Стивън Кинг
Играта на Джералд (15)

15

На двадесети юли хиляда деветстотин шестдесет и трета година тя се озова сама с баща си в Сънсет Трейлс по две причини. Едната послужи като прикритие за другата. Прикритието гласеше, че тя все още малко се страхува от госпожа Жилет, макар да бяха минали поне пет години (а може би по-скоро шест) от инцидента с бисквитата и плеснатата ръка. Истинската причина бе проста и ясна: тя искаше да бъде именно с татко си на такова извънредно събитие, каквото се случва веднъж в живота.

Майка й заподозря това и никак не й хареса да бъде водена за носа от съпруга си и десетгодишната си дъщеря, но на практика бе поставена пред fair accompli^[1]. Джеси най-напред бе отишла при татко си. До единадесетия й рожден ден оставаха още четири месеца, но това не означаваше, че е глупачка. Подозренията на Сали Мъхаут бяха основателни: Джеси бе провела съзнателна, внимателно обмислена кампания, която да й позволи да прекара деня на затъмнението с баща си. Много по-късно тя щеше да си мисли, че това е още една причина да си държи езика зад зъбите по отношение на случилото се в този ден; може би някои — майка й например — щяха да кажат, че няма право да се оплаква, че всъщност сама си го е просила.

В деня преди затъмнението Джеси намери баща си седнал на откритата веранда извън убежището си. Четеше евтино издание на „Профили на храбростта“, докато жена му, синът му и по-голямата му дъщеря се смееха и плуваха долу в езерото. Когато зае стола до него, той й се усмихна и тя също му отвърна с усмивка. Беше начервила устните си за този разговор — всъщност с „Ментичка Ам-Ам“, подарък от Мади за рождения й ден. Когато го пробва за първи път, Джеси не го хареса — сметна цвета му за бебешки, а вкусът му й напомняше паста за зъби, — но татко каза, че според него е чудесно, и това превърна червилото в най-ценния елемент от скромните й козметични запаси, нещо, което се къташе и използуваше само в специални случаи като този.

Той я изслуша внимателно и почтително, но не направи някакъв особен опит да прикрие блясъка на насмешливия скептицизъм в очите си. „Наистина ли искаш да кажеш, че все още се страхуваш от Адриан Жилет? — попита той, след като тя бе приключила с преразказа на често повтаряната история за това как госпожа Жилет я бе плеснала през ръката, когато тя бе посегнала за последната бисквита в чинията. — Това май стана още преди… не зная, но все още работех за «Дънинджър», така че трябва да е било преди петдесет и девета. И все още те е страх след толкова много години? Това си е чист фройдизъм, мила моя!“

„Амиии… такова… мъничко.“ Тя разшири очи, опитвайки се да му внуши идеята, че казва мъничко, но има предвид много. Всъщност не знаеше дали се страхува от старата Пуф-паф, или не, но със сигурност знаеше, че смята госпожа Жилет за досадна стара синьокоса вещица и че няма намерение да прекара в нейната компания единственото пълно слънчево затъмнение, което вероятно щеше да види през живота си, ако по някакъв начин може да извърти нещата така, че да го прекара заедно с татко си, към когото изпитваше такова обожание, че не можеше да го изрази с думи.

Тя премери скептицизма му и с облекчение заключи, че е дружелюбен, може би дори съзаклятнически. Усмихна се и прибави: „Но освен това искам да остана с теб.“ Той вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите й като френски кавалер. Този ден не се беше бръснал — често пропускаше по време на ваканцията — и от острото ожулване на бакенбардите му я полазиха приятни тръпки, от които ръцете и гърба й настръхнаха.

„Comme tu es doce — каза той. — Ma jolie mademoiselle. Je t’aime.“

Тя захихика, без да разбира тромавия му френски, но с внезапната увереност, че всичко ще се нареди точно така, както се е надявала.

„Ще бъде много весело — каза тя щастлива. — Само ние двамата. Мога да направя следобедна закуска и да я изядем тук, на верандата.“

Той се ухили. „Затъмнителни Сандвичи a deux^[2]?“

Тя се засмя, кимна и плесна с ръце от радост.

Тогава баща й каза нещо, което още тогава й се стори малко странно, защото той не беше от мъжете, дето много се интересуват от дрехи и мода: „Можеш да облечеш хубавата си нова рокличка с презрамките.“

„Разбира се, щом искаш“ — каза тя, макар че преди това бе смятала да помоли майка си, ако може, да смени рокличката. Тя наистина беше хубава — стига, разбира се, да не ви притесняват почти крещящо ярки червени и жълти райета, — но освен това беше прекалено къса и прекалено тясна. Майка й я бе купила от „Сиърс“, поръчвайки почти наслука само един номер по-голям от този, който Джеси бе носила предишната година. Както обикновено се случва, в много отношения тя бе расла малко по-бързо от предполагаемото. Все пак, щом татко я харесваше… и щом той щеше да се застъпи за нея по въпроса за затъмнението и да помогне на усилията й…

Той наистина се застъпи за нея и й помогна с Херкулесови усилия. Започна същата вечер, като след вечеря (и след две три чаши vin rouge^[3]) предложи на жена си да освободят Джеси от излета до върха на Маунт Вашингтон за наблюдение на затъмнението. Щяха да ходят повечето от съседите им; веднага след Деня на загиналите^[4] бяха започнали да се събират неофициално, за да обсъждат как и откъде да наблюдават наближващото слънчево явление (за Джеси тези сбирки приличаха на обикновени, с нищо незабележими летни коктейли), и дори си бяха измислили име — Слънцепоклонниците от Дарк Скор. Слънцепоклонниците бяха наели за случая един от училищните микробуси на областта и планираха да заминат за върха на най-високата планина в Ню Хампшир, снабдени с храна за из път, полароидни очила, специално конструирани рефлекторни кутии, камери със специални филтри… и шампанско, разбира се. Много, много шампанско. За Джесината майка и за по-голямата й сестра това, изглежда, беше самото олицетворение на леко, изискано веселие. Джеси го смяташе за същността на всичко досадно… при това, без да прибавя към уравнението присъствието на Пуф-паф.

На деветнадесети след вечеря тя излезе на верандата уж за да прочете двадесет-тридесет страници от книгата на господин Клайв Луис „Вън от мълчаливата планета“, преди слънцето да е залязло. Истинската й цел далеч не бе толкова интелектуална: тя искаше да чуе как баща й ще направи своя — техния — удар и безмълвно да го окуражава. Тя и Мади от години знаеха, че връзката между дневната и трапезарията в лятната им къща притежава особени акустични качества, вероятно дължащи се на високия силно скосен таван; Джеси смяташе, че дори Уил знае как звукът се пренася отвътре навън към верандата. Само родителите им сякаш не знаеха, че стаята все едно имаше подслушвателно устройство и че повечето от важните решения, които взимаха в тази стая, докато сърбаха коняка или кафето си след вечеря, ставаха известни (поне на дъщерите им) много преди заповедите да преминат от щабквартирата надолу по каналния ред.

Джеси забеляза, че държи романа на Луис наопаки, и бързо се постара да изглади ситуацията, преди Мади да мине случайно и да й се изкикоти без глас. Чувствуваше се малко виновна за това, което правеше — като се замисли човек, то бе много по-близко до подслушването, отколкото до окуражаването, — но не достатъчно виновна, че да престане. И всъщност все още смяташе, че се намира откъм добрата страна на една тънка нравствена линия. В края на краищата не се криеше в дрешника или нещо подобно, а седеше навън, на открито, изложена на ярката светлина на захождащото слънце. Седеше навън с книгата си и се чудеше дали на Марс стават слънчеви затъмнения и ако стават, дали там горе съществуват марсианци, които да ги наблюдават. Ако родителите й мислеха, че никой не може да чуе какво говорят само защото си седят на масата вътре, тя ли беше виновна за това? Трябваше ли да влезе и да им каже?

— Хиш не мииисля тъй, сладурше — прошепна Джеси със своя най-надменен глас, имитираш този на Елизабет Тейлър в „Котка върху горещ ламаринен покрив“, а после закри с шепи една голяма, глуповата усмивка. Освен това предполагаше, че поне засега е застрахована от намесата на по-голямата си сестра — чуваше как долу, в стаята за игра, Мади и Уил се препират дружески за някакви правила.

„Аз наистина не мисля, че нещо ще й стане, ако утре остане с мен тук, а ти?“ — питаше баща й със своя най-пленителен, благоразположен глас.

„Няма, разбира се, че няма — отвърна майка й, — но пък няма да умре и ако дойде някъде с нас това лято. Тя изцяло се е превърнала в татково момиченце.“

„Нали дойде с теб и Уил на куклен театър в Бетъл миналата седмица? Всъщност не ми ли каза, че е останала с Уил — и дори му е купила сладолед със собствени пари, — когато ти си отишла на онзи търг?“

„Това не беше никаква жертва за нашата Джеси“ — отвърна Сали почти мрачно.

„Какво искаш да кажеш?“

„Искам да кажа, че дойде на кукления театър, защото искаше, и че остана да се грижи за Уил, защото искаше.“ — Мрачният тон бе дал път на нещо по-познато: раздразнението. „Как можеш да разбереш какво искам да кажа? — питаше този тон. — Как въобще можеш да разбереш, когато си мъж?“

През последните няколко години Джеси чуваше този тон все по-често в гласа на майка си. Знаеше, че това отчасти е така, защото тя самата бе пораснала и започнала да чува и вижда повече, но почти не се съмняваше, че има и друга причина: просто майка й използуваше този тон по-често от преди. Джеси не можеше да разбере защо бащиният й вид логика винаги така влудява майка й.

„Това, че е направила нещо, защото го е искала, става изведнъж причина за притеснение, така ли? — питаше сега Том. — Може би дори неин минус? Какво ще правим, ако тя развие социално съзнание заедно със семейното съзнание, Сал? В изправителен дом ли ще я изпратим?“

„Не ми говори така снизходително, Том. Много добре знаеш какво искам да кажа.“

„Тц. Този път изгубих нишката, сладка моя. Предполага се, че това е нашата лятна ваканция, помниш ли? А аз винаги някак съм си мислел, че когато хората са във ваканция, те могат да правят каквото желаят и да бъдат с когото желаят. Всъщност си мислех, че именно в това е смисълът на една почивка.“

Джеси се усмихна, защото разбра, че всичко е приключило, оставаха само виковете. Когато следващия следобед затъмнението започнеше, тя щеше да е тук с татко си вместо на връх Маунт Вашингтон с Пуф-паф и останалите Слънцепоклонници от Дарк Скор. Баща й приличаше на някакъв световен шампион по шахмат, който е отпуснал една партия на талантливата аматьорка заради парите й, а сега я разбива.

„Ти също би могъл да дойдеш, Том — ако ти дойдеш, и Джеси ще дойде.“

Това беше коварно. Джеси притаи дъх.

„Не мога, скъпа — чакам Дейвид Адамс да ми се обади за книжата на фармацевтичното предприятие «Брукингс». Много е важно… и много рисковано. На този етап да се занимаваш с «Брукингс» е като да да боравиш с бомбени предпазители. Но нека да бъда откровен: дори да можех, не съм съвсем сигурен, че бих дошъл. Не съм луд по онази Жилет, но мога да намеря общ език с нея. Този задник, Слийфърт, обаче…“

„Шшт, Том!“

„Не се притеснявай — Мади и Уил са долу, а Джеси е отвън на верандата… не я ли виждаш?“

В този момент Джеси изведнъж се изпълни с увереност, че баща й знае точно каква е акустиката на връзката дневна-трапезария; той знаеше, че дъщеря му чува всяка дума от това обсъждане. Искаше тя да чуе всяка дума. Леки топли тръпки плъпнаха нагоре по гърба и надолу по краката й.

„Трябваше да се досетя, че работата е в Дик Слийфърт! — Гласът на майка й звучеше хем сърдито, хем развеселено — съчетание, от което на Джеси й се завиваше свят. Струваше й се, че само възрастните могат да комбинират емоции но толкова много смахнати начини — ако чувствата бяха храна, чувствата на възрастните щяха да се нещо като пържола с шоколадов сос, картофено пюре с ананас, кейк, поръсен с лют пипер вместо с пудра захар. Джеси си помисли, че да бъдеш възрастен прилича повече на наказание, отколкото на награда. — Това наистина е влудяващо, Том — човекът ме закачи преди шест години. Беше пиян. По това време той беше непрекъснато пиян, но изкупи деянието си. Поли Бъргърън ми каза, че посещавал дружеството на анонимните алкохолици и…“

„Браво на него — каза сухо баща й. — Ще му изпратим ли поздравителна картичка или значка за високи заслуги, Сали?“

„Не се надувай. За малко да счупиш носа на човека…“

„Да, наистина. Когато човек си влезе в кухнята да си налее ново питие и види жена си с тъпото пиянде от горната улица, което си е залепило едната ръка за задника й, а другата спуска отпред…“

„Както и да е — каза тя целомъдрено, но Джеси си помисли, че по някаква причина гласът на майка й звучи почти доволно. Все по-странно и по-странно. — Става дума дали вече не е време ти да разбереш, че Дик Слийфърт не е някакъв демон от ада, а Джеси да приеме, че Адриан Жилет е просто една самотна старица, която веднъж просто на шега я е плеснала по ръката на някакво празненство. Сега, моля те, не ми се нахвърляй, Том, не твърдя, че шегата беше добра — не беше добра. Просто казвам, че Адриан не знаеше това. Тя нямаше лоши намерения.“

Джеси погледна надолу и видя, че романът е почти прегънат на две в дясната й ръка. Нима бе възможно майка й, жена, завършила cum laude (каквото и да означаваше това) колежа „Васар“, да бъде толкова глупава? За Джеси отговорът изглеждаше достатъчно ясен: не бе възможно. Тя или знаеше истината, или отказваше да я признае, а който и отговор да сметнеше за правилен, човек стигаше до едно и също заключение: когато бе принудена да избере на кого да вярва — на грозната старица, която живееше малко по-нагоре от тях през лятото или на собствената си дъщеря, — Сали Мъхаут избираше Пуф-паф. Чудна работа, а?

„Щом съм татково момиченце, това е положението. И другите такива, дето ги говори. Това е положението, но никога не бих могла да й го кажа, а тя никога няма да го разбере сама. Даже и за милион години.“

Джеси направи усилие да отпусне хватката си върху книгата. Госпожа Жилет го беше направила умишлено, беше имала лоши намерения, но подозренията на баща й, че тя вече не се страхува от старата врана, сигурно все пак бяха по-скоро верни, отколкото неверни. Освен това тя щеше да получи своето и да остане с баща си, така че нищо от тези пе-лай, пе-на на майка й всъщност нямаше значение, нали така? Тя щеше да бъде тук с татко си, нямаше да се разправя със старата Пуф-паф и тези хубави неща щяха да станат, защото…

— Защото той се застъпва за мен — промърмори тя.

Да, това беше в основата на всичко. Баща й се застъпваше за нея, а майка й настъпваше против нея.

Джеси видя Вечерницата да грее меко на тъмнеещото небе и изведнъж осъзна, че седи вън на верандата и ги слуша да обсъждат темата за затъмнението — и темата за нея — вече почти три четвърти час. Тази вечер тя откри един второстепенен, но интересен житейски факт: че времето лети най-бързо, когато подслушваш разговори за самия себе си.

Почти несъзнателно Джеси вдигна ръка и сви пръсти на фунийка, като едновременно с това улови звездата, за да й изпрати старата формула: пожелавам си, пожелавам си… Нейното желание, почти осъществено на практика, беше да й позволят да остане утре тук с татко си. Да остане с него въпреки всичко. Само двама приятели, които знаят как да се застъпват един за друг, които седят вън на верандата и ядат Затъмнителни сандвичи a deux… като стара брачна двойка.

„Що се отнася до Дик Слийфърт, той ми се извини по-късно, Том. Не помня дали съм ти го казвала, или не…“

„Каза ми, но не помня някога да се е извинявал на мен.“

„Сигурно го е било страх, че ще му налетиш или поне ще се опиташ — отвърна Сали отново с онзи тон, който за Джеси бе толкова необикновен: изглеждаше като неспокойна смесица от радост, благоразположение и гняв. Само за миг Джеси зе запита дали е възможно да говориш по такъв начин и да бъдеш съвсем с всичкия си, а после потисна мисълта бързо и изцяло. — Освен това искам да кажа още нещо за Адриан Жилет, преди да оставим окончателно тази тема…“

„Моля, заповядай.“

„Тя ми каза — беше през петдесет и девета, две години по-късно, — че тази година е претърпяла голямо развитие. Не спомена конкретно Джеси и инцидента с бисквитата, но ми се струва, че се опитваше да се извини.“

„О. — Това беше най-хладното, най-адвокатско «О» на баща й. — А опита ли се някоя от вас, двете дами, да доведе тази информация до знанието на Джеси… и да й обясни какво означава тя?“

Мълчание откъм майка й. Джеси, която все още имаше само най-смътна представа какво означава „претърпявам развитие“, погледна надолу, видя, че отново е прегънала книгата в стиснатите си ръце, и отново направи усилие да ги отпусне.

„Или да се извини?“ — Тонът му беше нежен… милващ… убийствен.

„Престани с този разпит! — избухна Сали след още едно дълго, преценяващо мълчание. — Това е твоят дом, не Втора зала в градския съд, ако не си забелязал!“

„Ти повдигна този въпрос, не аз — рече той. — Аз просто попитах…“

„О, толкова ме изтощава този твой начин да извърташ нещата“ — каза Сали. От тона й Джеси разбра, че тя или плаче, или се кани да го прави. За първи път, откакто се помнеше, звукът от майчините й сълзи не предизвика съчувствие в собственото й сърце, не я подтикна да се спусне да я утешава (може би и сама да избухне в сълзи, докато го нрави). Вместо това усети някакво странно, каменно задоволство.

„Сали, ти си разстроена. Защо просто не…“

„Аз просто адски драматизирам, да. Споровете с моя съпруг притежават способността да ме довеждат дотам, не е ли странно? Това не е ли най-учудващото нещо, което някога си чувал? И знаеш ли за какво спорим? Ще ти подскажа, Том — не е за Адриан Жилет, нито за Дик Слийфърт, нито за утрешното затъмнение. Ние спорим за Джеси, за нашата дъщеря. Нещо ново?“

Тя се засмя през сълзи. После се чу лек съсък от клечката, която драсна, за да запали цигара.

„Нали така беше думата — смазката е все за скърцащото колело? И това е нашата Джеси, не съм ли права? Скърцащото колело. Все някак недоволна от положението, ако не успее тя да го доизпипа, все не й харесва, когато друг е съставил плановете, все не може да остави нещата на мира.“

Джеси с ужас чу нещо много близко до омраза в гласа на майка си.

„Сали…“

„Няма нищо. Том. Тя иска да остане тук с теб? Добре. И без това няма да е много приятно присъствие: само ще се заяжда със сестра си и ще хленчи, че трябва да наглежда Уил. С други думи, само ще скърца.“

„Сали, Джеси едва ли въобще някога е хленчила; и освен това е много добра с…“

„О, ти не забелязваш! — извика Сали Мъхаут и злобата в гласа й накара Джеси да се свие в стола си. — Кълна се в Бога, понякога се държиш така, сякаш ти е гадже, а не дъщеря!“

Този път дългата пауза направи баща й, а когато проговори, гласът му беше мек и студен.

„Това, което каза, е мръсно, непочтено и нечестно“ — изрече накрая той.

Джеси седеше на верандата, гледаше Вечерницата и чувствуваше как смайването й се задълбочава в нещо като ужас. Изведнъж й се прииска отново да свие пръсти и да улови звездата — този път с желанието да отмени всичко, най-вече молбата татко й да уреди нещата така, че тя да остане с него в Сънсет Трейлс на другия ден.

Последва звукът от стола на майка й, който се отместваше назад. „Извинявам се — каза Сали и макар гласът й все още да звучеше гневно, Джеси си помисли, че сега звучи и малко уплашено. — Задръж я утре, щом това искаш! Добре! Чудесно! С удоволствие!“

Последва звукът от токчетата й, които се отдалечиха с бързо чаткане, а след тях щракването на бащината й запалка „Зипо“, когато той също запали цигара.

На верандата Джеси усети как към очите й напират горещи сълзи — сълзи на срам, болка и облекчение, че кавгата е завършила, преди да успее да се влоши… защото не бяха ли забелязали двете с Мади, че споровете на родителите им напоследък ставаха все по-гръмогласни и по-разгорещени? Че взаимната им хладина след това все по-бавно се затопляше? Нали не беше възможно те да…

„Не — прекъсна се тя, преди да успее да завърши мисълта си. — Не, не е възможно. Въобще не е възможно, така че просто млъкни.“

Може би една смяна на декора щеше да доведе до смяна на мислите. Джеси стана, изприпка надолу но стълбите на верандата, после тръгна по пътеката към езерото. Седна и започна да хвърля камъчета във водата, а след половин час там я намери баща й.

— Затъмнителни сандвичи за двама утре на верандата — каза той и я целуна отстрани по врата. Брадичката му сега беше обръсната и гладка, но онези малки, сладки тръпки все пак плъзнаха отново по гърба й. — Всичко е уредено.

— Тя побесня ли?

— Нее — бодро каза баща й — Каза, че е съгласна и на двата варианта, защото си свършила всичката си къщна работа тази седмица и…

Тя бе забравила по-раншното си усещане, че баща й знае много повече за акустиката на връзката дневна-трапезария, отколкото някога бе давал да се разбере, и благородството на неговата лъжа я трогна толкова дълбоко, че бе готова да се разплаче. Обърна се към него, обви с ръце шията му и покри бузите и устните му с бурни малки целувчици. Първоначалната му реакция бе изненада. Ръцете му се дръпнаха назад и за миг обхванаха в шепи малките хълмчета на гърдите й. Онова тръпнещо усещане отново я полази, но този път беше доста по-силно — силно почти до болезненост, като някакъв шок, — а заедно с него като нещо загадъчно познато се яви онова повтарящо се чувство за необикновените противоречия на възрастните: един свят, в който, ако пожелаеш, можеш да си поръчаш шницел с къпини или яйца, пържени в лимонов сок… и в който някои хора всъщност правеха точно това. После ръцете му се плъзнаха и я обгърнаха цялата, прилепиха се безопасно към плешките й, притиснаха я топло до него и дори да бяха стояли където не трябва един миг по-дълго, отколкото трябва, тя не бе забелязала.

„Обичам те, татко.“

„И аз те обичам, Тиквичке. Оттук до Луната.“