Шарлот Бронте
Джейн Еър (18)

Осемнадесета глава

Радостни дни прекарвах напоследък в имението Торнфийлд, дни, изпълнени с оживление. Колко различни бяха те от първите три месеца — период на покой, еднообразие и самота! Сега всяка печал бе далеч, всички мрачни впечатления — забравени; навсякъде бликаше живот, навсякъде имаше движение. Сега беше невъзможно да прекосиш коридора, по-рано така тих, нито да влезеш в предните стаи, по-рано тъй пусти, и да не срещнеш някоя дяволита камериерка или някой наконтен камериер.

В кухнята, в килера за продуктите, в трапезарията на слугите, в преддверието — навсякъде бе еднакво оживено, а салоните оставаха безлюдни и тихи само когато синьото небе и топлите слънчеви лъчи на пролетните дни зовяха обитателите им навън. Дори когато тези дни не бяха хубави и валяха продължителни дъждове, това съвсем не помрачаваше настроението; напротив, тогава домашните развлечения ставаха по-живи и разнообразни, тъй като забавленията на открито се прекратяваха.

Първата вечер, когато предложиха да се забавляваме с нещо друго, аз се запитах какво ли имат пред вид; казаха да играем на шаради, но поради моето невежество аз не знаех какво значи това. Извикаха слугите, които изнесоха масите навън, разместиха свещниците и наредиха столовете в полукръг, точно срещу портала. Докато мистър Рочестър и другите господа даваха нареждания как да стават тези преобразования, дамите тичаха нагоре-надолу по стълбите и звъняха на своите камериерки. Мисис Феърфакс бе извикана да даде сведения с колко шалове, дрехи и драперии разполага; някои от гардеробите на третия етаж бяха щателно прегледани и всичко в тях — брокатени и кринолинени поли, широки атлазени рокли, черни дрехи, дантелени яки и пр. — донесено на цели купове от прислужничките; сетне направиха подбор и нещата, на които се спряха, бяха отнесени в будоара до гостната.

Междувременно мистър Рочестър повика отново дамите при себе си и взе някои от тях за своята група.

— Мис Инграм остава, разбира се, при мен — рече той; после извика двете мис Ештън и мисис Дент. След това мистър Рочестър ме погледна: аз бях близо до него, тъй като закопчавах гривната на мисис Дент, която се бе откопчала.

— Ще играете ли? — запита ме той. Аз поклатих глава. Той не настоя — нещо, от което много се страхувах — и ме остави да се върна спокойно на обичайното си място.

Мистър Рочестър и групата му се скриха зад завесата, а другата група, начело с полковник Дент, седна на столовете, наредени в полукръг. Един от господата, мистър Ештън, като ме забеляза, изглежда, предложи да ме поканят да се присъединя към тях, но лейди Инграм веднага се обяви против.

— Не — чух я да казва аз, — тя ми се струва доста глупава за такава игра.

Не след дълго иззвъня звънец и завесата се вдигна. От другата страна на портала видях едрата фигура на сър Джордж Лин, също избран от мистър Рочестър, загърната в бял чаршаф; пред него на една маса бе разтворена голяма книга, а до него стоеше Ейми Ештън, наметната с мантията на мистър Рочестър и с книга в ръка. Някой, който не се виждаше, биеше весело звънеца; сетне Адел (тя бе настояла да участвува в групата на своя опекун) изтича напред с кошница цветя и ги разхвърля наоколо. Малко по-късно се появи великолепната фигура на мис Бланш Инграм, облечена в бяло, с дълго було на главата и венец от рози на челото; редом с нея крачеше мистър Рочестър. Те се приближиха до масата и коленичиха, а през това време мисис Дент и Луиза Ештън, облечени също в бяло, застанаха зад тях. Последва церемонията под формата на пантомима — не бе трудно да се разбере, че това представлява сватба. Когато тя завърши, полковник Дент и групата му се съветваха шепнешком две-три минути, след което полковникът рече високо:

— Булка!

Мистър Рочестър се поклони и завесата се спусна.

Мина доста време, преди тя да се вдигне отново. Когато това стана, пред очите ни се появи друга, по-грижливо подготвена сцена. Както вече споменах, гостната бе две стъпала по-високо от столовата и на горното стъпало, един-два метра навътре в стаята, бе поставена голяма мраморна вана; спомних си, че я бях виждала в оранжерията (това бе постоянното й място) сред екзотични растения; там в нея плуваше една златна рибка. Не е било лесно да я пренесат оттам, тъй като бе доста голяма и тежка.

Мистър Рочестър седеше на един килим, постлан до ваната; той беше наметнат с шалове, а на главата си имаше тюрбан. Тъмните му очи, мургавата му кожа и чертите на лицето му, нетипични за един англичанин, бяха в отлично съответствие с облеклото му; той представляваше прекрасен образец на емир — герой на някоя екзотична легенда. Скоро след това се появи мис Инграм. Тя също беше облечена по ориенталски: на кръста си носеше ален шарф, завързан като колан; на главата си бе вързала една бродирана кърпа; изящните й ръце бяха голи — едната от тях, вдигната нагоре, придържаше кана, поставена грациозно върху главата й. Фигурата, чертите на лицето, външността — всичко в нея напомняше юдейска принцеса от епохата на патриархата; и несъмнено това бе образът, който тя трябваше да представлява.

Мис Инграм отиде до ваната, наведе се над нея, сякаш да напълни каната, и отново я вдигна на глава. Човекът до кладенеца се приближи към нея и я помоли нещо. Тя бързо свали каната и му даде да пие. После той измъкна от пазвата си малко ковчеже, отвори го и извади оттам чудесни гривни и обеци. Принцесата бе смаяна и възхитена. Коленичил, ориенталецът сложи скъпоценностите в краката й. Тогава в погледа и жестовете на принцесата пролича съмнение, примесено с възторг. Непознатият й сложи гривните и обеците. Двамата бяха Елиезер и Ребека — липсваха само камилите.

Групата на полковника отново се събра на съвещание и очевидно не можеше да постигне съгласие за думата или сричката, която представляваше тази сцена. Полковник Дент, който даваше гласност на мнението на своята група, поиска да бъде представена сцена, която да илюстрира цялата дума. Завесата отново се спусна.

Когато тя се вдигна за трети път, само част от гостната бе използувана за новата сцена — останалата част бе закрита от параван, направен от някаква тъмна и груба материя. Мраморната вана бе махната; на нейното място стояха проста маса и кухненски стол; те бяха осветени много слабо от един фенер, а всички свещи бяха загасени.

Сред тази печална обстановка седеше един мъж, кръстосал ръце на коленете си, с поглед, забит в земята. Това бе мистър Рочестър — веднага го познах, въпреки че гримът, необичайното облекло (сакото висеше от едното рамо, сякаш бе разпрано на гърба при някакво сбиване), отчаяното и смръщено изражение и чорлавата, настръхнала коса го правеха съвсем неузнаваем. Когато той помръдна, иззвънтя верига — на китките му бяха поставени белезници.

— Брайдуел!^[1] — извика полковник Дент и шарадата бе разрешена.

Мина доста време, докато изпълнителите се преоблекат и влязат отново в столовата. Мистър Рочестър вървеше под ръка с мис Инграм; тя хвалеше играта му.

— Знаете ли — казваше тя, — че от трите образа, които представихте, най-много ми хареса последният? О, да бяхте се родили преди едно-две поколения, какъв галантен разбойник по пътищата можехте да станете!

— Имам ли още боя по лицето си? — запита той, като се обърна към нея.

— Уви, не. Жалко! Нищо не би отивало повече на лицето ви от този руж.

— Значи, бихте могли да се влюбите в някой такъв герой?

— Един английски разбойник по пътищата ще бъде за предпочитане пред всеки италиански бандит и може да отстъпи само на левантинския пират.

— Но какъвто и да съм аз, не забравяйте, че сте моя съпруга — оженихме се преди един час в присъствието на всички тези хора.

Мис Инграм се изсмя и бузите й се покриха с руменина.

— Е, Дент — обърна се към полковника мистър Рочестър, — сега е ваш ред. — И когато другата група се отдалечи, той и хората му заеха освободените места. Мис Инграм седна отдясно на кавалера си, а останалите участници заеха столовете от двете им страни. Сега не очаквах с вълнение изпълнителите, не чаках с нетърпение да се вдигне завесата — цялото ми внимание бе насочено към зрителите; очите ми, преди приковани в портала, сега бяха устремени към полукръга от столове. Каква шарада играха полковник Дент и групата му, коя дума бяха избрали, каква беше играта им — не помня; но все още виждам как хората в полукръга от столове се съветват след всяка сцена; как мистър Рочестър се обръща към мис Инграм и мис Инграм към него; виждам как тя навежда глава към него, при което смолисточерните й къдрици почти докосват рамото му и галят бузата му; все още чувам шепота им и помня погледите, които си разменяха; и сега, когато пиша тези редове, у мен възкръсва дори чувството, събудено тогава от тази гледка.

Вече споменах, читателю, че бях свикнала да се любувам на мистър Рочестър и не можех да отвикна от това само защото сега той не ми обръщаше внимание; можех да прекарам цели часове в негово присъствие и той нито веднъж да не обърне поглед към мен — всичкото му внимание бе погълнато от една знатна дама, която толкова ме презираше, че избягваше да ме докосва дори с крайчеца на роклята си, когато минаваше край мен; винаги когато тя ме погледнеше случайно с черните си, властни очи, веднага отвръщаше поглед, сякаш бях нещо съвсем недостойно за нея. Не можех да отвикна да се любувам на мистър Рочестър, макар да бях сигурна, че той скоро ще се ожени за тази дама — защото всеки ден чувствувах по гордата й увереност, че неговите намерения са точно такива, и защото той постоянно се държеше с нея с галантност, която, макар небрежна и по-скоро подхранвана от нейния интерес към него, отколкото от неговия към нея, беше все пак при всичката си небрежност и гордост завладяваща и властна.

При тези обстоятелства нищо не можеше да охлади или унищожи любовта им, но всяко нещо можеше да предизвика у мен отчаяние. И най-вече ревност, ще допълниш ти, читателю. Наистина, ако жена с моето положение реши да ревнува жена като мис Инграм. Ала аз не я ревнувах, или по-точно ревнувах я, но много рядко — болката, която изпитвах, не може да се изрази с тази дума. Мис Инграм не бе достойна за моята ревност: тя стоеше твърде ниско, за да предизвика това чувство у мен. Извинете за парадоксалното ми твърдение, но имам пред вид точно това, което казвам. Мис Инграм притежаваше много ефектна външност, но не беше умна; тя имаше красота и блестящи успехи, ала умът й бе беден, а сърцето й — безплодна пустиня; нищо не можеше да израсте буйно на такава почва и да даде сочни плодове. Бланш не беше добра; не беше и оригинална: час по час повтаряше дълбокомислени фрази, заимствувани от книгите, но никога не изразяваше, нито имаше собствено мнение. Преструваше се на човек, когото вълнуват най-възвишени чувства, а никога не бе изпитвала съчувствие или жал; нежността и правдивостта бяха също непознати за нея. Тя много често се издаваше, например когато съвсем несправедливо даваше изблик на злобната си омраза към Адел: ако се случеше малката да отиде при нея, Бланш я отблъскваше с някой оскърбителен епитет; понякога я изгонваше от стаята и винаги се отнасяше към нея студено и язвително. И други очи следяха тези прояви на нейния характер — следяха ги отблизо, проницателно и зорко. Да, бъдещият жених — мистър Рочестър — също наблюдаваше непрекъснато мис Инграм и именно тази негова предпазливост, това пълно и ясно съзнание за недостатъците на избраницата му, тази липса на плам в чувствата му към нея пораждаха у мен нетърпима болка.

Съзнавах, че той иска да се ожени за нея, ръководен от социални или политически съображения, тъй като положението и връзките й го блазнеха; чувствувах, че не я обича и че със своите качества тя трудно може да спечели любовта му. Ето причината за мъките и терзанията ми, ето кое подхранваше непрестанната ми болка: тя не бе в състояние да го очарова.

Ако тази жена бе победила изведнъж, ако той, покорен от нея, бе сложил искрено сърцето си в краката й, щях да закрия лице, да се обърна към стената и (казано фигуративно) да престана да съществувам за тях. Ако мис Инграм беше добра и благородна жена, със сила, плам, добродушие и разум, щях да водя борба на живот и смърт с два тигъра — ревността и отчаянието, след което, с разкъсано от тях сърце, щях да й се възхищавам, признала нейното съвършенство, и да се примиря до края на живота си; и колкото по-голямо би било превъзходството й, толкова по-голямо би било и възхищението ми и толкова по-несмущаван покоят ми. Но в действителност трябваше да наблюдавам усилията на мис Инграм да очарова мистър Рочестър, да бъда свидетел на всекидневните й неуспехи в това отношение, докато самата тя не съзнаваше, че губи, наивно смяташе, че всяка пусната стрела улучва целта, и блажено предвкусваше плодовете на своята победа, а гордостта и самодоволството й я отдалечаваха все повече и повече от този, когото искаше да съблазни. Да наблюдаваш това, значеше да бъдеш под непрекъснато напрежение и да се чувствуваш ужасно потиснат.

Докато тя губеше, на мен ми беше съвсем ясно как би могла да спечели. Стрелите, които все се плъзгаха покрай гърдите на мистър Рочестър и без да го засегнат, падаха в краката му, биха могли (бях убедена в това), изстреляни от по-сигурна ръка, да затреперят, забити дълбоко в гордото му сърце, да запалят любовен пламък в суровия му поглед и да предадат мекота на строгите му черти: или още по-добре — над него би могла да бъде постигната и мълчалива победа — без оръжия.

„Защо тя не му влияе по-силно, щом има възможност да бъде тъй близо до него? — питах се аз. — Сигурно не го обича, не изпитва към него искрени чувства. Ако го обичаше, нямаше да му се усмихва така често, да му хвърля непрекъснато погледи, да позира така изкусно, да любезничи прекалено.“ Струваше ми се, че ако седи спокойно до него, говори малко и го гледа по-рядко, тя ще бъде по-близо до сърцето му. Бях виждала на лицето му доста по-различно изражение от това, което го сковаваше сега, когато мис Инграм бе така жива в отношението си към него; но тогава то се проявяваше съвсем непринудено — без да е извикано от фалшиви маниери и хитро обмислени ходове; за да се прояви то и сега, трябваше тя да отговаря на въпросите на бъдещия си съпруг без превзетост, да се обръща към него само когато е необходимо, и то без гримаси — и изразът на лицето му лека-полека ще се промени и ще стане по-благ, по-сърдечен и ще стопля като слънчев лъч. Ще съумее ли тя, когато се оженят, да постъпва така, че той да бъде доволен от нея? Мисля, че не би съумяла, въпреки че тази задача бе осъществима и съпругата на мистър Рочестър би могла да бъде (в това аз твърдо вярвах) най-щастливата жена на земята.

Все още не съм казала нищо осъдително за намерението на мистър Рочестър да встъпи в брак, подбуждан от користни интереси. Изненадах се, когато открих, че намеренията му са точно такива, защото го смятах за човек, който никога не ще се ръководи от толкова еснафски мотиви при избора на съпруга; но колкото повече размишлявах върху положението и възпитанието на двамата, толкова по-малко смятах, че имам право да ги съдя и виня за това, че постъпват съобразно идеите и принципите, насаждани у тях без съмнение още от детинство. Всички от тяхното съсловие спазваха тези принципи; ето защо заключих, че и те двамата по някакви съображения, които аз не мога да проумея, спазват тези принципи. Ако бях на мястото на мистър Рочестър, щях да свържа съдбата си само с жена, която мога да обичам. Но изгледите за щастие на съпруга в този случай бяха толкова очевидни, щото ме караха да мисля, че на пътя на това щастие сигурно стоят някакви съвсем непонятни за мен пречки: в противен случай бях уверена, че всички ще постъпват така, както бих постъпила аз.

Но не само по този въпрос, а и във всяко друго отношение аз проявявах голяма снизходителност към господаря си: не забелязвах всички онези недостатъци, с които по-рано не можех да се примиря. Преди си бях поставила за цел да изуча всичките страни на характера му: да взема и доброто, и лошото, и от трезвата преценка на съотношението им да си съставя справедливо мнение за него. А сега не виждах у него нищо лошо. Сарказмът му, който ми бе противен, грубостта му, която тогава ме плашеше, сега ми се струваха силни подправки към любимо ястие: те го правят парливо, но без тях то е блудкаво. Сега наблюдавах пак с разтуптяно сърце, но вече не с парализирани нерви онова загадъчно нещо (дали то изразяваше злоба, скръб, замисленост или отчаяние?), което внимателният наблюдател съзираше в погледа му и което изчезваше, преди някой да е успял да го разгадае докрай, онова нещо, което ме караше да тръпна от страх и да се свивам, сякаш вървя по вулканични хълмове и изведнъж усещам, че земята почва да се тресе, а миг след това се разпуква. Вместо да отбягвам този източник на страх, аз копнеех да го разгледам по-отблизо, та да разбудя тайната му, и завиждах на мис Инграм, че някой ден ще има възможност да надникне спокойно в дълбините на погледа му, да разкрие техните тайни и да проникне в тяхната същност.

Междувременно, докато аз мислех само за господаря си и за бъдещата му съпруга — виждах само тях, чувах само техния разговор и смятах, че само техните постъпки представляват интерес, — останалата част от гостите бяха погълнати от своите занимания и забавления. Лейди Лин и лейди Инграм продължаваха да разговарят важно, при което навеждаха тюрбаните си една към друга, и да се хващат за ръце, когато искаха да изразят изненада, недоумение, ужас (в зависимост от темата на разговора им) — с това те напомняха две големи марионетки. Тихата мисис Дент говореше с добродушната мисис Ештън; от време на време те ме удостояваха с по някоя любезна дума или усмивка. Сър Джордж Лин, полковник Дент и мистър Ештън разговаряха по политически, административни или правни въпроси. Лорд Инграм флиртуваше с Ейми Ештън; Луиза свиреше и пееше ту сама, ту заедно с един от синовете на Лин, а Мери Инграм слушаше с безразличие галантните думи на другия. Имаше моменти, когато всички като по команда прекратяваха забавленията си, за да погледат и послушат главните действуващи лица — мистър Рочестър и тясно свързаната с него мис Инграм, защото в края на краищата те бяха душата на компанията. Ако мистър Рочестър излезеше от стаята за около час, гостите му явно почваха да скучаят, а неговото завръщане винаги вливаше живителна струя в разговорите им.

Липсата на това живително въздействие се почувствува особено силно в деня, когато той бе извикан в Милкоут по работа и щеше да се върне късно. Същия ден следобед заваля дъжд и разходката, която гостите смятаха да направят до циганския табор, разположил се неотдавна в една мера отвъд Хей, естествено, се провали. По-възрастните господа отидоха в конюшнята; по-младите, заедно с по-младите дами, започнаха да играят билярд в билярдната. Знатните вдовици Инграм и Лин потърсиха утеха в една тиха игра на карти. Бланш Инграм, след като отхвърли с горделиво мълчание опитите на мисис Дент и мисис Ештън да я увлекат в разговор, започна да си тананика тихичко някакви сантиментални песни и арии, като си акомпанираше на пианото, а сетне, взела един роман от библиотеката, се отпусна с високомерно равнодушие на един диван и се приготви да убие с романа скучните часове до завръщането на мистър Рочестър. Стаята и къщата тънеха в тишина: само от време на време от горния етаж долитаха веселите гласове на онези, които играеха билярд.

Вече се здрачаваше и часовникът бе известил, че е време да се преобличаме за вечеря, когато малката Адел, която бе коленичила до мен в прозоречната ниша в гостната, възкликна:

— Voilà monsieur Rochester, qui revient!^[2]

Обърнах се и видях как мис Инграм стана от дивана и се завтече към прозореца; другите също се откъснаха от заниманията си, защото в този момент се чу шум от колела и тропот на конски копита по мокрия пясък на алеята отвън. Пристигаше някаква пощенска кола.

— Какво го е прихванало, та се връща така? — каза мис Инграм. — Нали яздеше Мезрур (черния кон), когато тръгна? А и Пайлът беше с него; къде е дянал двете животни?

Като каза това, тя приближи до прозореца високата си фигура с бухналата си рокля толкова много, че аз бях принудена да се наведа силно назад, рискувайки да си счупя гръбнака; в нетърпението си Бланш отначало не ме забеляза, но като ме видя, сви устни и се премести на друг прозорец. Пощенската кола спря, кочияшът удари звънеца на входната врата, от колата слезе един господин, облечен в пътнически костюм; но това не беше мистър Рочестър, а един висок, елегантно облечен непознат мъж.

— Защо лъжеш, маймуна такава! — възкликна мис Инграм по адрес на Адел. — Кой ти каза да стоиш на прозореца и да заблуждаваш хората? — И тя ми хвърли гневен поглед, сякаш аз бях виновна за това.

В преддверието се чу някакъв разговор и скоро новодошлият влезе. Той се поклони на лейди Инграм, смятайки я за най-възрастната дама в стаята.

— Изглежда, пристигам в неудобно време, мадам — рече той, — в момент, когато приятелят ми, мистър Рочестър, отсъствува; но аз идвам от много дълъг път и понеже съм негов стар и близък приятел, мисля, че няма да имате нищо против, ако го почакам тук, докато се върне.

Непознатият бе учтив; направи ми впечатление, че говори с малко особен акцент — не съвсем чужд, но не и чисто английски; на възраст беше сигурно колкото мистър Рочестър — между тридесет и четиридесет години; лицето му имаше болезнен, силно жълтеникав цвят; иначе той изглеждаше прекрасен човек особено при бегъл поглед. Но при по-внимателно разглеждане в лицето му се забелязваше нещо неприятно или по-скоро нещо, което никой никога не би харесал. Чертите му бяха правилни, обаче твърде отпуснати; очите му големи и хубави, ала неизразителни, лишени от живот — така поне мислех аз.

Звънецът за преобличане пръсна присъствуващите по стаите им. Видях непознатия отново чак след вечеря; той, изглежда, вече се чувствуваше като у дома си. Сега физиономията му ми се видя още по-неприятна: открих, че тя бе едновременно неопределена и неодухотворена. Очите на непознатия блуждаеха и това му придаваше странен вид — такъв, какъвто не бях виждала досега. Въпреки че бе хубав и с приятна външност, той силно ме отблъскваше: нямаше сила в правилния овал на гладкото му лице; нямаше твърдост в орловия му нос и в малките му червени устни; ниското, равно чело говореше за липса на висок интелект, а неизразителните кафяви очи — за липса на властност.

Аз седях в любимото си кътче, наблюдавах го на светлината на големите свещници върху камината, които го осветяваха изцяло — той седеше в едно кресло, дръпнато до камината, и се местеше все по-близо и по-близо до нея, сякаш му беше студено, — и го сравнявах с мистър Рочестър. Мисля, че контрастът между един гъсок със загладена перушина и един хищен ястреб или между една кротка овца и нейния пазач — куче с рошава козина и зорки очи, едва ли би бил по-голям (казано, разбира се, с известна сдържаност).

Непознатият спомена, че е стар приятел на мистър Рочестър. Тяхната дружба трябва да е била странна: истинска прекрасна илюстрация на старата максима, че контрастите се привличат.

Двама-трима от господата седяха до него и от време на време до ушите ми долитаха откъслеци от техния разговор. Отначало не можех да схвана много добре за какво става дума, защото разговорът на Луиза Ештън с Мери Инграм, седнали близо до мен, ми пречеше да чуя ясно тези откъслеци. Споменатите дами говореха за непознатия: и двете го нарекоха хубавец. Луиза каза, че бил „прелестно същество“ и че го „обожава“, а Мери посочи като пример за съвършена мъжка красота „хубавата устица и великолепния нос“ на госта.

— А какво чудесно чело има! — възкликна Луиза. — Съвсем гладко, без никакви бръчки, които толкова мразя, и такива кротки очи и усмивка!

Сетне, за голямо мое щастие мистър Хенри Лин ги извика в другия ъгъл на стаята, за да се разберат по някакъв въпрос във връзка с отложената разходка до мерата край Хей.

Сега можех да съсредоточа вниманието си върху групата до камината и веднага разбрах, че новодошлият се нарича мистър Мейсън; малко по-късно научих, че той току-що пристигнал в Англия и че идвал от някаква страна с горещ климат, затова без съмнение кожата на лицето му бе така жълтеникава и затова седеше все близо до камината и не сваляше сюртука си. Думите Ямайка, Кингстън и Спаништаун веднага ме наведоха на мисълта, че идва от Антилските острови: сетне чух с голяма изненада, че именно там се е запознал с мистър Рочестър. По думите на новодошлия господарят не можел да търпи големите горещини, ураганите и дъждовните периоди, характерни за онази географска област. Знаех от мисис Феърфакс, че мистър Рочестър е пътешественик, но мислех, че е странствувал само из Европа: досега не бях чувала нито дума за някакви негови пътешествия из по-далечни страни.

Размишлявах върху тези неща, когато една малко неочаквана случка прекъсна нишката на моите мисли. Мистър Мейсън потрепери от студ (някой бе отворил вратата) и поиска да сложат в камината още въглища; пламъците на огъня бяха загаснали, но жаравата му още бе червена и гореща. Лакеят, който донесе въглищата, на излизане се спря до мистър Ештън и му каза тихо нещо, от което чух само „стара жена“ и „много досадна“.

— Кажи й, че ще я тикнем в дранголника, ако не се измете оттук — рече съдията.

— Не, чакайте! — прекъсна го полковник Дент. — Не я пъдете, Ештън. Може да се позабавляваме. Но по-добре да попитаме дамите. — И той каза високо: — Госпожи, вие искахте да отидем на разходка до мерата край Хей, за да видим циганския табор; Сам казва, че една стара циганка чакала сега в трапезарията на слугите и настоявала да я пуснат тук, при „господата и госпожите“, за да им предскаже бъдещето. Съгласни ли сте да дойде тук?

— Надявам се, полковник — възкликна лейди Инграм, — че не ще пуснете тук такава долна лъжкиня. Изпъдете я на всяка цена, и то веднага!

— Но аз не мога да я убедя да си отиде, милейди — рече лакеят, — нито аз, нито някой от слугите. Сега при нея е мисис Феърфакс и я моли да си върви; но циганката си взе един стол, седна край огнището и каза, че нищо не можело да я накара да стане, докато не й разрешат да влезе при вас.

— Защо? — попита мисис Ештън.

— За да каже на господата и госпожите бъдещето им, мадам, и се кълне, че трябвало да го стори и че ще го стори.

— Как изглежда тя? — запитаха на един дъх госпожици Ештън.

— Ужасно мръсно същество; черна като катран.

— Значи, прилича на истинска магьосница! — извика Фредерик Лин. — Ще я пуснем, разбира се.

— Да, да — подкрепи го брат му, — иначе ще съжаляваме хиляди пъти, че сме изпуснали такова приятно забавление.

— Милите ми момченца, чувате ли се какво говорите! — възкликна мисис Лин.

— Не бих могла да присъствувам на подобно долнопробно забавление — пригласи й вдовицата Инграм.

— Права си, мамо, но все пак би могла, сигурна съм — отсече високомерната Бланш, като се обърна към нас на столчето на пианото, където седеше до този момент мълчаливо и разглеждаше някакви ноти. — Любопитна съм да зная бъдещето си. Сам, кажи да пуснат тук гледачката.

— Скъпа Бланш! Разбери…

— Да, мамо… разбирам всичко, което имаш пред вид, но трябва да стане така, както искам. Бързо, Сам!

— Да! Да! Да! — завикаха в нестроен хор младежите, дамите и господата. — Нека дойде! Ще се забавляваме чудесно.

Лакеят все още не тръгваше.

— Тя изглежда много груба — рече той.

— Върви! — викна му мис Инграм и лакеят излезе.

Вълнение обзе в миг всички: когато Сам се върна, в стаята валеше град от шеги и закачки.

— Не иска да дойде — каза той. — Не бивало да се показва пред очите на „простосмъртните“. Трябвало да й отредим някоя стая и тогава всички, които искат да им гледа, да влизали при нея един по един.

— Виждаш ли, моя божествена Бланш — започна лейди Инграм, — тя става нахална. Бъди разумно, ангелче мое, и…

— Заведи я в библиотеката! — отсече ангелчето. — И аз не бива да я слушам пред очите на простосмъртните — искам да бъда насаме с нея. Гори ли камината в библиотеката?

— Да, мадам… но тази циганка е с такъв съмнителен вид!

— Стига си дрънкал, тъпако! Върши това, което ти казвам!

Сам отново излезе; и отново атмосферата се изпълни с някаква тайнственост, оживление и очакване. Когато се върна за втори път, лакеят обяви:

— Вече е готова. Иска да знае кой ще бъде първият.

— Смятам, че няма да е зле да я поогледам, преди да пуснем дамите при нея — каза полковник Дент.

— Кажи й, Сам, че при нея ще отиде един господин. Сам излезе и се върна.

— Тя каза, сър, че не желаела да приема господа; да не си правели труд да ходят дотам; същото се отнасяло и до дамите, освен ако били млади и неомъжени (тук той с мъка се сдържа да не се изкиска).

— По дяволите, старата има вкус! — възкликна Хенри Лин.

Мис Инграм важно се надигна и рече: „Аз ще отида първа“ с такъв тон, сякаш беше офицер, повел войниците си на сигурна смърт.

— О, доброто, о, милото ми момиче! Почакай, дъще, опомни се! — нареждаше майка й, но мис Инграм мина покрай нея с гордо мълчание, излезе през вратата, която полковник Дент държеше отворена, и всички чухме как тя влезе в библиотеката.

Последва тишина. Лейди Инграм сметна, че е настъпил подходящ момент да зачупи ръце и стори това веднага. Мис Мери заяви, че никога нямало да се реши да влезе в библиотеката. Ейми и Луиза Ештън се кискаха тихо и изглеждаха малко уплашени.

Минутите се нижеха много бавно: петнадесет бяха вече минали, когато вратата на библиотеката се отвори отново. Мис Инграм се върна при нас през портала.

Щеше ли тя да се смее? Щеше ли да приеме думите на циганката като шега? Всички я погледнаха с жадно любопитство, а тя отвърна на тези погледи неприветливо и студено; не изглеждаше нито обезпокоена, нито весела; отправи се с твърди крачки към мястото си и седна, без да промълви дума.

— Е, Бланш? — обърна се към нея лорд Инграм.

— Какво ти каза тя, сестро? — запита я Мери.

— Какво мислите за тази циганка? Наистина ли умее да предсказва бъдещето? — питаха госпожици Ештън.

— Спокойно, спокойно, добри хора — отвърна мис Инграм, — не ме притеснявайте. Без съмнение вие сте готови да се чудите и да вярвате на всичко, щом придавате такова значение на тази циганка — това се отнася и за майка ми, — и сте уверени, че тук е дошла някаква истинска магьосница, съюзница на самия дявол. Оказа се, че тя е обикновена циганка-скитница, усвоила един банален начин за гадаене на ръка — не ми каза нищо повече от онова, което се казва обикновено в такива случаи. Задоволих прищявката си; а сега мисля, че мистър Ештън няма да сгреши, ако тикне в дранголника тази вещица, както рече преди малко.

И мис Инграм взе една книга, облегна се на стола си и така осуети всякакви по-нататъшни разговори. Наблюдавах я почти половин час: през това време тя не обърна нито една страница и лицето й ставаше все по-мрачно, все по-недоволно и все по-ясно показваше разочарование. Очевидно тя не бе чула за себе си нищо хубаво и ми се струваше — като съдех по мълчаливостта и по мрачното й настроение, продължили толкова дълго, — че тя въпреки привидното си безразличие придава доста голямо значение на думите на гледачката.

Между това мис Мери Инграм и Ейми и Луиза Ештън заявиха, че не смятат да влязат насаме при циганката, въпреки че на всяка от тях се искаше да отиде там. Започнаха преговори при посредничеството на Сам и след дълго сноване до библиотеката и обратно, от което краката на бедния посредник сигурно отмаляха, най-сетне с голяма мъка бе изтръгнато съгласието на неумолимата ясновидка трите да влязат едновременно.

Тяхното посещение не беше тихо като посещението на мис Инграм: от библиотеката се чуваше истерично кикотене и слаби писъци; след около двадесет минути трите отвориха шумно вратата и се завтекоха по коридора, сякаш бяха обезумели от страх.

— Тя е същинско чудо! — извикаха в нестроен хор те. — Каза ни такива неща! Знае всичко за нас! — И те се отпуснаха задъхани в столовете, които господата побързаха да им поднесат.

Всички настояха за повече подробности и трите дами заявиха, че гледачката им казала неща, които казвали и вършили още като деца; казала какви книги и украшения има в техните будоари — споменала дори предметите, подарени им от техни роднини. Те твърдяха, че тя дори четяла мислите им и пошушнала на ухото на всяка от тях името на човека, когото обича най-много, както и най-съкровеното й желание.

Като чуха това, господата помолиха настойчиво да чуят повече подробности за последните два експеримента на гледачката, но в отговор трите дами само се червяха, възкликваха, обзети от трепетна възбуда, и се кискаха. Техните майки им предлагаха амоняк и ветрилата си и час по час им повтаряха с огорчение, че трябвало да се вслушат в думите им навреме; по-възрастните господа се смееха, а по-младите натрапваха услугите си на развълнуваните госпожици.

Сред тази суматоха, когато цялото ми внимание бе погълнато от интересната гледка, чух някой до мен да се покашля. Обърнах се и видях Сам.

— Извинете, мис, циганката твърди, че тук имало друга млада дама, която още не е ходила при нея, и се кълне, че нямало да си отиде, докато не я види. Мисля, че това се отнася за вас, тъй като само вие не ходихте при нея. Какво да й кажа?

— О, ще отида непременно — отвърнах аз и се зарадвах, защото тази непредвидена щастлива случайност щеше да задоволи възбуденото ми любопитство. Измъкнах се тихичко от стаята, без никой да ме забележи — тъй като всички се бяха събрали вкупом около току-що завърналото се трио, обхванато от възбуда, — и тихо затворих вратата зад себе си.

— Ако желаете, мис — добави Сам, — мога да остана в коридора и ако ви уплаши, извикайте ме, аз веднага ще вляза.

— Не, Сам, върнете се в кухнята: не изпитвам никакъв страх.

Действително не ме беше страх; бях само много заинтригувана и възбудена.