Шарлот Бронте
Джейн Еър (14)

Четиринадесета глава

През следващите няколко дни виждах мистър Рочестър рядко. Сутрин той работеше, а след пладне идваха господа от Милкоут и съседните селища и понякога оставаха да обядват^[1]. Когато кракът му оздравя дотолкова, че той вече можеше да се качва на коня си, започна да се губи дълги часове — сигурно ходеше на гости — и се връщаше в имението чак късно вечерта.

През тези дни мистър Рочестър викаше дори Адел при себе си рядко, а моето общуване с него се свеждаше само до случайни срещи в хола, на стълбата или в коридора, при което понякога той минаваше покрай мен със студен и надменен вид, поздравявайки ме само с кимване или с равнодушен поглед, а друг път приветливо се покланяше и ми се усмихваше. Тези промени в настроението му не ме обиждаха, защото чувствувах, че не са свързани с моята личност: причините за такива приливи и отливи нямаха нищо общо с мен.

Веднъж, когато той имаше гости на обед, прати да ми поискат папката: сигурно за да покаже рисунките ми. Гостите му си заминаха рано, за да посетели — както ми каза мисис Феърфакс — някакво многолюдно събрание в Милкоут. Тъй като вечерта бе дъждовна и студена, мистър Рочестър не ги придружи. Скоро след като си отидоха гостите, той позвъни — извикаха мен и Адел долу. Аз сресах косите на Адел, натъкмих я и като се убедих, че както винаги приличам на калугерка и няма какво да поправям в тоалета си — толкова прост и скромен беше той ведно с гладката прическа, — тръгнахме надолу, а по стълбите Адел се питаше дали най-сетне е пристигнал малкият куфар, който вследствие на някаква грешка се бе забавил. Този път тя остана доволна: когато влязохме в столовата, видяхме на масата малка картонена кутия. Адел сякаш инстинктивно се досети, че това е нейната кутия.

— Ma boîte! Ma boîte!^[2] — възкликна тя, като се затича към масата.

— Да, ето я най-сетне твоята boîte: отнеси я в ъгъла, ти, истинска щерко на Париж, отвори я и се забавлявай — чух басовия, подигравателен глас на мистър Рочестър откъм едно огромно кресло до камината. — И гледай да не ми дотягаш с въпроси около анатомическите си занимания или с каквито и да е забележки за вътрешностите на кутията — продължаваше той. — Върши всичко, без да говориш, tiens-toi tranquille, enfant; comprends tu?^[3]

Но Адел едва ли се нуждаеше от това предупреждение. Тя бе вече отишла със съкровището си до един диван и трескаво развързваше връвчицата, която придържаше капака. Като отвори кутията и разви обвивката от тънка сребриста хартия, тя само възкликна:

— Oh ciel! Que c’est beau!^[4] — и започна възторжено да съзерцава съкровището си.

— А мис Еър тук ли е? — попита господарят, като се надигна в креслото си, за да погледне към вратата, до която стоях все още.

— А, ето къде сте били! Елате насам, седнете. — Той дръпна един стол до своето кресло. — Не обичам детската бъбривост — продължи той, — тъй като съм стар ерген и нямам никакви приятни спомени, свързани с бръщолевенето на децата. Не бих бил в състояние да прекарам цяла вечер с някое хлапе. Не отдръпвайте стола си, мис Еър; нека си стои там, където съм го сложил, тоест — моля ви се… По дяволите тези вежливости! Постоянно ги забравям… Не изпитвам особена симпатия и към простодушните стари дами. Впрочем за нашата трябва да си спомням. Не бива да я пренебрегвам, тя все пак е една Феърфакс или мъжът й е бил Феърфакс, а кръвта вода не става.

Той дръпна звънеца, прати да повикат мисис Феърфакс и тя скоро пристигна с кошничката си за плетивото.

— Добър вечер, мадам! Изпратих да ви повикат, за да направите едно благодеяние: забраних на Адел да ми говори за подаръците си, а тя гори от нетърпение да излее възторга си; бъдете така добра, влезте в ролята на нейна слушателка и събеседница — това ще бъде едно от най-големите ви благодеяния.

Наистина веднага щом Адел видя мисис Феърфакс, извика я при себе си на дивана и тозчас нареди на скута й всичките играчки от порцелан, слонова кост и восък, които бяха в нейната boîte, отрупвайки я с обяснения и изразявайки на заваления си английски своя възторг.

— Ето че изпълних дълга си на внимателен домакин — продължаваше мистър Рочестър: — дадох възможност на гостите сами да се забавляват и мога свободно да помисля за собственото си удоволствие. Мис Еър, преместете стола си още малко напред: все още сте доста назад; за да ви виждам, трябва да променя положението си в удобното кресло, а нямам такова намерение.

Изпълних молбата му, макар че по̀ ми се щеше да остана в сянка, но мистър Рочестър така умееше да заповядва, че по неволя трябваше веднага да му се подчиниш.

Седяхме, както вече споменах, в столовата: полилеят, запален за обеда, заливаше стаята с празнична светлина, голямата камина ярко пламтеше; пурпурните завеси падаха тежко и богато пред високия прозорец и още по-високата арка; всичко тънеше в тишина, чуваше се само тихото бъбрене на Адел (тя не смееше да говори високо), а през време на всяка пауза — зимният дъжд, който плющеше по стъклата на прозорците.

Сега мистър Рочестър, седнал в тапицираното си с дамаска кресло, изглеждаше не както друг път: не толкова строг, не толкова мрачен. На устните му играеше усмивка, очите блестяха — може би бе пил вино — в това не бях сигурна, но беше твърде възможно. С една дума, настроението му след обеда се бе повишило: той беше по-общителен и приветлив, а също и по-отстъпчив и благ, отколкото сутринта. И все пак лицето му си оставаше доста мрачно; бе отметнал едрата си глава върху мекото облегало на креслото; пламъкът на камината озаряваше чертите му — сякаш изсечени от гранит, — а очите му бяха действително прекрасни — големи, черни, и в дълбочината им нещо постоянно се менеше; в тях за миг блясваше някаква нежност или нещо, което поне напомняше нежност.

Около две минути мистър Рочестър гледа огъня, а аз гледах него, сетне той внезапно се обърна и улови погледа ми, прикован в лицето му.

— Разглеждате ме, нали, мис Еър? — рече той. — Какъв ме намирате, красив ли?

Ако имах време да помисля, щях да отвърна на този въпрос така, както е прието да се отговаря в подобни случаи — нещо неопределено и вежливо, — но отговорът се изтръгна от мен, преди да осъзная това:

— Не, сър!…

— О! Честна дума, у вас има нещо своеобразно! Вие приличате на млада калугерка: странна, тиха, сериозна и скромна, седнала със скръстени отпред ръце и поглед, устремен обикновено към килима (с изключение на онези минути, когато е впит в моето лице, както например сега); а когато човек ви зададе въпрос или направи забележка, на която трябва да отговорите, вие изтърсвате нещо, което, ако не е грубо, в най-добрия случай звучи рязко. Защо?

— Сър, прекалено съм пряма, моля да ме извините. Трябваше да кажа, че не е лесно да се отговори изведнъж на въпроса за външността, че има различни вкусове, че не е много важно да си хубав или нещо от този род.

— Не биваше да отговаряте така. А после: не било много важно да си хубав! Уж искате да смекчите първото си оскърбление, да ме утешите и успокоите, а отново ми забивате нож. Продължавайте: какви недостатъци намирате, моля? Аз мисля, че у мен всичко е на място и лицето ми е като на всеки друг…

— Мистър Рочестър, разрешете ми да взема назад първоначалния си отговор; не исках да кажа това, сторих грешка.

— Точно така, аз също мисля тъй, и вие ще отговаряте за тази грешка. Е, казвайте: челото ми не ви ли харесва?

Той повдигна черните къдрици, паднали над веждите му, и разкри голямото си чело; то показваше силно развит интелект и пълна липса на благост.

— Е, мадам, за глупак ли ме смятате?

— Съвсем не, сър. Може би ще ме сметнете за груба, ако ви отговоря с друг въпрос: смятате ли се за филантроп?

— Ето пак! Уж ме гали, а отново ми забива ножа; и само защото казах, че не обичам децата и старите жени. (Тихо, да не ме чуят!) Не, млада госпожице, аз не съм филантроп; но имам съвест. — И той показа издатините на челото си, които, както казват, били белег за чувствителна съвест и които за негово щастие ясно личаха и правеха горната част на лицето му по-широка. — Освен това — продължи той — в душата ми е живяла някога своеобразна грубовата нежност. На вашите години бях достатъчно отзивчив към нещастните, гладните и угнетените. Но след това съдбата се опълчи против мен; тя добре ме омеси с грубите си лапи и сега мога да се похваля, че съм жилав и гъвкав като топка суров каучук, макар че в душата ми все още може да се проникне от две-три места и да се докосне чувствителната точка в средата й. И тъй, мога ли да се надявам?

— На какво да се надявате, сър?

— Че ще се превърна отново от топка суров каучук в жив човек?

„Той положително е препил!“ — реших аз и не знаех как да отговоря на този странен въпрос. Наистина, откъде можех да знам поддава ли се на промяна, или не.

— Изглеждате много смутена, мис Еър, и макар да не мога да ви нарека хубава, също както вие не можете да ме наречете красив, смущението ви отива; освен това то е за предпочитане, защото отвлича изпитателния ви поглед от лицето ми и ви кара да разглеждате цветята по килима, затова продължавайте да се смущавате. Млада госпожице, тази вечер съм склонен да бъда общителен и разговорчив.

Като каза това, мистър Рочестър се надигна от креслото си и застана прав, облегнал ръка на мраморната полица над камината. В тази поза фигурата му се открояваше така ясно, както и лицето; извънредно широките му плещи почти не съответствуваха на ръста му. Сигурно мнозина биха го сметнали за грозен, обаче в държането му имаше толкова неосъзната гордост, толкова непринуденост, такова пълно безразличие към собствения външен вид, такава надменна увереност, че другите му качества — вродени и придобити — са в състояние да компенсират липсата на привлекателна външност, щото, като го гледаше, човек неволно бе готов да сподели това безразличие, да изпита сляпа вяра в тази увереност.

— Тази вечер съм склонен да бъда общителен — повтори той. — Ето защо изпратих да ви повикат. Не ме задоволява компанията на камината и свещника, а също и Пайлът, тъй като всички те не могат да говорят. Адел е нещо по-добро, но и тя далеч не може да ме задоволи; същото се отнася и за мисис Феърфакс. Но ако желаете, уверен съм, че можете да бъдете подходяща за мен събеседница: вие ме заинтересувахте още първия път, когато ви поканих тук. Оттогава аз почти ви забравих: други мисли ме занимаваха. Но сега реших да прекарам една спокойна вечер, като отстраня всичко, което ме отегчава, и призова само приятното. Иска ми се да ви накарам да се разкриете, да ви опозная по-добре, затова — говорете!

Вместо да заговоря, аз се усмихнах. Това съвсем не беше добродушна или покорна усмивка.

— Е, говорете — настоя той.

— Но за какво, сър?

— За каквото искате. Изцяло предоставям на вас и избора на темата, и начина на излагането й.

Седях и мълчах. „Ако той иска да говоря заради самото говорене, ще види, че е попаднал на неподходящ човек“ — мислех си аз.

— Онемяхте ли, мис Еър?

Аз все още мълчах. Мистър Рочестър леко наклони към мен глава и ми хвърли бърз поглед, който сякаш проникна в дълбините на душата ми.

— Инатите ли се? — каза той. — Или ви е неприятно? О, ясно ми е защо. Изразих молбата си в нелепа, почти обидна форма. Моля да ме извините, мис Еър. Преди всичко имайте пред вид, че не искам да се държа с вас като с нискостояща, тоест — поправи се той — претендирам единствено за онова превъзходство, което ми дава двадесетгодишната разлика в годините ни и много по-богатият ми жизнен опит. Това е напълно основателно et j’y tiens^[5] — както би казала Адел; и тъкмо въз основа на това превъзходство, само на него, аз ви моля сега да бъдете така добра да поговорите малко с мен, за да ме откъснете от мислите, които дълбаят в главата ми и ме мъчат като болен зъб.

Мистър Рочестър благоволяваше да се обяснява с мен, което бе почти равносилно на извинение. Не останах равнодушна към думите му и исках да изразя това.

— На драго сърце съм готова да ви развлека, сър, стига да мога, на драго сърце; но с какво да започна? Не зная какво би ви интересувало. Задавайте ми въпроси и аз ще се постарая да ви отговарям.

— Тогава преди всичко кажете съгласна ли сте, че имам право да се държа малко властно, рязко, да проявявам понякога и взискателност, като имате пред вид аргументите, които вече изтъкнах, а именно, че бих могъл да ви бъда баща, че съм си извоювал богат жизнен опит, общувайки с много хора от различни народности, и че съм обходил половината от земното кълбо, докато вие спокойно сте си живели на едно място, сред едни и същи люде.

— Постъпете както желаете, сър.

— Това не е отговор или в най-добрия случай е отговор, способен да предизвика раздразнение, тъй като е много уклончив. Изразете се по-ясно.

— Не мисля, сър, че имате право да ми заповядвате само защото сте по-възрастен от мен или защото по-добре познавате живота; вашите претенции за превъзходство могат да се основават само на едно — какви уроци сте извлекли от живота и опита, който имате.

— Хм, не е казано лошо. Но ако се съглася с това, не бих могъл да претендирам за превъзходство, защото не съм извлякъл никакви уроци или ако съм извлякъл, те са били лоши. Ще оставим настрана въпроса за превъзходството, ала вие все пак трябва да се примирите с положението да се подчинявате от време на време на разпорежданията ми, без да се обиждате и да се сърдите на заповедническия ми тон. Съгласна ли сте?

Аз се усмихнах: дойде ми наум, че все пак мистър Рочестър е своеобразен човек — той, изглежда, забравя, че ми плаща тридесет лири годишно, за да изпълнявам разпорежданията му.

— Хубава усмивка — каза той, като улови веднага усмивката, появила се на лицето ми. — Но говорете.

— Помислих си, сър, че малцина господари биха питали подчинените си, на които плащат, не се ли обиждат и не се ли сърдят от техните разпореждания.

— Подчинените си, на които плащат? Та вие моя подчинена ли сте? Ах, да, забравих за вашата заплата! Е, нищо! Ще ми разрешите ли поне въз основа на тези меркантилни отношения да ви потормозя малко?

— Съгласна съм от все сърце, сър, но не на това основание, а защото забравихте този факт и защото не ви е безразлично как се чувствува един подчинен.

— И сте съгласна да минете без множеството формални изрази и условности и да не смятате това за арогантност?

— Положително, сър; винаги мога да направя разлика между непринудено държане и арогантност. Първото ми харесва, а второто не би могло да търпи никое свободно същество, дори срещу заплата.

— Глупости! Повечето от вашите свободни същества са готови за пари да търпят всичко; затова говорете само за себе си, без да се впускате в обобщения, които никак не са ви ясни; впрочем, в душата си аз ви стискам ръка за отговора, макар да е неточен, а също и за начина, по който го формулирахте. Вие говорихте с искреност и прямота, каквито рядко се срещат: напротив, на откровености се отговаря обикновено с фалшивост, студенина или с глупаво и грубо неразбиране. Между три хиляди млади гувернантки едва ли биха се намерили и три, които да ми отговорят като вас. Но аз нямам намерение да ви лаская. Ако наистина сте човек от друго тесто, това не е ваша заслуга — природата ви е създала такава. И после, аз много бързам с моите заключения. Та аз едва ви познавам, може и да не сте по-добра от другите; може би имате известни положителни черти, но криете в себе си и страшни недостатъци.

„Може би и вие също“ — помислих си аз. Когато в главата ми мина тази мисъл, погледите ни се срещнаха. Изглежда, той прочете мисълта ми и отговори, сякаш бях я изразила гласно:

— Да, да, права сте! Аз имам цял куп недостатъци. Зная ги и нямам намерение да ги крия, уверявам ви. Бог ми е свидетел колко малко основание имам да бъда прекалено строг към другите; в досегашния ми живот е имало доста лоши постъпки, а и целият характер на живота е такъв, че всичките насмешки и упреци, с които си се отнасял към ближните си, може да се струпат върху собствената ти глава. Когато бях на двадесет и една години, аз тръгнах или по-точно тласнат бях по лош път (както всички порочни хора, аз съм готов да прехвърля половината от вината върху „злата“ съдба и „неблагоприятните“ обстоятелства) и оттогава не можах да се върна в правия път. А можех да бъда съвсем друг; можех да бъда по-умен, добър като вас и почти толкова непорочен. Завиждам на покоя на душата ви, на чистата ви съвест, на неосквернените ви спомени. Малко момиче, чистите, неосквернени спомени са чудесно съкровище, непресъхващ извор на живителна сила. Не е ли така?

— А какви бяха спомените ви, когато бяхте осемнадесетгодишен, сър?

— О, тогава всичко бе хубаво — кристални и здрави помисли! Никаква кал, никаква гнилост не ги отравяше. На осемнадесет години бях като вас, съвсем като вас. Природата ме бе създала добър човек, мис Еър, а виждате ли какъв съм сега! Ще кажете, че не виждате — надявам се поне, че именно това чета в погледа ви (внимавайте прочее какво говорят очите ви; много лесно разбирам езика им). И тъй, повярвайте ми: не съм негодник и вие не трябва да ме смятате за такъв; искрено съм убеден, че по-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото в резултат на наклонностите си, аз съм станал най-обикновен грешник, роб на всички нищожни развлечения, на които се отдават богатите и празни хора. Учудва ли ви, че ви признавам това? Знайте, че в бъдещия си живот често ще ставате довереница на тайните на вашите познати: хората инстинктивно ще долавят, както и аз, че на характера ви е присъщо не да говорите за себе си, а да изслушвате другите, които говорят за себе си. Те ще чувствуват и това, че слушате изповедите им не със злобна насмешка, а с вродено съчувствие, в което човек намира утеха и подкрепа, защото не му го натрапвате открито.

— Откъде знаете? Как предугаждате всичко това, сър?

— Зная прекрасно. Затова и говоря, без ни най-малко да се замислям. Ще кажете, че е трябвало да се издигна над обстоятелствата. Да, трябваше, трябваше, но както виждате, това не е станало. Когато съдбата ми се подигра, аз още не бях богат с житейска мъдрост, за да запазя спокойствие: предадох се на отчаянието, а след това пропаднах. И ето сега, когато някой развратен глупак предизвика у мен отвращение с жалкото си, недостойно поведение, трудно мога да се утеша с мисълта, че съм по-добър от него: принуден съм да призная, че и аз съм такъв. А как съжалявам, че не можах да устоя! Бог ми е свидетел, че съжалявам! Ако ви увлекат съблазни, мис Еър, спомнете си за вашата съвест: угризението на съвестта е в състояние да отрови целия ви живот.

— Казват, сър, че разкаянието лекува.

— Разкаянието не помага. Само нравственото възраждане лекува. Бих могъл да се възродя, все още имам сили за това, но… какъв смисъл има да мислиш за възраждане, когато си възпрепятствуван, угнетен и презрян? А ако завинаги съм лишен от щастие, имам право да търся в живота поне малко наслада; и аз ще я получа, каквото и да ми струва това.

— Тогава ще падате все по-низко, сър.

— Възможно е. Но нима непременно ще пропадна, в случай че тази наслада е чиста и приятна? А аз ще я получа чиста и приятна като дивия мед, който пчелите събират по полето.

— Пчелите жилят, а дивият мед горчи, сър.

— Откъде знаете? Никога не сте го опитвали. Какъв сериозен, какъв тържествен вид имате; но вие разбирате от всичко това толкова, колкото ей тази камея — той взе от камината една камея. — Нямате право да ме поучавате, тъй като сте новачка — още непристъпила прага на живота и съвсем непосветена в неговите тайни.

— Напомням ви само собствените ви думи, сър. Вие казахте, че грешките водят до угризения на съвестта и че тези угризения са отрова за цял живот.

— Но кой говори сега за грешки! Едва ли миналата през главата ми мисъл може да се сметне за грешка. Тя бе по-скоро вдъхновение, отколкото съблазън. Тя бе много светла, много успокояваща, зная това. Ето, тя пак се появява! Не, това не е демон, уверявам ви, а ако е демон, той носи одеждите на светъл ангел. Мисля, че трябва да пусна този прекрасен гост, щом пожелае да влезе в сърцето ми.

— Не му се доверявайте, сър, той не е истински ангел.

— Още веднъж ви питам: откъде знаете? По силата на какъв инстинкт можете да различите падналия ангел — ангела на бездната — от вестителя на небето, да различите духовния водач от изкусителя?

— Съдя по израза на вашето лице, сър; вие бяхте смутен, когато казахте, че тази мисъл се е върнала в главата ви. Уверена съм, че ще си навлечете нови беди, ако последвате съветите й.

— Ни най-малко! Тя ми носи най-сладката вест, а освен това вие не сте страж на съвестта ми! Затова не се безпокойте. Ела при мен, прекрасни странниче!

Той каза това, сякаш се обръщаше към някакво видение, явило се само пред неговите очи; сетне, като скръсти ръцете си, които бе протегнал малко напред, той ги притисна до гърдите, сякаш прегръщаше невидимото същество.

— Сега — продължи мистър Рочестър, обръщайки се отново към мен — аз приех странника и твърдо вярвам, че той е преоблечен ангел. Той вече ми стори добро: сърцето ми беше гробница, сега то ще бъде олтар.

— Право да си кажа, сър, никак не ви разбирам: не мога да продължавам този разговор, тъй като той стана за мен твърде непонятен. Зная само едно: вие казахте, че не сте толкова добър, колкото бихте желали да бъдете, и съжалявате, че сте несъвършен; доверихте ми, че осквернените спомени могат да станат за човека проклятие за цял живот. Струва ми се, че ако бъдете по-упорит, с течение на времето ще станете такъв, какъвто желаете; и ако още от днес решите да промените мислите и постъпките си, след няколко години ще имате нов, неопетнен запас от спомени, към които ще можете да се връщате с радост.

— Справедлива мисъл! Добре казано, мис Еър! И в тази минута аз усилено проправям път в ада.

— Не ви разбирам, сър!

— Изпълнен съм с добри намерения и те са твърди като кремък. Разбира се, хората, с които ще се движа, и интересите ми ще бъдат други, не такива, каквито са били досега.

— По-добри ли?

— Да, по-добри. Толкова по-добри, колкото е по-чисто златото от мръсната утайка. Вие, изглежда, се съмнявате; но аз не се съмнявам в себе си: зная целта и подбудите си и в тази минута създавам закон, неизменен като законите на мидийците и персите, с който потвърждавам, че тази цел и тези подбуди са правилни.

— Те не могат да бъдат такива, сър, щом изискват за утвърждаването си нов закон.

— Не, те са правилни, мис Еър, макар непременно да изискват нов закон; едно необикновено стечение на обстоятелствата изисква и необикновен закон.

— Опасна максима, сър; ясно е, че с нея може да се злоупотреби.

— О, добродетелна мъдрост! Такава опасност има, но кълна се във всичките си домашни божества, че няма да злоупотребя.

— Вие сте човек, и то грешен.

— Вярно, и вие също. Какво от това?

— Грешният не бива да си присвоява власт, която може да бъде поверена безопасно само на непогрешимо божество.

— Каква власт?

— Властта да признаваш всяка странна, неправилна линия на поведение за справедлива.

— Точно тъй, за справедлива; вие го казахте.

— Така да бъде — рекох аз, като станах, сметнала за безсмислено да продължавам разговор, в който всичко ми бе непонятно; освен това се чувствувах неспособна да проникна в мислите на събеседника си поне в този момент — и изпитвах неувереността, смътно долавяната несигурност, която съпътствува съзнанието за собственото неведение.

— Къде отивате?

— Да сложа Адел да спи; тя отдавна трябваше да си легне.

— Сигурно се страхувате от мен, защото съм загадъчен като сфинкс.

— Да, думите ви са ми непонятни, сър; но въпреки че съм смутена, не се боя.

— Не, боите се, от самолюбие се страхувате да не изпаднете в някоя досадна грешка.

— В такъв смисъл — да, нямам ни най-малко желание да говоря глупости.

— Дори да ги бяхте казали, щяхте да го направите така сериозно и спокойно, че бих ги приел за умни мисли. Нима никога не се смеете, мис Еър? Не си давайте труд да ми отговорите: виждам, че се смеете рядко, но много весело. Повярвайте, по природа съвсем не сте сурова, тъй както и аз по природа не съм порочен. Лоуд все още ви гнети; той сковава израза на лицето ви, заглушава гласа ви, вдървява ръцете и нозете ви и вие в присъствие на мъж — брат, баща, господар или какъвто и да било — се боите да се усмихнете твърде весело, да говорите твърде свободно, да действувате твърде бързо. Ала с течение на времето, надявам се, ще се научите да се държите с мен естествено, както аз с вас; тогава във вашето изражение и движение ще има повече живост и разнообразие, отколкото сега. От време на време аз виждам зад гъстите пречки на клетката една интересна птица — жива, непримирима и смела пленница; ако тя беше свободна, щеше да литне към облаците. Все още ли имате намерение да си ходите?

— Вече удари девет, сър.

— Нищо, постойте още миг; на Адел сега не й е до спане. Тъй както съм седнал с гръб към огъня и с лице към стаята, мис Еър, имам възможност да наблюдавам всички. Като говоря с вас, аз от време на време гледам и Адел (имам основание да я смятам за интересен обект; основание, което може би някога ще ви съобщя — дори непременно). Преди десетина минути тя измъкна от кутията си малка копринена рокля, разгъна я и на лицето й блесна възторг; кокетството е в кръвта й, владее разума й, пронизва цялото й същество. „Il faut que je l’essaie! Et à l’instant même!“^[6] — възкликна Адел и изтича от стаята. В тези момент тя е при Софи и се преоблича; след няколко минути ще се върне и зная кого ще видя пред себе си — миниатюра на Селин Варан, такава, каквато се появяваше на сцената на… впрочем това не е важно. Във всеки случай най-нежните ми чувства ще получат удар. Такова предчувствие имам. Останете да видите дали то ще се сбъдне.

Скоро ние чухме в хола стъпките на Адел. Тя влезе преобразена, както бе предсказал нейният опекун. Беше сменила кафявата си рокличка с розова атлазена — много къса, набрана в кръста, с широко разперени поли. На челото си имаше венче от розови пъпки; на краката си — копринени чорапи и бели атлазени пантофчици.

— Est-ce que ma robe va bien? — възкликна тя, като се затича към нас. — Et mes souliers? Et mes bas? Tenez, je crois que je vais danser!^[7]

И като прихвана роклята си, тя затанцува из стаята. Когато дойде до мистър Рочестър, Адел леко се завъртя на пръсти, после коленичи пред него на един крак и рече възторжено:

— Monsieur, jevous remercie mille fois devotre bonté. — Сетне, ставайки, добави: — C’est comme cela que maman faisait, n’est ce pas, monsieur?^[8]

— Точно така — отговори натъртено той, — и comme cela^[9] тя измъкваше английското злато от джоба ми. Аз също бях зелен, зелен като пролетната трева, мис Еър; толкова неопитен и непосредствен, колкото вие сега. Моята пролет премина, но тя ми остави това френско цветенце, от което в някои моменти страшно ми се иска да се отърва. Престанал да ценя корена, от който то поникна, убедил се, че този корен се развива, наторяван само със злато, аз изпитвам не особено силна привързаност към цветчето му, особено когато изглежда изкуствено, като в този момент. Пазя го и го гледам най-вече в името на католическия принцип, който гласи, че едно добро дело може да изкупи безброй грехове — големи и малки. Някога ще ви обясня всичко това. Лека нощ!