Шарлот Бронте
Джейн Еър (3)

Трета глава

Спомням си, че се свестих като след някакъв страшен кошмар; пред очите ми аленееше зловещо сияние, пресечено от плътни черни ивици. Чувах някакви гласове, но едва-едва, сякаш ги заглушаваше вятър или водопад; вълнението, неизвестността и най-вече силният страх бяха сковали цялото ми същество. Скоро обаче почувствувах как някой се докосва до мен, вдига ме и ме изправя да седна — и то така нежно, както не се бе отнасял още никой към мене. Склоних глава на възглавницата или на рамото на същия човек и ми стана хубаво, хубаво…

Пет минути по-късно мъглата, забулила съзнанието ми, се разсея. Сега бях сигурна, че съм в детската стая, в леглото си, и че червеното сияние пред очите ми е огънят в камината. Беше нощ; на масата гореше свещ; Беси стоеше до кревата и държеше тас, а в едно кресло до възглавницата ми седеше наведен над мен някакъв господин.

Изпитах неизразимо облекчение, благотворно чувство на спокойствие и сигурност, когато разбрах, че в стаята ми има външен човек — нито обитател на Гейтсхед, нито роднина на мисис Рийд. Като отвърнах лице от Беси (макар присъствието й да ми беше много по-малко неприятно, отколкото би било например присъствието на Абът), почнах да разглеждам внимателно лицето на седящия до леглото господин. Аз го познавах: това бе мистър Лойд, аптекарят; мисис Рийд заръчваше да го повикат винаги, когато се разболееше някой от слугите; за себе си и за своите деца тя викаше лекар.

— Е, познавате ли ме? — запита той.

Аз казах името му и му подадох ръка. Мистър Лойд я пое усмихнат и рече:

— Лека-полека ще се излекуваме.

После той ме сложи да легна и обръщайки се към Беси, й заръча много да внимава никой да не ме безпокои през нощта. Като й даде още няколко наставления и каза, че на другия ден ще дойде пак, за голямо мое съжаление той си отиде; аз се чувствувах съвсем сигурна и спокойна, докато седеше до леглото ми, но щом вратата се затвори зад гърба му, в стаята сякаш стана по-мрачно и сърцето ми се сви; в него легна като камък неизразима печал.

— Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.

Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:

— Ще се опитам.

— Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?

— Не, благодаря, Беси.

— Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.

Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:

— Беси, какво ми е? Болна ли съм?

— Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.

И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва:

— Сеъра, ела да спим в детската. За нищо на света не бих останала сама с горкото момиче тази нощ. Ами ако изведнъж умре?… Колко чудно, че припадна… Бих искала да зная дали наистина е видяла нещо. Госпожата беше прекалено строга към нея.

Тя се върна със Сеъра; двете си легнаха; но преди да заспят, си шепнаха половин час. Долових откъслеци от разговора им, от които разбрах ясно за какво става дума.

— Нещо бяло минало покрай нея и изчезнало… А след него — грамадно черно куче… Три силни удара по вратата. В гробището — светлина, и то точно на неговия гроб… — и т.н.

Най-сетне те заспаха; свещта и камината загаснаха. За мен часовете на тази дълга нощ се нижеха в мъчителна безсъница; страхът държеше в еднакво напрежение слуха, зрението и мисълта ми — страх, който изпитват само децата.

Моето премеждие в червената стая мина благополучно, без да предизвика някаква сериозна или продължителна болест: яви се само сътресение на нервната система, следи от което останаха и досега. Да, мисис Рийд, колко ужасни душевни мъки сте ми причинили! Но трябва да ви простя, тъй като вие не сте съзнавали какво вършите: късайки струните на моето сърце, вие си мислехте, че с това само изкоренявате лошите ми наклонности.

На другия ден по обед станах, облякох се и загърната в шал, седнах до камината. Чувствувах страшна слабост и отпадналост; много по-мъчителна обаче бе неизразимата душевна болка, която непрекъснато извикваше на очите ми тихи сълзи — още несварила да изтрия от бузата си една солена капка, на нейно място се стичаше друга. А трябваше да се чувствувам щастлива, тъй като братовчедите ми отсъствуваха от къщи — бяха отишли да се возят с майка си с каретата. Абът също не се мяркаше — тя шиеше в съседната стая и само Беси ходеше насам-натам, прибираше разхвърляните играчки и подреждаше чекмеджетата, като от време на време се обръщаше към мен с някоя необичайно нежна дума. Всичко това би трябвало да ми се струва същински рай, защото бях свикнала да живея под гнета на непрестанните укори и неблагодарната работа; но опънатите ми нерви бяха сега в такова състояние, че никаква тишина не можеше да ги успокои и никакви удоволствия — да ги възбудят приятно.

Беси отиде долу в кухнята и ми донесе плодова торта в една порцеланова чиния с ярки цветове, на която бяха нарисувани райска птица и около нея — венец от поветица и напъпили рози; тази чиния обикновено изтръгваше възторга ми и аз неведнъж се молех да ми позволят да я подържа в ръце, за да я разгледам по-отблизо, но досега не ме бяха удостоявали с тази милост. И ето че скъпоценният съд се намери на коленете ми и Беси нежно ме увещаваше да изям лакомството в него. Излишно благоволение! То дойде твърде късно, както многобройни благоволения, които очакваме с голямо желание и които дълго ни се отказват! Не ми се ядеше тази торта, а перата на птицата и цветята ми се сториха странно избледнели; бутнах чинията настрана. Беси попита да ми даде ли някоя книга. Думата книга предизвика у мен мимолетно оживление и аз я помолих да ми донесе от библиотеката „Пътешествията на Гъливър“. Винаги препрочитах тази книга с възхищение. Бях уверена, че там се разказва за действителни случки и изпитвах към нея по-голям интерес, отколкото към вълшебните приказки. Що се отнася до джуджетата, след като ги бях търсила напразно под листата на дядовия зъб и камбанката, под гуглите на гъбите и под бръшляна на старите стени, стигнала бях накрая до печалния извод, че всички те са напуснали Англия и са се заселили в някоя дива страна, където горите са девствени и по-гъсти, а населението по-малобройно; от друга страна, бях уверена, че лилипутите и великаните съществуват в действителност и твърдо вярвах във възможността да предприема някой ден далечно пътешествие, за да видя със собствените си очи миниатюрните ниви, къщи, дървета и малките човечета, крави, овци и птици в едното от тези царства, както и високите като гори ниви, гигантските кучета, огромните котки и големите колкото кули мъже и жени в другото царство. Но сега, когато взех отново в ръце любимата книга и прелиствайки страница след страница, търсех в чудните й картинки онова очарование, което по-рано винаги намирах в тях, всичко ми се стори ужасяващо и мрачно: великаните изглеждаха жалки джуджета, лилипутите — зли и отвратителни гадинки, а Гъливър приличаше на унил странник в ужасни и пълни с опасности места. Затворих книгата, която не смеех повече да чета, и я оставих на масата до недокоснатата торта.

Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:

В ония дни, когато скитахме безгрижно,

в ония отлетели дни…

Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът й да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучаха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печална:

Умора го мъчи, умора безмерна,

безкраен е пътят, полето е ледно.

Ще мръкне и скоро тъмата вечерна

на път ще настигне сирачето бедно.

 

Защо го прогониха лошите хора

из тия скали, разпилени безредно?

Умора го мъчи, безмерна умора,

но ангели бдят над сирачето бедно.

 

И ето че нежен ветрецът повява,

сред мрака звездите изгряват победно.

Бог в своята милост утеха му дава,

с надежда дарява сирачето бедно.

 

Дори и да падне от моста надвесен,

да скита в блатата изгубено, бледно,

дори и тогава бащата небесен

не ще изостави сирачето бедно.

 

И то продължава, върви със усмивка,

макар и към своето утро последно,

че горе, в небето, го чака почивка,

че бог е баща на сирачето бедно.

— Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?

Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.

— О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувствува тя?

Беси отговори, че съм много добре.

— Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?

— Да, сър. Джейн Еър.

— Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?

— Не, сър.

— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.

— Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.

И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:

— Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.

— О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси.

Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоех пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече:

— Защо се разболяхте вчера?

— Падна — отново побърза да каже Беси.

— Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна.

— Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.

Мистър Лойд взе щипка енфие и я смръкна. Когато прибираше в джоба на жилетката си енфието, раздаде се силен звън, с който викаха слугите за обед; аптекарят знаеше за какво звънят.

— Бавачке, това е за вас — каза той, — можете да слезете долу. А докато се върнете, ще си поговорим за нещо сериозно с мис Джейн.

Беси с удоволствие би останала, но се налагаше да излезе, понеже слугите в имението Гейтсхед бяха длъжни най-строго да спазват установеното за обед и вечеря време.

— Значи, вие сте се разболели не от това, че сте паднали. Тогава от какво? — продължи мистър Лойд, когато Беси излезе.

— Оставиха ме заключена в стаята, където живее един дух, докато се мръкна съвсем.

Мистър Лойд се усмихна и веднага след това се намръщи.

— Дух ли? Е, вие, види се, сте съвсем дете. Страх ли ви е от духове?

— Да, от духа на мистър Рийд; нали той е умрял в онази стая и там е лежал. Нито Беси, нито който и да е, смее да влезе там нощем, ако не се налага да стори това. Беше жестоко — да ме затворят там сама, в тъмното! Толкова жестоко, че никога няма да го забравя!

— Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли ви е страх?

— Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.

— Какви други неща? Няма ли да ми кажете?

Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:

— Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.

— Ала имате добра вуйна и братовчеди!

Отново замълчах, после смотолевих:

— Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!

Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.

— Нима не ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?

— Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.

— Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?

— Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.

— А може и да го напуснете, кой знае! Нямате ли други роднини освен мисис Рийд?

— Мисля, че не, сър.

— А по бащина линия?

— Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително.

— А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях?

Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение.

— Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз.

— Дори и да са добри към вас?

Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.

— Но нима роднините ви са толкова бедни? Работници ли са?

— Не зная. Вуйна казва, че ако имам някакви роднини, те са сигурно просяци; а аз не бих искала да прося.

— Бихте ли желали да ходите на училище?

Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи училище. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот.

— Много ми се иска да ходя на училище! — завърших гласно размишленията си аз.

— Е, кой знае какво може да се случи — каза мистър Лойд, като ставаше. — Детето се нуждае от промяна на въздуха и мястото — добави той сякаш на себе си, — нервите му не са в ред.

Беси се върна и в същия миг до ушите ми достигна шумът на пристигащата карета, чиито колела хрущяха по настланата с чакъл алея.

— Дали това не е господарката ви, Беси? — попита мистър Лойд. — Бих искал да поговоря с нея, преди да си вървя.

Беси го покани да мине в трапезарията и му показа пътя. Като имам пред вид това, което се случи после, мога да заключа, че аптекарят се е осмелил да посъветва вуйна ми да ме даде в училище; и този съвет е бил без съмнение приет много охотно, защото една вечер, когато лежах в леглото си, а Беси и Абът бяха също в детската стая и шиеха, Абът, мислейки, че вече спя, каза на Беси, с която говореха на тази тема:

— Госпожата сигурно е много радостна, че ще се отърве от това досадно, невъзпитано дете, което сякаш следи всички ни и все крои нещо. — Изглежда, Абът ме смяташе за някой малък Гай Фокс^[1].

Сега за пръв път чух от устата на мис Абът, като разговаряше с Беси, че баща ми бил беден пастор; че майка ми се омъжила за него против съвета на близките си, които смятали този брак за неравен; че дядо ми бил много разгневен от нейното непокорство и я изгонил, без да й даде дори петак; че една година след сватбата баща ми заболял от тифус — заразил се, като ходел по домовете на бедняците в големия фабричен град, където бил ръкоположен и в който върлувала тази болест; че майка ми пък се заразила от него и месец след смъртта му го последвала в гроба.

Когато чу всичко това, Беси въздъхна и забеляза:

— Но нали трябва да ни е жал и за клетата мис Джейн, Абът?

— Разбира се — отвърна Абът, — ако тя бе добро и хубаво момиче, може би щяхме да я съжаляваме, че е сам-самичка в света, но кой ще вземе да съжалява такова отвратително същество!

— Вярно, малцина биха го сторили — съгласи се Беси. — Разбира се, че хубавица като мис Джорджиана на нейно място ще трогва много повече хората.

— Да; аз обожавам мис Джорджиана! — възкликна възторжено Абът. — Милото дете! Такива дълги къдрици и сини очи, такава прелестна руменина — сякаш се е начервила!… Знаеш ли, Беси, много ми се яде тази вечер хляб, препечен със сирене и яйце.

— И на мене, но с пържен лучец. Хайде да вървим долу.

И те излязоха.