Шарлот Бронте
Джейн Еър (33)

Тридесет и трета глава

Когато мистър Сейнт Джон си тръгна, тъкмо бе започнало да вали сняг; виелицата продължи цялата нощ и целия следващ ден; привечер долината бе вече покрита с дълбок сняг и стана почти непроходима. Спуснах щорите, сложих една рогозка на прага, за да не навява в стаята ми, разръчках огъня в огнището и след като стоях близо час край него, вслушвайки се в глухия вой на бурята, запалих свещ, взех от полицата „Мармиън“ и зачетох:

Залязва слънцето над Норхамския замък, тече широк красивият Туид, самотни планините се възправят… И кулите, издялани от камък, стените над назъбения рид, лъчите позлатяват…

Скоро музиката на стиха ме накара да забравя за бурята.

Изведнъж чух някакъв шум. „Сигурно вятърът блъска вратата“ — реших аз. Но не — това беше Сейнт Джон Ривърс, който, като вдигна резето, се появи сред свирещия в мрака леден вихър и застана пред мен; наметалото, което покриваше високата му фигура, беше бяло като глетчер. Просто се вцепених от учудване — толкова неочаквано бе за мен тази вечер идването на гост от затрупаната със сняг долина.

— Лоши вести ли ви носят при мен? — попитах аз. — Да не се е случило нещо?

— Не. Колко бързо се плашите! — отговори той, като свали наметалото си и го закачи на вратата. После спокойно сложи пак на място рогозката, която бе махнал от входа при влизането си, и почна да тръска снега от обувките си.

— Ще ви изцапам чистия под — каза Сейнт Джон, — но моля да ме извините. — След тези думи се приближи до огъня. — Никак не беше лесно да се добера дотук, уверявам ви — забеляза той, греейки ръце на огъня. — Затънах до кръста в една пряспа; за щастие снегът е още съвсем мек.

— Но защо сте дошли? — не се сдържах и го запитах.

— Много негостоприемно от ваша страна е да ми задавате такъв въпрос, но щом вече попитахте, ще ви кажа: просто да си поговоря малко с вас; измориха ме немите книги и безлюдните ми стаи. Освен това от вчера изпитвам нетърпението на човек, комуто са разказали нещо наполовина и му се иска по-скоро да чуе всичко докрай.

Свещеникът седна. Спомних си странното му поведение предишния ден и се уплаших да не се е умопобъркал. Обаче ако това бе така, тази лудост беше много сдържана и разумна. Никога преди красивото лице на Сейнт Джон не бе приличало толкова много на мраморно изваяние, колкото сега; когато отметна мокрите си от снега коси, паднали напред, и огънят озари бледото му чело и също тъй бледите бузи, за свое огорчение аз забелязах на лицето му явни следи от грижи или скърби. Мълчех, очаквайки да каже нещо по-разумно, но гостът се хвана за брадичката си и допря пръст до устните си; той мислеше. Стори ми се, че и ръката, както лицето му е отслабнала. Внезапен порив на състрадание обзе сърцето ми и казах:

— Колко хубаво щеше да бъде, ако Даяна и Мери живееха при вас; много е лошо, дето сте съвсем сам: вие сте страшно неразумен по отношение на здравето си.

— Ни най-малко — рече той. — Грижа се за себе си, когато е необходимо. Сега съм здрав. Какво необичайно намирате в мен?

Тези думи бяха казани с нехайно равнодушие и аз разбрах, че моята загриженост му се струва съвсем неуместна. Млъкнах.

Сейнт Джон все още продължаваше да движи бавно пръста си по горната си устна, а погледът му както преди бе замечтано устремен към решетката на пламтящото огнище; като сметнах за необходимо да кажа нещо, аз го попитах не му ли духа от вратата зад гърба му.

— Не, не — отвърна той лаконично и с известно раздразнение.

„Е — помислих си, — щом не желаете да говорите, можете да мълчите; ще ви оставя на спокойствие и ще се заловя пак с книгата си.“

Очистих фитила на свещта и отново се заех да чета „Мармиън“. Скоро Сейнт Джон направи някакво движение, с което веднага привлече вниманието ми; той измъкна един подвързан с марокен бележник, извади оттам едно писмо, прочете го мълчаливо, сгъна го, сложи го пак в бележника и отново потъна в размисъл. Напразно се мъчех да се съсредоточа в книгата си. Обзета от нетърпение, аз не можех да мълча; нека ме скастри, но ще го заговоря.

— Имате ли нови вести от Даяна и Мери?

— След писмото, което ви показах преди седмица — никакви други.

— А в личните ви планове нищо ли не се промени? Да не се налага да напуснете Англия по-рано, отколкото сте очаквали?

— Страхувам се, че не; това би било твърде приятна изненада за мен.

Като получих отпор, аз реших да променя темата и заговорих за училището и за ученичките си.

— Майката на Мери Гарет е по-добре и тази сутрин Мери дойде на училище. Идущата седмица ще имам четири нови ученички от Фаундри Клоус — ако не беше бурята щяха да дойдат днес.

— Така ли?

— За две от тях ще плаща мистър Оливър.

— Нима?

— Той възнамерява да даде на Коледа угощение за цялото училище.

— Зная.

— Вие ли му дадохте тази идея?

— Не.

— Тогава кой?

— Сигурно дъщеря му.

— Това й допада; тя е много добра душа.

— Да.

Отново настъпи пауза; часовникът удари осем. Сейнт Джон сякаш се събуди от някакъв сън; той престана да седи с кръстосани крака, изправи се и се обърна към мен:

— Оставете за миг книгата и седнете по-близо до огъня.

Учудена още повече, аз го послушах.

— Преди половин час — додаде той — казах, че нямам търпение да чуя продължението на един разказ; като помислих, реших, че ще е по-добре аз да разказвам, а вие да слушате. Преди да започна, смятам за нужно да ви предупредя, че тази история ще ви се стори твърде обикновена; баналните подробности обаче нерядко придобиват известна свежест, когато ги слушаме от устата на другите. Впрочем каквато и да е — банална или необикновена, — тя няма да ви отнеме много време.

Преди двадесет години един беден свещеник — как се е наричал, за нас в дадения момент не е от значение — се влюбил в дъщерята на един богаташ; тя му отговорила с взаимност и се омъжила за него въпреки съветите на всичките си близки, които веднага след сватбата я лишили от наследство.

Не минали и две години и двамата лекомислени съпрузи умрели и мирно легнали един до друг под една плоча. (Видях гроба им, той се намира в голямо гробище до мрачна, черна като сажди катедрала в един гъстонаселен индустриален град на Н-ското графство.) Те оставили едно момиченце, което още с раждането си се озовало в скута на милосърдието — студен като пряспата, в която едва не загинах тази вечер. Милосърдието довело безприютното сираче в дома на една негова богата роднина по майчина линия; отгледала го вуйна му (вече трябва да споменавам имената) — мисис Рийд от Гейтсхед… Вие трепнахте!… Сигурно чухте някакъв шум. Изглежда, че някакъв плъх чегърта на тавана на класната стая, която е в съседство; тя преди беше хамбар, а в хамбарите обикновено се въдят много плъхове. Продължавам. Мисис Рийд държала в дома си сирачето десет години; било ли е то щастливо у нея, трудно бих могъл да кажа, тъй като не съм чувал нищо за това, но след тези десет години мисис Рийд изпратила племенницата си там, където сте били и вие толкова време — в Лоудското училище. Изглежда, момичето пожънало там много големи успехи: от ученичка то станало учителка, също като вас — учудва ме фактът, че неговият живот прилича в редица случаи на вашия, — но скоро напуснало училището и станало гувернантка — и тук съдбите ви са еднакви; — то се заело с възпитанието на едно момиче, чийто опекун бил някой си мистър Рочестър.

— Мистър Ривърс! — прекъснах го аз.

— Досещам се за чувствата, които изпитвате — каза той, — но помъчете се да издържите още малко, аз почти свърших; изслушайте ме докрай. Не зная нищо за този мистър Рочестър освен едно: че предложил на младата девойка брак и чак пред олтара се установило, че той има жена, която, макар и луда, е жива. Как се е държал след това и какви предложения е направил на гувернантката, е въпрос на догадки; но когато се случило едно събитие, в резултат на което се наложило тя да бъде издирена, се установило, че е избягала — никой не знае точно кога, как и защо. Напуснала Торнфийлд една нощ и всички опити да се открият следите й се оказали напразни; търсили я из цялата околност, но не могли да разберат нищо за съдбата й. А трябвало да я намерят на всяка цена. Във всички вестници били поместени обявления. Дори аз получих писмо от някой си мистър Бригз, адвокат, който ми съобщаваше подробностите, които току-що ви изложих. Странна история, нали?

— Интересува ме само едно — рекох аз, — щом знаете толкова много, сигурно ще можете да ми кажете какво е станало с мистър Рочестър. Къде е той сега и какво прави? Здрав ли е?

— Що се отнася до мистър Рочестър, нищо не ми е известно. Авторът на писмото споменава за него само във връзка с неговия нечестен, противозаконен опит, за който вече говорих. Би трябвало да попитате по-скоро за името на гувернантката и за това какво се е случило, та е трябвало да я търсят.

— Значи, никой не е ходил до Торнфийлд? Никой не е виждал мистър Рочестър?

— Мисля, че не.

— Но нали са му писали?

— Разбира се.

— И какво е отговорил той? Кой е получил неговите писма?

— Мистър Бригз съобщава, че отговорът на питането му е бил подписан не от мистър Рочестър, а от някаква дама — Алис Феърфакс.

Вцепених се от ужас; най-лошите ми опасения, изглежда, се сбъдваха; той вероятно е напуснал Англия и в безутешно отчаяние е побързал да замине за едно от тези места в Европа, където е живял преди. Какъв опиум за нетърпимата си болка, какво убежище за бурните си страсти търсеше той там? Не се решавах да отговоря на този въпрос. О, бедни мой господарю, почти станал мой съпруг, когото тъй често наричах „скъпи мой Едуард“!

— Той трябва да е бил лош човек — забеляза мистър Ривърс.

— Вие не го познавате, затова не изказвайте никакви мнения — казах аз разпалено.

— Добре — отвърна той спокойно, — пък и главата ми е заета съвсем не с това, трябва да довърша разказа си. Тъй като вие не питате как се нарича гувернантката, аз трябва сам да ви кажа името й. Почакайте, то е у мен; по-добре е важните неща да се записват, както е редно — черно на бяло.

И Сейнт Джон отново извади бележника, отвори го и започна да търси нещо в него; оттам измъкна една омачкана, набързо откъсната ивица хартия; познах по нейната форма, по петната ултрамарин, кармин и цинобър, че това е същата ивица, която взе от мен. Той стана и поднесе листчето към очите ми; прочетох написано с туш със собствения ми почерк името „Джейн Еър“ — без съмнение резултат на минутна разсеяност.

— Бригз ми писа за Джейн Еър — рече той, — в обявленията пише също Джейн Еър; а аз ви зная като Джейн Елиът. Право да си кажа, подозирах, че това сте вие, но едва вчера следобед подозренията ми се превърнаха в увереност. Признавате ли, че това е вашето име? Отказвате ли се от псевдонима си?

— Да… Да… Но къде е мистър Бригз? Той може би знае повече от вас за мистър Рочестър…

— Бригз е в Лондон; съмнявам се дали той изобщо знае нещо за мистър Рочестър; него го интересува не мистър Рочестър. Обаче вие се занимавате с несъществени неща и забравяте същественото — не питате защо мистър Бригз ви търси, какво иска от вас.

— Е, какво иска от мен?

— Само да ви съобщи, че вашият чичо, мистър Еър, живял в Мадейра, е умрял; че ви е оставил цялото си състояние и че вие сега сте богата — само това, нищо повече.

— Аз? Богата?

— Да, вие; богата — наследница на голямо състояние.

Последва пауза.

— Разбира се, вие трябва да установите самоличността си — продължи внезапно Сейнт Джон, — но това няма да бъде трудно; тогава незабавно ще можете да влезете във владение на наследството. Вашите пари са в английска валута; завещанието и необходимите документи са у Бригз.

И тъй, отново имах щастие! Чудесен обрат на съдбата, читателю — за миг да станеш от бедняк богаташ, — наистина чудесен обрат! Но някак си изведнъж не можеш да го почувствуваш и затова не се радваш веднага на щастието, което ненадейно ти се е усмихнало. А освен това в живота има други радости, много по-вълнуващи и завладяващи; богатството е нещо материално, нещо, което напълно се отнася към външната сфера на живота, в него няма нищо идеално, всичко свързано с него носи характер на трезва пресметливост; такива са и съответните чувства. Хората не скачат и не викат „ура“, като научат, че са получили състояние; напротив, те веднага почват да мислят за стоварилите се върху тях задължения и всякакви други работи; ние сме доволни, но се появяват сериозни грижи и мислим за щастието си с намръщено чело.

Освен това думите „завещание“ и „наследство“ вървят ръка за ръка с думите „смърт“ и „погребение“. Научих, че е починал моят чичо, единственият ми роднина; от деня, в който чух за неговото съществуване, аз лелеех надеждата да го видя някога; сега бе невъзможно. При това парите бяха само мои; не на мен и на ликуващото ми семейство, а само на самотната ми личност. Все пак придобивах голямо благо — какво щастие е да се чувствуваш независима! Да, разбрах това, и тази мисъл изпълни сърцето ми с радост.

— Най-сетне вдигнахте глава — каза мистър Ривърс. — Вече бях почнал да мисля, че сте погледнали в очите медуза Горгона и сте се вкаменили; може би сега ще попитате колко голямо е вашето състояние.

— Колко голямо е моето състояние?

— О, дребна работа! Не си струва да се говори за него — някакви двадесет хиляди лири или нещо подобно.

— Двадесет хиляди лири!

Аз отново бях изумена: предполагах, че наследството ми възлиза на четири-пет хиляди. Тази новина просто спря дъха ми за миг. Мистър Сейнт Джон, когото не бях чувала никога досега да се смее, се разсмя.

— Е — продължи той, — ако бяхте извършили убийство и ви бях казал, че вашето престъпление е разкрито, пак не бихте се стреснали така.

— Но това е голяма сума! Не мислите ли, че тук може да има грешка?

— Никаква грешка.

— Може би невярно сте прочели цифрите и парите са всъщност две хиляди.

— Сумата е написана словом, не с цифри — двадесет хиляди.

Почувствувах се като човек с обикновен апетит, който изведнъж се е озовал на маса с храна за сто души. Тук мистър Ривърс стана и сложи наметалото си.

— Ако не беше такава бурна нощ навън — каза той, — бих изпратил Хана да ви прави компания: имате твърде нещастен вид, за да ви оставя сама. Но Хана, клетата, не може да крачи по преспите като мен, тя няма достатъчно дълги крака; и тъй, оставям ви сама с вашите грижи. Лека нощ!

Той вече вдигаше резето, когато една внезапна мисъл ме осени.

— Почакайте за миг! — извиках аз.

— Какво има?

— Искам да знам защо мистър Бригз ви е писал за мен; как е узнал за вас и защо е решил, че вие, който живеете в такова затънтено място, можете да му помогнете да ме намери.

— О! Нали съм свещеник — каза Сейнт Джон, — а към духовните лица нерядко се обръщат за най-необикновени неща.

Резето на вратата отново звънна.

— Не, няма да се отървете с това! — възкликнах аз; и наистина припреният му и неясен отговор вместо да удовлетвори любопитството ми, само го разпали до крайност. — Това е много странна история — добавих аз — и трябва да си я изясня.

— Друг път.

— Не! Сега, сега! — И аз застанах между него и вратата.

Той сякаш се смути.

— Няма да си отидете, докато не ми кажете всичко! — заявих аз.

— По-добре не сега.

— Не, не! Сега!

— Бих предпочел да ви разкажат за това Даяна, и Мери.

Разбира се, тези възражения изостриха любопитството ми до краен предел; то искаше да бъде задоволено; незабавно; така и заявих на Сейнт Джон.

— Но нали вече ви казах, че съм упорит човек — рече той, — трудно ще ме убедите.

— И аз също съм упорита и не искам да отлагам това за друг път!

— Но аз съм студен и никакво горещене не ще ми подействува.

— Аз пък съм гореща, а огънят разтапя леда. Ето че от пламъка на огнището всичкият сняг по наметалото ви се стопи; вижте пода, навсякъде има локви. Мистър Ривърс, ако искате да ви простя тежкото престъпление, което извършихте, като ми изцапахте чистия под в кухнята, кажете ми това, за което ви моля.

— Е, добре — отговори той, — отстъпвам, ако не пред вашата настойчивост, пред вашата упоритост — капката лека-полека пробива камъка. При това вие рано или късно ще го научите. Вашето име е Джейн Еър, нали?

— Е, да, всичко това вече се изясни.

— Вие може би не знаете, че ние с вас сме едноименници. Че пълното ми име е Сейнт Джон Еър Ривърс.

— Не, разбира се! Сега си спомням, че видях буквата „Е“ във вашите инициали на книгите, които ми давахте да чета, но не ви попитах какво име означава тя. Е, какво от това? Нали не сте…

Аз млъкнах; не посмях да допусна, а още по-малко да изразя с думи предположението, което, веднага щом блесна в главата ми, взе определена форма и за миг се превърна в силна, твърда увереност. Отделни факти се преплитаха и свързваха в стройно цяло; веригата, която досега ми се струваше безформена купчина, се разгъна и изправи — звено по звено, — и ето я цяла, с всяко звено, на мястото си. Инстинктивно се досетих за всичко, преди Сейнт Джон да произнесе една-единствена дума. Обаче невъзможно е да се иска от читателя също такава досетливост и затова трябва да изложа обяснението, което той ми даде.

— Името на майка ми беше Еър; тя имаше двама братя, единият свещеник, оженил се за мис Джейн Рийд от Гейтсхед; другият — Джон Еър, ескуайър^[1], търговец, живял напоследък във Фунчал, Мадейра. Мистър Бригз, адвокат на мистър Еър, ни извести през август тази година за смъртта на вуйчо и съобщи, че той оставил цялото си състояние за сирачето, дъщеря на брат му — свещеника, пренебрегвайки ни заради една разправия между него и баща ни, която и двамата не можаха да забравят. Само преди няколко седмици адвокатът отново ни писа, за да ни уведоми, че наследницата е изчезнала и да разбере не знаем ли нещо за нея. Вашето име, случайно написано на ивицата хартия, ми помогна да я открия. Останалото ви е известно.

Свещеникът пак се накани да си върви, но аз се облегнах с гръб на вратата.

— Дайте ми възможност да се изкажа — заявих аз, — дайте ми възможност да си поема дъх и поне за миг да помисля. — Замълчах; той стоеше пред мен с шапка в ръка, съвсем спокоен. Продължих: — Майка ви е сестра на баща ми, нали?

— Да.

— С други думи, моя леля…

Той ми отговори с поклон.

— И моят чичо Джон е вашият вуйчо Джон? Вие, Даяна и Мери сте деца на неговата сестра, а аз — дъщеря на неговия брат?

— Точно така.

— И тъй, вие тримата сте мои братовчеди; ние сме от един род — имаме обща кръв.

— Да, ние сме братовчеди.

Внимателно го наблюдавах. Струваше ми се, че съм си намерила брат, с когото можех да се гордея и когото да обичам, и две сестри, надарени с такива душевни качества, че още при нашето запознанство те извикаха у мен жива симпатия и възхищение. Двете момичета, които аз, коленичила на мократа трева, разглеждах през ниското кухненско прозорче в Муърхаус с такава смесица от отчаяние и интерес, бяха мои близки роднини, наред с младия внушителен господин, който ме намери почти умираща на прага на своя дом. Чудесно откритие за едно нещастно, самотно създание! Това бе действително богатство! Душевно богатство! Съкровище на чисти, скъпоценни чувства. Това бе истински дар — светъл, ярък, живителен — не като тежко злато; дар желан и щедър сам по себе си, лишен от обременяваща материалност. Обзета от внезапна радост, аз заплясках с ръце; сърцето ми буйно биеше, кръвта ми закипя.

— О, как се радвам! Как се радвам! — възкликнах аз.

Сейнт Джон се усмихна.

— Нали ви казах, че забравяте същественото, интересувайки се от несъществени неща? — забеляза той. — Вие бяхте спокойна, когато ви съобщих, че сте получили състояние, а сега за нищо и никакво се развълнувахте.

— Нищо и никакво ли? За вас това може би е нищо и никакво: вие имате сестри, защо ви е братовчедка; но аз нямах нийде никого и изведнъж намерих трима роднини или двама — ако вие не искате да бъдете в тяхното число, — и при това те сякаш паднаха от небето. Пак повтарям, много съм щастлива.

Разхождах се с бързи крачки из стаята; сетне се спрях, едва ли не задушена от мислите, които възникнаха по-бързо, отколкото можех да ги възприема, разбера, възпра — мисли за това, което би могло, би трябвало да бъде и ще бъде, и то в най-близко бъдеще. Гледах бялата стена: тя ми се струваше като небе, гъсто осеяно с изгряващи звезди — и всяка от тях, светейки, ми обещаваше нова цел и радост. Сега ще мога да се отблагодаря на хората, спасили живота ми, които досега обичта ми не бе в състояние да дари с нищо. Те са в затруднение — мога да ги облекча, те са разделени — мога да ги събера; аз съм обезпечена и независима — защо и те да не се радват на същото? Нали сме четирима? Двадесет хиляди лири, разделени на равни части — по пет хиляди за всеки от нас, — е напълно достатъчна сума; по такъв начин справедливостта ще възтържествува и благополучието на всички ни ще бъде осигурено. Сега богатството вече няма да ми тежи. Завещани са ми не само пари, а и живот, надежди, радост.

Не зная какъв вид съм имала в момента, когато тези мисли напираха в главата ми, но скоро забелязах, че мистър Ривърс е сложил зад мен стол и нежно се опитва да ме накара да седна. Той ме увещаваше да се успокоя. Аз с негодуване отхвърлих това подозрение за смущение и безпомощност, отблъснах ръката му и отново се заразхождах из стаята.

— Пишете още утре на Даяна и Мери — казах аз, — нека незабавно се върнат в къщи; Даяна казваше, че и двете биха се смятали богати, ако имат по хиляда лири; значи, пет хиляди напълно ще ги задоволят.

— Кажете ми откъде да ви донеса чаша вода? — рече Сейнт Джон. — Опомнете се най-сетне!

— Глупости! А какво значение ще има за вас полученото наследство? Нима има нещо, което да ви задържи в Англия, да ви накара да се ожените за мис Оливър и да заживеете като всички простосмъртни?

— Вие бълнувате, вашите мисли блуждаят. Много нетактично ви поднесох тази новина, тя силно ви развълнува.

— Мистър Ривърс! Вие просто злоупотребявате с търпението ми; аз напълно владея разума си; но вие не ме разбирате или по-право давате вид, че не ме разбирате.

— Може би ще разбера, ако ми обясните малко по-подробно.

— Да ви обясня? Какво има тук за обясняване? Съвсем ясно е, че двадесет хиляди лири — сумата, за която става дума, — разделени поравно между един племенник и три племеннички, прави по пет хиляди за всеки. Искам само едно: да пишете на сестрите си и да им съобщите за богатството, което им се е паднало.

— Искате да кажете, „което ми се е паднало“, нали?

— Аз вече изложих своето становище; друго нямам и не бих могла да имам. Съвсем не съм сляпа, неблагодарна, груба егоистка. Освен това съм решила да имам свой дом и свои близки. Муърхаус ми харесва и ще живея там; обичам Даяна и Мери и искам целият ми живот да бъде свързан с тях. Пет хиляди лири ще бъдат за мен радост и благо, докато двадесет хиляди ще ме мъчат и гнетят; още повече, че от гледна точка на справедливостта аз нямам право на тях, макар да ми принадлежат по закон. Затова давам на вас онова, което е съвсем излишно за мен. Безполезно е да възразявате и да спорите; нека постигнем съгласие помежду си и да решим веднага този въпрос.

— Ето какво значи да действуваш в резултат на моментни подбуди; трябват ви няколко дни, за да обмислите всичко, само тогава вашето решение може да се смята за основателно.

— О, ако единственото, в което се съмнявате, е моята искреност, аз няма защо да се безпокоя. Но кажете, съгласен ли сте, че такова решение е справедливо?

— До известна степен то може би е справедливо, но е в разрез с установените норми. При това вие имате право на цялото наследство; вуйчо го е спечелил със собствения си труд; той е могъл да го завещае на когото поиска и го е оставил на вас. В края на краищата вие можете да разполагате с него съвсем законно и с чиста съвест да го смятате за свое.

— За мен — казах аз — това е колкото решение на сърцето, толкова решение и на съвестта; искам да задоволя сърцето си — така рядко съм имала такава възможност! Ако ще цяла година да спорите, да възразявате и да ми досаждате, аз пак няма да се откажа от най-голямото удоволствие, което ми се представя в този момент — да се отплатя макар отчасти за оказаното ми голямо благодеяние и да си осигуря приятели за цял живот.

— Така мислите сега — възрази Сейнт Джон, — защото още не знаете какво значи да притежаваш, а следователно и да се наслаждаваш на богатство. Не можете да си представите каква тежест ще ви придадат тези двадесет хиляди лири, какво място ще заемете в обществото благодарение на тях, какви перспективи ще се открият пред вас; вие не можете…

— А вие — прекъснах го аз — никак не можете да си представите колко жадувам за братска и сестринска любов. Никога не съм имала дом, никога не съм имала братя и сестри; искам и трябва да ги имам сега; кажете, неприятно ли ви е да ме наричате сестра и да ме имате като сестра?

— Джейн, аз и без това ще бъда ваш брат, а сестрите ми ще бъдат ваши сестри; съвсем не е нужно да жертвувате законните си права.

— Брат? Да — хиляди мили надалеч! Сестри? Да — на работа у чужди хора! Аз — богаташка, затрупана със злато, което не съм спечелила и с нищо не съм заслужила! Вие — без грош! Чудесно равенство и братство! Тесен съюз! Нежна привързаност!

— Но, Джейн, вашата жажда за семейни връзки и домашно огнище може да се удовлетвори и по друг начин: вие можете да се омъжите.

— Нова глупост! Да се омъжа! Не искам да се омъжа и никога не ще го сторя.

— Ето че се увличате; това абсурдно твърдение показва колко сте развълнувана сега.

— Не се увличам. Познавам чувствата си и самата мисъл за женитба ми е противна. Никой не ще се ожени за мене по любов, а не желая да бъда предмет на търговска сделка. И не искам да имам до себе си чужд човек — несимпатичен, непознат, съвсем различен от мен; искам да бъда обградена само с роднини, с хора, с които имам общи чувства. Кажете още веднъж, че ще бъдете мой брат; когато изрекохте тези думи, аз бях тъй доволна, тъй щастлива; повторете ги, ако можете, и то искрено.

— Струва ми се, че мога; винаги съм обичал сестрите си и зная на какво почива обичта ми към тях; на уважение към техните достойнства и на възхищение от техните способности. Вие също имате ум и принципи; вашите вкусове и навици са сходни с вкусовете и навиците на Даяна и Мери; вашето присъствие ми е винаги приятно; в беседите си с вас аз от известно време намирам утеха и подкрепа. Чувствувам, че лесно и естествено ще намеря в сърцето си и място за вас — моята трета, най-малка сестра.

— Благодаря ви; за днес това ми стига. А сега по-добре си вървете — ако останете, може би отново ще ме разсърдите със съмненията си.

— А училището, мис Еър? Сигурно сега ще трябва да се закрие.

— Не. Ще остана в него учителка, докато намерите моя заместница.

Сейнт Джон се усмихна одобрително; стиснахме си ръце и той си отиде.

Няма нужда подробно да разказвам за борбата, която трябваше да водя след това, и за доводите, които привеждах, за да разреша въпроса за наследството така, както исках. Задачата се оказа много тежка, но моето решение беше непоколебимо и братовчедите най-после се убедиха, че действително съм решила, и то твърдо, да разделя наследството на четири равни части; в дъното на душата си те, изглежда, чувствуваха справедливостта на това желание и не можеха да не съзнават, че на мое място биха постъпили по същия начин. Те в края на краищата се предадоха, тоест съгласиха се въпросът да бъде поставен за разрешение пред арбитражния съд. За съдии бяха избрани мистър Оливър и един опитен юрист; и двамата се изказаха в моя полза. Целта ми беше постигната; актовете за встъпване във владение бяха съставени. Сейнт Джон, Даяна, Мери и аз получихме напълно достатъчни средства за живот.