Шарлот Бронте
Джейн Еър (10)

Десета глава

Дотук описвах подробно случките от незабележителното си съществуване: на почти всяка от първите десет години от живота си посветих по една глава. Но не смятам да превръщам романа си в обикновена автобиография: връщам се към спомените си само когато те биха представлявали някакъв интерес; затова сега отминавам с почти пълно мълчание осем години от живота си; необходими са обаче няколко думи за връзка в повествованието.

Когато тифусната епидемия в Лоуд изигра опустошителната си роля, тя постепенно стихна — но едва след като стихията и броят на жертвите й привлече вниманието на обществеността върху нашето училище. Бе извършено обследване за причините на епидемията и лека-полека се разкриха много факти, които предизвикаха дълбоко възмущение. Нездравословното място, оскъдната и лоша храна, която даваха на децата, блудкавата, вонеща вода, жалките дрехи и лошите условия на живот — всички тези обстоятелства бяха установени и те имаха унищожителен ефект върху мистър Брокълхърст, но благотворно влияние за нашето училище.

Група богати и доброжелателни хора от графството записаха големи суми за построяването на по-удобна сграда в по-здравословно място. Бе установен нов правилник, храната и облеклото бяха подобрени, а училищните фондове — предадени в ръцете на комитет. Мистър Брокълхърст благодарение на богатството и връзките си не можеше да бъде отстранен напълно и остана касиер, но с помощници — хора с по-широки и човечни възгледи; по същия начин той трябваше да дели и инспекторската си длъжност с онези, които умееха да съчетават благоразумието със строгостта, удобствата с икономиите и милосърдието с правдивостта. В резултат на тези добри мерки училището стана с течение на времето истински полезен и уважаван институт. Останах след обновлението му още осем години зад неговите стени: шест като ученичка и две като учителка и този двустранен опит ми дава основание да говоря за състоянието и работата на училището.

През тези осем години животът ми течеше еднообразно. Не мога обаче да го нарека нерадостен, тъй като той бе деен. Имах всички възможности да получа прекрасно образование: стимулираха ме обичта ми към някои предмети, стремежът ми да усвоя добре всички и голямата радост, която изпитвах, когато някоя от учителките ми, особено от тези, които ценях, останеше доволна от мен; и така, аз не пренебрегвах нито една от представените ми възможности. В първи клас станах първа ученичка; после ме направиха учителка и аз изпълнявах длъжността си с голямо усърдие две години. Но след това у мен се извърши промяна.

През всичкото това време мис Темпъл продължаваше да бъде директорка на пансиона. За своите постижения съм задължена най-много на нея; дружбата ми с нея бе за мен непресъхващ извор на утеха; мис Темпъл ми беше и майка, и възпитателка, а по-късно и другарка. Обаче през периода, за който става дума, тя се омъжи и замина със съпруга си (свещеник и прекрасен човек, достоен за такава жена) за едно далечно графство. По такъв начин аз се лиших от нея.

Още на другия ден след заминаването й се преобразих: заедно с нея изчезна всяко чувство, всяка връзка, която превръщаше за мене Лоуд в нещо като роден дом. Бях възприела нещо от нейния характер и почти напълно нейните привички: хармонични мисли, което значи, че по-целенасочени чувства вълнуваха душата ми. Спазвах съвестно реда и изпълнявах строго задълженията си; бях спокойна и убедена, че съм доволна от своя живот: в очите на другите, а често в собствените си очи аз бях дисциплиниран и уравновесен човек.

Но съдбата в лицето на негово преподобие мистър Нейзмит застана между мен и мис Темпъл: видях как малко след приключване на брачната церемония директорката, облечена за път, се качи в пощенската кола. Гледах подир колата, докато тя изкачи хълма и изчезна отвъд, сетне се уединих в стаята си и прекарах там по-голямата част от деня, тъй като в чест на мис Темпъл същия ден нямаше занятия.

Дълго се разхождах назад-напред из стаята. Струваше ми се, че изпитвам само съжаление за тази загуба и се мъча да измисля как да я компенсирам; но когато завърших размишленията си, видях, че денят си е отишъл и вече е настъпила вечер, осъзнах изведнъж и нещо друго: през тези часове на размисъл у мен се бе извършила промяна — душата ми беше снела от себе си всичко, което бе взела от мис Темпъл, или по-точно мис Темпъл беше отнесла със себе си ведрата атмосфера, която дишах в нейно присъствие, и сега, останала сама, аз отново станах такава, каквато бях всъщност, и у мен се пробудиха предишните чувства. Не че бях загубила някаква опора, а бе изчезнал един стимул; не че спокойствието ми изневери, а ми липсваше причината за това спокойствие. В продължение на няколко години светът за мен се бе простирал само между стените на Лоуд: не знаех нищо повече от правилника и установения там ред. Сега съзнавах, че действителният свят е необятен и че онези, които се решават да излязат на простора му, за да търсят сред опасностите истинско познаване на живота, ги очакват надежди, страхове, радости и вълнения.

Отидох до прозореца, отворих го и погледнах навън. Ето двете крила на сградата, ето градината, ето покрайнините на Лоуд, ето и хълмистия хоризонт. Очите ми отминаха всичко и се спряха на сините върхове в далечината: искаше ми се да ги прехвърля; в тези граници от скали и пущинаци се чувствувах като в затвор, като на заточение. Проследих белия път, който се виеше край подножието на един хълм и се губеше в клисурата между две възвишения: как ми се искаше да го проследя по-нататък! Спомних си деня, когато пътувах по същия този път с дилижанса, спомням си и как се спуснахме по този хълм в здрача. Струваше ми се, че е изминал цял век от деня, когато за пръв път се озовах в Лоуд, а оттогава не бях ходила никъде другаде. Ваканциите прекарвах в училище: мисис Рийд нито веднъж не ме покани в Гейтсхед; нито тя, нито някой друг от нейното семейство не дойде поне веднъж да ме види. Ни писма, ни вести от външния свят, а само училищният правилник, училищните задължения, училищните навици и понятия, училищните гласове, лица, фрази, дрехи, симпатии и антипатии — ето какво познавах от живота. А сега почувствувах, че всичко това е недостатъчно: осемгодишното еднообразие ми втръсна само за един следобед. Исках свобода, жадувах за нея и се помолих, за да я получа. Но, изглежда, слабият полъх на ветреца разсея молитвата ми. Затова аз се помолих отново, този път за нещо по-скромно — за промяна в живота ми, за нов стимул. Но и тази молба сякаш заглъхна в мъглявия простор. „Тогава — възкликнах аз почти отчаяно — дай ми поне нова служба!“

В това време удари звънецът за вечеря и трябваше да сляза долу.

Невъзможно бе да възобновя прекъснатия ход на мислите си, преди да си легна; но пък тогава учителката, с която живеех заедно, се разбъбри и непрестанно отвличаше вниманието ми от въпроса, на който исках да се спра отново. Как желаех тя да заспи, та да млъкне! Струваше ми се, че стига само да се върна към мисълта, която ми бе дошла в главата, когато стоях на прозореца, веднага ще намеря някакво щастливо разрешение.

Най-после мис Грайс захърка; носовите звуци, които обикновено издаваше тази едра жена, винаги ми досаждаха. Но тази вечер посрещнах с радост първите басови тонове: най-сетне ще бъда на спокойствие! Полузабравените мисли отново изпъкнаха в съзнанието ми.

„Нова служба! Ето изхода! — казах си аз (разбира се, не гласно). — Това несъмнено е изход, защото не звучи прекалено примамливо като думите свобода, възторг, радост… За мен те са само приятни звуци, нищо повече, и то толкова безсъдържателни и преходни, че да се вслушваш в тях, е все едно да си губиш времето на вятъра. А службата? Тя е нещо реално. Всеки може да служи. Аз бях служила тук осем години и всичко, което исках сега, бе да служа някъде другаде. Нима не мога да постигна това с мои собствени сили? Нима желанието ми е неосъществимо? Не, не, в края на краищата това не е толкова трудно; трябва само да имам по-гъвкав ум, за да разбера какво е необходимо за тази цел.“

Седнах на леглото, за да напрегна бедния си мозък. Нощта беше студена; загърнах се с шала си и отново се вглъбих в мисли.

„Какво искам аз? Да отида на друго място, да живея в друга сграда, сред други хора и при други обстоятелства. Искам това, защото е безполезно да искам нещо повече. Как се получава нова служба? Сигурно в такива случаи хората се обръщат към приятели, а аз нямам приятели. Но има много други, които също са без приятели; те всичко трябва да вършат сами, сами да си помагат; как постъпват те?“

Не знаех, а и нищо не ми подсказваше отговора. Тогава напрегнах мозъка си да намеря разрешение, и то бързо. Мисълта ми усилено заработи: чувствувах как кръвта бие в слепите ми очи; но близо час в моята глава цареше хаос и усилията ми не даваха никакъв резултат. Трескава от напразното напрежение, аз станах и обиколих веднъж стаята, дръпнах завесата, видях на небето две-три звезди, потреперих от студ и отново се мушнах в леглото.

Ала в мое отсъствие добрата фея, изглежда, бе пъхнала под възглавницата ми отговора; едва сложих на нея глава и в съзнанието ми спокойно и ясно прозвучаха думите: „Онези, които търсят работа, дават обявление във вестника.“

Но как да постъпя? Не знаех как се дават обявления. И отново последва спокоен и точен отговор: „Сложи текста на обявлението и парите в плик и ги изпрати на издателя на местния «Хералд»; можеш да ги подадеш при първа възможност в пощата в Лоутън; адресът за отговор да бъде: Лоутън, пощата, за Дж. Е.; ще отидеш там да провериш пет-шест дни след изпращането на писмото и ако някой се е обадил, ще действуваш съответно.“

Обмислих този план два пъти, три пъти, и когато той улегна напълно в съзнанието ми и имах вече ясна представа за него, почувствувах удовлетворение и заспах.

На другия ден бях на крак по-рано от когато и да било; преди да удари звънецът за ставане, обявлението бе вече написано, запечатано в плик и адресирано. То гласеше:

„Млада жена с преподавателски опит (Нима не бях две години учителка?) търси работа в някое семейство с деца на не повече от четиринадесет години. (Реших, че тъй като съм едва осемнадесетгодишна, би било неразумно да занимавам ученици почти на моята възраст.) Преподава предметите, включени в учебната програма, както и френски, рисуване и музика. (Днес, читателю, тези познания биха изглеждали недостатъчни, но за онова време те бяха значителни.) Пишете на адрес: Н-ско графство, Лоутън, пощата, за Дж. Е.“

Обявлението остана цял ден в чекмеджето ми; привечер поисках разрешение от новата директорка да отида в Лоутън, за да направя някои дребни покупки за себе си и за две-три колежки; тя веднага ми разреши и аз тръгнах. До Лоутън имаше две мили; беше влажна привечер, но дните бяха все още дълги. Отбих се в две-три магазинчета, пуснах писмото в пощата и се върнах сред проливен дъжд, мокра до кости, но на сърцето ми бе леко.

Следващата седмица ми се стори много дълга. Най-сетне тя мина, както минава всичко на този свят и един ясен есенен ден, пак привечер, отново поех за Лоутън. Пътят беше живописен, той вървеше покрай рекичката и послушно следваше красивите й завои; но този ден аз мислех повече за писмата, които може би ме чакат в градчето, накъдето се бях упътила, отколкото за красотата на полята и реките.

Този път използувах предлога, че трябва да ми вземат мярка за обувки; първо свърших тази работа, а сетне се запътих по една чиста тиха уличка, която водеше от обущаря, за пощата. В пощата работеше една възрастна жена с рогови очила и черни ръкавици с един пръст.

— Има ли някакви писма за Дж. Е.? — запитах аз.

Тя втренчено ме изгледа над очилата си, после отвори едно чекмедже, взе да рови в него и рови тъй дълго, че надеждите ми започнаха да угасват. Най-после тя измъкна оттам едно писмо и цели пет минути го гледа най-внимателно. След това ми го подаде през гишето пак с втренчен, недоверчив поглед. То бе адресирано до мен.

— Само едно ли е? — попитах аз.

— Няма други — отговори тя.

Сложих писмото в джоба си и тръгнах обратно. Нямах възможност да го отворя веднага: училищният правилник налагаше да се върна точно в осем, а беше вече седем и половина.

След завръщането ми ме чакаха най-различни задължения: трябваше да стоя при ученичките, докато готвят уроците си; освен това тази вечер беше моят ред да чета молитвите и да се погрижа ученичките да си легнат; после вечерях с другите учителки. А когато най-сетне се разотидохме по стаите си да спим, трябваше да слушам брътвежите на мис Грайс. Бе ни останало малко парче свещ и аз се страхувах, че докато тя бъбри, свещта ще изгори докрай. За щастие обаче хубавата вечеря упражни върху мис Грайс сънотворно въздействие: още не бях се съблякла, когато тя вече хъркаше. От свещта бе останало съвсем малко. Извадих писмото; на печата му имаше буквата Ф. Отворих го; то беше кратко:

„Ако Дж. Е., дала обявление във вестника на Н-ското графство миналия четвъртък, притежава всички изброени от нея данни и ако може да представи благоприятни препоръки за поведението и познанията си, може да й бъде предложена работа като възпитателка на едно малко момиче — под десет години — с възнаграждение 30 лири годишно. Умоляваме Дж. Е. да изпрати споменатите препоръки, името, адреса си и другите необходими сведения на адрес: Мисис Феърфакс, Торнфийлд (до Милкоут), Н-ско графство.“

Дълго разглеждах писмото; почеркът бе старомоден и доста неуверен — така би могла да пише една възрастна дама. Това обстоятелство ме зарадва: все се страхувах да не би, действувайки сама, на своя глава, да се забъркам в някоя неприятна история и желаех повече от всичко усилията ми да доведат до нещо достойно, прилично, en régie^[1]. „Възрастна дама — мислех си аз, — това никак не е лошо.“ Мисис Феърфакс! Виждах я с черна рокля и вдовишко боне; малко студена може би, но вежлива — образец на старомодна английска благопристойност. Торнфийлд! Сигурно така се наричаше имението й — положително спретнато и чисто, но никак не можех да си представя как точно изглежда къщата. Милкоут, Н-ско графство — спомних си картата на Англия. Да, ето къде са те — и графството, и градът; седемдесет мили по-близо до Лондон от този отдалечен край, където бях сега. Това обстоятелство ми харесваше. Искаше ми са да видя пред очите си живот и движение — нали Милкоут е голям фабричен град, който се намира на река А.; в него сигурно е доста шумно, но толкова по-добре. Във всеки случай животът ми там ще бъде съвсем друг. Не мога да кажа, че въображението ми бе пленено от високите комини и облаците дим, които щях да видя в Милкоут, но се успокоявах с мисълта, че Торнфийл сигурно е доста далеч от града.

В този момент свещта догоря и стаята потъна в мрак.

На другия ден трябваше да направя следващите крачки. Не можех повече да крия плановете си; за да ги осъществя, бе необходимо да ги споделя.

Поисках да се видя с директорката и тя ме прие по време на обедната почивка. Казах й, че се готвя да постъпя на друго място, където заплатата ми ще бъде два пъти по-голяма от тази, която получавам тук (в Лоуд получавах само 15 лири годишно), и я помолих да съобщи за това на мистър Брокълхърст или на някой друг член на комитета и да разбере дали биха ми дали необходимите препоръки. Директорката любезно се съгласи да ми услужи. На следния ден тя говорила с мистър Брокълхърст, който й казал, че трябва да пишем на мисис Рийд, понеже тя е мой опекун. Изпратих й такова писмо и тя отговори, че мога да постъпя, както желая, защото отдавна се била отказала от всякаква намеса в моите работи. Писмото мина през всички членове на комитета и ми се стори, че докато траеше тази процедура, мина страшно много време, но накрая получих официално разрешение да подобря положението си, щом ми се представя такъв случай; освен това ми обещаха, че тъй като винаги съм се държала добре — и като учителка, и като ученичка в Лоуд, — ще ми бъде даден атестат за поведението и качествата ми като учителка, скрепен с подписите на училищните инспектори.

Около месец по-късно този документ ми бе предаден и аз изпратих копие от него на мисис Феърфакс, която отговори, че е доволна от получените сведения и че ще мога след две седмици да постъпя като гувернантка в дома й.

Започнах да се стягам за заминаването; двете седмици се изнизаха неусетно. Дрехите ми не бяха кой знае колко, но за мен бяха напълно достатъчни; за един ден (последния преди отпътуването) можах да си приготвя куфара — същия, с който преди осем години пристигнах от Гейтсхед.

Завързаха куфара ми с канап и заковаха на него картонче с името ми. След половин час носачът трябваше да го отнесе в Лоутън, а аз щях да се упътя натам рано сутринта на другия ден, за да хвана дилижанса. Изчетках черната си рокля, с която пътувах, приготвих си шапката, ръкавиците и маншона, прегледах всички чекмеджета, за да проверя дали не съм забравила нещо, и накрая, когато нямаше вече какво да правя, седнах да си почина. Но макар да бях прекарала целия ден на крак, не можех да остана на едно място дори за миг — бях много развълнувана. Нали този ден се затваряше една страница от живота ми, а на следния се откриваше нова: не можех да мигна през тази нощ; трябваше да наблюдавам трескаво как става преходът към новия период.

— Мис — каза прислужницата, срещайки ме във вестибюла, където бродех като неспокоен дух, — някой долу пита за вас.

„Сигурно е носачът“ — помислих си аз и тозчас се завтекох надолу към кухнята. Когато минавах покрай малката приемна или учителската стая, вратата на която беше полуотворена, някой изскочи оттам.

— Тя е, сигурна съм! Бих я познала, където и да е! — възкликна някаква особа, която ми препречи пътя и ме хвана за ръката.

Взрях се в нея: пред мен стоеше жена, облечена като прислужница в богатска къща; изглеждаше омъжена, но беше още млада, много симпатична, с черна коса, черни очи и румено лице.

— Хайде, отгатнете коя съм! — каза тя; гласът и усмивката й ми се сториха познати. — Надявам се, че не сте ме забравили съвсем, мис Джейн.

След миг аз възторжено я прегръщах и целувах.

— Беси! Беси! Беси! — повтарях аз, а тя ту се смееше, ту плачеше.

Влязохме в приемната. До камината стоеше тригодишно момче с карирано костюмче.

— Това е моето момченце — веднага ми обясни Беси.

— Значи, вие сте омъжена, Беси?

— Да, станаха почти пет години, откак съм омъжена за Робърт Лийвън, нашия кочияш; освен Боби имам и малко момиченце, кръстих го Джейн.

— Сигурно вече не живеете в Гейтсхед.

— Живеем в къщичката на вратаря; той си отиде.

— Е, как са всички там? Разкажете ми всичко за тях Беси! Но първо седнете. А ти, Боби, ела да седнеш на коляното на леличка! — Ала Боби предпочете да се сгуши до майка си.

— Но вие, мис Джейн, не можете да кажете, че много сте порасли и напълнели — продължи мисис Лийвън. — Изглежда, в училището не са ви гледали съвсем добре: мис Илайза е с цяла глава по-висока от вас, а пък от мис Джорджиана вие сте два пъти по-слаба.

— Джорджиана сигурно е много хубава, Беси.

— Много. Миналата зима ходи с майка си в Лондон и там всички се възхищавали от нея, а един млад лорд се влюбил и искал да се оженят, но близките му били против и вярвате ли, те двамата се наговорили да бягат! Но ги открили и хванали. Мис Илайза открила това; мисля, че го е направила от завист. Сега двете се гледат като куче и котка, вечно се карат.

— А Джон?

— О, с него работите не вървят така, както би искала майка му. Той постъпи в колеж, но там пропадна на изпитите — нали така се казва? После вуйчовците му пожелаха да стане адвокат, да учи право, но той е толкова разпилян човек, че нищо няма да излезе от него, сигурна съм.

— Ами как изглежда?

— Той е много висок. Някои го смятат за хубав, но има страшно дебели устни.

— А мисис Рийд?

— Мисис Рийд е здрава и изглежда добре на вид; но се тормози вътрешно: огорчава я поведението на сина й — той пилее много пари.

— Тя ли ви изпрати тук, Беси?

— Разбира се, не! Отдавна ми се искаше да ви видя и когато научих, че от вас има писмо и че ще се местите в друг край, реших веднага да дойда да ви видя, докато сте още близо.

— Страхувам се, че съм ви разочаровала, Беси. — Казах това със смях, защото забелязах, че погледът на Беси, макар и почтителен, не изразява никакво възхищение.

— Не, мис Джейн, не сте права. Вие сте много елегантна — същинска лейди. А повече от вас никога не съм очаквала: и като малка не бяхте хубавица.

Усмихнах се на искрените й думи. Чувствувах, че е права, но да си призная, думите й ме поогорчиха: на почти всяко осемнадесетгодишно момиче му се иска да се харесва и мисълта, че няма подходяща външност, не може да му бъде особено приятна.

— Но аз съм сигурна, че сте много умна — продължи Беси, мъчейки се да ме утеши. — Какво научихте? Свирите ли на пиано?

— Малко.

В стаята имаше пиано. Беси отиде до него, вдигна капака му и ме помоли да седна и изсвиря нещо. Изпълних един-два валса и тя остана очарована.

— Нашите госпожици не могат да свирят така! — възкликна възторжено тя. — Винаги съм казвала, че ще ги надминете в учението. А можете ли да рисувате?

— Ето една моя рисунка; тази над камината.

Това беше акварелен пейзаж, който бях подарила на директорката в знак на благодарност за любезната й отзивчивост при уреждането на преместването ми; тя бе сложила рисунката в рамка със стъкло.

— О, много е красива, мис Джейн! Само учителите на нашите госпожици биха нарисували такава хубава картина; за самите госпожици такова нещо е невъзможно. А знаете ли френски?

— Да, Беси, мога да чета и да говоря.

— А да шиете на муселин и на канава?

— Също.

— О, та вие наистина сте същинска лейди, мис Джейн! Винаги съм вярвала, че така ще бъде. Вие непременно ще си пробиете път, с или без грижата на вашите роднини. Исках да ви попитам нещо. Аха, чували ли сте за някакви роднини на баща ви?

— Никога не съм чувала.

— Знаете ли, госпожата винаги казваше, че те са бедни и презрени. Може наистина да са бедни, но съм сигурна, че са от благородно коляно като семейство Рийд. Веднъж, може би преди седем години, дойде в Гейтсхед някой си мистър Еър и искаше да ви види; госпожата му каза, че учите в училище, което е на петдесет мили от нашето имение. Той, както изглежда, остана много огорчен, защото нямаше време да дойде при вас: щял да пътува за чужбина и корабът му тръгвал от Лондон след ден-два. Имаше вид на същински благородник и съм сигурна, че това е бил братът на баща ви.

— А закъде щеше да отпътува, Беси?

— За някакъв остров, хиляда мили далеч, където правели вино. Така ми каза лакеят…

— Да не е Мадейра? — попитах аз.

— Да, точно така. Това беше името.

— И си замина веднага?

— Да, стоя само няколко минути. Госпожата се държа с него много високомерно. А после го нарече „долен търгаш“. Моят Робърт мисли, че той е бил търговец на вино.

— Твърде възможно е — отвърнах аз, — а може да е чиновник или представител на някоя винарска къща.

Поговорихме с Беси за миналото още цял час, сетне тя си отиде. На другия ден сутринта се видяхме пак — за няколко минути в Лоутън, докато чаках дилижанса. Разделихме се пред входа на странноприемницата „Гербът на Брокълхърстовци“ и поехме в различни посоки: тя се упъти към върха на Лоудския хълм, за да чака някое превозно средство, с което да се върне в Гейтсхед, а аз седнах в дилижанса, който щеше да ме отведе към неизвестните околности на Милкоут. А там ме чакаха нови задължения и нов живот.