Стивън Кинг
Играта на Джералд (36)

36

Това малко успокои съзнанието ми, но после си помислих: „Може да е клекнал отзад и огледалото да не го хваща.“ Така че успях някак да се обърна, макар да бях толкова отмаляла, че направо не можех да повярвам. Дори при най-лекото побутване на ръката си имах чувството, че някой я ръчка с нажежен ръжен. Отзад нямаше никой, разбира се, и аз се опитах да си кажа, че последния път когато го видях, той наистина е бил само сенки… сенки и моят пренатоварен мозък.

Но не можех да повярвам напълно, Рут — въпреки че слънцето изгряваше, а аз бях свободна от белезниците, вън от къщата, заключена отвътре в собствената си кола. Хрумна ми, че щом не е на задната седалка, значи е в багажника, а ако не е в багажника, сигурно клечи зад колата. С други думи, реших, че той е още при мен, и оттогава той непрекъснато беше при мен. Точно, това имам нужда да те накарам да разбереш — ти или някой друг, точно това наистина имам нужда да кажа. Оттогава той непрекъснато е при мен. Дори когато рационалното ми съзнание реши, че сигурно винаги е бил само сенки и лунна светлина, той беше при мен. Или може би трябва да кажа то беше при мен. Докато слънцето грее, моят посетител беше „белоликият мъж“, нали разбираш, но след залез той ставаше „белоликото нещо“. Така или иначе, независимо дали беше той или то, накрая рационалното ми съзнание успя да се откаже от него, но открих, че това съвсем не е достатъчно. Защото изскърца ли дъска нощем в къщата, аз разбирам, че то се е върнало, заиграе ли някоя странна сянка по стената, аз разбирам, че то се е върнало, чуя ли непознати стъпки да се приближават по пътеката, аз разбирам, че то се е върнало — върнало се е да довърши работата си. То беше в мерцедеса, когато се събудих онази сутрин, и е тук в къщата ми на източната главна улица почти всяка нощ — може би се крие зад завесите или стои в дрешника с плетения сандък между краката си. Няма вълшебни колове, с които да пронизваме сърцата на истинските чудовища, и това е ужасно, Рут.

Джеси спря за известно време, колкото да изхвърли препълнения пепелник и да запали нова цигара. Направи го бавно и внимателно. Леко, но забележимо потрепване бе обхванало пръстите й, а тя не искаше да се изгори. Щом цигарата се запали, тя всмукна дълбоко от нея, изпусна дима, закрепи я на пепелника и се върна към компютъра.

Не зная какво щях да правя, ако акумулаторът на колата се бе изтощил — сигурно щях да седя там, додето мине някой, дори ако това би означавало да седя цял ден, — но той не бе изтощен и двигателят запали с първото завъртане на ключа. Върнах назад от дървото, в което се бях блъснала, и успях отново да насоча колата направо по алеята. Все така ми се искаше да погледна в огледалото за обратно виждане, но се страхувах да го направя. Страхувах се, че може да го видя. Не защото той беше там, разбираш ли — знаех, че не е, — а защото умът ми можеше да ме накара да го видя.

Накрая, точно когато стигнах до Бей Лейн, все пак погледнах нагоре. Не можах да устоя. Разбира се, в огледалото не се виждаше нищо друго освен задната седалка и това направи останалата част от пътуването ми малко по-лека. Стигнах до шосе 117, после до магазина на Дейкин — това е едно от онези места, в които местните висят, когато нямат достатъчно пари, за да отидат до Рейнджли или до някой бар в Мотън. Обикновено седят на тезгяха, ядат понички и си разменят лъжи за това какво са правили в събота вечер. Спрях зад колонките и просто поседях в колата около пет минути — гледах как дърварите, пазачите и онези от енергийната компания влизат и излизат. Не можех да повярвам, че са истински — голяма смехория, нали? Продължавах да си мисля, че са призраци, че скоро очите ми ще привикнат към дневната светлина и ще мога да виждам през телата им. Отново бях ожадняла и щом някой излезеше с една от онези бели кафени чашки „Стирофоум“, ожаднявах още повече, но все не можех да се насиля да изляза от колата… да изляза сред призраците, така да се каже.

Сигурно накрая щях да го направя, но преди да успея да събера достатъчно кураж за нещо повече от това да вдигна ръчката на главната ключалка, до мен спря и паркира Джими Егърт. Джими е пенсиониран счетоводител от Бостън, който живее целогодишно на езерото, откакто жена му почина през осемдесет и седма или осемдесет и осма. Той слезе от очуканата си кола, погледна ме, позна ме и понечи да се усмихне. След това изразът му се промени — отначало в загриженост, после в ужас. Приближи се до мерцедеса, наведе се да погледне през прозореца и толкова се изуми, че всички бръчки по лицето му се изгладиха. Спомням си това съвсем ясно: как изумлението подмлади Джими Егърт.

Видях устата му да оформя думите: „Джеси, добре ли си?“ и поисках да отворя вратата, но внезапно усетих, че нямам смелост да го сторя. В главата ми се роди следната смахната мисъл: че онова нещо, което наричах космическия каубой, е било и в къщата на Джими, само че той не е имал моя късмет. То го е убило, отрязало е лицето му и си го е нахлузило като маска за празника Вси светии. Знаех, че мисълта е смахната, но това не ми помагаше много, защото другото не ми излизаше от главата. Нито пък можех да се насиля и да отворя шибаната врата.

Не зная колко зле съм изглеждала онази сутрин и не искам да зная, но сигурно съм била зле, защото след малко Джими Егърт престана да изглежда изумен. Вече изглеждаше достатъчно изплашен, че да побегне, и достатъчно отвратен, че да повърне. Но не направи нито едното, нито другото, Бог да го благослови.

Вместо това отвори вратата и ме попита какво се е случило, дали е било катастрофа или някой ме е наранил.

Трябваше само да погледна надолу, за да разбера какво му е опарило задника. Изглежда, в един момент раната на китката ми отново се бе отворила, защото дамската превръзка, с която я бях омотала, направо бе прогизнала. Предницата на полата ми също тънеше в кръв, сякаш прекарвах най-страшния цикъл на света. Седях в кръв, по волана имаше кръв, по конзолата също, по лоста… дори предното стъкло бе оплескано. Повечето бе засъхнала и придобила онзи ужасен кафяв цвят — на мен ми прилича на мляко с шоколад, — но една част бе още червена и мокра. Докато не видиш подобно нещо, Рут, просто не можеш да си представиш колко много кръв има всъщност в човека. Нищо чудно, че Джими се шашна.

Опитах се да изляза — май исках да му покажа, че мога да го направя със собствени сили, за да го успокоя, — но ударих дясната си ръка във волана и всичко стана бяло и сиво. Не припаднах съвсем, но като че ли някой отряза и последния сноп жици между ръката и тялото ми. Усетих, че политам напред, и помня, че си помислих как за завършек на приключението ще избия почти всичките си зъби върху асфалта… при това след като едва миналата година съм похарчила цяло състояние, за да облека предните. После Джими ме хвана… направо за циците всъщност. Чух го как крещи към магазина: „Хей! Хей! Елате помогнете де!“ — а гласът му беше толкова старчески висок и писклив, че ме напуши смях… само че бях твърде изтощена, за да се засмея. Положих буза върху ризата му и се задъхах. Чувствувах, че сърцето ми бие учестено, но всъщност сякаш биеше едва-едва, като че нямаше какво да изтласква. Все пак денят започна да си възвръща някаква светлина и цвят и аз видях как пет-шест мъже идват да видят какво става. Единият бе Лони Дейкин. Ядеше кифла и беше облечен в розова памучна фланела с надпис ТУК НЯМАМЕ МЕСТЕН ПИЯНИЦА, ПРОСТО ВСИЧКИ СЕ РЕДУВАМЕ. Не е ли смешно какви неща си спомня човек, когато се готви да умира?

— Кой ти направи това, Джеси? — попита Джими. Понечих да му отговоря, но не можах да изрека нито дума. Което вероятно е все същото, като се има предвид какво се опитвах да кажа. Струва ми се, че исках да кажа: „Баща ми“.

Джеси угаси цигарата си, после сведе поглед към най-горната вестникарска снимка. Тясното налудничаво лице на Реймънд Андрю Джубърт се вторачи прехласнато насреща й… точно както той се бе вторачил в нея от ъгъла на спалнята през първата нощ и от кабинета на мъртвия й съпруг през втората. Почти пет минути минаха в това мълчаливо съзерцание. Сетне, с изражението на човек, който се сепва от кратка дрямка, Джеси запали нова цигара и отново се върна на писмото си. Напомнителят сега обявяваше, че се намира на страница седем. Тя се протегна, вслуша се в тихите пукащи звуци на гръбнака си, после отново пое леко по клавишите. Маркерът възобнови своя танц.

След двадесет минути — двадесет минути, през които открих колко мили, загрижени и забавно смахнати могат да бъдат мъжете (Лони Дейкин ме попита дали не искам малко мидол) — вече бях в линейка на „Бърза помощ“ и пътувах към болницата „Нортърн Къмбърланд“ с мигаща лампа и виеща сирена. Час по-късно лежах в болнично легло, наблюдавах как през една тръбичка в ръката ми тече кръв и слушах някакъв кънтри тъпанар да пее колко труден е станал животът му, откак любимата му го напуснала, а камионетката му се повредила.

Това е доста добър завършек за Първа част от моята история, Рут — можеш да я наречеш „Смелата женичка минава по леда“ или „Как се измъкнах от белезниците и се добрах до спасението“. Има още две части, които наричам „Последиците“ и „Гвоздеят“. Ще премина бегло през „Последиците“ — отчасти защото тя е наистина интересна само ако в момента търпиш присаждане на кожа и съответните болки, но главно защото искам да стигна до „Гвоздея“, преди да се уморя и да ми се завие свят от компютъра, така че да не мога да го разкажа — а имам нужда да го разкажа. Пък и ти всъщност заслужаваш да ти се разкаже. Тази идея ми хрумна току-що и тя е самата гологъза истина, както казвахме някога. В крайна сметка, ако не беше „Гвоздеят“, сигурно въобще не бих седнала да ти пиша.

Преди да стигна до него обаче, трябва да ти разкажа още малко за Брандън Милърън, който за мен всъщност олицетворява този период на „Последиците“. Възстановяването ми бе още в първата, истински грозната си фаза и точно тогава се появи Брандън и, кажи-речи, ме осинови. Иска ми се да го нарека мил човек, защото той бе винаги насреща по време на един от най-кошмарните периоди от живота ми, но всъщност не в това е ролята му — ролята му е в това да ми помага да издържа, да поддържа яснотата по всички флангове и да се грижи всички лампички да са наред. Но и това не е точно — той е много повече от това и е много по-добър, — но времето напредва и трябва да продължавам. Достатъчно е да кажа, че за човек, чиято работа беше да брани интересите на една консервативна адвокатска фирма в зародиша на една потенциално гадна ситуация, в която е замесен един от старшите съдружници, Брандън отдели доста време, за да ми държи ръката и да ми дава кураж. Освен това никога не ми се е карал, че му рева по реверите на изтупаните костюми. Ако това беше всичко, сигурно не бих продължавала да пиша за него, но има и още нещо. Нещо, което той направи за мен едва вчера. Не се отчайвай, бебче — ще стигнем и дотам.

Джералд работи заедно с Брандън доста време през последните четиринадесет месеца от живота си — по някакво дело, в което бе замесена една от най-големите вериги супермаркети тук при нас. Те спечелиха каквото трябваше да спечелят и, което е по-важно за искрено твоята — установиха добри взаимоотношения. Предполагам, че когато старите пушки начело на фирмата махнат името на Джералд от бланките, мястото му ще заеме името на Брандън. Междувпрочем Брандън е идеалният човек за тази служба, която при първата си среща с мен в болницата самият той нарече контрол върху щетите.

Има нещо наистина мило в него — да, наистина — и се държа честно с мен от самото начало, но, разбира се, все пак си имаше и своя програма. Повярвай ми, мила, когато ти казвам, че в това отношение нищо не ми е убягнало: в края на краищата бях омъжена за адвокат почти две десетилетия и зная колко яростно разпределят адвокатите различните аспекти от живота и личността си. Предполагам, че именно това им позволява да оцеляват без прекалено много сривове, но същото нещо прави немалко от тях безкрайно противни.

Брандън никога не е бил противен, но той имаше мисия: да държи под похлупак всяко лошо нещо, което може да се разчуе за фирмата. Това означаваше да държи под похлупак и всяко лошо нещо, което може да се разчуе за Джералд или за мен, разбира се. Това е такъв вид работа, в която човек може да се издъни още при първата вълна от лош късмет, но въпреки това Брандън я пое като едното нищо… и което още повече му прави чест, нито веднъж не се опита да ми каже, че я е поел от уважение към паметта на Джералд. Пое я защото тя представляваше за него това, което самият Джералд наричаше ковачница за кариерата — онзи вид работа, който може да отвори бърза пряка пътечка към следващия ешелон, стига да излезе на добър край. За Брандън тя излиза на добър край и това ме радва. Той прояви огромно внимание и съчувствие към мен, което сигурно е достатъчен повод да се радвам за него, но съществуват и още два повода. Той никога не изпадаше в истерия, когато му казвах, че някой от пресата се е обадил или е наминал, и никога не се държа към мен така, сякаш съм само част от бизнеса — само това и нищо друго. Искаш ли да знаеш какво мисля всъщност, Рут? Въпреки че съм със седем години по-възрастна от мъжа, за когото ти говоря, и все още изглеждам съсипана, саката и обезобразена, струва ми се, че Брандън Милърън може мъничко да се е влюбил в мен… или в героичната женичка, която вижда във въображението си, щом ме погледне. Не мисля, че за него това има нещо общо със секса (във всеки случай засега не — с моите четиридесет и осем килограма все още доста приличам на оскубано пиле, окачено на витрината на месарски магазин) и това ме устройва: ще бъда напълно щастлива, ако никога повече не легна с мъж. Все пак ще те излъжа, ако кажа, че не ми харесва да виждам този поглед в очите му — този, който казва, че сега съм част от програмата му — аз, Джеси Анджела Мъхаут Бърлингейм, за разлика от неодушевената буца, която шефовете му вероятно наричат Онази Злощастна История Бърлингейм. Не зная дали мястото ми в програмата на Брандън е преди фирмата или след нея, или точно до нея, нито пък ме интересува. Достатъчно ми е да зная, че съм вътре в нея и че съм нещо повече от…

Тук Джеси спря и се замисли, почуквайки с левия показалец по зъбите си. Дръпна дълбоко от поредната цигара, после продължи.

…от благотворителен страничен ефект.

По време на полицейските разпити Брандън стоеше винаги до мен с включено касетофонче Всеки път той учтиво, но неумолимо обръщаше внимание на всички присъствуващи — включително на стенографите и медицинските сестри, — че ако някой разгласи общопризнатите за сензационни детайли по случая, ще се изправи пред всички гадни последици, които може да измисли една голяма новоанглийска адвокатска фирма с изключително консервативни разбирания за морала. Сигурно е бил толкова убедителен за тях, колкото и за мен, защото никой от посветените не проговори пред пресата.

Най-лошите разпити бяха по време на трите дни, които прекарах в интензивното отделение на „Нортърн Къмбърланд“ — предимно в смучене на кръв, вода и електролити през пластмасови тръбички. Полицейските доклади, които излизаха от тези сеанси, бяха толкова странни, че когато се появяваха по вестниците, изглеждаха почти правдоподобни. Приличаха на смахнатите истории, дето ги пускат от време на време — онези в стил „мъж заръфал куче“. Само дето тази всъщност беше „куче заръфало мъж“… и жена също, що се отнася до тази версия. Искаш ли да чуеш какво отиде в папките? Добре, ето го:

Ние решаваме да прекараме деня на вилата си в западен Мейн. След едно сексуално преживяване, което е две трети свада и една трета секс, влизаме да се изкъпем заедно. Джералд излиза от банята, докато аз си мия косата. Оплаква се от газове, вероятно от сандвичите, които сме яли на път от Портланд, и ме пита дали в къщата има лекарства за стомах. Казвам, че не зная, но ако има, трябва да са на шкафа или на рафта. След три-четири минути, докато си плакна косата, чувам някакъв вик. Този вик явно възвестява началото на мощна сърдечна атака. Последван е от тежко тупване — звук от тяло, което пада на пода. Изскачам от душа и когато изтичвам в спалнята, краката ми се подхлъзват. Падам в нокаут и си удрям главата в ръба на шкафа.

Според тази версия, скалъпена от господин Милърън и госпожа Бърлингейм — и подкрепена възторжено от полицията, бих могла да прибавя, — аз се връщам частично в съзнание няколко пъти, но всеки път отново припадам. Когато стигам до последния път, кучето се е уморило от Джералд и си похапва от мен. Качвам се на леглото (според нашата история двамата с Джералд сме го намерили на това място — може би преместено от работниците, които са идвали да лъскат пода — и сме били толкова възбудени, че не сме си направили труда да го върнем на мястото му) и отпъждам кучето, като мятам по него водната чаша на Джералд и пепелника от братството. После отново припадам и прекарвам следващите няколко часа в безсъзнание, а кръвта ми облива цялото легло. По-късно отново се събуждам, добирам се до колата и накрая стигам до спасението… впрочем след още един припадък. При сблъсъка с крайпътното дърво.

Веднъж попитах Брандън как е убедил полицията да приеме тази безсмислица. Той ми отговори: „Това разследване е на щатската полиция, Джеси, а ние — става въпрос за фирмата — имаме доста приятели там. Викам на помощ всички необходими любезности, но истината е, че не стана нужда да се престаравам. Ченгетата също са човешки същества, знаеш ли. Веднага щом са видели белезниците да висят от креватните стълбове, тези момчета съвсем ясно са разбрали какво се е случило. Не за първи път виждат белезници след като на някой му е изгърмял карбураторът, повярвай ми. Сред тези полицаи — щатски или местни — нямаше нито един, който би искал да види как ти и мъжът ти се превръщате в мръсна шега заради нещо, което всъщност не е нищо повече от една гротескна злополука.“

Отначало дори на Брандън не казвах за мъжа, който си мислех, че съм видяла, нито за стъпката, нито за обицата, нито за нещо друго. Чаках, разбираш ли — предполагам, че съм следяла накъде ще задуха вятърът.

Джеси погледна последното, поклати глава и отново започна да печати.

Не, глупости. Чаках някое ченге да влезе с едно найлоново пликче за веществени доказателства, да ми го подаде и да ме помоли да идентифицирам халките — за пръсти, не за уши, — които са вътре. „Почти сме сигурни, че са ваши, — щеше да каже той, — защото от вътрешните им страни са гравирани вашите инициали и тези на съпруга ви, а освен това ги намерихме на пода в неговия кабинет.“

Продължавах да очаквам това, защото ако ми покажеха пръстените, щях със сигурност да зная, че Среднощният Ухажор на малката женичка е бил само плод на моето въображение. Чаках и чаках, но това не ставаше. Накрая, точно преди първата операция на ръката ми, разказах на Брандън как ми е хрумнала идеята, че не съм била сама в къщата, поне не през цялото време. Казах му, че може да е било само фантазия, това наистина беше възможно, но че тогава всичко е изглеждало много реално. Не казах нищо за собствените ми липсващи пръстени, но говорих много за стъпката и бисерната обица. Май би било честно да кажа. че за обицата направо се разбъбрих, и струва ми се зная защо: тя трябваше да олицетворява всичко, за което не смеех да говоря дори с Брандън. Разбираш ли? И докато му разказвах всичко това, аз непрекъснато повтарях неща като „После ми се стори, че видях“ или пък „Бях почти сигурна, че“. Трябваше да му кажа, трябваше да кажа на някого, защото страхът ме разяждаше като киселина, но се опитах всячески да му покажа, че не смесвам субективните усещания с обективната действителност. Преди всичко се опитвах да не му позволя да разбере колко бях уплашена все още. Защото не исках да ме помисли за луда. Не ми пукаше, ако ме сметнеше за малко истерична — такава цена бях готова да платя, само и само да не попадна в плен на още една гадна тайна, подобна на тайната за това, което ми направи баща ми в деня на затъмнението, — но за нищо на света не исках да ме помисли за луда. Не исках дори да допуска тази възможност.

Брандън взе ръката ми, потупа я и ми каза, че може да разбере подобна мисъл — при такива обстоятелства сигурно било нормално. Но най-важно било да запомня, че това не е по-реално от душа, който сме взели с Джералд след нашата малко грубичка гимнастика върху леглото. Полицаите обиколили къщата и ако в нея бил влизал някой, те почти със сигурност щели да намерят някакви следи от присъствието му. Това ставало още по-вероятно, като се вземел предвид фактът, че къщата съвсем наскоро е била подложена на голямо есенно чистене.

„Може наистина да са намерили следи от него — казах аз. — Може някое ченге да е пъхнало обицата в собствения си джоб.“

„Без съмнение по света има достатъчно лекопръсти ченгета — отвърна той, — но ми е трудно да повярвам, че дори някой глупак ще си рискува кариерата за единична обица. По-лесно бих приел, че онзи, дето мислиш, че е влизал в къщата, след това се е върнал да си я прибере.“

„Да! — рекох аз. — Това е възможно, нали?“

Той понечи да поклати глава, после вместо това вдигна рамене.

„Всичко е възможно, а това включва както алчността, така и човешките грешки от страна на следователите, но…“ Той спря и ме погледна с едно изражение, което аз наричам Брандън Строг Но Справедлив. Голяма част от размислите ти се основават на идеята, че тези ченгета са минали през къщата като лисицата с опашката и с това са приключили. „Не е било така. Ако вътре е имало трети участник, по-вероятно е полицаите да са намерили следи от него. А ако бяха намерили следи от трети участник, аз щях да знам.“

„Защо?“ — попитах аз.

„Защото подобно нещо можеше да те постави в много неприятна ситуация — ситуация, в която полицаите престават да бъдат добри момчета и започват да ти четат правата.“

„Не разбирам за какво говориш“ — казах аз, но вече започвах да разбирам, Рут, наистина. Джералд беше откачен на тема застраховки и вече бях информирана от агентите на три различни застрахователни компании, че ще прекарам периода на официалния си траур — и още не малко години — в доста удобни условия.

„Джон Харълсън в Огъста направи много цялостна, много внимателна аутопсия на съпруга ти — рече Брандън. — Според неговия доклад Джералд е починал от това, което медицинските експерти наричат «чист инфаркт», тоест неусложнен от хранително отравяне, прекомерно напрягане или тежка физическа травма. — Той очевидно имаше намерение да продължи — намираше се в онова настроение, което аз наричам Брандън Поучителен, — но видя върху лицето ми нещо, което го възпря. — Джеси, какво има?“

„Нищо“ — отвърнах аз.

„Има нещо — изглеждаш ужасно. Спазъм ли получи?“

Докато успея да го убедя, че ми няма нищо, наистина почти се съвзех. Предполагам, че се досещаш за какво мислех Рут, тъй като вече го споменах в писмото — двойния ритник, с който отблъснах Джералд, когато той не пожела да направи каквото трябва и да ме пусне. Един в корема, един право в семейните бижута. Мислех си какъв късмет беше, дето им казах, че сексът е бил грубичък — това обясняваше белезите. Сигурно все пак са били леки, защото инфарктът последва ритниците незабавно и е спрял процеса на посиняване почти преди той да започне.

Това, разбира се, навежда на друг въпрос — дали аз съм причинила инфаркта му, като съм го изритала? Никоя от медицинските книги, които прегледах, не отговаря еднозначно на този въпрос, но нека да не се залъгваме: сигурно съм му помогнала. Все пак отказвам да опера целия пешкир. Той беше с наднормено тегло, пиеше прекалено много и пушеше като комин. Инфарктът наближаваше: ако не беше станал в този ден, щеше да стане следващата седмица или следващия месец. Дяволът си избира моментите според всеки от нас. Рут. Аз вярвам в това. Ако ти не вярваш, най-сърдечно ти препоръчвам да го запомниш, и то добре. Аз обаче мисля, че съм си спечелила правото да вярвам в каквото желая да вярвам, поне по този въпрос. Особено по този въпрос.

„Ако съм имала вид на човек, който е глътнал кръгла дръжка на врата — казах на Брандън, — това е защото се опитвам да свикна с мисълта, че някои ме смятат за убийца на Джералд заради застраховката му «живот».“

Той пак поклати глава, като през цялото време ме гледаше най-сериозно. „Те въобще не мислят така. Харълсън казва, че Джералд е получил инфаркт, евентуално ускорен от сексуална възбуда, а щатската полиция приема това, защото Джон Харълсън е, кажи-речи, най-добрият в занаята. Най-много да има няколко циници, които да смятат, че си се направила на Саломе и си го довела дотам умишлено.“

„А ти?“ — попитах аз.

Мислех си, че може да го шокирам с такава директност, и част от мен любопитствуваше как би изглеждал един шокиран Брандън Милърън, но трябваше да помисля повече. Той само се усмихна. „Дали мисля, че би имала достатъчно въображение, за да усетиш шанса да гръмнеш термостата на Джералд, но не би имала достатъчно, че да видиш как в резултат на това самата ти може да свършиш в белезниците? Не. Независимо колко струва мнението ми, Джес, аз мисля, че нещата са станали точно така, както ми каза. Мога ли да бъда искрен?“

„Не искам нищо друго“ — отвърнах му аз.

„Добре. Аз работех заедно с Джералд и се разбирах с него, но във фирмата имаше доста хора, с които не беше така. Той беше най-големият световен перко на тема контрол. Никак не ме изненадва, че идеята да прави секс с прикована към леглото жена е изгърмяла всичките му бушони.“

Когато каза това, аз го стрелнах с поглед. Беше вечер, светеше само лампата над главата ми и от раменете нагоре го покриваше сянка, но аз съм почти сигурна, че Младата адвокатска акула на града Брандън Милърън се беше изчервил.

„Ако съм те обидил, съжалявам“ — рече той с неочаквано скован глас.

Едва не се разсмях. Щеше да прозвучи неучтиво, но в този момент той говореше като осемнадесетгодишен хлапак, току-що излязъл от гимназията. „Не си ме обидил, Брандън“ — рекох.

„Добре. Това ме успокоява. Но все пак в работата на полицията влиза най-малкото да си попрехвърли възможността за някаква измама — те трябва да обмислят възможността да си отишла малко по-далеч от простата надежда съпругът ти да има това, което в занаята наричат «мазолеста коронарна».“

„Нямах никаква представа, че има проблеми със сърцето! — казах аз. — Явно и застрахователните компании не са имали. Ако знаеха, никога нямаше да подпишат, не е ли така?“

„Застрахователните компании ще застраховат всеки, който е готов да плати достатъчно — рече той, — а застрахователните агенти на Джералд не са го виждали как пуши цигарите една след друга и как обръща чашите на екс. Ти си го виждала. Като оставим настрана всички възражения, ти би трябвало да си знаела, че инфарктът му само търси къде да се случи. Ченгетата също знаят това. Така че те казват: «Да предположим, че тя си е поканила приятел на вилата, без да казва на съпруга си? И да предположим, че този приятел просто изскача от дрешника и изкрещява „буху-буху“ в най-подходящия за нея и най-неподходящия за нейния старец момент?» Ако ченгетата имаха и най-дребната улика за нещо подобно, ти щеше да си доста затънала, Джеси. Защото в някои подбрани моменти един бодър вик «буху-буху» може да се разгледа като акт на чистопробно убийство, фактът, че си прекарала два дни в белезници и е трябвало наполовина да се одереш, за да излезеш от тях, силно противоречи на възможността за съучастник, но в определен смисъл самото присъствие на белезниците прави възможността за съучастник наглед правдоподобна за… ами за определен тип полицейско мислене, да кажем.“

Аз го зяпнах смаяна. Чувствувах се като жена, която току-що е разбрала, че танцува кадрил на ръба на бездънна пропаст. Загледана в сенчестите равнини и извивки на лицето му над светлия кръг от нощната лампа, до този миг аз на няколко пъти си бях помисляла за възможността полицията да ме смята за убийца на Джералд, но то ми изглеждаше само зловеща шега. Слава Богу, че никога не се пошегувах с това пред ченгетата, Рут!

Брандън каза: „Разбираш ли защо сигурно е по-разумно да не се споменава тази идея за натрапник в къщата?“

„Да — отвърнах аз. — По-добре да не разлайваме кучетата, нали?“

Щом казах това, веднага в ума ми изплува картината с онова проклето псе, което влачи Джералд по пода, захапало ръката му — виждах парчето кожа, което се бе отпрало и висеше от муцуната на животното. Открили клетото проклето същество след няколко дена, между другото — било си направило малко леговище под навеса за лодката на семейство Лаглън, на около седемстотин метра нагоре по брега. Имало си там доста голямо парче от Джералд, тъй че трябва да се е върнало поне още един път след като го подгоних с фаровете и клаксона на мерцедеса. Застреляли го. Имало бронзова каишка — жалкото е, че не била от стандартните, по които служителите от „Контрол върху животните“ могат да стигнат до притежателя и да му разгонят фамилията — с името Принц върху нея. Принц, представяш ли си? Когато полицаят Тигърдън дойде да ми каже, че са го убили, бях доволна. Не го обвинявах за това, което направи — то не беше в много по-добро положение от самата мен, Рут, — но тогава бях доволна и сега съм доволна.

Всичко това няма нищо общо с въпроса обаче — разказвах ти за моя разговор с Брандън след като му казах, че в къщата може да е имало непознат. Той се съгласи, при това доста натъртено, че наистина ще е по-добре да не разлайваме кучетата. Реших, че мога да се примиря с това — изпитах огромно облекчение като разказах поне на един човек, — но още не бях напълно готова да се откажа.

„Телефонът ме убеди — казах. — Когато се измъкнах от белезниците и го пробвах, беше мъртъв като Ейб Линкълн. Щом осъзнах това, изведнъж се убедих, че съм права — наистина бе идвал някой и в определен момент бе прерязал телефонната жица между къщата и пътя. Именно това ме накара да си вдигна задника и да се завлека до мерцедеса. Човек не знае какво значи страх, Брандън, докато в един миг не разбере, че е възможно да се намира насред гората с неканен гост.“

Той се усмихваше, но се боя, че този път усмивката му не бе особено пленителна. Беше онази усмивка, която като че ли винаги се изписва върху лицата на мъжете, когато те си мислят колко са глупави жените и как наистина трябва да им се забрани със закон да ходят без придружители. „Стигнала си до извода, че жицата е прерязана, след като си проверила без успех само единия телефон — този в спалнята. Нали така?“

Не се беше случило точно така и не си бях помислила точно това, но кимнах — отчасти защото изглеждаше по-лесно, но главно защото няма особен смисъл да говориш с мъж, на чието лице е изписано това изражение. То казва: „Жени! Не мож живя с тях, не мож ги застреля!“ Ако не си се променила напълно, Рут, сигурна съм, че знаеш за какво говоря и сто на сто ще ме разбереш, като ти кажа, че всичко, което желаех за момента, беше целият този разговор да приключи.

„Бил е изключен, това е — рече Брандън. Вече звучеше като господин Роджърс^[1], който обяснява как понякога наистина изглежда, че под леглото има чудовище — разбира се, — но всъщност няма. — Джералд е извадил щепсела от контакта. Сигурно не е искал обажданията от офиса да прекъсват свободния му следобед — още по-малко интимните му фантазии. Изключил е и онзи в антрето, но този в кухнята е бил включен и си е работил прекрасно. Всичко това знам от полицейските доклади.“

Тогава ми просветна, Рут. Изведнъж разбрах, че всички те — всички мъже, които разследваха какво се е случило на езерото — си имат свое мнение за това как съм се справила с положението и защо съм вършила нещата, които съм вършила. Повечето от тях работеха в моя полза и това определено опростяваше ситуацията, но все пак имаше нещо едновременно вбесяващо и малко злокобно в прозрението, че те са извлекли повечето от заключенията си не от това, което бях казала или от доказателствата, които бяха открили в къщата, а единствено от факта, че аз съм жена, а от жените се очаква да действуват по определени предвидими начини.

Като погледнеш нещата от тази страна, виждаш, че няма никаква разлика между Брандън Милърън в изтупаните му официални костюми и стария полицай Тигърдън в джинсите с провиснало дъно и червените му пожарникарски тиранти. Мъжете все още мислят за нас същите неща, които винаги са мислели, Рут — сигурна съм в това. Много от тях са се научили да изричат каквото трябва и когато трябва, но както казваше майка ми, „дори канибал може да се научи да рецитира Символа на вярата“. И знаеш ли какво? Брандън Милърън ми се възхищава, възхищава се на това как съм се справила след като Джералд е паднал мъртъв. Да, наистина. Виждала съм това върху лицето му не един и два пъти и ако се отбие тази вечер, както прави обикновено, убедена съм. че ще го видя пак. Брандън мисли, че съм се справила адски добре, адски смело… като за жена. Всъщност смятам, че до момента, в който проведохме първия си разговор за моя хипотетичен посетител, той някак бе решил, че съм постъпвала така, както той би постъпвал в подобна ситуация… тоест ако е трябвало да върши работата си с висока температура. Според мен повечето мъже вярват, че така мислят повечето жени: като адвокати с малария. Това определено би обяснило доста от нашите постъпки, нали?

Говоря за снизхождението — един елемент от взаимоотношенията мъже-жени, — но говоря и за нещо адски много по-важно и адски много по-страшно от това. Той не разбираше, това е, и то няма нищо общо с разликата между половете — то е проклятието на човешкото битие и най-сигурното доказателство, че всъщност всеки от нас е сам. В тази къща се случиха ужасни неща, Рут, доскоро аз самата не разбирах колко ужасни са били всъщност, а той изобщо не разбираше. Разказах му тези неща, за да не може ужасът да ме изяде жива. а той кимна, усмихна се, прояви съчувствие и в крайна сметка сигурно ми помогна с нещо, но той е най-добрият от всички, а всъщност така и не успя да се доближи и на километър до истината… до това как ужасът сякаш непрестанно растеше, докато накрая се превърна в тази огромна черна призрачна къща вътре в главата ми. И тя още е там, стои със зейнала врата и ме кани да се върна когато пожелая, а аз никога не желая, но понякога откривам, че въпреки това се връщам, и в мига, в който пристъпя вътре, вратата се затръшва зад гърба ми и се заключва.

Е, както и да е. Сигурно трябваше да почувствувам облекчение от това, че моята интуиция по отношение на телефона ме е излъгала, но не се получи. Защото една част от ума ми вярваше — и все още вярва, — че дори да бях пропълзяла зад стола и да бях включила телефона, той пак нямаше да работи, че може този в кухнята по-късно да е проработил, но тогава сто процента не е работил, че трябваше или да избягам колкото се може по-далеч от къщата с мерцедеса, или да умра в лапите на онова същество. Брандън се приведе напред, додето лампата над леглото не освети цялото му лице, после каза: „В къщата не е имало човек, Джеси, и най-добре би било да забравиш тази мисъл.“

Тогава за малко да му кажа за липсващите ми пръстени, но бях уморена, имах и силни болки, тъй че накрая си замълчах. След като си тръгна, дълго време лежах будна — тази нощ дори болкоуспокояващото не успя да ме приспи. На следващия ден ми предстоеше операция за присаждане на кожа и аз мислех за нея, но сигурно не толкова, колкото човек би предположил. Мислех си най-вече за пръстените и за калната стъпка, която никой освен мен не бе видял, мислех си също дали пък той — то — не се е върнал да си заличи следите. А точно преди най-сетне да заспя, реших, че не е имало никаква стъпка и никаква обица. Че някое ченге е зърнало пръстените ми на пода до библиотеката в кабинета и просто си ги е прибрало. Сигурно вече стоят на витрината на някоя заложна къща в Люистън, така си помислих. Тази мисъл вероятно трябваше да ме разгневи, но това не стана. От нея се почувствувах така, както се почувствувах при събуждането си зад волана на мерцедеса онази сутрин — изпълнена с невероятно усещане за покой и удовлетворение. Никакъв, никакъв, никакъв непознат, никъде. Само едно лекопръсто ченге, което поглежда през рамо да види дали теренът е чист, а после хоп пръстените в джоба. Що се отнася до самите халки, не ми пукаше какво е станало с тях, и сега също не ми пука. През последните няколко месеца все повече се убеждавам, че мъжете ни нахлузват халки на пръстите поради единствената причина, че законът вече забранява да ни ги провират през носовете. Е, няма значение — сутринта се превърна в следобед, следобедът бързо напредва, а сега не е времето да се разискват женски проблеми Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт.

Джеси се облегна назад и запали нова цигара със смътното съзнание, че върхът на езика й пари от тютюневата отрова, че главата й се цепи, а бъбреците й протестират срещу този маратон пред компютъра. Протестират бурно. Къщата бе мъртвешки притихнала — в онзи вид тишина, който можеше да означава единствено, че коравата дребна Мегън Ландис се е понесла към супермаркета и пункта за химическо чистене. Джеси се изуми от факта, че Меги е тръгнала, без да направи поне още един опит да я отдели от компютърния екран. После й хрумна друго — икономката сигурно бе разбрала, че усилието ще отиде на вятъра. Сигурно си е помислила така: „Най-добре да го изкара от организма си, каквото и да е това.“ А и в крайна сметка за нея това бе само работа. Последната мисъл леко жегна Джесиното сърце.

Горе изскърца дъска. Цигарата й спря на два сантиметра от устните.

„Върнал се е! — писна Благоверната. — Ох, Джеси, той се е върнал!“

Само че не беше. Погледът й се пренесе към тясното лице, което я наблюдаваше от купчинките печатарски точици, и тя си помисли: „Зная точно къде се намираш, изчадие такова! Нали?“

Наистина знаеше, но част от ума й продължи да настоява, че това все пак е той — не, не той, а то, нещото-космически каубой, нещото-призрак на любовта, завърнало се да довърши започнатото. То само бе чакало къщата да опустее и ако сега тя вдигнеше телефона от ъгъла на бюрото, щеше да види, че е мъртъв като камък, точно както всички телефони в крайезерната къща онази вечер.

„Твоят приятел Брандън може да се смее колкото си иска, но ние знаем истината, нали, Джеси?“

Тя внезапно протегна вярната си ръка, грабна телефона от вилката и го доближи до ухото си. Чу успокоителното жужене. Върна слушалката на място. В ъглите на устните й заигра загадъчна невесела усмивка.

„Да, зная точно къде си, гадино. Каквото и да мислят Благата и останалите дами в главата ми, Тиквичка и аз знаем, че си облечен в оранжев гащеризон и седиш в една килия на окръжния затвор — онази в далечния край на старото крило, каза Брандън, за да не би другите обитатели да те докопат и да ти разкажат играта още преди да са те завлекли пред съд от твои равни… ако същество като теб въобще има равни. Още не сме се отървали напълно от теб, но ще го направим, обещавам ти.“

Погледът й отново се върна към екрана. Беглата сънливост, предизвикана от съчетанието на хапчето със сандвича, отдавна се бе разсеяла, но въпреки това тя усети някаква всепроникваща немощ и пълна липса на вяра в способността си да довърши започнатото.

„Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт“ — така бе написала, но дали беше така? Можеше ли? Толкова бе уморена. Разбира се — та нали почти цял ден ръчкаше проклетия маркер напред по компютърния екран. На това му викаха да блъскаш стените с глава, а ако ги блъскаш твърде силно и твърде дълго, накрая ще си я счупиш. Сигурно би било е най-добре да се качи горе и да подремне. По-добре късно, отколкото никога и прочие помии. Можеше да запази това в паметта, да го извика утре сутринта и отново да се заеме с него…

Прекъсна я гласът на Тиквичка. Този глас вече се обажда ше съвсем рядко и когато го правеше, Джеси се вслушваше в него много внимателно.

„Ако решиш да спреш сега, Джеси, не си прави труда да запазваш написаното. Просто го изтрий. И двете знаем, че никога не ще се осмелиш отново да се срещнеш с Джубърт — не и по начина, по който човек среща нещата, за които пише. Понякога се иска здраво сърце, за да пишеш за нещо, нали? Да извадиш това нещо от дълбините на ума си и да го сложиш на екрана.“

— Да — промълви тя. — Здраво като камък. Може би още по-здраво.

Дръпна от цигарата си, после я смачка недопушена. Попрелисти за последен път изрезките и се взря през прозореца към улицата. Снегът отдавна бе спрял и слънцето грееше ярко, но това нямаше да продължи още дълго — февруарските дни в Мейн са неблагодарни скъпчии.

— Какво ше кажеш, Тиквишке? — попита Джеси празната стая. Говореше с надменния глас на Елизабет Тейлър, толкова харесван от нея в детството й — същият, който напълно подлудяваше майка й. — Продължаваме ли, сладурше?

Отговор не последва, но Джеси не се нуждаеше от отговор. Тя се приведе напред и за сетен път раздвижи маркера. И дълго време не спря, дори за да запали цигара.