Шарлот Бронте
Джейн Еър (23)

Двадесет и трета глава

Над Англия цареше прекрасно лято. Нашата заобиколена отвсякъде с море страна никога преди не бе виждала толкова ясно небе и толкова много слънчеви дни. Сякаш тези лазурни дни бяха долетели като ято чудесни прелетни птици право от Италия и бяха спрели да си починат на скалите на Албион. Сеното беше вече прибрано; ливадите около Торнфийлд се зеленееха окосени, пътищата бяха побелели и прашни, дърветата се възправяха в разкошните си летни одежди, гъстолистите храсти и горички се открояваха ясно на фона на облените от слънчевите лъчи ливади.

Една вечер Адел, която цял следобед бе събирала горски ягоди, си легна уморена, щом залезе слънцето. Почаках да заспи, после излязох на двора и се упътих към градината.

Настъпи най-приятният час от денонощието. Угасна жаркият ден, капките на росата освежиха задъханата долина и напечените хълмове. Там, където слънцето се бе потопило чисто, лишено от пищната украса на облаците, сияеше величествена червенина, която, пламнала като рубин в една точка — върха на един хълм, — се разливаше по небето и постепенно се разтапяше към средата на небосклона. Изтокът също имаше свой чар: чисто, тъмносиньо небе със скромен накит — една самотна звезда; скоро щеше да се появи и луната, но тя още не бе се показала на небето.

Известно време се разхождах по плочите пред къщата и по едно време от някакъв прозорец ме лъхна добре познат аромат — аромат на пура; видях, че прозорецът на библиотеката е открехнат. Може би някой ме наблюдаваше оттам. Затова свърнах към овощната градина. Това беше най-уединеното и възхитително кътче от целия парк, пълно с дървета и цветя; от едната страна — откъм двора — градината беше оградена с висока стена, а от другата се простираше букова алея, която я отделяше от ливадата. Полегналата ограда в дъното беше единствената преграда между нея и тихите поля. До тази ограда водеше една лъкатушна алея с лаврови дървета от двете страни, а в края й, около един грамаден див кестен, имаше пейка. Там човек можеше да броди, незабелязан от никого. И тъй сладко миришеше бисерната роса, такова безмълвие цареше в спускащия се здрач, щото ми се струваше, че съм в състояние да седя вечно в такова тихо кътче: но като минавах край цветята и плодните дръвчета в предната част на градината, където тя бе озарена от лъчите на изгряващата луна, нещо изведнъж ме накара да се спра. Това не беше звук, нито нечия поява, а пак същият аромат.

Около мене пръскаха вечерните си ухания шипките и жасмините, карамфилите и розите, но ароматът, който усетих отново, не лъхаше от листата и цветята. Това беше — познавах я добре — миризмата от пурата на мистър Рочестър. Огледах се наоколо и се ослушах. Виждах дърветата, натежали от зреещи плодове. Чувах славея, който лееше трелите си в горичката на половин миля оттук. Но не забелязах никого, не долових и никакви стъпки. Обаче ароматът се усещаше все по-силно. Трябваше да избягам; втурнах се към вратичката, която водеше към храстите — и видях да влиза в градината мистър Рочестър. Мушнах се в един бръшлян. Той сигурно няма да стои дълго, ще се върне и ако не шумоля, няма да ме забележи.

Но не: вечерта навярно привлича и него, както мен. И на него му харесва старата градина; той бавно върви по пътечката, като ту повдига някое клонче на френско грозде и оглежда едрите като сливи плодове, ту си взема някоя зряла череша, отронила се върху зида, ту се навежда над цъфнали в букет цветя, за да вдъхне аромата им или да се полюбува на капките роса по тях. Край мен прелита с бръмчене голяма пеперуда; тя каца на едно стъбълце до краката му. Мистър Рочестър я вижда и се навежда да я разгледа.

„Сега той стои с гръб към мен и вниманието му е заангажирано; ако мина тихичко покрай него, може би ще успея да се изплъзна незабелязано“ — реших аз.

Тръгнах по един бордюр от чимове, та шумът на стъпките ми по пясъчната алея да не ме издаде. Мистър Рочестър стоеше сред цъфналите лехи на един-два метра от мястото, където трябваше да мина. Пеперудата, изглежда, изцяло бе погълнала вниманието му. „Ще мина благополучно“ — помислих си аз. Но когато прекрачих дългата му сянка (луната още не бе се издигнала високо), той каза спокойно, без да се обръща:

— Джейн, елате и вижте това създание.

Движех се съвсем безшумно, а той стоеше гърбом към мен — нима сянката му ме усети? Трепнах, сетне се приближих до него.

— Вижте крилата й — рече мистър Рочестър; — подобни насекоми има на Антилските острови. Такива големи и ярки пеперуди в Англия са рядкост. Ах! Хвръкна!

Пеперудата отлетя. Аз също направих няколко плахи крачки, но мистър Рочестър ме последва и когато дойдохме до вратичката, каза:

— Върнете се. В такава чудесна вечер е срамота да стоите в къщи; може ли да мислите за сън, когато слънчевият залез се среща тъй възхитително с изгрева на луната!

Обикновено съм доста находчива, но има моменти, когато съвсем се обърквам, опитвайки се да се извиня. И това се случва с мен все в най-критичните моменти, когато някоя уместна дума или някой благовиден предлог биха могли да ме измъкнат от трудното положение. Не исках да се разхождам по това време сама с мистър Рочестър из тъмната градина, но не можех да измисля никакъв предлог, за да си отида. Последвах го с плахи стъпки, а мисълта ми трескаво се мъчеше да открие някакво спасително средство, за да се измъкна. Обаче той беше толкова спокоен и сдържан, че изведнъж изпитах срам за смущението си. Ако във всичко това имаше нещо лошо, то несъмнено се криеше само у мен — той нищо не подозираше и беше съвсем спокоен.

— Джейн — заговори мистър Рочестър, когато тръгнахме по оградената с лаврови дървета алея и бавно се упътихме към полегналата ограда и кестена, — хубаво е лете в Торнфийлд, нали?

— Да, сър.

— Сигурно успяхте да посвикнете с този дом — вие, която знаете да цените красотата на природата и така умеете да се привързвате.

— Да, аз наистина се привързах към него.

— А виждам, макар за мен това да е непонятно, че свикнахте и с това лекомислено същество, малката Адел. И дори с простодушната мисис Феърфакс.

— Да, сър; по различен начин, но се привързах и към двете.

— И бихте съжалявали много, ако се разделите с тях, нали?

— Да.

— Жалко! — възкликна той, като въздъхна и замълча. — Така става винаги в живота — продължи след малко. — Още не си успял да се привържеш към някое приятно място и вече някакъв глас те зове да станеш и да го напуснеш, тъй като часът за отмора е изтекъл.

— Трябва ли да го напусна, сър? — попитах аз. — Трябва ли да напусна Торнфийлд?

— Сигурно трябва, Джейн. Много съжалявам, Джанет, но, изглежда, ще трябва да го напуснете.

Това беше удар. Но аз не се поддадох на отчаянието.

— Добре, сър. Ще бъда готова веднага щом ми кажете, че трябва да сторя това.

— Казвам ви го сега. Тази вечер.

— Значи, възнамерявате да се жените, сър.

— Точ-но та-ка, точ-но та-ка. С присъщата си прозорливост вие отгатнахте това.

— И скоро ли ще стане сватбата, сър?

— Много скоро, моя… тоест мис Еър. Сигурно си спомняте, Джейн, че бяхте известена от мълвата или от самия мен за намерението ми да надяна на шията си свещения хомот на брака и да премина в блаженото царство на съпружеския живот, тоест да взема в прегръдките си мис Инграм. (Наистина, за да я прегърна, са нужни дълги ръце; но това не е беда: колкото по-обемист е такъв прекрасен предмет като моята красавица Бланш, толкова по-добре.) Та както казах… Слушайте, Джейн! Защо обърнахте глава? Нима видяхте още някоя пеперуда? Това бе една дяволска пеперуда, дете, „литнала към своя дом“. Искам да ви напомня, че с присъщия ви такт, който толкова уважавам у вас, с вашата предвидливост, благоразумие и скромност, които така подхождат на вашето отговорно и зависимо положение, вие първа казахте, че в случай че се оженя за мис Инграм, за вас и за малката Адел ще бъде по-добре да се махнете оттук. Ще отмина обидата, която нанасяте на възлюблената ми по този начин. Да, когато бъдете далеч оттук, Джанет, ще се помъча да забравя това. Ще помня само колко мъдро е било вашето предложение — толкова мъдро, че реших да изпълня съвета ви. Адел ще постъпи в училище, а вие, мис Еър, трябва да си намерите друго място.

— Добре, сър; веднага ще дам обявление. А дотогава, надявам се… — Исках да кажа: „Надявам се, че ще мога да остана тук, докато си намеря някое друго убежище.“ Но замълчах, тъй като се чувствувах безсилна да произнеса толкова дълга фраза: гласът ми отказваше да ме слуша.

— След около месец, надявам се, ще бъда младоженец — продължи мистър Рочестър. — А междувременно сам ще се заема да ви намеря работа и квартира.

— Благодаря ви, сър; съжалявам, че ви създавам…

— О, не се извинявайте, моля! Считам, че щом една подчинена изпълнява прекрасно задълженията си, като вас, тя има известно право да поиска от своя работодател някоя малка услуга, която той при добро желание би могъл да й направи. Дори вече чух от бъдещата си тъща за едно място, което според мен е подходящо: става дума за възпитанието на петте дъщери на мисис Дайънисиъс О’Гол от Битърнат Лодж в Конот, Ирландия. Надявам се, че Ирландия ще ви хареса; казват, че хората там били много сърдечни.

— Много е далече, сър.

— Няма значение… Такова момиче като вас не бива да се плаши нито от разстоянието, нито от пътя.

— Не от пътя, а от разстоянието. И после — от морето. То е такава преграда…

— Преграда между какво, Джейн?

— Между мен и Англия… и Торнфийлд, и…

— И какво още?

— И вас, сър.

Това се изтръгна от мен почти неволно и също тъй неволно от очите ми бликнаха сълзи. Разбира се, аз плачех съвсем тихо и се мъчех да не хълцам. Но мисълта за мисис О’Гол от Битърнат Лодж скова с лед сърцето ми. Още по-студено ми стана при мисълта за солените пенливи вълни, които несъмнено като пропаст щяха да ме разделят от господаря ми, до когото вървях сега; но най-тежка беше мисълта за още по-непреодолимата преграда — богатството, общественото положение и установените порядки, които ме отделяха от онзи, когото така естествено и непринудено обичах.

— Много е далече — повторих аз.

— Далече е, не споря. И когато пристигнете в Битърнат Лодж, в Конот, Ирландия, никога вече няма да ви видя, Джейн; съвсем сигурен съм в това. Никога не ще отида в Ирландия, тъй като тази страна никога особено не ме е привличала. Ние бяхме добри приятели, Джейн, нали?

— Да, сър.

— А когато приятелите трябва да се разделят, иска им се да прекарат заедно малкото часове, които им остават. Хайде да поговорим за пътя и за раздялата поне половин час, докато звездите изгреят на небето. Ето кестена, и пейката около стария му дънер. Елате, ще поседим несмущавани тази вечер, защото никога вече не ще можем да седим там един до друг. — Мистър Рочестър ми протегна ръка, настани ме на пейката и седна и той.

— До Ирландия има много път, Джанет; съжалявам, че трябва да изпратя малката си приятелка на такова изморително пътешествие; но щом иначе не може, какво да правя? Как мислите, Джейн, има ли нещо общо между нас?

Не можах да се реша да отговоря в тази минута — сърцето ми бе замряло.

— Защото — продължи той — понякога изпитвам странно чувство към вас. Особено когато сте близо до мен както сега — струва ми се, че сърцето ми е свързано със здрава струна с вашето сърце. Но страхувам се, че ако между нас легне бурното море и се проточат още около двеста мили, тази струна ще се скъса. И съм сигурен, че сърцето ми ще кърви. А вие… вие сигурно ще ме забравите.

— Никога не ще ви забравя, сър, вие знаете… Не, не можех да продължа.

— Джейн, чувате ли как пее славеят в горичката? Чуйте!

Слушах и конвулсивно ридаех. Не бях в състояние да сдържам чувствата си. Бях принудена да дам воля на сълзите — отчаянието разтърси цялото ми същество. И когато най-сетне заговорих, сторих го само за да кажа:

— По-добре да не бях се раждала на този свят, никога да не бях идвала в Торнфийлд!

— Защото ви е жал да се разделите с него ли?

Дълбокото вълнение, предизвикано от скръбта и любовта, все по-властно ме обземаше, напираше навън и искаше своите права: искаше да живее, да вземе връх над всичко. Да. И да заговори!

— Мъчно ми е да се разделя с Торнфийлд! Обичам го! Обичам го, защото живях в него пълноценно и радостно — макар и за малко. Тук не ме заплашваха. Не ме унижаваха. Не бях принудена да водя жалко съществуване сред нищожни хорица, не бях изключена напълно от живота, в който има светлина, сила и възвишени чувства. Тук можех да разговарям лице с лице с този, когото почитах и от когото се възхищавах — имах възможност да общувам с един необикновен, деен и богат ум. Срещнах вас, мистър Рочестър; и изпитвам болка и ужас при мисълта, че ще бъда напълно откъсната от вас, и то навеки. Разбирам, че трябва да си отида, но това за мен е равносилно на смърт.

— А защо трябва да си отидете? — попита той изведнъж.

— Как защо? Нима сам вие не ми казахте защо?

— Каква причина ви изтъкнах?

— Причината е мис Инграм, благородната и красива жена — вашата съпруга!

— Моята съпруга? Каква съпруга? Аз нямам съпруга!

— Но ще имате.

— Да… Ще имам!… Ще имам! — Той стисна зъби.

— Значи, трябва да си отида… вие сам казахте това.

— Не; ще останете тук! Кълна се, че ще останете!

— А аз ви казвам, че ще си отида! — възразих почти грубо аз. — Нима мислите, че ще мога да търпя положение, при което няма да знача нищо за вас! Нима мислите, че съм автомат, безчувствена машина и мога да живея дори след като изтръгнете от устата ми насъщния ми хляб и ме лишите от глътката живителна вода? Нима мислите, че щом съм бедна, с обикновен произход, скромна и дребна на ръст, нямам душа и сърце? Грешите! И аз като вас имам душа, имам и сърце! Ако бог ми бе дал малко красота и повече богатство, и аз щях да ви причиня страдание, ако бяхте решили да се разделите с мен, както на мен ми е трудно да се разделя с вас. Говоря ви сега, презряла установените порядки, условностите и дори отхвърлила всичко земно; всъщност духът ми говори с вашия дух, сякаш вече сме прекрачили гроба и сме застанали пред божия престол, равни един на друг — каквито сме всъщност.

— Каквито сме всъщност — повтори мистър Рочестър. — Да — добави той, като обви ръце около мен, притисна ме до гърдите си и впи устни в моите, — да, Джейн!

— Да, така е, сър — подех аз, — и все пак не е така; вие сте женен човек или все едно, че сте женен и че сте се свързали с недостойна за вас жена, към която не изпитвате симпатии и която, уверена съм, не обичате истински, защото съм виждала как й се подигравате. Аз бих презряла такъв съюз. Ето защо съм по-добра от вас… Пуснете ме!

— Къде, Джейн? В Ирландия ли?

— Да… В Ирландия. Казах ви всичко и сега мога да отида, където си искам.

— По-спокойно, Джейн; не се дърпайте като обезумяла от страх птичка, която, мъчейки се да се изскубне, губи своите перца.

— Аз не съм птичка и никакви мрежи не могат да ме задържат; аз съм свободно човешко същество с независима воля, която сега изисква да ви напусна.

Направих още едно усилие, изтръгнах се от обятията му и застанах пред него.

— И вашата воля ще реши вашата съдба — каза той. — Предлагам ви ръката си, сърцето си и богатството си.

— Вие играете някакъв фарс, на който само мога да се смея.

— Моля ви да ми станете другарка в живота — да бъдете част от мен, неразделна от мен в живота.

— Вие вече сте направили избора си и трябва да се придържате към него.

— Джейн, помълчете за миг, много сте развълнувана. Аз също ще помълча.

По алеята с лавровите дървета се понесе лъх на вятър и зашумоля в клоните на кестена. Вятърът отмина далеч, далеч — много далеч — и стихна. Единствените звуци, които нарушаваха нощната тишина, бяха славеевите трели. Като се заслушах в тях, аз отново заплаках. Мистър Рочестър седеше мълчалив, гледайки ме с нежен и сериозен поглед. След известна пауза той заговори:

— Елате при мен, Джейн, и нека се обясним и се помъчим да се разберем.

— Никога не ще дойда при вас. Вече съм откъсната от вас, не мога да се върна.

— Но, Джейн, викам ви като своя жена; само за вас съм имал намерение да се женя.

Аз мълчах. Мислех, че той ми се присмива.

— Елате, Джейн, елате при мен.

— Между нас стои вашата съпруга.

Мистър Рочестър стана и с една крачка се изправи до мен.

— Ето моята съпруга — каза той, като отново ме привлече към себе си. — Ето равното на мен същество, ето подходящата за мене партия. Джейн, искате ли да се омъжите за мен?

Аз все още не отговарях нищо и отново се изтръгнах от обятията му. Все още не можех да му повярвам.

— Съмнявате ли се в мене, Джейн?

— Да.

— Не ми ли вярвате?

— Никак.

— Значи, аз според вас съм лъжец? — разпали се той. — Малки скептико, ще намеря начин да ви убедя. Каква любов мога да изпитвам аз към мис Инграм? Никаква, и вие добре го знаете. А тя нима ме обича? Никак. И си направих труда да го докажа: пръснах слух, че състоянието ми не съставлява и една трета от предполагаемото, и след това се явих при нея, за да видя как ще реагира. И тя, и майка й ме посрещнаха хладно. Не искам, не мога да се оженя за мис Инграм. А вас, странното, бих казал дори неземно същество, обичам повече от всичко. Вас — бедната и скромната, вас — дребното, съвсем обикновено момиче, както сама се наричате, вас аз моля да се омъжите за мен.

— Как? Мене ли? — възкликнах аз, започнала да му вярвам, като виждах колко е искрен и непосредствен. — Аз, която нямам нито един приятел на света освен вас, ако вие наистина сте мой приятел, и нито петак повече от онова, което ми плащате?

— Вас, Джейн. Вие трябва да бъдете моя, всецяло моя. Искате ли? Кажете „да“, по-скоро!

— Мистър Рочестър, дайте ми възможност да погледна лицето ви, обърнете се така, че луната да го озарява.

— Защо?

— То ще ми каже истината. Обърнете се!

— Ето. Едва ли ще различите на него нещо повече, отколкото на една омачкана, изподраскана страница. Четете, само че по-скоро, защото страдам.

Лицето му беше много развълнувано; то гореше и трескаво потрепваше, а очите блестяха със странен пламък.

— О, Джейн, вие ме мъчите! — възкликна той. — Вашият изпитателен и заедно с това предан и великодушен поглед ме мъчи.

— Защо ви мъчи? Ако не ме мамите и предложението ви е искрено, мога да се отнеса към вас само с благодарност и преданост.

— Благодарност! — рече мистър Рочестър натъртено и буйно продължи: — Джейн, приеми по-скоро предложението ми. Кажи: Едуард — назови ме с малкото ми име, — Едуард, съгласна съм да бъда твоя жена.

— Искрен ли сте? Действително ли ме обичате? Сериозно ли искате да бъда ваша жена?

— Да, искам! И ако е необходима клетва, за да те уверя, ето — заклевам се.

— В такъв случай, сър, аз съм съгласна да се омъжа за вас.

— Кажи: Едуард… моя малка женице!

— Скъпи Едуард!

— Ела при мен, ела при мен всецяло — каза той и добави със силно развълнуван глас, шепнейки ми на ухото и допирайки бузата си до моята: — дай ми щастие и аз също ще те направя щастлива.

— Бог да ми прости! — продължи той след кратко мълчание. — И нека хората не ми се бъркат. Аз я спечелих и ще си я запазя.

— Няма кой да се бърка, сър. Аз нямам роднини.

— Нямаш… и по-добре! — каза той.

Ако го обичах по-малко, сигурно щяха да ми се сторят страшни тонът и екзалтираният израз на лицето му. Но седнала до него, освободена от призрака на раздялата и призована пред райските врати на съединението, аз мислех само за онова блаженство, с което той така щедро ме дари. Той повтаряше непрекъснато:

— Щастлива ли си, Джейн?

А аз непрекъснато отговарях:

— Да.

— Това ще изкупи всичко, всичко ще изкупи — шепнеше той. — Нима не я намерих самотна, безприютна, нестоплена от никого? Нима няма да я пазя, да храня нежни чувства към нея, да бъда нейна утеха? Нима не гори в сърцето ми любов и не са твърди решенията ми? Това ще изкупи всичко пред божия съд. Зная, че моят създател одобрява това. А какво представлява присъдата на смъртните! Презирам хорския съд! Обявявам двубой на общественото мнение!

Но какво затъмни небето? Луната още не бе залязла, а всичко наоколо тънеше в мрак. Толкова близко до мен беше лицето на мистър Рочестър, и пак с мъка различавах чертите му. И каква болка терзаеше кестена? Той се огъваше и стенеше, а между лавровите дървета с вой се понесе вихър и връхлетя върху нас.

— Трябва да си вървим — каза мистър Рочестър. — Времето се разваля, а аз бих могъл да стоя тук с теб чак до утре, Джейн.

„И аз също“ — мина ми през ума. Навярно бих изрекла гласно тези думи, но в този момент зад облака, който гледах, внезапно се изтръгна синьо-червена пъргава стрела, разнесе се тътен и трясък съвсем наблизо и аз закрих заслепените си очи о рамото на мистър Рочестър.

Плисна дъжд. Ние побягнахме с все сила по алеята през градината към къщи. Но преди да успеем да стигнем до вратата, станахме вир-вода. В хола мистър Рочестър тъкмо сваляше шала ми и бръскаше капките от разпилените ми коси, когато мисис Феърфакс се появи на прага на стаята си. Нито аз, нито мистър Рочестър я забелязахме отначало. Лампата гореше. Часовникът показваше полунощ.

— Хайде, сваляй по-скоро мокрите дрехи — рече той. — И лека нощ, лека нощ, мила!

Той няколко пъти ме целуна. Когато се освободих от прегръдките му и вдигнах очи, видях вдовицата — бледа, сериозна, учудена. Аз само й се усмихнах и изтичах нагоре. „Обясненията можем да отложим за друг път“ — рекох си аз. Все пак, когато се озовах в стаята си, стана ми неприятно при мисълта, че мисис Феърфакс би могла да изтълкува неправилно макар и само за момента онова, което бе видяла. Но радостта скоро заличи всички други чувства и въпреки че вятърът виеше и гръмотевици трещяха силно и съвсем наблизо — почти веднага след блясъците на мълниите, а дъждът се ля като из ведро цели два часа, докато траеше бурята, аз не почувствувах нито страх, нито дори плахост. Мистър Рочестър три пъти идва до вратата ми да пита как се чувствувам, а това можеше да ми вдъхне спокойствие и увереност при всички обстоятелства.

Още не бях станала на другия ден, когато, при мен дотича малката Адел и каза, че мълния поразила големия див кестен на края на овощната градина и го разцепила на две.