Шарлот Бронте
Джейн Еър (28)

Двадесет и осма глава

Изминаха два дни. Бе лятна вечер; кочияшът ме свали на едно място, което се наричаше Уиткрос. Той не можеше да ме вози по-нататък за парите, които му бях дала, а аз нямах нито шилинг повече. Дилижансът вече бе отминал на цяла миля от мен и аз останах сама. В този момент се сетих, че съм забравила вързопа си в багажника на колата, където го бях оставила на съхранение; той остана там и там щеше да си остане — сега аз нямах абсолютно нищо.

Уиткрос не бе нито град, нито дори село: само един каменен стълб, поставен на кръстопътя на четири пътища и варосан, сигурно за да се вижда по-ясно отдалеч и нощем. Четири табелки на върха му сочеха различни посоки; най-близкият град според тях отстоеше на десет мили, а най-далечният — на около двадесет. Добре известните названия на тези градове ми дадоха да разбера в кое графство се намирам: това бе едно от централните северни графства — унила пустинна и хълмиста местност. Зад мен и встрани се простираше пустош; отвъд дълбоката долина, която се разстилаше пред мен, се издигаха планински вериги. Населението тук, изглежда, бе рядко — никой не се мяркаше по пътищата, които водеха на изток, запад, север и юг — бели, широки, безлюдни; всички те минаваха през пустошта, където растеше пирен^[1], гъсто и буйно, чак до самите пътища. И все пак някой случаен пътник можеше да мине покрай мен, а сега не ми се искаше да се мяркам пред очите на когото и да било: непознатите хора може би ще се чудят какво ли правя тук, въртейки се около пътепоказателя самотна, без всякаква цел. Можеха да ме попитат нещо, а какъвто и отговор да дадях, щеше да звучи неправдоподобно и да възбуди подозрение. Никакви връзки не ме свързваха повече с човешкото общество в този момент, никакви желания или надежди не ме влечаха към себеподобните; който и да ме погледнеше, нямаше да си помисли нещо добро за мен или да се отнесе със съчувствие. Нямах никакви роднини освен майката на всички — природата; ще се притисна до гръдта й и ще си почина.

Тръгнах право през обраслите с пирен места; следвах извивките на една падина, която прорязваше дълбоко местността, газех до колене в гъстата й растителност и открих на едно притулено място почерняла от мъх гранитна скала; седнах под нея. Край мен се издигаха високите брегове на падината; скалата запазваше главата ми, а над всичко се издигаше небето.

Трябваше да мине известно време, за да се успокоя дори тук, в това уединено убежище; страхувах се да няма наблизо диви говеда или пък да не ме открие някой ловец или бракониер. Подухнеше ли вятър, плахо повдигах глава, мислейки, че към мен се приближава някакъв бик; обадеше ли се някой бекас, мислех, че свири човек. Но като разбрах, че страховете ми са неоснователни, и се успокоих от дълбоката тишина, възцарила се с настъпването на нощта, аз се убедих в сигурността на убежището си. Досега не бях помислила за нищо и само се ослушвах, озъртах и тръпнех; сега се възвърна способността ми да мисля.

Какво да правя? Къде да отида? Какви мъчителни въпроси, когато няма що да сториш и къде да отидеш, когато на изморените ти, треперещи нозе предстои дълъг път, преди да стигнеш до някое човешко жилище; когато ти предстои да се обръщаш с молба към равнодушното милосърдие, преди да си намерила подслон, да предизвикваш презрително съчувствие и почти сигурно да получаваш отказ, преди хората да са изслушали разказа ти или да са удовлетворили макар една от твоите нужди!

Аз докоснах земята: тя беше суха и още топла от знойния летен ден. Погледнах небето — то беше чисто; една звезда кротко мигаше над дълбоката падина. Падна лека роса; никакъв ветрец не шумолеше. Природата ми изглеждаше благосклонна и добра; струваше ми се, че тя ме обича, мен, останалата сама; и аз, очаквайки от хората само недоверие, омраза и оскърбления, се притиснах до гръдта й със синовна нежност. Тази нощ ще й бъда гостенка — нали съм нейна рожба; тя ще ме приюти като майка, без да ми иска пари, без възнаграждение. Имах у себе си къшей хляб — остатък от кифлата, която си бях купила с последното пени в града, през който минахме на обед. Забелязах да се чернеят тук-таме сред пирена като катранени мъниста зрели плодове; набрах една шепа и ги изядох с хляба. Тази скромна вечеря, макар да не утоли, все пак до известна степен намали мъчителния ми глад. Като се навечерях, прочетох една молитва и си избрах място за нощуване.

Край скалата пиренът растеше много нагъсто; когато легнах, краката ми се скриха в него; издигайки се високо от двете ми страни, той все пак даваше достъп на нощния въздух. Сгънах шала си и се завих с него; една заоблена мъхеста издатина ми послужи за възглавница. Като се настаних така, аз поне в началото на нощта не чувствувах студ.

Сънят ми би бил спокоен, ако сърцето ми не бе скръбно. Зеещите рани, кръвта, която бликаше от него, изпокъсаните му струни го караха да плаче. То тръпнеше за мистър Рочестър и неговата съдба; то стенеше за него с мъчителна жалост; то се стремеше към него, обзето от непрестанен копнеж; безсилно като птица с пречупени криле, то все още потръпваше с тези криле и се опитваше напразно да литне към любимия.

Изтерзана от тези мъчителни мисли, аз станах на колене.

Нощта бе настъпила, звездите — изгрели. Спокойна, тиха нощ, твърде спокойна, за да възбуди у мен някакъв страх. Знаем, че бог е вездесъщ; но без съмнение ние чувствуваме по-силно присъствието му, когато съзерцаваме величието на неговите творения; и тъкмо в безоблачното нощно небе, където създадените от него светила извършват безмълвния си път, ние най-ясно чувствуваме неговата безконечност, неговата вездесъщност и неговото всемогъщие. Бях станала на колене, за да се помоля за мистър Рочестър. Като погледнах нагоре, видях през замъглените си от сълзи очи величествения Млечен път. Спомняйки си какво представлява той, колко безбройни системи са включени в него, които се виждат оттук само като слаба светлееща следа, аз почувствувах могъществото и силата на бога. Бях уверена, че той може да запази това, което е сътворил, у мен крепнеше убеждението, че нито земята, нито някое от населяващите я същества ще загине, и му благодарих за това; нали този, който ни дарява живот, е и спасител на душите? Мистър Рочестър ще бъде спасен; той е боже чедо и бог ще го пази. Отново сложих глава на издатината и скоро, унесена в сън, забравих скръбта си.

Но на следния ден нуждата се изправи пред мене в цялата си острота и голота. Когато станах и се огледах наоколо, птиците вече отдавна бяха напуснали гнездата си, пчелите отдавна литнали да събират мед; росата още не бе се изпарила, но дългите сутрешни сенки бяха започнали да се скъсяват и слънцето заливаше с лъчите си земята и небето.

Какъв тих, зноен, чудесен ден! Като златиста пустиня се простираше пред мен пустошта! Всичко се къпеше в слънчеви лъчи. Да можех да живея от този блясък, да се храня с него! Видях един гущер, който пълзеше по скалата, видях и една пчела, която бръмчеше сред сладките плодове. Защо не бях пчела или гущер; щях да намеря тук подходяща храна и постоянно убежище! Но аз бях човешко същество и имах човешки нужди: не можех да остана там, където няма с какво да ги удовлетворя. Станах и огледах мястото, на което току-що бях лежала. Изправена пред бъдеще без перспективи, сега съжалявах само за едно — че творецът не пожела тази нощ да призове душата ми, докато спях; тогава това уморено тяло, освободено чрез смъртта от по-нататъшна борба със съдбата, би останало тук бавно да гние и незабелязано да се слее в едно с тази пустиня. Обаче животът с всички свои потребности, мъки и задължения все още не бе ме напуснал. Трябваше да нося бремето си, да задоволявам нуждите си, да търпя страданията си, да изпълнявам задълженията си. Станах и тръгнах.

Като стигнах Уиткрос, аз закрачих по един път, обратен на слънцето, което грееше силно и високо в небето. Нямах нищо друго пред вид при избора на посоката. Вървях дълго и тъкмо си мислех, че съм изминала доста път и със спокойна съвест мога да отстъпя пред умората, която почти съвсем ме бе изтощила, че мога да си почина и седнала на първия попаднал ми камък, да се отдам на непреодолимата апатия, сковаваща сърцето и членовете ми, когато изведнъж чух камбанен звън: биеше черковна камбана.

Обърнах се по посока на звука и ето че сред романтичните хълмове, чиито очертания бях престанала да забелязвам още преди час, видях едно селце и малко по-настрана една камбанария. Цялата долина вдясно от мен бе изпъстрена с пасбища, ниви и горички; една блестяща рекичка лъкатушеше сред зеленина с най-различни оттенъци — жълто-зелени жита, тъмнозелени гори, яркозелени ливади. Вниманието ми привлече шум от колела и като погледнах по пътя пред себе си, видях тежко натоварена кола, която бавно се изкачваше по хълма; малко по-назад един говедар караше две крави. Около мен отново течеше потокът на живота и труда. Трябваше да продължа борбата: да се боря за съществуването си и да се трудя, както всички други.

Беше около два часа, когато влязох в селото. В края на единствената му улица имаше едно малко магазинче, на витрината на което бяха наредени хлябове. Как ми се искаше да изям един хляб! С него може би щях да повъзвърна силите си; без храна трудно бих продължила своя път. Щом се озовах сред себеподобните си, у мен се върна желанието отново да придобия воля и енергия. Чувствувах колко е унизително да припаднеш от глад на пътя сред селото. Нямах ли нещо, което бих могла да предложа срещу един хляб? Замислих се. Имах копринено шалче, ръкавици. Нямах представа как постъпват хората в момент на крайна нужда. Ще вземат ли от мен някоя от тези вещи? Сигурно няма да вземат, но трябва да се опитам.

Влязох в магазинчето; в него имаше една жена. Като видя прилично облечен човек — дама, както навярно предположи тя, — жената любезно пристъпи към мен. С какво можела да ми услужи? Обзе ме срам; не се решавах да изразя молбата си. Не смеех да й предложа съвсем новите си ръкавици или измачканото си шалче, а и чувствувах, че това ще бъде безполезно. Поисках само да ми позволи да седна за минутка, тъй като съм много изморена. Измамена в надеждите си, жената хладно се съгласи. Тя ми посочи един стол и аз седнах на него. Сълзи нахлуха в очите ми, но съзнавайки колко неуместни ще бъдат те, аз ги сподавих. Сетне попитах има ли в тяхното село шивачки.

— Да, две-три. Но те са твърде много за работата, която имат.

Аз се замислих; бях доведена до крайност, озовах се лице срещу лице с нуждата. И при това без средства, без приятели, без пари. Трябва да предприема нещо. Но какво? Трябва да се обърна към някого. Но към кого?

— Не знаете ли някой ваш съсед да търси прислуга?

— Не, не съм чувала такова нещо.

— Какъв е главният поминък тук? С какво се занимават повечето жители?

— Някои работят като ратаи по фермите; мнозина работят във фабриката за игли на мистър Оливър и в леярната му.

— Мистър Оливър приема ли на работа жени?

— Не, там работят само мъже.

— А какво вършат жените?

— Не зная — бе отговорът. — Едни — едно, други — друго. Бедните свързват двата края, както могат.

Изглежда, въпросите ми й омръзнаха, а и всъщност какво право имах да й дотягам? Влязоха двама-трима нейни съседи, столът й трябваше вече. Аз се сбогувах.

Тръгнах по улицата и както вървях, оглеждах всички къщи отляво и отдясно, но не можах да измисля никакъв предлог или причина, за да вляза в някоя от тях. Повече от час се въртях около селото — ту се отдалечавах малко от него, ту отново се приближавах. Изгубила сили и чувствувайки вече нетърпим глад, аз завих в една малка странична уличка и седнах край един жив плет. Обаче не минаха и няколко минути и отново бях на крака, отново трескаво търсех някакъв изход или поне съвет. В края на уличката имаше една спретната къщичка с градинка отпред — много хубава и пълна с ярки цветя. Спрях се пред нея. Защо трябваше да се приближавам до бялата врата и да се докосвам до блестящото чукче? Нима можех да се надявам, че обитателите на този дом ще ми услужат с нещо? И все пак приближих и почуках. Отвори ми спретната млада жена, хрисима на вид. С глас, който можеше да притежава само едно изнемогващо същество, обхванато от отчаяна безнадеждност, с много тих, треперещ глас аз попитах не им ли трябва прислужница.

— Не — отговори жената, — ние не държим прислужници.

— Можете ли да ми кажете тогава къде бих могла да получа някаква работа? — продължих аз. — Не съм оттук, а нямам и познати в това село. Търся работа, все едно каква.

Но непознатата не бе длъжна да мисли за мен или да ми търси работа; при това видът ми, състоянието ми и молбата ми й се струваха много подозрителни. Жената поклати глава — много съжалявала, но не можела да ми каже нищо положително; бялата врата се затвори съвсем вежливо и учтиво и аз останах отвън. Ако тази врата беше останала отворена още мъничко, сигурно щях да поискам къшей хляб — толкова бях отмаляла…

Нямах сили да се върна в неприветливото село, а при това там несъмнено не можех да разчитам на никаква помощ. По-скоро бих предпочела да се упътя към гората, която се виждаше недалеч и чиято сянка ми предлагаше хладна почивка; но аз бях толкова изнурена, толкова слаба, толкова измъчена от глада, че инстинктът ме принуждаваше да се въртя край хорските къщи, откъдето имаше все пак надежда да получа храна. Знаех, че уединението ми не ще бъде уединение, покоят ми не ще бъде покой, докато гладът, тази хищна птица, разкъсва с клюн и нокти вътрешностите ми.

Ту се приближавах, ту се отдалечавах от къщите, отново се връщах и отново се отдалечавах, преследвана от мисълта, че не мога да искам нищо и нямам никакво право да очаквам каквото и да било съчувствие към самотната ми участ. Между това настъпваше привечер, а аз все още скитах като бездомно, гладно куче. Бродейки из полето, видях камбанарията и забързах към нея. До черковния двор, сред една градина, видях малка, но хубава къща; без съмнение това беше жилището на пастора. Спомних си, че хората, които пристигат в селища, където нямат приятели, и търсят работа, понякога се обръщат към свещеника за препоръка и помощ. Нали дългът му е да помогне поне със съвет на онзи, който се нуждае от помощ? Струваше ми се, че имам известно право да потърся съвет от него. И като събрах кураж и сетни сили, аз тръгнах напред. Приближих се до къщата и почуках на кухненската врата. Отвори ми една стара жена; попитах я това ли е домът на свещеника.

— Да.

— В къщи ли е той?

— Не.

— Скоро ли ще се върне?

— Не, отсъствува от къщи.

— Далеч ли е отишъл?

— Не много далеч, на две-три мили. Извикаха го, тъй като баща му внезапно починал; сега той е в Марш Енд и по всяка вероятност ще остане там още две седмици.

— А има ли някаква друга жена в къщи?

Не, нямало никоя освен нея, а тя била икономката.

Но към нея, читателю, аз нямах смелост да се обърна за онази помощ, без която загивах; все още не можех да прося милостиня. И отново се повлякох напред.

Още веднъж свалих шалчето си, още веднъж си представих хлябовете в магазинчето. О, да имах поне коричка хляб, поне един залък, за да облекча мъките на глада! Инстинктивно тръгнах отново към селото, намерих магазинчето и влязох в него; и макар там освен стопанката да имаше и други хора, аз дръзнах да изрека молбата си: може ли да ми даде тя хляб за шалчето.

Жената ме погледна с явно подозрение: не, тя никога не била продавала стоката си по такъв начин.

Почти отчаяна, аз поисках половин хляб; тя отново ми отказа: знаела ли откъде съм взела това шалче.

Ще се съгласи ли тогава да даде хляб срещу ръкавиците?

Не! Те не й трябвали.

Не е приятно, читателю, да се спирам на тези подробности. Някои твърдят, че е приятно да си спомняш прежните страдания, но на мен и сега ми е тежко, като се връщам мислено към този период от живота си: нравственото унижение, съчетано с физическата болка — това са твърде печални спомени, за да се спирам с охота на тях. Не укорявах онези, които ме отблъскваха. Чувствувах, че тъкмо това трябва да се очаква и че няма какво да сторя: обикновеният просяк често предизвиква подозрения, а добре облеченият просяк ги предизвиква неизбежно. Наистина аз просех само работа; но кой би се чувствувал задължен да ми даде работа? Положително не тези, които ме виждаха за пръв път и не знаеха нищо за мен. И жената, която не пожела да вземе шалчето ми, за да ми даде хляб, е била права, ако предложението ми й се е сторило подозрително или замяната — неизгодна. А сега ще бъда кратка. Призлява ми от тази тема.

По здрач минах край една ферма; до разтворената й врата седеше фермерът и вечеряше хляб и сирене. Аз се спрях и казах:

— Ще ми дадете ли парче хляб? Много съм гладна.

Той учудено ме погледна, но без да каже нито дума, отряза една дебела филия от самуна си и ми я подаде. Изглежда, той не ме взе за просякиня, а реши, че съм някаква ексцентрична дама, на която е дошло на ума да си похапне малко чер хляб. Веднага щом се отдалечих от фермата, аз седнах на земята и изядох хляба.

Загубих надежда да намеря подслон под някой покрив и потърсих приют в гората, за която вече споменах. Обаче прекарах нощта лошо, неспокойно: земята беше влажна, въздухът студен, а при това край мене често минаваха хора и бях принудена непрекъснато да меня убежището си — не можах да намеря сигурно и спокойно място. Призори заваля дъжд; той продължи през целия ден. Не искай от мен, читателю, подробно описание на този ден: продължих да търся работа и да страдам от глад; само веднъж успях да похапна. До вратата на една ферма видях малко момиче, което се готвеше да хвърли от една паничка студена каша в един лочник.

— Ще ми дадеш ли това? — попитах аз. Момичето ме погледна учудено.

— Мамо! — викна то. — Една жена иска да й дам кашата.

— Добре, дъще — отговори един глас отвътре, — дай я на просякинята. Прасето и без това няма да я яде.

Момичето изсипа в ръката ми втвърдилата се каша и аз лакомо я изгълтах.

Когато влажният здрач се сгъсти, аз се спрях на една глуха пътека, по която се влачех вече повече от час.

„Губя сетни сили — казах си аз. — Чувствувам, че не мога да вървя повече. Нима ще прекарам и тази нощ като отритната от всички? Нима ще трябва в този дъжд да сложа глава на студената мокра земя? Страхувам се, че ще бъде така — няма кой да ме приюти. Но това ще бъде ужасно; аз съм така гладна, отмаляла, измръзнала, никой не се интересува за мен и съм лишена от всяка надежда. Сигурно няма да доживея до сутринта. Защо не мога да се примиря с мисълта, че ще умра? Защо се боря за безсмисления си живот? Защото зная или вярвам, че мистър Рочестър е жив: а в такъв случай да умра от глад и студ, е съдба, с която природата ми не може да се примири. О, провидение, подкрепи ме още малко! Помогни ми, насочи моите стъпки!“

Замъгленият ми поглед блуждаеше из мрачната, мъглива околност. Разбрах, че доста съм се отдалечила от селото — то никак не се виждаше; бяха изчезнали дори окръжаващите го плодородни поля. Черните пътища и пътеки отново ме бяха довели до пустошта; сега само една тясна ивица работна земя, почти също толкова дива и безплодна, колкото местата, обрасли с пирен, ме отделяше от забулената със здрач рътлина.

„По-добре да умра там, отколкото на някоя улица или многолюден път — мислех си аз. — По-добре е враните да кълват тялото ми — ако там има врани, — отколкото то да бъде сложено в прост ковчег и после да изгние в някой бедняшки гроб.“

И тъй, аз свърнах към рътлината. Достигнах я. Сега ми оставаше само да си намеря тихо убежище, където да легна, чувствувайки се ако не в безопасност, поне далеч от хорските погледи. Но около мен се разстилаше съвсем равна пустош, само окраската й бе различна: зелена — там, където в мочурите растяха тръстики и мъх, и черна — там, където на сухата земя растеше само пирен. В настъпващия мрак все още забелязвах разликата в цветовете, но само като редуващи се светли и тъмни петна, тъй като багрите ставаха все по-трудно различими.

Взорът ми още блуждаеше над неприветливото възвишение и около края на пустошта, губейки се сред пустинния пейзаж, когато далече напред в тъмнината сред мочурищата и хълмовете блесна светлина. „Това е блуждаещ огън“ — бе първата ми мисъл и аз очаквах той скоро да изчезне. Обаче светлината продължаваше да гори съвсем спокойно, без да се отдалечава или приближава. „Тогава това може би е клада, която току-що са запалили“ — предположих аз и очаквах да видя дали огънят няма да се разгори; но не, той нито намаляваше, нито се увеличаваше. „Това сигурно е свещ в някоя къща — реших аз. — Ако е така, никога не бих могла да стигна до нея. Тя е твърде далеч; но дори да беше на един метър, какъв смисъл щеше да има да отида там? Ще почукам на вратата, за да ми я затворят под носа.“

И аз се свлякох и зарових лице в земята. Известно време лежах неподвижно. Нощният вятър се носеше над хълмовете и над мен и стенейки, замираше в далечината. Валеше силен дъжд, който ме измокри до кости. О, да можех да вкочанясам от студ и да приема примамливите обятия на смъртта — нека тогава дъждът плющи, аз няма да чувствувам нищо. Но моята все още жива плът трепереше от студените му струи. След малко отново станах.

Светлината още не бе угаснала; дъждът я замрежваше, но тя бе там. Отново се опитах да вървя; бавно повлякох изтощените си нозе към светлината. Тя ме поведе право към рътлината и после — през едно голямо блато, което сигурно бе непроходимо зиме; дори сега, посред лято, краката ми пропадаха и се мокреха. Два пъти падах, но отново ставах и продължавах пътя си. Светлината беше последната ми надежда. Трябваше да я достигна!

Като преминах блатото, видях сред тъмната пустош една светла ивица. Наближих я. Това беше път; той водеше право към светлината, която блестеше от някаква височина и сред група дървета; изглежда, те бяха ели, доколкото можех да различа формата и клоните им в мрака. Когато дойдох по-близо, пътеводната ми звезда угасна — някаква преграда се бе изпречила между нея и мен. Протегнах ръка и напипах пред себе си нещо твърдо: това бяха неогладените камъни на една ниска стена. Продължих да вървя пипнешком. Изведнъж пред мен изпъкна нещо бяло: това беше вратичка; щом я докоснах, тя се отвори. От двете й страни се чернееха самодивски чемшири и тисове.

Като минах през вратичката и покрай храстите, пред погледа ми изникна силуетът на една къща — тъмна, ниска и доста дълга. Но пътеводната светлина бе изчезнала. Наоколо всичко тънеше в мрак. Дали пък обитателите на къщата не са си легнали? Страхувах се, че е станало точно така. Като търсех врата, свих зад един ъгъл и ето че отново засия приветливата светлина — тя идваше от ромбовидните стъкла на едно малко прозорче с решетки на около педя от земята; то изглеждаше още по-малко поради бръшляна или някакво друго пълзящо растение, чиито листа покриваха плътно тази част от стената на къщата, където бе прозорчето. То беше толкова тясно и толкова закрито от листата, че всякакви завески или капаци бяха явно ненужни; като се наведох и отдръпнах свелите се над прозорчето листа, надникнах вътре. Видях стая с чист, посипан с пясък под; орехов бюфет и на него наредени в редици калаени чинии, които отразяваха червеникавия блясък на тлеещия в огнището торф. Забелязах и стенен часовник, бяла работна маса и няколко стола. Свещта, яркият пламък на която ми бе послужил за фар, гореше на масата; на нейната светлина една възрастна жена с малко грубоват вид, но много чиста, както всичко наоколо, плетеше чорап.

Погледът ми бегло обходи тези предмети — в тях нямаше нищо необикновено. Но край огнището забелязах много по-интересен обект. Обгърнати от спокойната топлина и кървавочервените отблясъци на огъня, там седяха две млади грациозни девойки, типични благородни дами; едната от тях — в нисък люлеещ се стол, а другата на още по-ниско столче. И двете бяха в дълбок траур — с рокли от креп; тези мрачни одежди особено подчертаваха съвсем белите им шии и лица. Голям стар пойнтър бе сложил едрата си глава на коленете на едното момиче, а на коленете на другото лежеше, свила се на кълбо, черна котка.

Странно бе присъствието на тези внушителни млади жени в една толкова скромна кухня! Кои бяха те? Не можеха да бъдат дъщери на възрастната жена, която седеше на масата, тъй като тя имаше вид на селянка, а те бяха въплъщение на изяществото. Никога не ги бях виждала и въпреки това, като погледнах лицата им, всяка тяхна черта ми се стори позната. Не можех да ги нарека красиви — те бяха прекалено бледи и сериозни; пред всяка от тях имаше книга и лицата им, наведени над книгите, изглеждаха замислени, почти строги. На една масичка пред момичетата имаше втора свещ и два големи тома; те често поглеждаха в тях, сякаш ги сверяваха с по-малките книги, които държаха в ръце, както правят хората, които си служат с речник, когато четат книга на чужд език. Всичко това ставаше толкова безшумно, сякаш фигурите им бяха сенки, а озарената от огъня стая — картина; цареше такава тишина, че се чуваше шумът на падащите през решетката на огнището въглени и чукането на часовника в тъмния ъгъл; стори ми се, че долавям дори тихото звънтене на иглите в ръцете на възрастната жена. Затова, когато най-сетне един глас наруши тази странна тишина, аз го чух съвсем ясно.

— Слушай, Даяна — каза едната от девойките, откъсвайки се от своето занимание. — Франц и старият Даниел са заедно една нощ и Франц разказва на стареца съня, от който се е събудил ужасен — слушай! — И тя прочете с тих глас нещо, от което не разбрах нито една дума, тъй като то беше на непознат за мен език — нито френски, нито латински. Не знаех дали това не е гръцки или немски.

— Какъв силен пасаж — рече тя, като го прочете. — Просто съм във възторг.

Другата, вдигайки глава и поглеждайки към огъня, повтори току-що прочетения от сестра й откъс. По-късно аз се запознах с книгата и езика, на който бе написана, затова ще цитирам сега този пасаж, макар че, когато го чух за пръв път, той прозвуча за мен като звънтене на метал, лишен от какъвто и да е смисъл.

— Da trat hervor Einer, anzusehen wie die Sternennacht. (Тогава един, който приличаше на звездна нощ, излезе напред.) Прекрасно! Прекрасно! — възкликна тя и дълбоките й черни очи заблестяха. — Виждаш ли как превъзходно е изобразен мрачният и могъщ архангел. Тази фраза струва повече от стотици високопарни страници. Ich wäge die Gedanken in der Schale meines Zornes und die Werke mit dem Gewichte meines Grimms. (Претеглям мисълта на блюдото на гнева си и отмервам нещата с количеството на моя гняв.) Много ми харесва!

И двете отново млъкнаха.

— А има ли на света страна, където говорят така? — попита възрастната жена, като вдигна глава от чорапа си.

— Да, Хана… Тази страна е много по-голяма от Англия и там говорят точно така.

— Кой ги знае тогава как се разбират помежду си; ами ако някоя от вас отиде там, ще ги разбере ли какво говорят?

— Ние сигурно бихме разбрали нещичко, но не всичко, защото не сме толкова учени, колкото мислите вие, Хана. Ние не говорим немски и не можем да четем без речник.

— А каква е ползата от това?

— Готвим се да станем някога учителки по този език или да преподаваме поне основите му, както е прието да се казва, и тогава ще получаваме повече пари, отколкото сега.

— Много добре. Обаче свършвайте с ученето за днес; доста се трудихте.

— Да, вярно е. Аз съм уморена. А ти, Мери?

— Ужасно. Каква неблагодарна работа — да постоянствуваш в изучаването на един език, когато единственият ти учител е речникът.

— Права си. Особено език като немския. Кога ли ще се върне Сейнт Джон?

— Сигурно скоро; сега е точно десет — и Мери погледна златното си часовниче, което извади иззад колана си. — Какъв силен дъжд! Хана, проверете, моля, дали не е угаснал огънят в гостната.

Жената стана и отвори една врата, през която едва-едва можах да разгледам коридора. Скоро чух как тя ръчка въглените в камината на една от стаите; след малко се върна.

— Ах, дечица, просто сърцето ми се къса, когато влизам в тази стая; тя ми се струва тъй пуста… Пък и това празно кресло, отдръпнато в ъгъла.

Тя избърса очите си с престилката; лицата на момичетата, и без това сериозни, станаха печални.

— Но той е на по-добро място — продължи Хана. — Не бива да жалим, че не е вече сред нас. Бихме могли да пожелаем на всекиго такава спокойна смърт.

— Казвате, че той не ни споменал, така ли? — попита едно от момичетата.

— Не можа, гълъбчета; баща ви си отиде завчас. Преди да умре, беше му призляло, но това не бе нещо сериозно и когато мистър Сейнт Джон го попита да съобщи ли на някоя от вас да дойде, той просто се разсмя. На другия ден — беше точно преди две седмици, — като стана сутринта, баща ви почувствува слаба тежест в главата, легна да си поспи и вече не се събуди; бе съвсем изстинал, когато брат ви влезе при него в стаята. Ех, дечица, няма да има друг като него, защото и вие, и мистър Сейнт Джон сте съвсем други от онези, които си отидоха. Наистина вие тримата приличате много на майка ви; тя бе също тъй учена. Ти просто си одрала кожата й, Мери, а Даяна прилича повече на баща си.

Според мен момичетата толкова си приличаха, че не можех да разбера каква разлика намира между тях старата прислужница (предположих, че възрастната жена е прислужница). И двете бяха със светла кожа, слабички, с изразителни, одухотворени лица. Наистина косите на едната изглеждаха малко по-тъмни от косите на другата и бяха сресани по различен начин: светлокестенявите коси на Мери бяха разделени на път и гладко сресани, а по-тъмните коси на Даяна се виеха на гъсти къдрици по шията й.

Часовникът удари десет.

— Вие вече сигурно изгладняхте? — забеляза Хана. — А и мистър Сейнт Джон няма да има нищо против да си похапне, когато се прибере.

И тя се зае да приготви вечерята. Двете момичета станаха; очевидно те се готвеха да минат в гостната. До този миг аз ги разглеждах с такова внимание, тяхната външност и техният разговор предизвикаха у мен такъв жив интерес, че почти забравих бедственото си положение; сега отново го осъзнах и поради големия контраст то ми се видя още по-отчаяно и по-безнадеждно. Стори ми се съвършено немислимо да събудя у обитателите на тази къща съчувствие към себе си, да ги накарам да повярват в необходимостта да ми помогнат и да облекчат страданията ми, да ги склоня да дадат подслон на една бездомна скитница. Като напипах вратата и почуках плахо, аз почувствувах, че надеждата ми е почти химера. Отвори ми Хана.

— Какво искате? — попита тя учудено, оглеждайки ме на светлината на свещта, която държеше в ръка.

— Мога ли да поговоря с вашите господарки? — запитах аз.

— По-добре кажете какво да им предам. Откъде идвате?

— Не съм оттук.

— Какво търсите тук толкова късно?

— Пуснете ме да пренощувам в плевника или някъде другаде и ми дайте къшей хляб.

На лицето на Хана се появи изразът на недоверие, от който така се страхувах.

— Парче хляб ще ви дам — каза тя, като помълча. — Но не можем да пуснем една скитница да нощува у нас. Де се е чуло такова нещо?

— Позволете ми да поговоря с вашите господарки.

— Не, в никакъв случай. Какво могат да направят те за вас? А и не бива да се скитате по това време, не ви прилича.

— Но къде да отида, щом ме пъдите? Какво да правя?

— О! Сигурна съм, че отлично знаете къде да отидете и какво да правите. Не бива да правите нищо лошо — ето какво. Вземете едно пени и се махайте…

— Едно пени няма да ме нахрани, а нямам сили да отида другаде. Не затваряйте вратата. О, не затваряйте, за бога!

— Ако не затворя, цялата кухня ще се напълни с вода…

— Кажете на младите дами… Искам да ги видя…

— За нищо на света! Вие, изглежда, не сте порядъчна жена — иначе нямаше да вдигате такъв шум. Махайте се!

— Но аз ще умра, ако ме изгоните.

— Как не! Страхувам се, че сте намислили нещо лошо и затова се въртите по никое време край хорските къщи. Ако сте цяла шайка обирници и се криете някъде наблизо, кажете на другите негодници, че не сме сами у дома си, имаме мъж, кучета и оръжие. — С тези думи честната и непреклонна прислужница тръшна вратата и я заключи отвътре с резето.

Това беше вече много. Прониза ме остра болка, изблик на отчаяние изпълни сърцето ми. Изтощена до крайност, без да мога да направя нито крачка повече, аз паднах на мокрите стълби пред вратата. Стенех, чупех ръце, ридаех от непоносима мъка. „О, призрак на смъртта! О, последен час, който се приближаваш към мен с целия си ужас! И ти самота — изгнание сред ближните ми!“ Не само искрата на надеждата, а и последната капка мъжество ме напуснаха за миг. Но скоро аз отново се опитах да се овладея.

— Остава ми само едно — да умра — казах аз, — но вярвам в бога. Ще се опитам смирено да приема волята му.

Тези думи произнесох не само мислено, а и гласно и като потиснах всичките си страдания дълбоко в сърцето си, помъчих се да го принудя да млъкне.

— Всички хора трябва да умрат — произнесе нечий глас съвсем близо до мен, — но не всички са обречени на мъчителна и преждевременна кончина, каквато би ви постигнала, ако загинехте тук от изтощение.

— Кой говори? — попитах аз, изплашена от тези неочаквани думи, защото бях загубила всяка надежда за помощ. Край мен стоеше някаква фигура, но непрогледната нощ и отслабналото ми зрение не ми даваха възможност да я разгледам по-добре. Със силно, продължително чукане на вратата новодошлият извести за своето присъствие.

— Вие ли сте, мистър Сейнт Джон? — извика Хана.

— Да, да, отваряйте по-скоро.

— Ах, колко ли сте измокрен и изстинал в това проклето време! Влезте. Сестрите ви се безпокоят, тъдява се навъртат лоши хора. Тук идва една просякиня… Както виждам, тя още не си е отишла; ето, легнала е тук! Ставайте! Срамота е! Махайте се, казвам ви!

— По-тихо, Хана! Трябва да кажа две думи на тази жена. Вие сте изпълнили дълга си, като не сте я пуснали в къщи, сега ми дайте възможност да изпълня моя дълг и да я пусна. Аз стоях наблизо и чух и вас, и нея. Струва ми се, че това е необикновен случай и трябва поне да го разбера. Млада жено, станете и влезте с мен в дома ми.

Аз с мъка изпълних думите му. След миг стоях в безупречно чистата кухня, край огнището — трепереща, отмаляла, съзнавайки, че правя много странно, жалко и плачевно впечатление. Двете момичета, брат им — мистър Сейнт Джон — и старата прислужница втренчено ме гледаха.

— Сейнт Джон, коя е тя? — попита една от сестрите.

— Не зная; намерих я до вратата.

— Съвсем е пребледняла — каза Хана.

— Бяла е като платно, като смъртник — бе отговорът. — Ще падне, сложете я да седне!

И наистина, зави ми се свят и щях да падна, ако не ми бяха подали един стол. Все още не бях загубила съзнание, но в момента не можех да говоря.

— Може би глътка вода ще я поободри. Хана, донесете вода. Тя е крайно изтощена. Колко е слаба! И няма капка кръв на лицето си.

— Станала е на сянка!

— Болна ли е, или е гладувала?

— Предполагам, че е гладувала. Хана, мляко ли е това? Дайте ми го, дайте и парче хляб.

Даяна (познах я по дългите къдрици, които се изпречиха между мен и огъня, когато тя се наведе над мен) отчупи малко от хляба, потопи го в млякото и го поднесе до устните ми. Лицето й беше съвсем близо до моето; прочетох на него състрадание, а развълнуваното й дишане свидетелствуваше за съчувствието й към мен. В простите й думи прозвуча същото благодатно за мен чувство, когато тя ми рече:

— Опитайте се да ядете.

— Да, опитайте се — нежно повтори Мери; ръката й сне наквасената ми шапка и повдигна главата ми. Почнах да ям онова, което ми предлагаха: отначало едва-едва, сетне с настървение.

— Не бива да яде много изведнъж, спрете я — каза братът; — засега стига толкова. — И той бутна настрана чашата с млякото и чинията с хляба.

— Нека похапне още малко, Сейнт Джон — виж как жадно гледат очите й!

— Сега не трябва да яде повече, сестро. Да видим дали ще може да говори. Попитай я как се казва.

Почувствувах, че мога да говоря, и отвърнах.

— Казвам се Джейн Елиът. — Исках да запазя тайната си и предварително бях решила да се назова с измислено име.

— А къде живеете? Къде живеят близките ви?

Аз мълчах.

— Да повикаме ли някой от вашите близки?

Поклатих отрицателно глава.

— Какво можете да ни кажете за себе си?

Сега, когато най-после бях престъпила прага на този дом и се бях озовала пред неговите стопани, вече не се чувствувах изгнаница, скитница и отритната от всички в света. Реших да хвърля маската си на просякиня и възприема обичайните си привички. Достойнството ми се възвърна; когато мистър Сейнт Джон ме помоли да разкажа нещо за себе си — което просто нямах сили да сторя, — рекох след кратка пауза:

— Сър, тази вечер не ще мога да ви кажа никакви подробности.

— Но в такъв случай какво искате от мен? — попита той.

— Нищо — отговорих аз; силите ми стигаха само за най-кратки отговори.

Тук в разговора се намеси Даяна.

— Нима искате да кажете — рече тя, — че сме ви оказали необходимата помощ и сега можем да ви пуснем да се скитате пак из пущинаците, нощем, на дъжда?

Погледнах Даяна. В забележителните й черти вътрешната сила се съчетаваше с доброта. Почувствувах внезапен прилив на смелост. Отговаряйки с усмивка на състрадателния й поглед, аз казах:

— На вас мога да се доверя. Зная, че дори да бях бездомно, скитащо се куче, вие пак не бихте ме изгонили от дома си в такава нощ; а щом е така, от нищо не се боя. Постъпете с мен, както искате, но не ме карайте да говоря повече за себе си — едва дишам, гърлото ми се свива, като говоря.

И тримата ме гледаха учудено, и тримата мълчаха.

— Хана — каза най-после мистър Сейнт Джон, — нека тя засега поседи тук; не я питайте за нищо, след десет минути й дайте останалото мляко и хляба. Мери и Даяна, да отидем в гостната да поговорим за това.

Те излязоха. Скоро едно от момичетата се върна, не мога да кажа кое от двете. Докато седях край живителния огън, ме бе обзел сладостен унес. Момичето даде полугласно някакви нареждания на Хана. След малко с помощта на прислужницата аз се изкачих по едни стълби, свалиха мокрите ми дрехи и след малко вече лежах в топла, суха постеля. Почувствувала при адската си умора горещ изблик на признателност, аз поблагодарих на бога и заспах.