Стивън Кинг
Играта на Джералд (12)

12

След последния си набег в спалнята бившият Принц, някогашната гордост и радост на малката Катрин Сътлин, остана в антрето към кухнята близо десет минути. Седеше с вирната муцуна, с широко отворени немигащи очи. През последните два месеца бе живял на много оскъдна храна, а тази вечер си бе хапнал добре — направо се беше натъпкал — и трябваше да се чувствува отмалял и сънен. Известно време бе точно така, но сега всякаква съненост се бе изпарила. Заместваше я чувство на нервност, което непрекъснато се усилваше. Нещо бе дръпнало две-три от тънките като паяжина жички, включени в онази загадъчна зона, където сетивата на кучето и неговата интуиция се преплитаха. В другата стая женският господар продължаваше да стене и от време на време да издава говорещи звуци, но не те бяха предизвикали уплахата на песа, не те го накараха да се привдигне с предните си лапи тъкмо когато беше на път да се унесе в спокоен сън, нито пък бяха причината, поради която верните му уши сега стърчаха бдително наострени напред, а бърните му се бръчкаха толкова назад, че откриваха върховете на зъбите му.

Имаше нещо друго… нещо нередно… може би опасно. Когато Джесиният сън достигна връхната си точка и започна да се вие надолу към тъмнината, кучето внезапно се вдигна на крака, неспособно повече да издържа постоянния съсък на нервите си. Обърна се, бутна притворената задна врата с муцуната си и изскочи навън във ветровития мрак. В този момент го блъсна някакъв странен и непознат мирис. Този мирис криеше опасност… почти сигурна опасност.

Песът се насочи към гората толкова бързо, колкото позволяваше подутият му претоварен търбух. Щом се добра до сигурността на първите шубраци, той се обърна и припълзя малко назад към къщата. Беше се оттеглил наистина, но още много вътрешни алармени звънци трябваше да се изключат, преди да размисли дали напълно да изостави прекрасния хранителен запас, който беше открил.

Скрит на безопасно място, с изострена от изтощение и природна интелигентност муцуна, нашарена от преплитащите се идеограми на лунните сенки, бездомният пес отново се разлая и именно този звук в крайна сметка върна Джеси в съзнание.