Шарлот Бронте
Джейн Еър (12)

Дванадесета глава

Надеждата, че тук ще имам условия за спокойна работа, която ми вдъхваха първите впечатления от имението Торнфийлд, не остана излъгана, когато опознах още по-добре това място и неговите обитатели. Мисис Феърфакс излезе такава, каквато предполагах — уравновесена, добродушна жена, с добро образование и среден интелект. Ученичката ми беше живо дете, галено и разглезено — затова понякога капризничеше; но тъй като бе предоставено изцяло на моите грижи и никой не се бъркаше в моите методи на възпитание, тя скоро отвикна от малките си прищевки и стана послушна и възприемчива в учението. Адел нямаше големи таланти и ясно изразени черти на характера или особен усет и вкус, които да я издигат над средно способните деца, но нямаше и недостатъци или пороци, които биха я поставили по-ниско от тях. Тя постигаше напълно задоволителни успехи, проявяваше към мен жива, макар и може би не много дълбока привързаност; а простодушието, живостта и усилията й да бъде послушна ме караха да изпитвам към нея също такова чувство, достатъчно да направи нашето общуване приятно.

Тонът ми, казано в скоби, може да бъде счетен за студен от онези, които обичат да говорят надълго и нашироко с патетичен тон за ангелската природа на децата и твърдят, че е дълг на възпитателите да се отнасят към малките с обожание; но целта ми не е да лаская родителското тщеславие, да възпявам лицемерието или да изопачавам нещата; аз само казвам истината. Бях искрено загрижена за благополучието и развитието на Адел и чувствувах кротка привързаност към това малко момиче, също както изпитвах благодарност към мисис Феърфакс за добротата й и намирах удоволствие в компанията й — чувства, подобаващи на любезното й отношение към мен и сдържания й характер.

Всеки може да ме укори, ако добавя, че понякога, когато се разхождах сама из парка, когато излизах на пътната врата и гледах оттам пътя или когато, докато Адел играеше с бавачката си, а мисис Феърфакс вареше желета в склада за продуктите, изкачвах трите стълби, вдигах капака и излязла на покрива, обгръщах с поглед далечните поля и хълмове и мълчаливия хоризонт; че тогава копнеех да имам толкова силни очи, та да виждам зад пределите на хоризонта, да съзра широкия свят, градовете, местата, пълни с живот, за които бях чувала, но никога не бях виждала; че мечтаех за по-голям жизнен опит, за по-пълно общуване със себеподобните, за общуване с по-разнообразни характери от тези в Торнфийлд. Ценях добрите качества на мисис Феърфакс и Адел, но вярвах, че съществуват и други, по-дейни добродетели — а онова, в което вярвах, исках и да видя.

Кой ще ме укори? Несъмнено мнозина; и ще ме нарекат неблагодарница. Но какво можех да направя? По природа бях неспокоен човек и понякога това ми струваше мъки. В такива моменти единственото нещо, което можех да сторя, беше да се разхождам напред-назад по коридора на третия етаж, скрита сред тишината и самотата му, необезпокоявана от никого, и да се прехласвам от приказните видения, които фантазията създаваше пред очите ми — а те бяха многобройни и сияйни; да оставям сърцето ми да изнемогва от екзалтирания ритъм, който го караше да се свива от болка, но го изпълваше с живот; и най-вече да слушам безкрайната повест, създадена от въображението ми, повест, която непрекъснато звучеше в ушите ми, наситена с най-различни случки, с живот, жар, чувство — всичко, което желаех и което ми липсваше тогава.

Безсмислено е да се твърди, че хората трябва да се задоволяват със спокоен живот: необходим им е действен живот и те си го създават, ако го нямат. Милиони хора са обречени на още по-еднообразно съществуване от моето и милиони безмълвно се бунтуват срещу своя жребий. Никой не знае колко бунтове — освен политическите — се зараждат в недрата на личния живот, който хората крият. Предполага се, че жената обикновено бива много спокойна; но жените изпитват същите чувства, както и мъжете; и те изпитват потребност да проявяват способностите си и да търсят поле за дейност, както и представителите на другия пол; те страдат от ограниченията и пълния застой по същия начин, както биха страдали на тяхно място мъжете. Схващането на привилегирования пол, че призванието на жените е да правят пудинги и да плетат чорапи, да свирят на пиано и да бродират чантички, е ограничено схващане. Глупаво е да осъждаме жената или да й се смеем, ако тя иска да извърши нещо по-значително или да научи нещо повече от онова, което традицията е отредила на нейния пол.

По време на тези самотни разходки в коридора аз често чувах смеха на Грейс Пул: все същото остро, все същото тихо, флегматично ха-ха-ха, което така ме развълнува, когато го чух за пръв път. Чувах и нейното бъбрене, още по-странно от смеха й. Имаше дни, когато тя мълчеше; ала в други дни звуците, които издаваше, будеха у мен недоумение. Понякога я срещах: тя излизаше от стаята си било с леген, било с чиния или поднос в ръце, слизаше в кухнята и след малко се връщаше оттам почти винаги с кана портер в ръце. (Прощавай за грубата истина, романтични читателю!) Външният й вид действуваше като студен душ върху любопитството ми, възбудено от странния й смях; тромава и с грубо лице, в нея нямаше нищо, което да предизвика интерес. Няколко пъти се опитах да я въвлека в разговор, но тя беше много лаконична: всичките ми усилия обикновено рухваха в резултат на едносричните й отговори.

Останалите обитатели на къщата: Джон и жена му, прислужницата Лия и гувернантката-французойка Софи — бяха напълно порядъчни хора, обаче у тях нямаше нищо изключително. Със Софи аз говорех на френски и понякога я питах за родината й, но тя нямаше способност нито да описва, нито да разказва и обикновено даваше такива вяли и неопределени отговори, че те можеха по-скоро да намалят, отколкото да засилят охотата да я разпитваш.

Минаха октомври, ноември и декември. През един януарски следобед мисис Феърфакс ме помоли да не занимавам Адел, защото била настинала, и тъй като Адел така горещо подкрепи тази молба, че си спомних радостта, която ми доставяха подобни непредвидени празници, когато бях малка, дадох съгласието си, считайки, че не е зле да проявя известна отстъпчивост. Беше хубав, спокоен ден, макар и много студен. Дотегна ми да седя цяла сутрин в библиотеката, без да мръдна от стола си. Мисис Феърфакс току-що бе написала едно писмо, което трябваше да се пусне в пощата, така че аз сложих шапката и наметалото си и й предложих да го занеса в Хей; дотам имаше само две мили и разходката щеше да бъде приятна. Като настаних удобно Адел в едно малко столче до камината в стаята на мисис Феърфакс и й дадох най-хубавата восъчна кукла (която държах обикновено в едно чекмедже, увита в станиол), а също и една книжка, аз отвърнах с целувка на думите: „Върнете се по-скоро, моя мила, моя скъпа мадмоазел Жанет!“, и излязох.

Земята беше скована от студ, въздухът неподвижен, по пътя нямаше жива душа. Отначало вървях бързо, за да се сгрея, после забавих хода си, за да се наслаждавам напълно на удоволствието, което ми доставяше тази зимна разходка. Беше три часът; черковната камбана удари тържествено, когато минах покрай нея. Угасващият ден и бледото слънце, което се плъзгаше ниско над хоризонта, придаваха особено очарование на този час. Бях се отдалечила вече на една миля от Торнфийлд и вървях по тесен път, известен лете с цъфналите край него шипки, а есен — с лешници и къпини. Дори сега тук-таме се червенееха някои лакомства — глогини и шипки. Но главната прелест на този път през зимата се криеше в пълната му безлюдност и тишина. Ако подухнеше вятър, той не предизвикваше дори най-леко шумолене, тъй като тук не растеше нито един ясен, нито някое вечнозелено дърво. А голите глогове и лески бяха безмълвни като белите изтъркани камъни, с които бе настлан пътят. От двете му страни надлъж и шир се простираха само поля, но по тях не пасяха стада; а малките кафяви птички, пърхащи от време на време в живия плет, приличаха на самотни пожълтели листа, които са забравили да паднат.

Пътят непрекъснато се изкачваше чак до Хей: тъй като бях изминала половината от разстоянието, аз седнах да си почина на стълбичките на една ограда^[1], която заграждаше някаква нива. Загърнах се в наметалото си и пъхнах ръце в маншона, тъй че не усещах студа, макар той да беше много остър: това личеше по корицата лед, покрила пътя, по който преди няколко дни, когато снегът бързо започна да се топи, бе текло ручейче. От мястото ми се виждаше на запад целия Торнфийлд: под мен в долината най-внушителният обект беше сивата сграда на имението с нейните бойници, а зад нея се очертаваше гората с едно голямо черно петно — гарвановите гнезда. Гледах натам, докато слънцето, ярко и пурпурно, се скри зад дърветата, сетне обърнах взор на изток.

Над хълма бе изгряла луната; тя беше още бледа като облаче, но бързо ставаше все по-ярка и надничаше над селото, което, полузакрито от дървета, изпращаше към небето сини струйки дим от малобройните си комини. До него имаше още една миля, но в дълбоката тишина до ушите ми вече достигаше ясно неговата слаба глъчка. Чувах и ромона на ручеите; не бих могла да кажа в кои долчинки и падинки течаха те, но отвъд Хей имаше много хълмове и несъмнено те бяха прорязани от много рекички. Във вечерната тишина отекваше както звънливата песен на по-близките от тях, така и тихото бълбукане на по-далечните.

И изведнъж нежният ромон и приятният шепот бяха погълнати от далечен, но много ясен груб шум: силен тропот и някакво звънтене на метал; по същия начин една голяма скала или грапавият ствол на някой голям дъб, нарисувани с тъмни, резки тонове на преден план, поглъща и лазурния хълм, даден в перспектива, и слънчевия хоризонт, и облаците, чиито тонове се преливат един в друг.

Шумът се вдигаше по пътя; идваше някакъв кон; той приближаваше, но завоят все още го скриваше. Бях решила да вървя, обаче пътят беше тесен, та останах неподвижна, за да пропусна конят да мине край мен. Тогава бях млада и най-различни фантастични представи — ту смътни, ту ясни, се въртяха в главата ми. Между многото нелепости хранех далечни спомени от детските приказки; винаги, когато те изплуваха в съзнанието ми, младостта им придаваше онази сила и живост, които детството не познава. Докато очаквах в здрача появяването на коня, който приближаваше все повече, си спомних някои от приказките на Беси — за духа, известен на жителите на Северна Англия под името Гитраш: той се появявал в образа на кон, муле или голямо куче и бродел по безлюдните пътища, където понякога нападал закъснелите пътници — както сега този кон щеше да нападне мен.

Той вече бе много близо, но аз все още не го виждах. И изведнъж освен тропот чух шумолене в живия плет и до стъблата на една леска се подаде грамадно куче на черни и бели петна, което рязко изпъкваше на фона на храстите. То напълно приличаше на въплъщение на Гитраш, както го описваше Беси; същество, подобно на лъв, с дълга козина и огромна глава. Но кучето спокойно мина край мен, без дори да ме погледне, а пък аз бях почти сигурна, че ще има свръхестествен поглед. След него се показа и конят — едър вихрогон с ездач на гърба си. Появата на мъж — човешко същество — в миг унищожи фантастиката. Никой никога не е яздил Гитраш: той винаги се е появявал сам, а духовете, доколкото знаех, макар да можеха да приемат образ на животно, едва ли биха се съблазнили да придобият обикновен човешки образ. Не, това не беше никакъв Гитраш, а просто пътник, тръгнал по прекия път за Милкоут. Той отмина и аз продължих пътя си; едва направила няколко крачки, вниманието ми бе привлечено от шум от подхлъзване, ругатня и строполяване. Обърнах се: конят и човекът лежаха на земята. Конят се бе подхлъзнал върху корицата лед, с която беше глазиран пътят. С няколко скока кучето се върна и като видя, че господарят му и конят са в беда, се разлая така силно, щото забулените в мрак хълмове проехтяха от този лай, мощен като самото куче. То подуши падналия конник и коня, а след това дотича до мен — това бе всичко, което можеше да направи: нямаше от кого другиго да потърси помощ. Аз разбрах мълчаливата му молба и се приближих до конника, който се мъчеше да се освободи от коня си. Съдейки по енергичните му движения, реших, че не ще да е пострадал много; все пак го попитах:

— Ударихте ли се, сър?

Мисля, че той изруга, но не съм сигурна; във всеки случай избърбори нещо, което му попречи да ми отговори веднага.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попитах отново аз.

— Стойте по-настрана — отвърна той, като стана — отначало на колене, а после в цял ръст.

Аз се отдръпнах; сетне започна едно пъшкане, биене с копита, звънтене, съпроводени от лая и скачането на кучето, и аз отстъпих още по-далеч — на няколко метра; но не ми се искаше да се отдалеча, без да видя всичко докрай. Най-после ездачът успя: конят бе изправен на крака, а кучето се успокои, когато господарят му извика: „Куш, Пайлът!“ Тогава пътникът, като се наведе, опипа крака си, сякаш проверяваше дали той е здрав; очевидно изпитваше болка, защото отиде, куцайки, до стълбичките на оградата, откъдето току-що бях станала, и седна там.

Имах желание да му бъда полезна или поне да проявя внимание, затова отново се приближих до него.

— Ако сте се ударили, сър, и ви трябва помощ, да изтичам до Торнфийлд или до Хей и да извикам някого.

— Благодаря, и сам ще се справя! Няма счупено, само съм си навехнал крака — и отново се надигна и се опита да стане, обаче това му причини болка и той неволно изохка.

Още не бе се стъмнило съвсем, а и луната грееше силно, тъй че аз го виждах съвсем ясно. Той носеше наметало за езда с кожена яка и метални закопчалки. Подробности във фигурата му трудно можех да различа, но забелязах, че е среден на ръст и широкоплещест. Лицето му бе мургаво, със сурови черти и високо чело. Очите под гъстите сключени вежди гледаха гневно и сърдито. Той не бе младеж, но не беше достигнал и средна възраст — може би имаше тридесет и пет години. Не изпитах от него нито страх, нито особена стеснителност. Ако той бе красив млад мъж с вид на герой, не бих посмяла да му дотягам с въпроси и да му натрапвам услугите си. Едва ли бях виждала някога красив младеж; никога не бях имала такъв познат. На теория се прекланях пред красотата, елегантността, галантността и чара; но ако бих срещнала тези достойнства, въплътени в мъжки образ, щях веднага да доловя инстинктивно, че те не ми допадат и не биха могли да ми допаднат, и бих се пазила от тях като от огън, мълния или каквото и да е друго красиво, но опасно нещо.

Ако непознатият ми се усмихнеше и ми отговореше мило, когато се обърнех към него, ако отклонеше предложената от мен помощ с любезна благодарност, щях да си отмина, без да му задавам повече въпроси; но сърдитият вид и резкият тон на пътника ме караха да се чувствувам съвсем свободно. Когато той ми направи знак да си вървя, аз останах на мястото си и заявих:

— В никакъв случай не мога да ви оставя тук, сър, толкова късно, на безлюдния път, докато не видя, че сте в състояние да се качите на коня си.

Когато казах това, той обърна очи към мен; дотогава едва ли бе ме погледнал.

— Смятам, че самата вие би трябвало да сте си в къщи, ако домът ви е наблизо. Откъде сте?

— Ей оттам. Никак не ме е страх нощем, стига да има луна; на драго сърце бих изтичала до Хей, ако пожелаете; и без това отивам там да пусна едно писмо.

— Вие живеете там долу! Искате да кажете в ей онази къща с бойниците? — И той посочи обляната от сребристата лунна светлина къща, открояваща се ясно на фона на горите, които, контрастирайки със западния небосвод, изглеждаха сега като тъмна маса.

— Да, сър.

— А на кого е тази къща?

— На мистър Рочестър.

— Познавате ли го?

— Не, никога не съм го виждала.

— Нима той не живее там?

— Не.

— А знаете ли къде е сега?

— Не, не зная.

— Не сте, разбира се, прислужница в къщата. Вие сте… — Той млъкна, огледа дрехите ми, които бяха как го винаги много скромни: черно мериносово наметало, черна касторена шапка; и едното, и другото не беше подходящо дори за камериерката на някоя благородна дама. Той явно се затрудни в желанието си да реши кой стои пред него.

Помогнах му:

— Аз съм гувернантката.

— Аха, гувернантката — повтори той. — Дявол да го вземе, как забравих! Гувернантката! — И отново започна да разглежда одеянията ми. След две минути той стана от стълбичките на оградата, но щом се опита да пристъпи, лицето му се изкриви от болка.

— Няма да ви пращам за помощ — каза той, — вие и сама можете да ми помогнете малко, ако бъдете така добра.

— Да, сър.

— Нямате ли чадър, който бих могъл да използувам като бастун?

— Не.

— Тогава се помъчете да хванете коня ми за юздата и го доведете до мен; не ви е страх, нали?

Сама не бих се решила да се докосна до кон, ала тъй като друг искаше това от мен, бях готова да го изпълня. Оставих маншона си на оградата, отидох до едрия кон и се опитах да го хвана за юздата, обаче той беше буен и не ми даваше да се приближа до главата му. Упорито се мъчех да сторя това, но напразно; същевременно се боях до смърт да не ме стъпче с предните си копита. Пътникът чакаше и ме наблюдаваше; накрая той се разсмя.

— Да, виждам — каза той, — планината никога няма да дойде при Мохамед! Затова всичко, което можете да направите, е да помогнете на Мохамед да отиде при планината. Моля ви, елате тук.

Аз се приближих.

— Извинете — продължи непознатият, — необходимостта ме принуждава да се възползувам от вашата помощ.

Ръката му се отпусна на рамото ми и като се опираше тежко на мен, пътникът, куцайки, се доближи до коня си. Хванал го веднъж за юздата, той го укроти и се качи на седлото с ужасни гримаси, тъй като навехнатият крак го болеше.

— Готово! — рече конникът и отпусна долната си устна, която здраво бе захапал. — Дайте ми само камшика, ето го там под храстите.

Намерих камшика и му го подадох.

— Благодаря, а сега бързайте с вашето писмо до Хей и се връщайте колкото може по-скоро.

Той пришпори коня си; конят се вдигна на задните си крака, а сетне препусна. Кучето се втурна след тях и всички се изгубиха от погледа ми.

като тревата във степта,

която бурята отнася…

Взех маншона си и закрачих напред. За мен случката бе вече отминала; в нея нямаше нищо значително, нищо романтично и може би нищо интересно; и въпреки всичко тя внесе разнообразие, макар за час, в монотонния ми живот.

Един човек се нуждаеше от помощта ми и я потърси; аз я дадох. Бях успяла да сторя нещо и изпитвах радост при мисълта за това; колкото обикновена и дребна да беше тази проява, все пак бях получила възможност да действувам — бе ми дотегнало бездейното съществуване. А новото лице беше като нова картина в галерията на паметта ми; то се различаваше от всички запазени там образи: първо, защото това беше лице на мъж; второ, защото бе мургаво, решително и сурово. То още стоеше пред очите ми, когато влязох в Хей и пуснах писмото в пощата: виждах го непрекъснато и докато крачех бързо надолу към имението. Когато стигнах оградата, аз се спрях за малко, огледах се и се ослушах с надеждата, че може би ще чуя отново по пътя тропота на конските копита и ще видя конника с наметалото и голямото нюфаундлендско куче, което ми напомняше Гитраш. Но пред мен бяха само живият плет и една подкастрена върба, която безмълвно се възправяше към луната. Чух само нежният шепот на вятъра, който на цяла миля оттук бродеше между дърветата, опасали Торнфийлд. И когато погледнах надолу, натам, откъдето долиташе шумоленето, очите ми, спрели се на фасадата на имението, забелязаха един осветен прозорец. Това ми напомни, че съм закъсняла и аз забързах към къщи.

Не ми се искаше да се прибирам в Торнфийлд: да престъпя прага, значеше да се върна към застоялия си живот. Да прекося безлюдния хол, да се изкача по тъмните стълби, да отида до самотната си стаичка, а сетне да срещна невъзмутимата мисис Феърфакс и да прекарам дългата зимна вечер с нея, значеше да унищожа без остатък лекото вълнение, което породи разходката ми, и отново да окова способностите си с незримите вериги на еднообразното и съвсем тихо съществуване, съществуване, чиито най-ценни предимства — сигурността и спокойствието — не бях повече в състояние да ценя. Колко полезно би било за мен тогава да се озова сред бурите на пълната с неизвестност житейска борба и само след суровия и горчив жизнен опит да жадувам за спокойствието, което имах сега; да, това щеше да бъде толкова полезно, колкото една продължителна разходка за човек, седял дълго в някое прекалено удобно кресло.

Когато стигнах до пътната врата, аз се позабавих; побавих се и на моравата. Тръгнах напред-назад по плочника пред къщата; капаците на стъклената входна врата бяха затворени и аз не можех да погледна вътре. Струваше ми се, че и взорът, и душата ми бягат далеч от това мрачно здание, от тази сива грамада, пълна с мрачни килии — така ми изглеждаше то, — към ширналото се над мен небе, към това синьо море без едно-едничко облаче. Луната величествено се издигаше все по-високо; очите й сякаш бяха отправени нагоре, докато оставяше далеч под себе си хълмовете, иззад които се бе подала, устремена към зенита, към бездънните бездни и неизмеримите простори насред нощния мрак. След нея шествуваха трептящите звезди. Когато ги гледах, сърцето ми тръпнеше, а кръвта гореше в жилите ми. Но понякога нещо съвсем незначително е в състояние да ни върне на земята: часовникът в хола удари и това бе достатъчно да ме изтръгне от луната и звездите; отворих страничната врата и се прибрах.

В хола не беше тъмно — напротив, той бе осветен, и то не само от бронзовата лампа, закачена високо на тавана; в него и върху долните стъпала на дъбовите стълби се разливаше топло сияние. Този червеникав блясък идваше от голямата столова — двукрилата й врата беше разтворена и през нея се виждаше буйно пламтящият огън, който хвърляше отблясъци по мраморната облицовка и месинговата решетка на камината, по пурпурните завеси и полираните мебели; той озаряваше и седналите до камината хора. Но едва успях да погледна към тях, едва до мен достигна весела глъчка, сред която ми се стори, че чувам гласа на Адел, и вратата се затвори.

Упътих се бързо към стаята на мисис Феърфакс; там също гореше огън, но свещ липсваше; липсваше и тя. Затова пък, загледано в пламъците, на килима седеше съвсем само едно голямо космато куче на черни и бели петна — досущ като онова, което бях срещнала на пътя и взела за Гитраш. То толкова приличаше на другото, че аз пристъпих и извиках: „Пайлът!“; кучето стана, дойде до мен и ме подуши. Погалих го и то завъртя рунтавата си опашка. Но животното все още ми се струваше страшно, за да се реша да стоя сама с него, и не можех да си представя откъде се е взело. Дръпнах звънеца, за да поискам свещ, обаче ми се щеше и да разбера какво търси тук това куче. Влезе Лия.

— Какво е това куче?

— Господарят го доведе.

— Кой господар?

— Господарят, мистър Рочестър. Той току-що пристигна.

— Така ли! Мисис Феърфакс също ли е при него?

— Да, и мис Адел; те са в столовата, а Джон отиде за лекар: с господаря се случила беда — конят му паднал и той си навехнал глезена.

— По пътя за Хей ли е паднал конят му?

— Да, когато слизал насам; конят се подхлъзнал върху някакъв лед.

— О!… Лия, донесете ми, моля, една свещ.

Лия донесе свещта, а веднага след нея влезе мисис Феърфакс, която ми повтори новината. Тя добави, че лекарят, мистър Картър, дошъл и в момента бил при мистър Рочестър. После тя излезе бързо навън да се разпореди за чая, а аз се качих горе да се съблека.