Шарлот Бронте
Джейн Еър (17)

Седемнадесета глава

Измина седмица, а от мистър Рочестър все не идваше никаква вест; минаха десет дни, а той все още не се връщаше. Мисис Феърфакс каза, че нямало много да се учуди, ако той от Лийз отидел направо в Лондон, а оттам на континента и не се върнел в Торнфийлд цяла година: неведнъж напускал имението си съвсем внезапно и неочаквано. При тези думи почувствувах, че ме обзема странен хлад и че сърцето ми се свива. За малко не преживях отново дълбоко разочарование, но като се овладях и си спомних своите принципи, веднага преодолях тази слабост; удивително — как бързо успях да се справя с това мимолетно колебание, как леко се отървах от погрешната мисъл, че постъпките на мистър Рочестър могат да бъдат за мен нещо, изпълнено с жив интерес. Но аз се успокоих не с помощта на робската мисъл за нисшестоящото си положение; съвсем не, просто си казах:

„Ти нямаш нищо общо със собственика на Торнфийлд освен това, че трябва да получаваш заплатата, която ти дава, задето възпитаваш покровителствуваното от него момиче, и да бъдеш благодарна за почтителното му и любезно отношение, което, щом изпълняваш задължението си, имаш право да очакваш от него. Бъди уверена, че това е единствената връзка, която той наистина е готов да признае между вас; затова не го прави обект на своите нежни чувства, на своя възторг, на своите терзания и прочее. Той е човек от друга страна — остани си в своя кръг и се уважавай достатъчно, за да не даряваш цялата си душа и сърце, цялата си сила на този, на когото те не са нужни и който ще ги отхвърли.“

Спокойно продължих обичайните си занимания, но сегиз-тогиз в главата ми упорито се появяваха смътни планове за начина, по който бих могла да напусна Торнфийлд; неволно съчинявах обявления и мислех за възможността да намеря нова работа. С тези мисли не смятах да се боря; нищо не им пречеше да се развиват и ако могат, да дадат плод.

Мистър Рочестър отсъствуваше вече повече от две седмици, когато мисис Феърфакс получи по пощата писмо.

— От господаря е — каза тя, като погледна плика. — Сега мисля, че ще разберем дали да го чакаме да се върне, или не.

Тя счупи печата и зачете писмото, а аз продължих да пия кафето си (в момента закусвахме). Кафето беше горещо и може би затова бузите ми изведнъж пламнаха. Но защо затрепери ръката ми и неволно разплисках половината чаша върху чинийката? Не ми се искаше да мисля за това.

— Понякога ми се струва, че живеем много спокойно; ала сега ще имаме доста работа, поне за известно време — каза мисис Феърфакс, като все още гледаше през очилата си писмото.

Преди да си позволя да задам какъвто и да било въпрос, аз стегнах престилката на Адел, която се бе разхлабила, сетне й дадох още козунак и напълних отново чашата й с мляко. Чак след това казах нехайно:

— Мистър Рочестър сигурно няма да се върне скоро.

— Напротив, много скоро — пише, че идва след три дни, сиреч идния четвъртък; и няма да бъде сам. Кой знае колко знатни гости ще пристигнат с него от Лийз: пише да приготвим всички най-хубави спални и да почистим библиотеката и гостните; освен това ще трябва да наема за кухнята няколко помощнички от странноприемница „Джордж“ в Милкоут или откъдето и да е другаде; дамите щели да доведат камериерките си, а господата — своите камериери, тъй че тук ще бъде пълно с хора. — И мисис Феърфакс изгълта закуската си и бързо излезе, за да започне приготовленията.

Тези три дни, както предположи тя, бяха изпълнени с усилена работа. Дотогава ми се струваше, че всички стаи в Торнфийлд са чисти и добре подредени, но се оказа, че съм се лъгала. Дойдоха да помагат три жени и започна такова търкане, четкане, миене, тупане на килими, сваляне и окачване на картини, бърсане на огледала и полилеи, затопляне на спалните, сушене на чаршафи и проветряване на пухени завивки, каквото не бях виждала дотогава, не видях и след това. Адел тичаше сред цялата тази бъркотия като луда: приготовленията за посрещането на гостите и тяхното пристигане я опияняваха. Тя поиска Софи да прегледа всичките й „тоалети“ — така тя наричаше роклите си, — да преправи онези, които са „демоде“, и да проветри и приготви новите. Самата Адел не вършеше нищо, а само тичаше от стая в стая, скачаше по леглата, лежеше по дюшеците, възглавниците и възглавничките, натрупани край силно бумтящите камини. Освободих я от занятия, защото мисис Феърфакс заангажира и мен да й помагам, и сега прекарвах по цели дни в кухнята, като помагах — или по-право пречех — на нея и на готвачката, учейки се да правя крем карамел, питки със сирене и френски пасти, да приготовлявам дивеч за печене и да гарнирам десерти.

Очаквахме гостите да пристигнат в четвъртък след пладне, навреме за обеда в шест часа. Докато траеше тази подготовка, нямах възможност да се отдавам на неосъществими мечти; бях също тъй пъргава и весела, както всички други (без да се смята Адел). Наистина от време на време нещо свиваше сърцето ми и бодрото ми настроение се понижаваше; въпреки усилията на волята ми нещо ме тласкаше към света на съмненията, знаменията и мрачните предчувствия. Това се случваше, когато зърнех, че вратата на стълбата за третия етаж (която напоследък беше все заключена) бавно се отваря и оттам се появява Грейс Пул с безупречно боне, бяла престилка и кърпа на врата, когато я наблюдавах как безшумно се движи по коридора с чехли на краката, когато я виждах да наднича в шумните спални, още в безпорядък, само за да каже по някоя и друга дума на новата прислужница, обяснявайки й с какво да изтрие решетката или мраморната плоча на камината или как да махне петната от тапетите, и сетне да отминава. Обикновено тя слизаше по този начин в кухнята веднъж на ден, изяждаше обеда си, изпушваше край огнището една неголяма лула тютюн и сетне се връщаше обратно, носейки своята кана с портер, за да се разтуши сама горе в мрачното си убежище. Грейс прекарваше долу при другите прислужници само един час в денонощието; през всичкото останало време тя седеше горе в стаята си с нисък таван и дъбова ламперия: там шиеше и може би се смееше с мрачния си смях, самотна като затворница.

Най-странното беше това, че абсолютно никой в къщата освен мен не обръщаше внимание на нейните привички и не се чудеше на тях, никой не говореше за положението или работата й, никой не я съжаляваше за уединението или самотата й. Всъщност веднъж долових част от разговор между Лия и една от чистачките, който се отнасяше за Грейс. Лия бе казала нещо, което не можах да чуя, а събеседницата й забеляза:

— Май че добре й плащат.

— Да — отвърна Лия, — ще ми се и аз да получавам толкова. Не че ми плащат малко — не, в Торнфийлд не са стиснати, — но моята заплата няма и една пета от нейната. И тя си я туря настрана: всеки три месеца ходи до Милкоутската банка. Никак няма да ми е чудно, ако е натрупала толкова пари, че да може да си живее самостоятелно, ако реши да напусне: но чини ми се, че е свикнала с този дом, па и още няма четиридесет години и е силна, може да върши всичко. Не й е време да се откаже от работа.

— Тя сигурно добре си върши работата — рече чистачката.

— О, тя си разбира от работата — отвърна многозначително Лия; — не всеки би се оправил на нейно място, дори да му дават толкова пари, колкото дават сега на нея.

— Право казваш! — бе отговорът. — Чудя се дали господарят…

Чистачката щеше да продължи, но в този миг Лия се обърна, видя ме и веднага сръчка събеседницата си.

— Нима тя не знае? — чух аз шепота на жената. Лия поклати глава и разговорът, разбира се, свърши.

Всичко, което научих от него, се свеждаше до едно: в Торнфийлд има някаква тайна, която умишлено крият от мен.

Дойде четвъртък. Всичко беше готово още от предишната вечер: килимите постлани, завесите над леглата, окачени, а самите легла — покрити с блестящи бели кувертюри, тоалетните масички подредени, мебелите избърсани, а във вазите — цветя; спалните и гостните просто светеха от чистота. Холът също бе почистен; старият часовник с резба, перилата и стъпалата на стълбите лъщяха като огледало; в столовата бюфетът блестеше с наредените си чинии; гостната и будоарът бяха отрупани с вази с цъфтящи екзотични растения.

Мина пладне. Мисис Феърфакс облече най-официалната си черна атлазена рокля, сложи си ръкавиците и златния часовник — тя щеше да посреща гостите, да съпровожда дамите до стаите им и прочие. Адел също щеше да бъде натъкмена, но според мен едва ли биха я повикали при гостите, особено първия ден. Обаче за да доставя на момичето удоволствие, позволих на Софи да го премени с една от неговите къси муселинени рокли. Що се отнася до мен, аз нямаше защо да се преобличам: нямаше да се наложи да напусна светилището си — учебната стая; тя беше станала за мен наистина светилище — „любимо убежище в часове на тревога“.

Беше тих, ясен пролетен ден, един от дните, които наблюдавахме в края на март или началото на април и които с ведрината си предвещават лятото. Денят гаснеше, но вечерта бе също топла и аз работех в учебната стая на отворен прозорец.

— Закъсняват — каза мисис Феърфакс, влизайки при мен, като шумолеше с роклята си. — Радвам се, че заръчах обедът да е готов един час по-късно от времето, определено от мистър Рочестър; вече минава шест. Изпратих Джон да постои на пътната врата да види дали не се задават: оттам се вижда почти целият път към Милкоут. — Тя се приближи до прозореца. — Ето го! — възкликна мисис Феърфакс. — Е, Джон (тя се наведе през прозореца), какво ново?

— Идват, мадам — бе отговорът. — След десет минути ще бъдат тук.

Адел се втурна към прозореца. Аз я последвах, обаче се постарах да застана така, че скрита зад завесата, да виждам всичко и да остана незабелязана.

Десетте минути на Джон се проточиха безкрайно дълго, но ето че най-сетне се чу шум от колела. На алеята се показаха четирима конници, които препускаха в галоп, а след тях — две открити карети. В каретите се вееха воали и пера; двама от ездачите бяха много елегантни млади господа: третият бе мистър Рочестър, яхнал черния си кон Мезрур; пред него скачаше Пайлът. До него яздеше една дама; те бяха начело на компанията. Пурпурната й амазонка почти докосваше земята, а воалът й се развяваше от вятъра; смесвайки се с прозрачните му дипли, под воала блестяха разкошните й гарвановочерни къдрици.

— Мис Бланш Инграм! — възкликна мисис Феърфакс и забърза надолу да ги посрещне.

Кавалкадата, следвайки пътя, бързо зави зад къщата и се изгуби от погледа ми. Адел ме помоли да я пусна долу, но аз я взех на колене и й дадох да разбере, че ако не я повикат специално, тя в никакъв случай не бива да се мярка пред очите на тези дами нито сега, нито впоследствие, че мистър Рочестър много ще се разсърди и прочие. Като чу това, Адел „пророни няколко искрени сълзи“, но тъй като я загледах много строго, тя най-сетне склони да ги изтрие.

Откъм хола отекна весела глъч; басовите мъжки гласове и звънливите гласчета на жените се сливаха хармонично, а сред тях ясно се различаваше умереният, но звучен глас на домакина, който приветствуваше знатните си, изискани гости. Сетне по стълбите се чуха леки стъпки, които по-късно прошумоляха в коридора, тих весел смях, отваряне и затваряне на врати и накрая за известно време настана тишина.

— Преобличат се — каза Адел, която се вслушваше внимателно във всеки шум, и с въздишка добави: — Когато мама имаше гости, аз ходех все подир тях — и в гостната, и в стаите им; често виждах как камериерките решат и преобличат дамите и това ми беше много забавно. Колко много неща се научават така.

— Гладна ли си, Адел?

— Разбира се, мадмоазел: има пет-шест часа, откак не сме яли.

— Добре, докато дамите са по стаите си, ще се опитам да сляза долу и донеса нещо за хапване.

И като се измъкнах предпазливо от убежището си, аз се добрах до задната стълба, която водеше право към кухнята. Там цареше суетня и беше нетърпимо горещо; супата и рибата бяха вече почти готови и готвачката шеташе около печката в такова физическо и душевно състояние, при което би могла като нищо да пламне. В трапезарията за прислугата, край камината, се бяха настанили двама кочияши и трима камериери; камериерките бяха сигурно горе — при господарките си. Новите прислужнички, наети от Милкоут, сновяха из цялата къща. Пробивайки си път сред този хаос, аз най-сетне достигнах склада за продуктите. Оттам взех едно студено печено пиле, едно кръгло хлебче, няколко парчета плодова торта, две-три чинии, нож и вилица и забързах обратно. Бях вече в коридора и тъкмо затварях след себе си вратата към задната стълба, когато засилилата се глъчка ме предупреди, че дамите се готвят да напуснат стаите си. За да се върна в учебната стая, трябваше да мина покрай вратите на някои от тези стаи и като не исках да ме срещнат с храната в ръце, аз се спрях в края на коридора, където нямаше прозорци и беше тъмно, а сега — съвсем тъмно, понеже слънцето бе залязло и здрачът се сгъстяваше.

Скоро вратите на въпросните стаи се отвориха и гостенките заизлизаха оттам една след друга: всички бяха весели и безгрижни и роклите им блестяха в полумрака. Те се спряха вкупом за миг в другия край на коридора, разговаряйки оживено, но тихо и приятно, после заслизаха по стълбата тъй безшумно, както се спуска бялата мъгла по склоновете на хълмовете. Такъв аристократичен финес наблюдавах за пръв път в живота си.

Когато се озовах пред учебната стая, видях, че Адел е открехнала вратата и надзърта оттам.

— Какви красавици! — възкликна тя на английски. — О, как ми се иска да отида при тях! Мислите ли, че мистър Рочестър ще ни покани при гостите, като се наобядват?

— Не, не мисля; мистър Рочестър си има в момента други грижи. Забрави сега тези дами, може би ще ги видиш утре. Ето ти обеда.

Тя така бе изгладняла, че пилето и парчетата торта погълнаха за известно време вниманието й. Добре, че се погрижих за храна, защото двете с нея, а също и Софи, с която си разделихме моя дял, щяхме да останем без обед: долу всички бяха премного заети, за да мислят за нас. Десертът бе поднесен чак след девет часа, а в десет лакеите все още тичаха насам-натам с подноси и чаши с кафе. Разреших на Адел да остане много по-късно от обикновено, тъй като тя заяви, че не можела и да мисли за сън, докато долу постоянно се отварят и затварят врати и непрекъснато сноват хора. Освен това Адел забеляза, че мистър Рочестър може да прати да я повикат, когато вече се е съблякла, „et alors quel dommage!“^[1]

Разказвах й приказки, докато беше в състояние да ме слуша, а после излязох с нея в коридора. Лампата в хола бе запалена и Адел изпитваше голямо удоволствие да гледа, надвесена над парапета на стълбите, как влизат и излизат прислужниците. Когато времето бе вече доста напреднало, от гостната, където бе пренесено пианото, се разнесе музика. Седнахме с Адел на най-горното стъпало да слушаме. Сега нечий глас се смеси с тържествените звуци на пианото — пееше жена, и то много приятно. След солото последва дует, а сетне трио или квартет; в паузите до нас достигаше веселото бръмчене на разговарящите. Дълго го слушах и изведнъж открих, че съм наострила уши и се мъча да доловя сред тази многогласа глъчка характерния тембър на мистър Рочестър; и когато скоро след това успях да различа гласа му, почнах да се опитвам да разбера какво говори той.

Часовникът удари единадесет. Аз погледнах Адел, която беше облегнала глава на рамото ми; очите й се затваряха, затова я взех на ръце и я отнесох в леглото й. Дамите и господата се разотидоха по стаите си чак към един часа.

Следният ден бе също тъй хубав; гостите отидоха на разходка някъде из околността. Те тръгнаха рано сутринта, някои на коне, други с карети. Наблюдавах както заминаването, така и завръщането им. Мис Бланш Инграм както и вчера беше единствената жена на кон и както вчера мистър Рочестър яздеше до нея; двамата се бяха отделили малко от останалите. Изтъкнах това обстоятелство на мисис Феърфакс, която стоеше до мен на прозореца.

— Нали казвахте, че едва ли ще се оженят — забелязах аз. — Но, както виждате, мистър Рочестър явно я предпочита пред останалите дами.

— Да, може би; той несъмнено се възхищава от нея.

— И тя от него — добавих аз. — Вижте как навежда към него глава, сякаш си говорят нещо тайно. Бих искала да разгледам лицето й — досега не можах да го зърна.

— Ще я видите довечера — отвърна мисис Феърфакс. — Подхвърлих на мистър Рочестър, че Адел много иска да я представят на дамите, а той рече: „А, така ли? Нека дойде привечер след храна в гостната и помолете мис Еър да я съпроводи.“

— Разбира се, той е казал това просто от учтивост; убедена съм, че няма за какво да ходя там — отговорих аз.

— Да, аз обърнах вниманието му на факта, че не сте свикнали с присъствието на много хора и едва ли ще искате да бъдете сред такава шумна компания от непознати, а той отговори с обичайната си припряност: „Глупости! Ако възрази, кажете й, че това е мое, лично мое желание, а ако упорствува, нека знае, че ще я замъкна там насила.“

— Е, такива грижи няма да му създам — рекох аз. — Щом непременно трябва да отида, ще го сторя, но никак не ми се иска. А вие ще бъдете ли там, мисис Феърфакс?

— Не; извиних се и той ми разреши да отсъствувам. Ще ви кажа как да избегнете неловкия момент на официалното ви представяне пред всички — това е най-неприятното нещо в такива случаи. Влезте в гостната, докато там няма още никой, преди дамите да са станали от масата, и си изберете местенце в някое затулено ъгълче; не е необходимо да стоите дълго, след като влязат господата, освен ако сама не желаете да останете повече. След като мистър Рочестър ви види, че сте там, може да се измъкнете — никой няма да забележи това.

— А как мислите, гостите дълго ли ще стоят тук?

— Сигурно две-три седмици, не повече. След великденската ваканция сър Джордж Лин, който неотдавна бе избран за депутат на Милкоут, трябва да замине за Лондон за предстоящата сесия. Вероятно мистър Рочестър ще замине с него; чудно ми е, че този път той остана толкова дълго в Торнфийлд.

Очаквах с известен трепет часа, в който ще се появя с възпитаничката си в гостната. Като научи, че същата вечер ще бъде представена на дамите, Адел изпадна в екстаз, който продължи целия ден; тя се успокои чак когато Софи пристъпи към обличането й. Важността на тази церемония бързо я погълна всецяло; и когато къдравите й коси бяха сресани на гладки, прави кичури, розовата атлазена рокля облечена, дългият й колан завързан и дантелените ръкавици сложени, тя стана сериозна и важна като съдия. Нямаше нужда да предупреждаваме Адел да пази тоалета си: когато бе готова, тя седна на столчето си, като повдигна внимателно атлазените си поли, за да не ги измачка, и ме увери, че няма да мръдне от мястото си, докато се приготвя. Аз се приготвих бързо: не ми бе необходимо много време, за да облека най-хубавата си рокля (сребристосивата, която бях купила за сватбата на мис Темпъл и която не бях обличала оттогава), да среша косите си и да сложа единственото си украшение — бисерната брошка. Слязохме долу.

За щастие за гостната можеше да се мине и от друго място освен през столовата, където всички обядваха. Когато влязохме, гостната беше празна. В мраморната камина безшумно гореше голям огън. Сред красивите цветя, с които бяха украсени масите, светеха тържествено восъчни свещи; червената завеса пред портала бе спусната. Колкото и тънка да беше тази преграда, която ни отделяше от обядващите в съседния салон, те говореха толкова тихо, че не можех да разбера нищо от техния шепот. Адел, която несъмнено беше все още под влияние на тържествеността на момента, седна, без да каже дума, на едно столче за крака, което й посочих. Аз пък се настаних в прозоречната ниша, взех от съседната маса една книга и се опитах да се задълбоча в нея. Тогава Адел премести столчето си до краката ми; след малко тя докосна коляното ми.

— Какво има, Адел?

— Може ли да взема едно от тези чудни цветя, мадмоазел? Само за да допълня тоалета си.

— Прекалено много мислиш за тоалета си, Адел; но едно цвете можеш да си вземеш.

— Измъкнах от една ваза роза и я забодох на колана на момичето. То въздъхна с чувство на неизразимо удовлетворение; сякаш чашата на щастието му бе преляла. Обърнах се, за да скрия усмивката си, която не бях в състояние да сдържа; нещо много комично и печално имаше в сериозността и благоговението, с което тази малка парижанка се отнасяше към външността си.

Разнесе се тих шум на отмествани столове; дръпнаха завесата; пред мен се разкри столовата, където запаленият полилей струеше светлина върху среброто и кристала на разкошните десертни прибори върху дългата маса. Под портала се появи група дами. Те влязоха в гостната и завесата отново се спусна.

Дамите бяха само осем, но когато влязоха вкупом, ми се стори, че са много повече. Някои от тях бяха много високи, повечето — облечени в бяло и роклята на всяка една се влачеше с такива разкошни дипли, че това придаваше на фигурите им величествеността, която придава на луната леката мъгла. Станах и им се поклоних: една-две от тях кимнаха в отговор, а останалите само ме погледнаха.

Те се пръснаха из стаята, напомняйки ми с лекотата и пъргавостта на движенията си ято белокрили птици. Едни от тях се отпуснаха на диваните и табуретките, други се наведоха над масите, разглеждайки цветята и книгите, а останалите се събраха около камината; всички говореха тихо, но с ясна интонация, както изглежда, привична за тях. Впоследствие научих как се нарича всяка от тях, затова ще спомена имената им.

Първо, тук беше мисис Ештън с две от дъщерите си. На младини мисис Ештън очевидно е била красива, защото и сега бе запазила хубавите си черти; по-голямата й дъщеря, Ейми, беше дребничка, наивна и с детинско лице и маниери, но във формите й имаше нещо привлекателно; бялата муселинена рокля със син колан й отиваше. По-малката, Луиза, беше по-висока, с по-изящна фигура, с много хубавичко личице — французите наричат такива лица minois chiffone^[2]; и двете сестри бяха нежни като лилии.

Лейди Лин — едра, набита особа на около четиридесет години, с разкошна атлазена рокля „шанжан“ — вървеше съвсем изправена и изглеждаше доста надменна; под синьо перо, в ореола на брилянтна диадема блестяха лъскавите й тъмни коси.

Жената на полковник Дент не правеше толкова силно впечатление, но според мен беше с много по-аристократичен вид. Тя имаше тънка фигура, нежно, бяло лице и руси коси. Черната й атлазена рокля, богатият шарф от чуждестранна дантела и перлите й ми харесваха много повече от великолепието на лейди Лин, която блестеше с всички цветове на дъгата.

Но най-внушителни — може би защото бяха най-едри — ми се сториха вдовицата лейди Инграм и дъщерите й Бланш и Мери. И трите бяха много високи. На вдовицата човек можеше да даде от четиридесет до петдесет години; формите й бяха отлично запазени. В черните й коси (поне така ми се стори на светлината на свещите) нямаше нито един бял косъм; зъбите й блестяха с ослепителна белота. Мнозина биха я нарекли „очарователна за годините си“ и тя действително беше такава, но само физически. В целия й вид, в начина на държане се чувствуваше нещо нетърпимо надменно. Тя имаше римски черти и брадичка с трапчинка, която с лека извивка преминаваше в дълга права шия. Гордостта й не само правеше лицето й по-пълно и по-мрачно, но дори го беше сбърчила; същата тази гордост поддържаше брадичката й неестествено вирната. Погледът й — суров и жесток — ми напомняше за мисис Рийд. Мисис Инграм процеждаше думите си през зъбите; гласът й беше дълбок, тонът надменен, недопускащ възражения — с една реч, нетърпим. Тя сигурно мислеше, че алената кадифена рокля и тюрбанът от златиста индийска тъкан й придават истинско царско достойнство.

Бланш и Мери бяха еднакви на ръст, прави и стройни като тополи. Мери изглеждаше доста слабичка за ръста си, но Бланш имаше формите на Диана. Аз я разглеждах, разбира се, с особен интерес. Преди всичко исках да проверя дали външността й съвпада с описанието на мисис Феърфакс, после дали прилича на миниатюрата, която бях нарисувала по фантазия, и най-сетне (признавам това) дали тази външност би могла да се хареса на мистър Рочестър.

Оказа се, че тя точно съответствува и на нарисувания от мен портрет, и на описанието на мисис Феърфакс: прекрасен бюст, заоблени рамене, грациозна шия, тъмни очи и черни къдрици. А лицето й? То бе като лицето на майката, с тази разлика, че бе младо, без бръчки: същото ниско чело, същите надменни черти, същата гордост. Вярно, тази гордост не бе толкова мрачна: мис Инграм непрекъснато се смееше; смехът й звучеше иронично, такова беше и обичайното изражение на капризно извитите й, надменни устни.

Казват, че гениите са самоуверени. Не знаех дали мис Бланш Инграм бе гениална, но беше самоуверена, и то в най-висша степен. Тя поведе разговор за растенията с кротката мисис Дент. Очевидно мисис Дент не бе учила ботаника, макар да каза, че много обичала цветята, особено дивите, а мис Инграм бе учила. И тя с важен вид почна да отрупва мисис Дент с научни термини. Веднага разбрах, че мис Инграм, казано простовато, погажда номер на мисис Дент, използувайки нейното невежество; номерът може би беше остроумен, но явно се вършеше със зъл умисъл. После мис Инграм седна на пианото — изпълнението й беше блестящо; тя пя — и гласът й звучеше прекрасно; заговори на френски с майка си — и установих, че говори отлично: свободно и с добър акцент.

Мери изглеждаше по-тиха и по-приветлива от Бланш. Тя имаше по-нежни черти и малко по-светла кожа (мис Инграм беше мургава като испанка). Но на Мери й липсваше живот: лицето й бе неизразително, а очите — лишени от блясък; тя нямаше какво да каже и седнала веднъж в креслото си, замръзна в него като статуя в ниша. И двете сестри бяха с белоснежни тоалети.

Смятах ли аз сега, че мис Инграм би могла да стане избраница на мистър Рочестър? Не бих могла да отговоря на този въпрос, тъй като не знаех какви жени му харесват. Ако го привлича величествеността, мис Инграм беше самата величественост, освен това беше изкусна, весела.

Повечето мъже навярно биха се възхищавали от нея, реших аз. А в това, че той е пленен от нея, аз вече бях имала възможност да се убедя. Но за да изчезне и последната сянка на съмнение, трябваше да ги видя отново заедно.

Не мисли, читателю, че Адел е стояла през цялото време на столчето до краката ми, без да мръдне. Не! Когато дамите влязоха, тя стана, упъти се към тях, за да ги посрещне, поздрави ги с изискан реверанс и каза важно:

— Bon jour, mesdames!

Мис Инграм я погледна насмешливо и възкликна:

— Ах, каква кукличка!

Лейди Лин забеляза:

— Това навярно е възпитаницата на мистър Рочестър — малката французойка, за която спомена.

Мисис Дент нежно я хвана за ръката и я целуна. А Ейми и Луиза Ештън възкликнаха:

— Какво прелестно момиченце!

После те я повикаха при себе си на дивана и сега тя седеше между тях, бъбреше ту на френски, ту на завален английски и привличаше вниманието не само на госпожиците, а и на мисис Ештън и лейди Лин, чувствувайки се на седмото небе.

Накрая носят кафе и викат мъжете. Седя в сянка, ако може да се говори за сянка в тази ярко осветена стая: завесата на прозореца ме скрива наполовина. Завесата на портала отново се вдига, за да влязат мъжете. И те както дамите правят внушително впечатление. Всички са облечени в черно. Повечето са високи, някои от тях — млади. Хенри и Фредрик Лин са блестящо елегантни; полковник Дент е внушителен мъж с войнишка стойка. Мистър Ештън, окръжен съдия, се държи с достойнство; косата му е съвсем побеляла, но веждите и бакенбардите му са още черни и донякъде това му придава вид на père noble de théâtre^[3]. Лорд Инграм, както сестрите си, е много висок; красив като тях, той подобно на Мери изглежда вял и апатичен, сякаш ръстът му е повлиял отрицателно върху темперамента и ума му.

Но къде е мистър Рочестър?

Той влиза последен. Не гледам към портала, но го виждам. Мъча се да съсредоточа вниманието си върху иглите и бримките на кесията, която плета — иска ми се да мисля за плетивото и да виждам само сребърните стъклени мъниста и копринените конци в скута си. Обаче аз ясно виждам фигурата му и неволно си спомням последната ни среща — когато му оказах това, което той нарече голяма услуга, и държа ръката ми, гледайки ме с поглед, пълен с дълбоко вълнение, което всеки миг можеше да прелее и което донякъде се дължеше и на мен. Как ни сближи този миг! А какво се случи сетне, какво промени отношенията между нас? Защо сега сме толкова далечни, така чужди един към друг? Толкова чужди, че не очаквах да дойде и да заговори с мен. Затова не се учудих, когато, без да ме погледне, той седна в другия край на стаята и започна да разговаря с някои от дамите.

Веднага щом се убедих, че вниманието му е приковано в тях и че мога незабелязано да го гледам, аз неволно устремих към него погледа си; очите ми не ме слушаха, те постоянно се обръщаха и се спираха на него. Да го гледам, беше за мене голяма радост — вълнуваща и заедно с това мъчителна, скъпоценна като чисто злато, но стаила в себе си остра болка; удоволствие, каквото сигурно изпитва умиращият от жажда човек, който знае, че кладенецът, до който е допълзял, е отровен, но все пак се навежда и пие жадно освежителната течност.

Изглежда, че е вярна поговорката: „Красотата е в очите на този, който й се любува“. Лицето на моя Господар — бледо, с мургав тен, с ъгловато, едро чело, широки, смолисточерни вежди, внушителен поглед, резки черти и решителна, сурова уста, въплъщение на енергия, твърдост и воля — не беше красиво, ако се има пред вид обикновената представа за красота; но на мен то се струваше повече от красиво. За мен всичко в него беше интересно и пълно с очарование, което ме покоряваше всецяло; то ме лишаваше от власт над чувствата ми и ги предаваше във властта на този човек. Не исках да го обичам: читателят знае какви усилия положих, за да изтръгна от душата си първите кълнове на тази любов; а сега още щом го зърнах, те отново се съживиха и буйно разцъфтяха! Той ме накара отново да го обикна, макар да не гледаше към мен.

Сравних го с гостите му. Колко струваше пред него галантното изящество на господата Лин, мрачната елегантност на лорд Инграм; дори военната осанка на полковник Дент отстъпваше на природното обаяние на мистър Рочестър и вътрешната му сила! Аз лично не се възхищавах нито от вида, нито от маниерите им, обаче бях убедена, че повечето хора биха ги счели за привлекателни, красиви, внушителни. Същите биха сметнали мистър Рочестър за меланхоличен човек с груби черти. Видях усмивките на гостите му, чух техния смях. В светлината на свещите имаше може би повече душа, отколкото в тези усмивки, звънът на звънеца беше по-съдържателен от този смях. Видях и мистър Рочестър да се усмихва: суровите му черти се смекчиха, очите заблестяха и се изпълниха с нежност, погледът стана проницателен и галещ. Той говореше в тази минута с Луиза и Ейми Ештън и се учудих колко равнодушно се отнесоха те към погледа, който проникваше до дъното на душата ми; очаквах, че ще наведат очи и че руменина ще покрие бузите им и с радост отбелязах отсъствието на всякакво вълнение у тях. „Той за тях не е това, което е за мен — мислех си аз, — той не е техният тип мъж. Но той е моят тип — сигурна съм в това, — чувствувам сходство между нас, разбирам какво говорят изражението на лицето и движенията му. Макар неговото богатство и положение да ни отделят рязко един от друг, в ума и сърцето ми, в кръвта и в нервите ми има нещо, което ме сближава духовно с него. Как можах да мисля само до преди няколко дни, че взаимоотношенията ни се изчерпват с това, че получавам заплата от него? Как можах да си забраня да виждам в него друго освен мой работодател? Какво кощунство с природата! Всички добри, честни, силни чувства в душата ми неволно се устремяват към него. Зная, че трябва да скрия преживяванията си, че трябва да убия надеждата си, че трябва да помня, че той не иска и да знае за мен, защото, твърдейки, че между нас има хармония, съвсем не смятам, че съм надарена с неговата сила и неговата способност да очаровам. Искам само да кажа, че с него имаме еднакви вкусове и чувства. И затова съм длъжна непрекъснато да си повтарям, че сме разделени навеки; но докато живея и мисля, ще го обичам.“

Поднесоха кафето. Веднага щом влязоха господата, дамите зачуруликаха като птички. Разговорът ставаше все по-оживен и весел. Полковник Дент и мистър Ештън спорят за политика; жените им ги слушат. Двете горди вдовици — лейди Лин и лейди Инграм, беседват помежду си. Сър Джордж (забравих да опиша външността му) — много едър и набит местен благородник — стои с чаша кафе в ръка пред дивана, на който са се разположили дамите, и от време на време казва по нещо. Мистър Фредрик Лин седна зад Мери Инграм и й показва книга с великолепни гравюри; тя ги гледа, усмихва се от време на време, но почти няма какво да забележи. Високият и флегматичен лорд Инграм се обляга, скръстил ръце, на стола на дребничката и жива Ейми Ештън. Тя гледа нагоре към него, бъбри като кречетало; той й харесва повече от мистър Рочестър. Хенри Лин се настанява на една табуретка до краката на Луиза. И Адел се натъкмява до него. Той се опитва да говори с момиченцето на френски и Луиза се смее на грубите му грешки. А кой ще прави компания на Бланш Инграм? Тя стои до масата сама, навела се грациозно над един албум. Явно очаква някой да отиде при нея; но няма намерение да чака твърде дълго. Сама ще си намери събеседник.

Мистър Рочестър, след като говори със семейство Ештън, отива до камината и застава там. Бланш се упътва към него и се изправя от другата страна на камината.

— Аз мислех, мистър Рочестър, че не обичате децата.

— Точно така.

— Тогава защо сте поели върху себе си грижата за тази кукла (тя посочи Адел)? Откъде я взехте?

— Не я взех, а ми я оставиха.

— Трябваше да я пратите в училище.

— Не мога да направя това. Училищата са много скъпи.

— Ако се не лъжа, вие сте й взели гувернантка: току-що видях тук някаква личност. Отишла ли си е? А, не! Все още седи ей там, зад завесата на прозореца. Вие сигурно й плащате; според мен това не ви струва по-евтино; напротив — в такъв случай трябва да издържате двама души.

Страхувах се или по-скоро се надявах, че като стана дума за мен, мистър Рочестър ще ме погледне: неволно се свих още повече в нишата. Но той нито веднъж не извърна глава към мен.

— Не помислих за това — каза той равнодушно, загледан право пред себе си.

— Разбира се; вие, мъжете, никога не се съобразявате нито с известни икономии, нито със здравия разум. Да чуете само какво казва мама за гувернантките: докато пораснем ние с Мери, сменихме най-малко десетина-дванадесет. Половината от тях бяха нетърпими, а останалите — смешни. И всяка посвоему противна. Нали така, мамо?

— Какво каза, съкровище мое?

Младата особа, наречена „съкровище“, повтори въпроса си със съответното пояснение.

— Ах, скъпа, не ми говори за гувернантките! Дори самата дума ми действува на нервите. Бях станала цяла мъченица поради тяхното невежество и капризи! Слава богу, това изпитание свърши!

В този момент мисис Дент се наведе към благочестивата дама и й пошепна нещо на ухото; по отговора разбрах, че мисис Дент й е напомнила, че в стаята присъствува една представителка на това прокълнато съсловие.

— Tant pis!^[4] — заяви благородната дама. — Надявам се, че това ще й бъде от полза! — И добави по-тихо, но достатъчно силно, за да я чуя: — Видях я. Аз съм отлична френоложка и чета на лицето й всички недостатъци на гувернантките.

— Какви са тези недостатъци, мадам? — запита високо мистър Рочестър.

— Ще ви ги кажа на ухото — отговори тя и кимна три пъти многозначително тюрбана си.

— Но любопитството ми ще премине, то трябва да бъде удовлетворено още сега.

— Попитайте Бланш, тя е по-близо до вас от мен.

— О, не ме карай да му го казвам, мамо! Мога да кажа за тази паплач само едно: те са никаквици! Наистина не съм пострадала много от тях и по-скоро съм гледала аз да им причинявам неприятности. Какви шеги си правехме двамата с Тиъдор с нашите мис Уилсън, мисис Грейс и мадам Жубер! Мери беше много заспала, та не участвуваше в тези наши заговори. Особено добре се забавлявахме с мадам Жубер. Мис Уилсън бе клето, болнаво същество, плачливо и угнетено, с една дума — недостойна да се занимаваме с нея, а мисис Грейс беше груба и безчувствена, нищо не й действуваше. Но клетата мадам Жубер! И сега я виждам разгневена, вън от себе си от яд — разливахме чая си, хвърляхме по пода залци хляб с масло, мятахме книгите си към тавана и оглушително чукахме с линиите си по чина и с ръжена по решетката на камината. Тиъдор, помниш ли онези весели дни?

— Да-а-а, разбира се, помня — отговори проточено лорд Инграм. — Бедната бабишкерница обикновено викаше: „Ах, лоши деца!“ А ние почвахме да й четем евангелие, задето се осмелява да учи такива умни деца като нас, когато тя самата е толкова невежа.

— Да, наистина; а по-късно, Тидоу, двамата мъчехме учителя ти, който гледаше като отровен — мистър Уининг, „подвижната проповед“, както обикновено го наричахме. Той и мис Уилсън си позволиха да се влюбят един в друг, или поне ние с Тидоу решихме, че е така. Успяхме да забележим няколко нежни погледа и въздишки, които сметнахме за признаци на la belle passion^[5] и скоро всички научиха за нашето откритие. Възползувахме се от това като от лост, с който да ги изхвърлим от къщи. Щом маминка научи за тази история, видя в нея безнравствени подбуди. Така ли беше, уважаема майко?

— Разбира се, душичке. И аз бях съвсем права. Повярвайте ми: има хиляди причини, поради които любовни връзки между гувернантките и учителите не бива да се допускат дори за миг в порядъчните семейства. Първо…

— О, моля ти се, мамо! Не ги изброявай! Au reste^[6] ние всички добре ги знаем: опасността на лошия пример за невинните детски души, разсеяността на влюбените — и оттук пренебрегването на задълженията, сетне взаимно разбирателство и поддръжка, които пораждат доверие помежду им и в крайна сметка водят до дързост, непокорство и грубо държане. Права ли съм, баронесо Инграм от Инграм Парк?

— Права си, мое чисто ангелче, права както винаги.

— Тогава няма какво повече да говорим. Хайде да променим темата.

Ейми Ештън, която не слушаше или не обърна внимание на последните думи, заяви с тъничкото си като на малко момиче гласче:

— И ние с Луиза също дразнехме нашата гувернантка, но тя беше толкова добра, че понасяше абсолютно всичко. С нищо не можехме да я изкараме от кожата й. Тя никога не ни се сърдеше. Нали така, Луиза?

— Да, така! Вършехме, каквото си искахме: бъркахме в чекмеджето на масата й или в кошничката й за работа и обръщахме всичко наопаки в тях. Тя беше толкова добродушна, че ни даваше всичко, каквото поискаме.

— Е — забеляза със саркастична усмивка мис Инграм, — изглежда, всички сега ще започнат да разказват спомени за гувернантките си. За да избегнем това, аз повторно предлагам друга тема. Мистър Рочестър, поддържате ли ме?

— Поддържам ви, мадам, и в това, както във всичко останало.

— Тогава поемам върху себе си грижата да уточня предложението си. Синьор Едуардо, ще може ли да попеете сега?

— Дона Бианка, ако заповядате, ще мога.

— В такъв случай, синьоре, слушайте кралската ми заповед: приведете в готовност дробовете си и другите си гласови органи, за да изпълните кралската ми воля.

— Кой не би пожелал да бъде Ричо^[7] при такава божествена Мери?

— По дяволите вашият Ричо! — възкликна тя, като тръсна къдриците си, упътила се към пианото. — Смятам, че цигуларят Давид трябва да е бил доста противен субект; черният Ботуъл^[8] ми харесва повече. Според мен един мъж не струва нищо, ако няма в себе си нещо порочно. Нека историята твърди, каквото си ще, но ми се струва, че Джеймс Хепбърн е бил тъкмо такъв див, буен легендарен разбойник, комуто бих се съгласила да дам ръката си.

— Чувате ли, господа? Кой от вас прилича най-много на Ботуъл? — извика мистър Рочестър.

— Бих казал, че вие приличате най-много на него — отвърна полковник Дент.

— Честна дума, безкрайно съм ви благодарен за това! — отговори мистър Рочестър.

Мис Инграм, седнала с горделива грация на пианото, разпиля царствените дипли на белоснежните си одежди и засвири един бравурен прелюд. Но в същото време продължаваше да говори. Явно тази вечер тя бе в повишено настроение. Думите и изражението на лицето й бяха, изглежда, предназначени не само да изтръгнат възхищение, а просто да смаят слушателите й. Тя несъмнено искаше да ги порази, като се покаже особено дръзка и смела.

— О, толкова са ми дотегнали днешните млади мъже! — възкликна Бланш, завършвайки с оглушителни акорди. — Бедни нищожни същества, които не смеят да направят дори крачка извън оградата на бащината си къща, пък дори и до нея не се приближават без разрешението и присъствието на майките си. Това са хора, които се занимават само с красивите си лица, белите си ръце и малките си крака. Като че ли на мъжа му е нужна красота! Като че ли очарованието не е изключително право на жената, нейно законно достояние и наследство! Грозна жена е петно върху красивия лик на природата. Но от мъжете се иска само едно — сила и решителност. Нека девизът им бъде лов, стрелба, бой — всичко останало е глупост. Ако бях мъж, девизът ми щеше да бъде точно такъв. Когато реша да се омъжа — продължи тя след пауза, която никой не наруши, — ще си намеря такъв съпруг, който да не конкурира красотата ми, а по-скоро да я подчертава. Няма да търпя съперник до престола си, властта ми трябва да бъде пълна; искам той да се любува само на мен, не и на образа си в огледалото. А сега, мистър Рочестър, пейте, ще ви акомпанирам.

— Готов съм! — гласеше отговорът.

— Песента на корсаря. Сега вече знаете, че имам слабост към корсарите. Затова я изпейте con spirito^[9].

— Заповедите, изречени от устата на мис Инграм, биха въодушевили дори чаша мляко или вода.

— Щом е така, трябва да внимавате. Ако не ми хареса изпълнението, ще ви засрамя, като покажа как трябва да се пеят такива песни.

— Искате да ми дадете награда за неспособност ли? В такъв случай ще се опитам да се проваля.

— Gardez-vous en bien!^[10] Ако направите това нарочно, ще ви наложа съответното наказание.

— Мис Инграм, трябва да бъдете снизходителна, тъй като сте способна да наложите наказание, което един смъртен не би могъл да издържи.

— Ха! Обяснете ми какво значи това! — рече властно дамата.

— Извинете, мадам; всякакви обяснения са излишни. Тънкият ви усет трябва да ви подскаже, че едно ваше намръщване се равнява на смъртно наказание.

— Пейте! — каза Бланш и отново засвири въодушевено.

„Време е вече да се измъкна“ — реших аз. Но звуците, които екнаха, ме задържаха. Мисис Феърфакс ми бе казала, че мистър Рочестър има прекрасен глас; и действително — той пееше с дълбок, мощен бас, при което влагаше особено чувство, особена изразителност. Този глас проникваше в сърцето и причиняваше странно вълнение. Почаках, докато замре последният дълбок и плътен звук, докато се отприщи бентът на прекъснатия за миг разговор. Тогава се измъкнах от притуленото си кътче и излязох през страничната врата, която за щастие беше наблизо. Озовах се в тесния коридор, който водеше към хола. Прекосявайки хола, забелязах, че се е разхлабила каишката на пантофката ми, и спрях да я закопчея, като коленичих на пътеката в подножието на стълбите. Чух как се отвори вратата на столовата и някакъв мъж се приближи до мен; бързо се изправих и се озовах лице с лице с него: това беше мистър Рочестър.

— Как сте? — попита той.

— Много добре, сър.

— Защо не дойдохте да поговорите с мен в гостната?

Струваше ми се, че и аз мога да му задам същия въпрос, но не посмях да го направя и само казах:

— Не се реших да ви безпокоя, тъй като вие, изглежда, бяхте зает, сър.

— Какво правихте в мое отсъствие?

— Нищо особено: занимавах се както обикновено о Адел.

— И сте станали много по-бледа, отколкото бяхте — забелязах това веднага щом ви погледнах. Какво се е случило?

— Абсолютно нищо, сър.

— Да не сте настинали онази нощ, когато за малко не ме удавихте?

— Съвсем не.

— Върнете се в гостната, бягате твърде рано.

— Уморена съм, сър.

Мистър Рочестър ми хвърли продължителен поглед.

— И нещо сте огорчена — каза той. — От какво? Кажете ми.

— От нищо, абсолютно от нищо. Не съм огорчена.

— А аз твърдя, че сте. И то толкова, че само още няколко думи са достатъчни да извикат в очите ви сълзи; виждате ли, те вече се появиха, блестят и изпълват вашите очи; една капка се отрони по бузата ви. Ако имах време и не се страхувах, че някой прислужник-клюкар може да мине оттук, на всяка цена щях да разбера каква е работата. Е, за тази вечер сте извинена. Но знайте, че докато гостите ми са тук, искам да идвате в гостната всяка вечер; такова е желанието ми и, моля, не го пренебрегвайте. А сега вървете и пратете Софи да вземе Адел. Лека нощ, моя… — Той млъкна, прехапа устни и бързо се раздели с мен.