Шарлот Бронте
Джейн Еър (31)

Тридесет и първа глава

И тъй, аз най-сетне си намерих дом — това бе малка пристройка от две стаички; долната — с белосани стени и посипан с пясък под, в която имаше четири боядисани стола и маса, часовник, шкаф с две-три чинии и фаянсов прибор за чай, а горната — също толкова голяма, колкото кухничката, с чамово легло и скрин — доста малък, но все пак оскъдният ми гардероб не можеше да го запълни, макар че поради добротата на благородните и великодушните ми приятели той се обогати с малък запас най-необходими вещи.

Вечер. Пуснах сирачето, което ми прислужваше, да си върви, като му заплатих за труда с един портокал. Седя сама край огнището. Тази сутрин се откри селското училище. Аз имам двадесет ученички. Но само три от тях могат да четат и нито една — да пише и да смята. Няколко момичета знаят да плетат и някои — криво-ляво — да шият. Те говорят на местния диалект. Засега трудно се разбираме помежду си. Някои от тях са невъзпитани, груби, необуздани и невежи; други са будни, имат желание да учат и са много приятни деца. Не трябва да забравям, че тези селянчета с прости дрехи са също същества от плът и кръв, както децата на най-знатни семейства, и че зачатъците на природно съвършенство, финес, ум и доброта живеят и в техните сърца, както в сърцата на децата на благородниците. Мой дълг е да развия тези зачатъци; разбира се, изпълнението на тази задача ще ми доставя известно удоволствие. Аз и без това не чакам особени радости от бъдещия си живот, но ако се приспособя към него и работя напрегнато, все ще живея някак си, макар и ден за ден.

Бях ли весела, спокойна и доволна през днешните утринни и следобедни часове, които прекарах в съседната бедна, скромна класна стая? Ако не искам да се самозалъгвам, трябва да кажа „не“. Чувствувах се много нещастна. Чувствувах се — каква глупачка съм била — унизена. Страхувах се, че съм извършила стъпка, която няма да ме издигне по обществената стълба, а ще ме свали по-ниско. Изпаднах малодушно в ужас от невежеството, бедността и грубостта — от всичко, което чувах и виждах около себе си. Обаче не бива да се порицавам и презирам твърде много за тези си чувства. Зная, че те не са добри — а това е вече голяма крачка напред; ще се помъча да ги превъзмогна.

Още утре се надявам поне отчасти да се справя с тях, а след няколко седмици може би ще успея съвсем да ги потисна. След няколко месеца отвращението ми сигурно ще се смени със задоволство, когато видя успехи и по-добри качества у ученичките си.

Докато размишлявам така, нека си задам един въпрос: правилен избор ли направих? Нямаше ли да е по-добре да се поддам на изкушението, да се вслушам в гласа на страстта и отказала се от тежките усилия и борбата, да заспя сред цветя, впримчена в копринена мрежа, и да се събудя в Южна Франция в разкошна вила, където можех сега да живея като възлюблена на мистър Рочестър, опивайки се блажено от любовта му — защото той би ме обичал, о, да, горещо би ме обичал известно време. Нали той действително ме обичаше и никой друг не ще ме обикне така! Никога вече не ще се радвам на такова преклонение пред моето обаяние, младост и грация, защото никой друг не ще открие у мен тези качества. Той ме обичаше и се гордееше с мен — а освен него нито един друг мъж не ще изпитва към мене подобни чувства. Но къде ме отнесоха мислите ми и какво говоря аз, на какви чувства давам воля? „Кое е по-добре — питах се аз, — да бъдеш робиня на възлюбления си и да живееш сред мнимо блаженство някъде край Марсилия, да се наслаждаваш на кратките часове фалшиво щастие, а после да се заливаш в горчиви сълзи на разкаяние и срам или да бъдеш селска учителка, свободна и честита, в едно брулено от планинския вятър кътче в самото сърце на Англия?“

Да, сега чувствувам, че съм била права, като избрах дълга и закона и презрях, победих, безумието и съблазните на момента. Бог ми помогна да направя правилен избор. Благодаря му за мъдрото напътствие!

Когато вечерните ми размишления ме доведоха до този извод, аз станах, приближих се до вратата и се загледах в залеза на лятното слънце и в тихите поля пред къщурката ми, която беше на половин миля от селото. Птиците пееха последните си песни.

Бе нежен въздухът, росата бе като балсам…

Съзерцавайки природата, аз се смятах за щастлива и много се учудих, като забелязах, че плача. Защо? Затова, че съдбата ме бе разделила с моя господар — нали никога нямаше да го видя? Или затова, че се страхувах да не би отчаяната му скръб и гибелният му гняв, предизвикани от моето бягство, да го отклонят много далеч от правилния път — толкова далеч, щото връщането му назад да стане невъзможно? При тази мисъл аз отвърнах глава от прекрасното вечерно небе и самотната долина, в която бе разположен Мортън. Казвам самотна, защото в тази част на долината не се виждаше нито една постройка освен черквата и дома на свещеника, полускрити зад дърветата, и съвсем далеч — покривът на имението Вейл, в което живееше богатият мистър Оливър с дъщеря си. Закрих очи и облегнах глава на вратата; но скоро някакъв лек шум край вратичката на оградата, която отделяше малката ми градинка от околните ливади, ме накара да вдигна поглед. Пойнтърът на мистър Ривърс, старият Карло, буташе с носа си вратичката, а самият Сейнт Джон се бе облегнал на нея със скръстени ръце; веждите му бяха навъсени, строгият му, почти недоволен поглед беше устремен към мен. Аз го поканих да влезе.

— Не, нямам време; дойдох само за да ви донеса пакетчето, което сестрите ми оставиха за вас. Мисля, че в него има кутия с бои, моливи и хартия.

Отидох до оградата, за да взема пакетчето — това беше приятен дар. Стори ми се, че Сейнт Джон сурово се вглежда в лицето ми: на него без съмнение още ясно личаха следи от сълзи.

— Изглежда, работата ви през първия ден ви е изморила повече, отколкото сте предполагала? — рече той.

— О, не! Напротив, мисля, че лека-полека ще свикна съвсем с моите ученички.

— Може би вашето жилище… вашата къщурка, обстановката й… сигурно не са оправдали очакванията ви… Те наистина са доста скромни, но…

Аз го прекъснах:

— Къщичката ми е спретната и ме пази от лошото време; покъщнината ми е достатъчна и удобна. Всичко, което виждам наоколо, ме кара да изпитвам благодарност, а не печал. Не съм глупачка, нито капризна, та да съжалявам за отсъствието на килим, диван и сребърни прибори; при това преди пет седмици нямах нищо — бях отритната от всички, просякиня, скитница, а сега имам познати, покрив, работа. Учудвам се на божията доброта, на великодушието на моите приятели, на милостта на съдбата. Не роптая.

— Значи, самотата не ви гнети. Но нали тази къщурка е тъй неприветлива и пуста?

— Не съм имала още достатъчно време, за да се наслаждавам на покой, а още по-малко, за да се отегча от самотата си.

— Чудесно. Надявам се, че действително изпитвате удоволствието, за което говорите; във всеки случай здравият разум ще ви подскаже, че е още твърде рано да се поддавате на колебания и страхове като жената на Лот. Не зная, разбира се, какво сте напуснали, преди да дойдете при нас, но ви препоръчвам да се противопоставяте енергично на всяко изкушение и да не се обръщате назад; вървете твърдо по новия си път — макар и само няколко месеца.

— Така и смятам да постъпя — отвърнах аз.

Сейнт Джон продължи:

— Трудна задача е да сдържаш желанията си и да преодоляваш своите наклонности. Но че това е възможно, аз съм се убедил от собствен опит. Бог ни е дал известна власт над съдбата ни и когато нашите сили жадуват за дейност, която ни се отказва, когато нашата воля се стреми към път, който е затворен за нас, ние не бива да се предаваме на отчаянието, трябва само да потърсим друга храна за нашата душа, също тъй питателна, както забраненият плод, който тя жадува да вкуси, но може би по-чиста, и да прокараме за нашите стремления път, навярно по-трънлив, но също тъй прав и широк като онзи, който ни прегражда съдбата.

Преди една година самият аз бях много нещастен, струваше ми се, че ставайки пастор, съм направил грешка; еднообразните задължения страшно ме изморяваха. Страстно се стремях към деен живот, към вълнуващия труд на литературното поприще, към съдбата на художника, на писателя, на оратора — на когото и да било, само не на свещеника. Да, под скромната свещеническа одежда в мен бие сърцето на политика, войника, търсача на слава, честолюбеца, властолюбеца. Казвах си: животът ми е тъй жалък, че трябва или да го променя, или да умра. Обаче след известен период на мрак и борба блесна светлина и се яви спасение. Затвореният ми живот внезапно се разгъна пред мен като безбрежна далечина, а дъхът ми чу зова на небето: да стана, да събера всички сили, да разперя криле и да литна високо. Бог ми възложи една мисия и за да я изпълня достойно ми бяха нужни умение и сила, мъжество и красноречие — най-добрите качества на войника, държавника и оратора, които трябва да притежава мисионерът.

Реших да стана мисионер. От този миг душевното ми състояние се промени, оковете се разкъсаха и всичките ми сили се освободиха; от предишната скованост остана само една тъпа болка, която може да излекува единствено времето. Наистина баща ми се противопостави на моето решение, но след смъртта му на пътя ми не остана нито едно сериозно препятствие; трябва да уредя някои работи, да си намеря заместник в Мортън, да унищожа или прекъсна известни отношения, породени от чувствени съблазни — последната схватка с човешката слабост, в която зная, че ще победя, защото се заклех да победя, — и ще напусна Европа на път за Изтока.

Сейнт Джон произнесе всичко това със своя особен, глух и същевременно патетичен глас; като млъкна, той погледна не мен, а залязващото слънце, което гледах и аз. И двамата стояхме с гръб към пътеката, която водеше през полята към вратичката, и не чухме стъпките по обраслата с трева пътека; единственият шум, който достигаше до нас, бе приспивният ромон на рекичката в долината и ние и двамата трепнахме, когато се разнесе един весел глас, галещ ухото като сребърно звънче:

— Добър вечер, мистър Ривърс! Добър вечер, стари Карло! Вашето куче по-лесно познава приятелите си, отколкото вие, сър; то наостри уши и завъртя опашка, когато бях още на края на полето, а вие продължавате да стоите с гръб към мен.

Това беше вярно. Макар че, като чу този звънлив глас, мистър Ривърс трепна, сякаш мълния проряза някой облак над главата му, той продължаваше да стои в същата поза, в която го бе заварила говорещата — облегнал ръце на вратичката и извърнал лице към запад. Най-после той бавно се обърна. Стори ми се, че до него се е появило някакво видение. На една-две крачки от него стоеше момиче със снежнобяла дреха, младо, грациозно, малко пълничко, но все пак нежно: отначало то се наведе да помилва Карло, сетне вдигна глава, отметна дългия си воал и пред нас разцъфна лице със съвършена красота. Изразът „съвършена красота“ е силен, обаче аз не се отричам от него: никога досега умереният климат на Албион не бе създавал по-хармонични черти; влажните му ветрове и облачната му роса не бяха галили такова лице — по-свежо от цветовете на розата и лилията. Всичко у това момиче беше очарователно, без какъвто и да е недостатък. То имаше правилни, фини черти на лицето; форма и окраска на очите, която виждаме само по картините — големи, тъмни, изразителни; дълги гъсти ресници, които придаваха на очите меко очарование; тънко изписани вежди, които засилваха прелестта на лицето; бяло гладко чело, от което лъхаше покой и което смекчаваше живата игра на багрите; овални бузи, свежи и гладки; алени, сочни, възхитителни устни; идеално равни, блестящи зъби; малка брадичка с трапчинка; разкошни гъсти коси — с една дума, притежаваше всичките елементи, които, съединени, създават въплъщение на идеална красота. Гледах удивена прекрасното създание — възхищавах му се от все сърце. Природата несъмнено я бе създала в особено настроение и забравила обичайното си скъперничество на мащеха, бе дарила щедро тази своя любимка.

„Какво е отношението на Сейнт Джон към този земен ангел?“ — непринудено се запитах аз, когато видях, че свещеникът се обърна и я загледа, и също тъй непринудено потърсих отговора в изражението на лицето му. Но той вече беше отвърнал поглед от дивната красавица и се бе загледал в една китка скромни маргаритки, които растяха край вратичката.

— Чудесна вечер, но е доста късно да се разхождате сама навън — каза той, мачкайки с крак белоснежните главички на сведените надолу цветчета.

— Днес следобед се върнах от С… (тя спомена името на един голям град на около двадесет мили оттук). Татко ми каза, че сте отворили училище и че е пристигнала новата учителка; затова аз след чая грабнах шапката си и дотичах да се запозная с нея. Това ли е тя? — И момичето ме посочи.

— Да — рече Сейнт Джон.

— Как мислите, ще обикнете ли Мортън? — обърна се тя към мен с простота и наивност, които макар детински, бяха пленителни.

— Надявам се да го обикна. Имам много основания да вярвам в това.

— Ученичките ви внимават ли в клас?

— Разбира се.

— А харесва ли ви вашата къщичка?

— Много.

— Добре ли съм я подредила?

— Много добре.

— Добър избор ли съм направила с момичето, което ви прислужва — Алис Уд?

— Много добър. То е будно и сръчно.

„Значи, това — сетих се аз — е мис Оливър, наследницата, надарена от щастието също тъй щедро, както и от природата. Наистина се е родила под щастлива звезда!“

— Ще идвам от време на време при вас да ви помагам при занятията — добави тя. — За мен ще бъде развлечение да ви посещавам, а аз обичам развлеченията. Мистър Ривърс, да знаете колко весело прекарах в С…! Нощес или по-право тази сутрин танцувах до два часа. Там заради бунтовете е разквартируван Н-ският полк, а офицерите от този полк са най-приятните хора, които познавам. Просто да не поглеждаш след това нашите точилари и търговци на ножици — нима това са младежи?

Стори ми се, че за момент долната устна на мистър Сейнт Джон увисна, а горната леко се изкриви, докато момичето му говореше това. Той откъсна очи от маргаритките и погледна мис Оливър. Това беше сериозен, изпитателен, многозначителен поглед. Тя отново му отговори със смях и как отиваше този смях на младостта й, на розовите й бузи с трапчинки, на блестящите й очи!

Докато Сейнт Джон стоеше безмълвен и строг, мис Оливър отново замилва Карло.

— Бедният Карло ме обича — каза тя. — Той не е мрачен и не страни от приятелите си; ако можеше да говори, нямаше да пази такова мълчание.

Когато мис Оливър, галейки кучето по главата, се наведе с естествена грация пред младия му, но суров господар, аз видях как пламна лицето на Сейнт Джон. Видях как в мрачните очи на пастора се появи внезапно блясък и как те засвяткаха от неудържимо вълнение. И в този миг, той, възбуден и почервенял, ми се стори почти толкова красив, колкото и тя. Гърдите му бурно се повдигнаха, сякаш пламенното му сърце, отегчено от деспотичната власт на разума, се бе разширило и искаше да излезе на свобода. Но Сейнт Джон го укроти по същия начин, както смелият конник укротява пръхтящия си буен кон. Той не отговори на нежните намеци, които му се правеха, нито с думи, нито с движения.

— Татко казва, че вие напоследък никак не се отбивате у нас — продължи мис Оливър, като го погледна. — Съвсем забравихте нашето имение. Тази вечер е сам и не се чувствува съвсем добре; ще дойдете ли с мен да го видите?

— Не е удобно да безпокоя по това време мистър Оливър — отговори Сейнт Джон.

— Защо да не е удобно? Аз пък ви казвам, че е удобно. В това време татко има най-голяма нужда от компания. Работата му във фабриката приключва и той няма с какво да се занимава. Да вървим, мистър Ривърс. Защо сте толкова стеснителен, толкова затворен? — Тя се помъчи да запълни с думи пропастта, издълбана от неговото мълчание.

— Ах, съвсем забравих! — възкликна мис Оливър, като поклати прелестната си къдрава главица, сякаш се сърдеше на себе си. — Аз съм толкова лекомислена и разсеяна! Простете ми. Забравих, че имате сериозни основания да не искате да бъбрите с мен. Нали Даяна и Мери ви напуснаха, Муърхаус е затворен и вие сте тъй самотен! Наистина жал ми е за вас. Хайде, елате да видите татко.

— Не сега, мис Розамънд, не сега.

Мистър Сейнт Джон каза това почти машинално; той единствен знаеше какви усилия му струва този отказ.

— Е, щом сте толкова упорит, аз си отивам; не смея да остана повече тук: вече пада росата. Лека нощ!

Тя му подаде ръка. Мистър Сейнт Джон едва я докосна.

— Лека нощ! — повтори той като ехо с тих и глух глас. Мис Оливър си тръгна, но само след миг се върна.

— Да не сте болен? — попита тя.

Въпросът беше съвсем уместен: лицето на Сейнт Джон бе станало по-бяло от дрехите й.

— Напълно съм здрав — отвърна той и с поклон се отдалечи. Мис Оливър се упъти в една посока, той — в друга. Тя два пъти се обърна да го погледне, преди да се загуби като фея сред полята, а Сейнт Джон се отдалечаваше с твърди крачки и нито веднъж не се обърна.

Тази картина на чужди страдания и вътрешна борба отвлече мислите ми от собствения ми печален размисъл. Неслучайно Даяна Ривърс бе казала за брат си: „Той е неумолим като смъртта.“ И не бе преувеличила.