съмняваше дали тя би могла да донесе и на двамата трайно щастие. Разбрах, че Сейнт Джон е направен от същия материал, от който природата създава героите — християни и езичници: законодатели, държавници, завоеватели — мощна твърдина, изпълнена с велики стремежи; но край домашното огнище тя много често се обръщаше в студена, недодялана колона — мрачна и неподходяща за там.

„Гостната не е място за него — мислех си аз. — Хималайските хребети, африканската джунгла, даже заразените с чума гвинейски крайбрежни блата повече подхождат за такава натура. Как да не бяга от тихото домашно огнище? Тук всичко му е чуждо, силите му са сковани, те не могат да се развият и да се проявят напълно. Само в борбата и в изпитанията, където се изисква мъжество, енергия и смелост, той ще говори и действува като вожд. Но дори едно дете би имало превъзходство над него в домашна среда. Той е прав, че си е избрал да бъде мисионер — сега разбирам това.“

— Идват! Идват! — завика Хана, разтваряйки широко вратата на всекидневната. В същия миг старият Карло радостно залая.

Изтичах навън. Беше вече тъмно, но ясно се чуваше шум от колела. Хана бързо запали фенера. Каретата спря пред вратичката; кочияшът отвори вратата на каретата и от нея слязоха две познати фигури.

Хвърлих се към тях и притиснах лице първо до нежните бузи на Мери, после до буйните къдрици на Даяна. И двете момичета се смееха, целуваха мен и Хана, милваха Карло, който полудя от радост, развълнувано питаха всичко ли е в ред и като се успокоиха, забързаха към къщи.

И двете се бяха схванали от дългото пътуване и друсане и измръзнали от студения вечерен вятър; но милите им лица бързо се оживиха край веселия огън. Докато кочияшът и Хана внасяха багажа им, те попитаха къде е Сейнт Джон. В тази минута той излезе от всекидневната. Сестрите топло го прегърнаха. Той спокойно ги целуна, изрече полугласно няколко приветствени думи, постоя малко, отговаряйки на въпросите им, а после заяви, че ще ги чака в гостната и се отправи натам като към някое тихо убежище.

Запалих свещите, за да се качим горе, но Даяна първо се разпореди да нахранят кочияша, а сетне двете момичета ме последваха. Те бяха във възторг от подреждането и украсата на стаите им, от новите драперии, килими и пъстри порцеланови вази и горещо ми благодариха. Аз ликувах, че вкусовете ни чудесно съвпадат и че това, което бях извършила, прави по-радостно завръщането им.

Прекарахме чудесна вечер. Братовчедките ми бяха тъй весели и жизнерадостни, тъй много и увлекателно говориха, че мълчаливостта на Сейнт Джон не се забелязваше; той искрено се радваше на завръщането на сестрите си, но шумното им оживление и веселата им бъбривост не му се нравеха. Най-голямото събитие в този ден — пристигането на Даяна и Мери — му беше приятно, ала свързаните с това суматоха и оживление го дразнеха. Изглежда, искаше му се по-скоро да настъпи следващият, по-спокоен ден. В най-големия разгар на нашето веселие, около един час след чая, на вратата се почука. Влезе Хана и каза, че по това късно време е дошъл някакъв клет момък и моли мистър Ривърс да посети майка му, която умирала.

— Къде живеят те, Хана?

— На самия Уиткроски хълм, горе-долу на четири мили оттук, и при това трябва да се върви все през треволяци и пущинаци.

— Кажете му, че ще отида.

— Послушайте, сър, по-добре е да не ходите. Няма по-лош път от този нощем; няма да можете да минете през блатото. А при това нощта е такава проклета — вятърът просто ще ви събори. По-добре да й предадат, сър, че ще отидете утре заран.

Но Сейнт Джон беше вече в коридора и слагаше наметалото си; без ропот, без възражения той излезе. Беше девет часът. Той се върна чак около полунощ, изгладнял и изморен, но изглеждаше по-щастлив, отколкото при тръгването си. Бе изпълнил дълга си, удържал над себе си нова победа, проявил сила на волята и себеотрицание и сега беше доволен.

Страхувам се, че цялата следваща седмица търпението му е било подложено на изпитание. През тази седмица бе Коледа и ние не се занимавахме с никаква работа, а прекарвахме времето във весели домашни развлечения. Чистият въздух, непринудеността на домашния живот, зората на благополучието действуваха на душите на Даяна и Мери като живителен еликсир; те бяха весели от сутрин до вечер. Говореха, без да спрат; и техните разговори — остроумни, съдържателни и оригинални — така ме очароваха, че пред всяко друго занимание предпочитах да слушам и да разговарям с тях. Сейнт Джон не осъждаше нашето оживление, но избягваше да взема участие в него и рядко биваше в къщи; енорията му бе голяма, хората живееха пръснати един от друг и той всеки ден трябваше да посещава болни и нуждаещи се в различни нейни краища.

Една сутрин на закуска Даяна, като прекара няколко минути в размисъл, попита брат си дали не е променил плановете си.

— Не съм ги променил и не ще ги променя — бе отговорът. И той ни съобщи, че заминаването му за Индия сега е окончателно определено за идущата година.

— А Розамънд Оливър? — попита Мери. Тези думи, изглежда, се откъснаха неволно от устата й: личеше, че тя с удоволствие би ги взела обратно. Сейнт Джон, който държеше в ръцете си книга (той имаше лошия навик да чете на масата), я затвори и вдигна очи към сестра си.

— Розамънд Оливър — каза той — ще се омъжи за мистър Гранби, един от най-знатните и уважавани хора в С… внук и наследник на сър Фредрик Гранби; научих вчера това от баща й.

Ние неволно се спогледахме, а после погледнахме него; лицето му никак не промени изражението си.

— Този брак ми се струва прибързан — забеляза Даяна, — те се познават отскоро.

— Само от два месеца; запознали се през октомври на традиционния бал в С… Но там, където няма препятствия, както в този случай, там, където бракът е желателен във всяко отношение, няма нужда от отлагане; те ще се оженят веднага щом замъкът в С., който сър Фредрик ще им отстъпи, бъде готов, за да се настанят в него.

Още първия път, когато останах насаме със Сейнт Джон, след като научих това, у мен се яви силно желание да го попитам не е ли огорчен от това събитие; но, изглежда, той толкова малко се нуждаеше от съчувствие, че аз не се реших да подхвана тази тема и дори се засрамих, като си спомних как веднъж бях дръзнала да сторя това. Пък и бях отвикнала да разговарям с него: той отново бе надянал ледената броня на затвореността си, която смразяваше и моята откровеност. Въпреки обещанието си Сейнт Джон се отнасяше към мен не като към сестрите си; в студеното му държане винаги личеше, че прави разлика между мен и тях, което едва ли би могло да допринесе за създаване атмосфера на сърдечност; с една дума, сега, когато му бе известно, че съм негова роднина и живеех под един покрив с него, аз чувствувах, че разстоянието между нас е по-голямо, отколкото преди, когато бях за него само една селска учителка. Спомних си колко далеч бе отишъл той веднъж в своята откровеност и никак не можех да разбера сегашната му студенина. Затова много се учудих, когато Сейнт Джон внезапно вдигна глава от бюрото, над което се бе навел, и каза:

— Както виждате, Джейн, сражението бе дадено и победата спечелена. — От учудване аз не можах да му отговоря веднага, но след минутно колебание рекох:

— А уверен ли сте, че тази победа не ви струва твърде скъпо? Още една такава победа би ви погубила.

— Не мисля така; а дори да е така, това няма голямо значение за мен; повече не ще се наложи да водя борба от такъв характер. Изходът на битката е благоприятен, пътят е свободен и аз благодаря на всевишния за това. — Като каза тези думи, той потъна в мълчание, задълбочил се над книжата си.

Когато нашето щастливо вълнение (тоест вълнението на Даяна, Мери и моето) поотслабна и ние се върнахме към обичайните си навици и постоянните си занимания, Сейнт Джон почна по-дълго да се задържа в къщи; понякога прекарваше в една стая с нас цели часове. Мери рисуваше, Даяна четеше за обща култура — нещо, което за мое учудване вършеше с постоянство, — аз упорито учех немски, а той бе погълнат от тайнствената си работа, своего рода мистика — изучаване на някакъв източен език, което смяташе необходимо за изпълнение на плановете си.

В тези часове, седнал в своето кътче, Сейнт Джон изглеждаше спокоен и съсредоточен; но сините му очи от време на време се откъсваха от тайнствените букви на екзотичния език, блуждаеха из стаята и понякога за дълго, с настойчиво внимание, се спираха на нас — неговите другари по занятие; ако някоя от нас уловеше погледа му, той веднага отвръщаше очи, ала после изпитателният му взор отново се насочваше към нашата маса. Недоумявах какво можеше да значи това. Също тъй непонятно ми беше и постоянното удоволствие, което му доставяше такъв, бих казала, незначителен повод като ежеседмичните ми посещения на мортънското училище; още повече се учудвах на това, че когато времето бе лошо — валеше сняг или дъжд или духаше силен вятър — и братовчедките ми ме убеждаваха да остана в къщи, той всеки път се подиграваше на тези техни опасения и ме подканяше да изпълня дълга си въпреки бушуващите стихии.

— Джейн съвсем не е хилаво създание, както предполагате — казваше той; — тя също тъй малко се бои от планинския вихър, проливния дъжд или снега, както всеки от нас. Тя има здрав и издръжлив организъм, който по-лесно се приспособява към промените на климата, отколкото организмът на някой много по-здрав на вид човек.

И когато се връщах, понякога много уморена и измъчена от лошото време, аз никога не смеех да се оплаквам, защото виждах, че това ще го разгневи: при всички обстоятелства той искаше мъжество; всяко малодушие предизвикваше негодуванието му.

Но един следобед си позволих да остана в къщи, тъй като силно се бях простудила. Този път в Мортън отидоха братовчедките ми. Седях и четях Шилер, а Сейнт Джон се бе задълбочил над измачканите свитъци, написани на непознатия източен език. Като свърших превода, който направих за упражнение, аз случайно погледнах към него и веднага се озовах под въздействието на проницателните му сини очи. Не мога да кажа колко време той ме гледа от горе до долу и от долу до горе, но този поглед беше тъй пронизващ и тъй студен, че за миг ме обзе суеверен страх, сякаш в стаята имаше някакво свръхестествено същество.

— Какво правите, Джейн?

— Уча немски.

— Искам да оставите немския и да започнете индустански.

— Сериозно ли казвате това?

— Съвсем сериозно и дори настоявам; ще ви обясня защо.

И той ми разказа, че езикът, който изучавал, бил индустански, но че като напредвал в изучаването на езика, забравял елементарни неща и щяло да му бъде много полезно да има ученичка, с която постоянно да повтаря основите на езика и по такъв начин окончателно да ги закрепи в паметта си; каза и това, че известно време се колебал между мен и сестрите си, но се спрял на мен, тъй като съм била най-постоянна от трите. Накрая ме запита ще му направя ли тази услуга и изрази увереността си, че такава жертва няма да трае дълго, тъй като до заминаването му оставали само три месеца.

Сейнт Джон не бе човек, на когото лесно можеш да откажеш; чувствувах как всяко впечатление — неприятно или приятно — дълбоко се врязва в душата му и остава там завинаги. Съгласих се. Когато братовчедките се върнаха и Даяна научи, че брат й е отнел ученичката й, тя се разсмя; и двете заявиха, че Сейнт Джон никога не би могъл да ги убеди да се заловят с такова нещо. А той отговори спокойно:

— Зная.

Сейнт Джон се оказа крайно търпелив и снизходителен, но все пак взискателен учител; той ми даваше дълги упражнения и когато усвоявах материала, не скъпеше похвалите си, макар да ги изразяваше по свой особен начин. Постепенно придоби над мен известно влияние, което ми отнемаше свободата на духа: похвалите и вниманието му ми тежаха повече от неговото равнодушие. Вече не дръзвах да говоря и се смея свободно, когато бях с него, тъй като някакъв инстинкт упорито и натрапчиво ми напомняше, че веселостта (поне моята) му е неприятна. Не забравях, че му допадат само сериозните настроения и занимания и че в негово присъствие всяко друго настроение би било неуместно. Когато той казваше „вървете си“ — аз си отивах, „елате“ — аз отивах при него, „направете еди-какво си“ — аз го извършвах. Но това робство ми тежеше и неведнъж съжалих, че не ме пренебрегва както преди.

Една вечер, преди да си легнем, когато и трите го бяхме наобиколили, за да му пожелаем лека нощ, Сейнт Джон както обикновено целуна сестрите си и както винаги ми стисна ръка. Даяна, настроена палаво тази вечер (тя не се намираше под мъчителната власт на неговата воля, защото сама притежаваше не по-малко силна воля, макар, и проявявана в друга насока), внезапно възкликна:

— Сейнт Джон! Ти наричаш Джейн твоя трета сестра, а се държиш с нея като с чужда: трябва да целунеш и нея.

И тя ме побутна към него. Реших, че Даяна доста се увлича, и се смутих. Преди да успея да се опомня, Сейнт Джон наведе глава към мен, прекрасното му антично лице на древен грък се изравни с моето, проницателните му очи изпитателно погледнаха моите — и той ме целуна. Не съществуват нито мраморни, нито ледени целувки, иначе така бих нарекла целувката на преподобния ми братовчед. Но може би има изпитателни целувки — точно такава беше неговата. Като ме целуна, той ме погледна, за да разбере какво въздействие е упражнило това върху мен, и това въздействие съвсем не беше поразително; уверена съм, че не се изчервих, а по-скоро леко пребледнях, защото почувствувах, че тази целувка е като печат, който закрепва моите окови. От тази вечер насетне той никога не забравяше да ме целуне и спокойствието и сериозността, с които приемах целувките му, изглежда, придаваха на този обред в очите на Сейнт Джон известна прелест.

Що се отнася до мен, с всеки изминат ден все повече ми се искаше да му угаждам, но и с всеки ден ми ставаше все по-ясно, че за това ще трябва до известна степен да променя характера си, да потъпча част от способностите си, да дам ново направление на вкусовете си, насила да се стремя към цели, към които нямам вродено влечение. Той искаше да ме подготви за такива възвишени сфери, които бяха недостъпни за мен; беше цяло мъчение постоянно да се стремя към задачите, които поставя пред мен. Това бе също тъй невъзможно, както да придам на неправилните си черти безупречната класическа правилност на неговото лице или да придам на моите менящи цвета си зелени очи лазурната синева и тържествения блясък на неговите.

Обаче не само влиянието му ме гнетеше. От известно време насам аз често бивах тъжна; разяждаща мъка терзаеше душата ми и тровеше радостта в живота ми в самия й извор: мъката на неизвестността.

Може би ти мислиш, читателю, че новият ми дом и доброто ми материално състояние са станали причина да забравя мистър Рочестър. Не, нито за миг. Образът му не ме напускаше, защото не беше мираж, който се разсейва от слънчевите лъчи, нито рисунка върху пясък, която бурите могат да заличат — той беше като име, издълбано на мраморна плоча, което ще трае, докато трае мраморът, върху който е издълбано. Силното желание да науча какво е станало с него ме преследваше навсякъде. Когато живеех в Мортън, всяка вечер, върнала се в къщи, мислех за това; и сега, в Муърхаус, всяка нощ, лежейки в леглото си, пак мислех само за това.

Като водех необходимата кореспонденция с мистър Бригз във връзка с наследството, аз го запитах не знае ли къде се намира мистър Рочестър сега и дали той е здрав; обаче както бе предположил Сейнт Джон, Бригз не знаеше абсолютно нищо за бившия ми господар. Тогава писах на мисис Феърфакс, молейки я да ми съобщи нещо за него. Бях уверена, че постъпвам правилно, и се надявах скоро да получа отговор. За мое огорчение минаха две седмици, ала отговор още нямаше. И когато се изтърколиха два месеца, а пощата, която пристигаше всеки ден, все не ми носеше нищо, ме обзе мъчително безпокойство.

Писах отново на мисис Феърфакс — може би първото писмо се бе изгубило. Този нов опит ми даде нова надежда; новата надежда ме стопли отново за известно време, сетне също потъмня и изгасна: не получих в отговор нито ред, нито дума. Когато мина половин година в напразно очакване, надеждата ми умря; след това се появи тъгата.

Бе чудесна, лъчезарна пролет, но тя не ме радваше. Наближаваше лятото. Даяна се мъчеше да ме развлече; тя твърдеше, че изглеждам зле и искаше да замине с мен на море. Но Сейнт Джон се противопостави; той заяви, че са ми нужни не развлечения, а занимания — сегашният ми живот бил твърде безцелен, а на мен ми била необходима цел. Изглежда, за да запълни тази празнина, той продължаваше уроците по индустански с мен и ставаше все по-взискателен; а аз, сякаш изгубила разсъдъка си, нито веднъж не помислих да му се противя и не бих могла да направя това.

Един ден започнах урока си много по-унило от обикновено; причината за това беше едно мъчително разочарование: сутринта Хана ми каза, че имам писмо, но когато слязох долу да го взема, почти уверена, че най-после ще получа дългоочакваните вести, намерих само една незначителна делова бележка от мистър Бригз. Това огорчение предизвика сълзите ми; и сега, докато се занимавах усърдно със сложните знаци и цветистия стил на индийския писател, очите ми отново се изпълниха със сълзи.

Сейнт Джон ме извика до себе си и ме накара да чета; аз се опитах да сторя това, но гласът ми изневери: ридания задавиха гърлото ми. Бяхме сами във всекидневната: Даяна се занимаваше с музика в гостната, а Мери работеше в градината — беше чудесен майски ден, ясен, слънчев, с лек ветрец. Сейнт Джон не се учуди на сълзите ми и дори не ме попита каква е причината за тях, а само каза:

— Да почакаме няколко минути, Джейн, та да се успокоите.

И докато се мъчех с все сила да сподавя този пристъп на мъка, той седеше безмълвно и търпеливо, облегнат на бюрото си, като някой лекар, който наблюдава с изпитателен поглед очакваната и напълно понятна криза в болестта на пациента му. Като сподавих риданията си, избърсах очи и промърморих, че не се чувствувам съвсем добре тази сутрин, аз продължих заниманията си и успях да издържа до края на урока. Сейнт Джон прибра книгите, заключи бюрото си и каза:

— А сега, Джейн, ще дойдете с мен на разходка.

— Ще извикам Даяна и Мери.

— Не. Тази сутрин ми трябва само един другар и този другар ще бъдете вие; облечете се и излезте през кухненската врата; тръгнете по пътя към върха на Марш Глен — ще ви настигна след малко.

За мен нямаше средно положение: никога в отношенията си с по-властни и по-твърди характери, противоположни на моя, не можех да намеря среден път между пълното покорство и решителното противопоставяне. В повечето случаи се бях подчинявала, но настъпваха и мигове, когато у мен избухваше протест, понякога с вулканична сила; тъй като в дадения случай нито обстоятелствата, нито душевното ми състояние ме подтикваха към такава реакция, аз покорно изпълних нареждането на Сейнт Джон и след десет минути вече крачех до него по безлюдния път сред тясната долина.

От запад духаше ветрец; той се носеше над хълмовете, пропит със сладостната миризма на пирен и тръстика; небето беше безоблачно синьо, реката, придошла от пролетните дъждове, се носеше надолу по падината пълноводна и бистра, отразявайки ту златните слънчеви лъчи, ту сапфирената синева на небесния свод. Като се отбихме от пътя, ние закрачихме по мека торфена поляна — мъхеста, свежа и изумруденозелена — която пъстрееше с дребни бели цветя и бе осеяна с жълти като звезди цветове; около нас се издигаха от всички страни хълмове; тясната долина се изкачваше до самите им била.

— Да поседнем тук — каза Сейнт Джон, когато се приближихме до първите редици от батальона скали, застанали на стража край клисурата, в края на която един ручей образуваше водопад; малко по-далеч от тази клисура се извисяваха планините, без трева и цветя, надянали единствената си премяна от пирен, украсена тук-таме вместо с брилянти със скали — там безплодието се превръщаше в пустиня, веселите тонове се сменяха с мрачни и планините сякаш пазеха тази глуха самота, това последно убежище на тишината.

Седнах. Сейнт Джон остана прав до мен. Той гледаше ту към клисурата, ту към стръмнината; погледът му ту се плъзгаше по потока, ту се издигаше към небето, което правеше водата лазурно синя; свали шапката си и ветрецът загали косите и челото му. Стори ми се, че той се намира в тайнствена връзка с гения на тези места и че сякаш с поглед се прощава с нещо.

— Ще виждам всичко това в сънищата си — каза Сейнт Джон, — когато спя край бреговете на Ганг, и ще го видя за последен път в уречения час, когато ще ми се присъни друг сън, на бреговете на още по-тайнствена река.

Странни думи на странна привързаност! Сурова любов на един патриот към неговото отечество!

Сейнт Джон също седна; ние мълчахме около половин час, после той отново заговори:

— Джейн, заминавам след месец и половина. Ангажирах си каюта в кораба, който ще отплува за Индия на двадесети юни.

— Бог ще ви пази — вие ще се трудите на неговата нива — отговорих аз.

— Да — рече той, — в това е моята гордост и радост. Аз съм слуга на непогрешимия небесен господар. Не се доверявам на човешко ръководство, не се подчинявам на несъвършените закони и греховната власт на подобните мен слаби земни червеи; мой властелин, мой законодател, мой капитан е всевишният. Чудно ми е, че всички около мен не горят от желание да се наредят под неговото знаме, да поемат пътя, който съм решил да поема аз.

— Не на всички е дадено това, което е дадено на вас, и би било безразсъдно слабият да върви редом със силния.

— Нямам пред вид слабите, те не ме интересуват. Обръщам се само към онези, които са достойни за това дело и са способни да го извършат.

— Такива са малко и е трудно да се открият.

— Права сте; но ако ги намериш, трябва да ги събудиш, да ги призовеш и увлечеш след себе си, да им покажеш какви са дарованията им и за какво са им дадени, да им откриеш волята на небето, да им предложиш от името на бога място в редовете на неговите избраници.

— Ако те са действително достойни за такава задача, нима сърцата им не ще им подскажат това?

Стори ми се, че страшна магия ме омагьосва; страхувах се, че този човек ще произнесе някакви съдбоносни думи, които в миг ще затвърдят магията.

— А какво казва вашето сърце? — попита Сейнт Джон.

— Моето сърце мълчи… моето сърце мълчи — отвърнах аз, поразена и разтреперана.

— Тогава аз ще говоря вместо него — продължи той със звучния си решителен глас: — Джейн, елате с мен в Индия; елате като моя помощничка, като мой най-близък другар.

Земята и небесният свод се завъртяха пред очите ми, хълмовете се заклатиха. Стори ми се, че съм чула зова на небето — сякаш някакъв вестител като този в Македония бе извикал: „Ела да ни спасиш!“ Но аз не бях апостол, вестителят за мен бе незрим и не можех да откликна на този зов.

— О, Сейнт Джон! — изрекох аз. — Смилете се над мен!

Но аз се обръщах към човек, който, изпълнявайки онова, което смяташе за свой дълг, не знаеше ни милост, ни угризение на съвестта. Той продължи:

— Бог и природата са ви обрекли да бъдете жена на мисионер. Те са ви надарили не с външна, а с душевна красота; вие сте създадена за труд, не за любов. Трябва и ще станете жена на мисионер. Ще бъдете моя: зова ви не за свое удоволствие, а за служба на всевишния.

— Но аз не съм способна за това, не чувствувам призвание — отвърнах аз.

Той, изглежда, очакваше такива възражения, защото никак не се подразни. И действително, когато се облегна на скалата зад себе си, скръсти ръце на гърди и устреми към мен погледа си, разбрах, че се е подготвил за дълга и упорита борба и се е запасил с търпение, без да се съмнява в победата си в тази борба.

— Скромността, Джейн — каза той, — е основата на християнските добродетели; вие право казахте, че не сте способна за това. Но кой е способен за него? И кой, бидейки наистина призван, се смята достоен за подобно призвание? Аз например какво съм? Само прах и тлен. И аз като свети Павел се признавам за най-голям грешник; но не позволявам на мисълта за греховността ми да ме смущава. Познавам небесния си учител, зная, че той е справедлив и всемогъщ; и щом е избрал такова слабо оръдие за извършване на велика задача, той с безбрежния океан на своята благодат ще отстрани несъответствието между средството и целта. Мислете като мен, Джейн, вярвайте като мен. Зова ви да се опрете на скалата на вечността: не се съмнявайте, тя ще издържи бремето на човешката ви слабост.

— Животът на мисионера ми е съвсем непознат: не зная какви са неговите задължения.

— Тук аз въпреки всичките си несъвършенства ще мога да ви окажа нужната помощ; ще ви разяснявам ежечасно вашата задача, винаги ще бъда до вас, ще ви помагам по всяко време. Това ще е нужно само отначало: скоро (зная вашите способности) вие ще станете дейна и опитна като мен и вече не ще се нуждаете от моите наставления.

— Но силите ми — нима имам сили за такова нещо? Не ги чувствувам. Нищо в мен не дава отклик на вашия зов. Пред мен не блясва светлина, животът в мен не почва да пламти, не чувам гласа, който би ме наставлявал или ободрявал. О, ако знаехте, че душата ми прилича на мрачна тъмница, в бездната на която трепери в окови страхът — страхът, че ще ме убедите да приема онова, което нямам сили да извърша!

— Аз имам готов отговор за вас, изслушайте го. Наблюдавам ви от първата минута на нашето познанство и достатъчно ви опознах за десет месеца. През това време ви подлагах на различни изпитания. И какво видях и установих? Вашата дейност в селското училище ми доказа, че можете добре, точно и добросъвестно да вършите работа, която не съответствува на вашите навици и склонности; убедих се, че притежавате необходимите способности и такт; вие постигнахте целта си, защото упорито вървяхте към нея. От спокойствието, с което приехте новината, че ставате притежателка на голямо състояние, разбрах, че душата ви е чиста от порока на Дамос; златото няма власт над вас. В твърдата решителност, с която разделихте състоянието си на четири части, като оставихте за себе си само една и пожертвувахте останалите три в името на справедливостта, аз виждам душа, жадуваща за пламъка и екзалтацията на жертвата. В готовността, с която вие по мое предложение се отказахте от предмета, който ви интересуваше, и веднага го заменихте с друг, който интересуваше мен, в неуморимото упорство, с което продължавате да се занимавате с този предмет, в неизчерпаемата енергия и постоянство, с които преодолявате неговите трудности, аз виждам всичките черти, които търся. Джейн, вие сте хрисима, усърдна, безкористна, вярна, сериозна и смела; у вас има много нежност и заедно с това много героизъм; престанете да се съмнявате в себе си — аз ви се доверявам безрезервно. Вашата дейност като ръководителка на индийско училище и моя помощничка в работата сред индийските жени ще бъде за мен неоценима.

Стоманеният обръч се стягаше около мен; увещанията на Сейнт Джон бавно, но сигурно сковаваха волята ми. Струваше ми се, че ако затворя очи, ще видя пред себе си пътя, който до този момент ми е изглеждал недостъпен. Моята работа, която смятах досега за толкова незначителна, тъй нищожна, в резултат на думите му и новата светлина, в която я представяше той, придоби по-ясни очертания и по-дълбок смисъл. Сейнт Джон чакаше отговор. Преди да го дам, аз поисках четвърт час да си помисля.

— Много добре — съгласи се той и като стана, отиде напред по пътеката, спря, отпусна се на земята върху една издигнатина и остана там неподвижен.

„Аз съм способна да направя това, което иска от мен; принудена съм да го призная — мислех си аз. — Но само при положение, че смъртта ме пощади. Ала аз чувствувам, че няма да живея дълго под лъчите на индийското слънце. А тогава? Но на него му е все едно. Когато дойде смъртният ми час, той смирено и безропотно ще ме предаде на бога, който ме е поверил на него. Всичко това ми е съвсем ясно. Напускайки Англия, аз ще напусна любимата си, но опустяла за мен страна — мистър Рочестър не е тук, а дори да беше тук, какво значение би имало за мен това? Сега ми предстои да живея без него — какво по-безсмислено и малодушно от това да влача дните си в очакване на някаква неосъществима промяна в съдбата ми, която би ме съединила с него! Без съмнение (както веднъж бе казал Сейнт Джон) аз трябва да търся нови интереси в живота, които да заменят изгубените; а нима работата, която той сега ми предлага, не е най-достойната от всички, които човек може да си избере и бог да благослови? Нима тези благородни грижи и високи стремежи няма най-добре да запълнят празнотата, която се появи след разбитите чувства и разрушените надежди? Несъмнено трябва да отговоря утвърдително — и въпреки това потръпвам при тази мисъл. Уви! Ако последвам Сейнт Джон, ще се отрека от част от себе си; ако отида в Индия, ще се обрека на преждевременна смърт. А какво ще стане с мен през времето до заминаването ми за Индия, както и през периода от пристигането ми там до смъртта ми? О, аз прекрасно зная! Виждам го съвсем ясно в съзнанието си. Трудейки се с пот на челото, за да угодя на Сейнт Джон, ще надмина и най-смелите му очаквания. Ако тръгна с него, ако принеса жертвата, която иска от мен, тази жертва ще бъде пълна: ще положа върху жертвеника сърцето си, всичките си сили, себе си. Сейнт Джон никога не ще ме обикне, но ще бъде доволен от мен. Той ще открие у мен енергия, която не е виждал, извор на сили, който не е подозирал. Да, аз мога да работя упорито като него и също тъй безропотно.

И така, възможно бе да приема това, което той иска от мен, ако не беше едно условие, едно ужасно условие: той иска да стана негова жена, а не ме обича повече, отколкото тази сурова огромна скала, от която пада в стръмнината пенливият поток. Той ме цени, както войникът цени доброто оръжие — нищо повече. Докато Сейнт Джон не ми е съпруг, това малко би ме тревожило; но мога ли да допусна той да осъществи плановете си хладнокръвно, да мина с него през брачната церемония? Мога ли да приема от него венчалния пръстен, да търпя всички външни условности на любовта (той без съмнение педантично ще ги спазва) при ясното съзнание, че най-същественото в този случай отсъствува? Как ще понасям мисълта, че всяка негова ласка е всъщност жертва пред олтара на неговия принцип? Не, такова мъченичество би било чудовищно. Аз за нищо на света няма да го приема. Мога да го съпровождам като сестра, но не и като съпруга; така и ще му кажа.“

Погледнах към хълмчето. Сейнт Джон все още лежеше там като повалена колона; лицето му бе обърнато към мен, погледът му ме пронизваше. Той стана и се приближи до мен.

— Готова съм да замина с вас за Индия, ако остана свободна.

— Вашият отговор се нуждае от пояснение — каза Сейнт Джон. — Той не е ясен.

— Вие бяхте досега за мен като брат, а аз за вас като сестра; да запазим предишните си отношения; по-добре да не встъпваме в брак.

Той поклати глава.

— В дадения случай тези отношения не са достатъчни. Друг е въпросът, ако бяхте моя родна сестра. Тогава щях да ви взема със себе си и нямаше да си търся жена. Но при дадените обстоятелства нашият съюз или трябва да бъде осветен и благословен от църквата, или не трябва да съществува изобщо; практически възможен е само такъв план. Нима не съзнавате това, Джейн? Помислете за миг — вие имате такъв ясен ум; веднага ще разберете.

Но колкото и да мислех, здравият разум ми подсказваше само едно: че не се обичаме така, както трябва да се обичат един мъж и една жена; оттук следваше, че не бива да встъпваме в брак. Така му и казах.

— Сейнт Джон — заявих аз, — чувствувам ви като брат, а вие мен като сестра; нека бъде така и занапред.

— Не, не — отговори той рязко и твърдо; — това е невъзможно. Вие казахте, че сте съгласна да дойдете с мен в Индия — спомнете си, казахте го!

— Да, при едно условие.

— Точно така! Значи, против главния пункт — да напуснете с мен Англия и да участвувате в бъдещата ми дейност — вие не възразявате. Все едно, че вече сте сложили ръце на дръжките на плуга; вие сте твърде последователна, за да ги дръпнете обратно. Трябва да имате само една мисъл: как най-добре да изпълните работата, с която сте се заели. Опростете сложните си интереси, чувства, мисли, желания, стремежи; обединете всичко в една-единствена цел: да изпълните успешно, със замах мисията, възложена ни от нашия велик господар. За да осъществите това, ви трябва сътрудник; не брат — това е твърде слаба връзка, — а съпруг. На мен също не ми трябва сестра: нея могат по всяко време да ми отнемат. Трябва ми жена: единствената помощница, която ще ръководя успешно в живота и която ще мога да задържа при себе си до самата си смърт.

Потръпнах при тези негови думи: чувствувах властта му, волята му с цялото си същество.

— Намерете си някоя друга, Сейнт Джон — по-подходяща.

— По-подходяща за моите цели, искате да кажете — за моята мисия? Повтарям ви, не ми трябва обикновен, незначителен човек с всички присъщи нему егоистични чувства. Трябва ми мисионер като мен.

— Ще отдам на вашето дело цялата си енергия — всъщност само това ви трябва, аз не съм ви нужна; за вас аз съм само черупка, която търпят единствено заради зърното в нея. Ето защо я оставям за себе си.

— Вие не можете, не бива да сторите това. Нима мислите, че господ ще се задоволи с половината жертва? Нима той ще приеме непълноценен дар? Аз се боря за делото господне и ви зова под стяга на бога. Не мога да приема от негово име условна клетва — тя трябва да бъде безкомпромисна.

— О, на бога съм готова да дам цялото си сърце — казах аз. — Но вие нямате нужда от него.

Не мога да се закълна, читателю, че в тона и в чувството, с които произнесох тези думи, не е имало стаен сарказъм. До този момент аз изпитвах безмълвен страх от Сейнт Джон, защото не го разбирах. Този страх произтичаше от съмненията ми за него. Какво у Сейнт Джон е свято и какво човешко, не ми бе ясно дотогава; но този разговор ми изясни много неща — пред мен сякаш се разкри цялата същност на природата на свещеника. Видях неговите слабости и ги разбрах. Стана ми ясно, че тук, на края на пустошта, аз седя в краката на човек, който въпреки прекрасното си лице е толкова грешен, колкото и аз. Булото се свлече и видях пред себе си суровост и деспотизъм. Като долових у него тези черти, аз почувствувах неговото несъвършенство и се окуражих. Това беше човек също като мен, с когото можех да споря и на когото можех при нужда да дам отпор.

За известно време между нас се възцари мълчание; накрая аз реших да го погледна в лицето. Взорът му, устремен към мен, изразяваше мрачно учудване и тревожен въпрос: „Нима тя се присмива, и то на мен? Какво значи това?“

— Не трябва да се забравя, че това е нещо много важно — продължи той след малко, — нещо, за което да се мисли или да се говори с лекота, е грях. Надявам се, Джейн, че бяхте напълно искрена, като казахте, че сте готова да дадете цялото си сърце на бога — това е всичко, което ми трябва. Щом изтръгнете от сърцето си земните връзки и го дадете на твореца, осъществяването на царството божие на земята ще бъде вашата първа цел и радост и вие ще бъдете готова всеки миг да направите всичко, което би помогнало за това. Вие ще видите колко нови сили ще ни даде нашият телесен и духовен съюз в брака — единственият съюз, който свързва навеки съдбите и целите на човешките същества. И като отхвърлите всички дребнави капризи, всички нелепи предразсъдъци, всички скрупули за степента, характера, силата или нежността на изпитваните от нас чувства, вие веднага ще побързате да встъпите в този съюз.

— Така ли? — отговорих лаконично аз и погледнах чертите му, прекрасни по своята хармоничност, но страшни с безпощадната си суровост — неговото властно, ала не и открито чело; неговите очи — ярки, дълбоки и проницателни, но лишени от нежност; неговата висока, внушителна фигура — и си представих, че съм негова жена. О, не, никога! Нямах нищо против обаче да бъда негов духовен помощник, негов другар; в тази си роля бях готова да преплавам с него океана; да се трудя над общото дело под лъчите на палещото източно слънце в азиатските пустини; да се възхищавам и да меря сили с неговото мъжество, преданост и енергия; безропотно да се покорявам на властността му; спокойно да се усмихвам, виждайки неизкоренимото му честолюбие; да разграничавам у него християнина от човека: дълбоко да ценя първия и с готовност да прощавам на втория. Разбира се, ще се наложи често да страдам, бидейки свързана с него; тялото ми ще бъде в окови, ала сърцето и душата ми ще останат свободни. Ще принадлежа все още на себе си: в минутите на самота ще мога да се отдавам на присъщите си, неспъвани от нищо чувства. В душата си ще имам кътче, което всецяло ще ми принадлежи, където той не ще има достъп и където ще живеят свежи, запазени чувства, които неговата суровост никога не ще докосне и неговата отмерена стъпка на войн никога не ще погази. Но да бъда негова жена — вечно до него, вечно свързана и обвързана с него, принудена да укротявам вътрешния си жар, да го тая в дъното на душата си и да не смея да издам чувствата си с нито един-единствен стон, макар скритият пламък да опустошава все повече и повече душата ми, — не, това би било за мен непоносимо бреме!

— Сейнт Джон! — възкликнах аз, като прекъснах разсъжденията си.

— Какво има? — запита той със студен тон.

— Повтарям ви: готова съм да замина с вас като ваш другар-мисионер, но не и като ваша жена; не мога да се омъжа за вас и всецяло да ви принадлежа.

— Не, вие трябва всецяло да бъдете моя — отвърна Сейнт Джон твърдо, — иначе целият този разговор е безполезен. Как мога аз, мъж, който няма още тридесет години, да заведа със себе си в Индия едно деветнадесетгодишно момиче, ако то не е моя жена? Как бихме могли да бъдем винаги заедно — в пустинята или сред дивите племена, — ако не сме венчани?

— Отлично ще се справим при каквито и да било обстоятелства и без да сме съпрузи — живо възразих аз. — Също както, ако бях ваша сестра или пък мъж — свещеник като вас.

— Известно е, че ние не сме брат и сестра, и аз не мога да ви представя за моя сестра; ако направя това, ще предизвикам оскърбителни подозрения и към двама ни. При това, макар да имате мъжки ум, сърцето ви е женско — с една дума, от това не ще излезе нищо добро.

— Ще излезе — настоях аз с известно предизвикателство, — ще видите. Имам женско сърце, но не по отношение на това, което ви засяга; към вас изпитвам само чувство на предана дружба, доверие на другар по оръжие, откровеност, сестринска привързаност, покорност и уважение на ученик към негов учител — нищо повече: не се безпокойте.

— Това, което ми е нужно — каза той сякаш на себе си. — Тъкмо това, което ми е нужно. Но има препятствия, трябва да се отстранят. Уверявам ви, Джейн, не ще се разкайвате, ако се омъжите за мен; ние трябва да се оженим. Повтарям: няма друг път и без съмнение бракът ще извика чувство, което ще оправдае нашия съюз дори във вашите очи.

— Презирам вашата представа за любовта — неволно изрекох аз, като станах и се изправих пред него, облегнала се на скалата. — Презирам фалшивото чувство, което ми предлагате. Да, Сейнт Джон, презирам и вас, когато ми предлагате това!

Той втренчено ме погледна, свил красиво очертаните си устни. Разгневен ли беше или учуден, бе трудно да се каже: той до съвършенство владееше изражението на лицето си.

— Не очаквах от вас такива думи — каза Сейнт Джон. — Струва ми се, че не съм извършил и не съм казал нищо, което заслужава презрение.

Трогна ме кроткият му тон и ме порази тържественият, спокоен израз на лицето му.

— Простете ми за тези думи, Сейнт Джон, но сам сте си виновен, задето те се изтръгнаха от мен. Вие засегнахте въпрос, по който между нас има рязко различие, въпрос, по който е излишно да спорим: самото понятие „любов“ е ябълката на раздора между нас; какво бихме сторили, ако след нашия брак този въпрос застане пред нас с цялата си сериозност? Какво бихме преживели тогава? Драги братовчеде, откажете се от мисълта за този брак, забравете я.

— Не — рече той, — аз отдавна тая в себе си този план и само той може да осигури успеха на великата ми цел; но сега не ще настоявам повече. Утре заминавам за Кеймбридж — там имам много приятели, с които бих желал да се сбогувам. Ще отсъствувам две седмици; използувайте това време, за да обмислите предложението ми, и не забравяйте, че ако го отхвърлите, отказвате не на мен, а на бога. Чрез мен той открива пред вас благородно поприще, но вие можете да встъпите в него само като моя жена. Откажете ли да станете моя жена, завинаги ще се затворите в кръга на егоистичното благополучие и безплодното вегетиране. Внимавайте да не попаднете в числото на тези, които са изменили на вярата и са по-лоши от невярващите!

Сейнт Джон млъкна. Отвърнал лице от мен, той отново погледна реката, погледна към хълма.

Но този път свещеникът не почна да разкрива пред мене сърцето си: аз бях недостойна за подобно доверие. Когато вървях до него към къщи, чувствувах в упоритото му мълчание всичко, което изпитваше към мен: разочарованието на суровия, деспотичен фанатик, срещнал съпротива вместо очакваното покорство, упрека на студения и непреклонен ум, открил у друг човек чувства и възгледи, на които не може да симпатизира; с една дума, той веднага би ме принудил да се подчиня, но само защото бе убеден християнин, търпеливо понасяше моето своенравие и ми даде толкова дълъг срок за размишления и покаяние.

Същата вечер, след като целуна сестрите си, той не сметна за нужно дори да ми стисне ръка и мълчаливо напусна стаята. Макар да не чувствувах към него любов, бях приятелски разположена; това явно пренебрежение ме оскърби, и то толкова, че в очите ми нахлуха сълзи.

— Виждам, Джейн — каза Даяна, — че сте се скарали със Сейнт Джон по време на днешната разходка. Все пак иди при него; той сигурно стои в коридора и те чака — готов е да се помирите.

При подобни обстоятелства аз обикновено не показвам прекалено самолюбие. Винаги предпочитам да отстъпя, отколкото да държа на своето; и ето че се втурнах към него — той ме чакаше до стълбите.

— Лека нощ, Сейнт Джон — рекох аз.

— Лека нощ, Джейн — отвърна той спокойно.

— Нека си стиснем ръце — прибавих аз.

Колко студено и безразлично Сейнт Джон стисна ръката ми! Това, което стана този ден, му беше много неприятно; никаква сърдечност не би стоплила сърцето му, никакви сълзи не биха го трогнали. И дума не можеше да става за радостно помиряване, за весела усмивка или ласкава дума; обаче като християнин той не забравяше, че трябва да бъде търпелив и кротък, и когато го попитах дали ми е простил, отговори, че по принцип забравя оскърбленията; впрочем нямало какво да ми прощава, тъй като съвсем не бил обиден.

С тези думи Сейнт Джон си тръгна. Бих предпочела да ме удари.