Стивън Кинг
Играта на Джералд (34)

34

Мракът означаваше, че е мъртва — това бе първата й мисъл, щом се свести. Втората й каза, че ако е мъртва, няма да чувствува дясната си ръка така, сякаш най-напред е била засипана с напалм, а после одрана с бръснач. Третата бе изуменото прозрение, че ако е тъмно, а очите й са отворени — както изглеждаше на практика, — значи слънцето е залязло. Това я накара да се разбърза, като я изтласка от междинната зона, в която лежеше не съвсем в безсъзнание, но в дълбока следшокова отпадналост. Отначало не можа да си спомни защо мисълта за залеза трябва да е толкова плашеща, а после

(космически каубой — чудовище на любовта)

всичко се върна с такава шеметна сила, че й подействува като електрически шок. Тесните мъртвешки бледи бузи, високото чело, прехласнатите очи.

Докато тя бе лежала в полусвяст на леглото, вятърът наново се бе развихрил и задната врата отново хлопаше. За миг вратата и вятърът останаха единствените звуци, а после във въздуха се изви протяжен, треперлив вой. Джеси не бе чувала през живота си по-ужасен звук — звука, който според нея би могла да издаде жертва на преждевременно погребение, след като са я изкопали и извлекли от ковчега й — жива, но обезумяла.

Звукът замря в неспокойната нощ (а без съмнение бе нощ), но след миг се изви наново: нечовешки фалцет, пълен с идиотски ужас. Той се спусна по нея като живо нещо, накара я да затрепери безпомощно на леглото и да посегне към ушите си. Закри ги, но не можа да заглуши ужасния вик, който прозвуча за трети път.

— Ох, недей! — изстена тя. Никога не бе усещала такъв студ, такъв студ, такъв студ. — Ох, недей… недей.

Воят отлетя във фучащата нощ и не се поднови веднага. Джеси имаше на разположение един миг, за да си поеме дъх и да осъзнае, че в края на краищата това е само едно куче — може би всъщност онова куче, същото, което бе превърнало съпруга й в свой личен макдоналдски специалитет. След това воят все пак се поднови, но не бе за вярване, че някое същество от естествения свят може да издаде такъв звук — това положително бе дух на злата прокоба или вампир, който се гърчи със забит в сърцето кол. Когато звукът се издигна към кристалния си връх, Джеси внезапно разбра защо животното го издава.

То се беше върнало, точно както тя се опасяваше. Кучето някак бе узнало, почувствувало.

Джеси трепереше цялата. Очите й трескаво обходиха ъгъла, където снощи бе видяла да стои нейният гост — ъгъла, в който бе оставил бисерната обица и единствената стъпка. Прекалено тъмно бе, за да види някой от тези белези (ако се приемеше, че въобще съществуваха), но за момент Джеси помисли, че вижда самото същество, и усети как в гърлото й се надига писък. Стисна очи, отвори ги отново и не видя нищо освен разлюлените от вятъра сенки на дърветата пред западния прозорец. В същата посока, в далечината отвъд виещите се силуети на боровете, съзря чезнеща ивица от злато върху линията на хоризонта.

„Може да е седем часът, но щом краят на залеза все още се вижда, сигурно няма и толкова. Което означава, че съм лежала в безсъзнание само час, най-много час и половина. Може би не е твърде късно да се махна оттук. Може би…“

Този път кучето сякаш направо изпищя. Звукът извика у Джеси желанието да изпищи в отговор. Тя сграбчи един от креватните стълбове, защото отново бе започнала да се олюлява, и в този момент неочаквано осъзна, че всъщност не помни да е ставала от кревата. До такава степен я бе подлудило кучето.

„Овладей се, момиче. Поеми си дълбоко дъх и се овладей.“

Тя наистина си пое дълбоко дъх, а заедно с него и някаква миризма, която й беше позната. Приличаше на онзи блудкав минерален мирис, преследвал я през всичките отминали години — мирисът, който за нея означаваше секс, вода и баща, ала не беше съвсем като него. В този си вариант той като че ли се преплиташе с някакъв друг мирис или миризми — престоял чесън… стар лук… мръсотия… немити крака, може би. Тази воняща смесица прекатури Джеси отново надолу в кладенеца на годините и я изпълни с онзи безпомощен нечленоразделен ужас, който изпитват децата, когато усетят как някое безлично, безименно същество — някое То — чака търпеливо под леглото да подадат крак… или пък да провесят ръка…

Вятърът изфуча. Вратата изхлопа. А някъде по-наблизо крадешком изскърца дъска, както става с дъските, когато върху тях стъпи някой, който се опитва да мине безшумно.

„Върнало се е — прошепна умът й. Сега всичките гласове бяха сплетени в едно. — Точно това надушва кучето, точно това надушваш ти и точно това накара дъската да изскърца, Джеси. Онова нещо, дето снощи бе тук, сега се е върнало за теб.“

— О, Господи, моля Те, не — изстена тя. — О, Господи не. О, Господи, не. О, мили Боже, не позволявай това да е вярно!

Опита се да помръдне, но краката й стояха замръзнали на пода, а лявата й ръка бе прикована към креватния стълб. Страхът я бе обездвижил така безотказно, както приближаващите фарове обездвижват сърната или заека, осветени по средата на пътя. Тя щеше да стои тук, да стене сподавено и да опитва да се моли, додето то дойде при нея, дойде за нея — космическият каубой, жътварят на любовта, просто някакъв пътуващ търговец на мъртвите, чието мострено сандъче е пълно с кости и пръстени вместо с четки „Амуей“ или „Фулър“.

Кучешкият вик се заизвива във въздуха, заизвива се и в главата й, докато в един миг тя си помисли, че със сигурност ще полудее от него.

„Сънувам — каза си Джеси. — Затова не можах да си спомня как съм станала — сънищата са умственият вариант на журналните книги в «Рийдърс дайджест» и в тях човек никога не може да си спомни такива маловажни неща. Загубих съзнание, да — това наистина стана, само че вместо да изпадна в кома, изпаднах в естествен сън. Това сигурно означава, че кървенето трябва да е спряло, защото не вярвам умиращите от кръвоизливи да сънуват кошмари на път към вечния си дом. Спя, това е всичко. Спя и сънувам дядото на всички лоши сънища.“ Невероятно успокояваща мисъл, която обаче имаше един недостатък: не бе истина. Танцуващите сенки на дърветата в ъгъла бяха истински. Истинска беше и странната миризма, която витаеше в къщата. Тя бе будна и трябваше да се махне оттук.

— Не мога да се помръдна! — изхленчи Джеси.

„Можеш — мрачно й рече Рут. — Не си се измъкнала от тези шибани белезници, за да умреш от страх, маце. Размърдай се сега — няма нужда да ти казвам как да го направиш, нали?“

— Не — промълви Джеси и плесна леко креватния стълб с опакото на дясната си ръка. Движението й бе незабавно последвано от истински взрив от болка. Притискащото я менгеме на паниката се пръсна като стъкло и когато кучето нададе още един от онези вледеняващи писъци, Джеси почти не го чу — ръката й бе доста по-наблизо и пищеше доста по-силно.

Да — беше дошло времето да стане на градинар и да си обере крушите оттук, да стане на боклук и да се омете. Мисълта за пушката на Джералд изплува за секунда в съзнанието й, после тя я отхвърли. Нямаше никаква представа къде е прибрана и дали въобще е тук.

Премина бавно и внимателно през стаята върху треперещите си нозе, отново протегнала лявата си ръка настрани, за да пази равновесие. Коридорът пред спалнята представляваше въртележка от движещи се сенки — вдясно зееше вратата към спалнята за гости, вляво стоеше отворена и вратата на допълнителната стаичка, която Джералд използуваше за кабинет. По надолу вляво един свод извеждеше към кухнята и дневната. Надясно бе незатворената задна врата… мерцедесът… и може би свободата.

„Петдесет крачки — помисли тя. — Не може да са повече, а вероятно са по-малко. Тъй че тръгваме, нали?“

Но отначало просто не можа. Спалнята сякаш олицетворяваше някаква мрачна сигурност — колкото й несъмнено странно да изглежда това на всеки, неусетил онова, през което тя бе преминала за последните близо двадесет и осем часа.

Коридорът обаче… там в него можеха да се спотайват всякакви неща. Всякакви. После нещо, което звучеше като хвърлен камък, тупна върху западната стена на къщата, точно до прозореца. Джеси нададе свой собствен кратък ужасен вой, после осъзна, че това е само клонът на престарелия смърч до верандата.

„Съвземи се — строго каза Тиквичка. — Съвземи се и се махни оттук.“

Без да сваля протегнатата си настрани ръка, тя се заклатушка безстрашно напред, отброявайки с притаен дъх крачките си. На дванадесет отмина спалнята за гости. На петнадесет стигна до кабинета на Джералд и там започна да чува нисък и безжизнен свистящ звук, който напомняше за пара, излизаща от стар радиатор. Отначало не свърза звука с кабинета — помисли, че самата тя го издава. Сетне, докато вдигаше дясното си стъпало, за да направи шестнадесетата крачка, звукът се усили. Този път се открои по-ясно и Джеси осъзна, че не може да го издава тя, защото сдържа дъха си.

Бавно, много бавно извърна глава към кабинета, в който съпругът й никога вече нямаше да работи над адвокатските досиета, пушейки една след друга цигари „Марлборо“ и тананикайки под носа си стари хитове на „Бийч Бойс“. Къщата около нея стенеше като стар кораб, който пори водите на развълнувано море и скърца, блъскан от студения вятър. Сега освен хлопаща врата чуваше и потропващ капак на прозорец, но тези звуци бяха някъде другаде, в един друг свят, където не приковаваха съпругите с белезници, съпрузите не отказваха да чуват, а нощните същества не дебнеха в сенките. Докато извръщаше глава, усети как мускулите и жилите във врата й изскърцаха като креватни пружини. Очите й туптяха в орбитите си като разжарени въглени.

„Не искам да гледам! — изкрещя умът й. — Не искам да гледам, не искам да виждам!“

Но нямаше сили да не гледа. Сякаш някакви яки невидими ръце извръщаха главата й, докато вятърът фучеше, а задната врата хлопаше, а капакът на прозореца тропаше, а кучето отново извиваше своя злочест, смразяващ костите вой, с който пронизваше черното октомврийско небе. Главата й спря да се върти едва когато застана с лице към кабинета на мъртвия си съпруг, и ето, разбира се, там беше — висок силует, изправен до Джералдовия ергономичен стол, пред плъзгащата се стъклена врата. Тясното му бяло лице висеше в мрака като разтеглен череп. Тъмната ъгловата сянка на куфара със сувенирите беше приклекнала между краката му.

Тя си пое въздух, за да изпищи, но това, което излезе от гърлото й, наподобяваше звук от чайник със счупена свирка:

— Ъххххаааххххххх.

Само това и нищо друго.

Някъде там, в другия свят, по краката й се стичаше гореща урина, тя се подмокряше за втори пореден ден и чупеше всички рекорди в това отношение. В другия свят вятърът фучеше и караше къщата да се тресе върху костите си. Смърчът отново тропна с клон по западната стена. Кабинетът на Джералд представляваше лагуна от танцуващи сенки и отново много трудно можеше да се каже какво вижда тя… и дали въобще вижда нещо.

Кучето отново нададе своя остър, ужасен вик, а Джеси си помисли:

„Ох, виждаш го, така е. Може би не толкова ясно, колкото кучето навън го подушва, но го виждаш.“

Сякаш за да премахне всеки остатък от съмнение, който би могла да има по този въпрос, нейният посетител протегна врат напред в някаква пародия на любопитство, като й даде възможност с един ясен, но милостиво кратък поглед да види лицето му. То напомняше извънземно същество, което без особен успех се опитва да имитира човешки черти. Преди всичко бе прекалено тясно — по-тясно лице Джеси не бе виждала през живота си. Носът бе не по-широк от нож за масло. Високото чело изпъкваше като уродлива луковица. Очите на съществото представляваха прости черни кръгове под острите ъгли, оформящи веждите му; месестите устни с цвят на черен дроб сякаш едновременно се цупеха и размазваха.

„Не, не се размазват — помисли си тя с онази ослепителна и тънка яснота, която понякога остава жива като горящата жичка на електрическа крушка в сферата на пълния ужас. — Не се размазват, усмихват се. То се опитва да ми се усмихне.“

После онова се наведе да вземе куфара си и тясното му размазано лице отново милостиво изчезна от гледката. Джеси се олюля една крачка назад, опита се отново да изпищи и отново успя да издаде само един изнемощял, стъклен вопъл.

Стенещият под стрехите вятър го заглуши.

Нейният посетител се изправи пак — с едната си ръка държеше куфара, а с другата го откопчаваше. Джеси осъзна две неща, но не защото искаше, а защото способността на ума й да открива и избира какво да усети напълно бе рухнала. Първото нещо бе свързано с миризмата, доловена от нея по-рано. Не беше на чесън, на лук, на пот или мръсотия. Миришеше на гниеща плът. Второто бе свързано с ръцете на съществото. Сега, когато се намираше по-близо до него и можеше да вижда по-добре (искаше й се да не е така, но уви), те я поразиха още по-силно — уродливи, издължени израстъци, които сякаш трептяха в раздвижените от вятъра сенки като пипала. Представиха й куфара сякаш за да го одобри и сега Джеси видя, че това не е сандъче на пътуващ търговец, а плетен сандък, подобен на огромна рибарска кошница.

„Виждала съм такъв сандък някога — помисли тя. — Не зная дали беше в някое старо телевизионно предаване или наяве, но съм виждала. Когато бях малка. Излезе от дълга черна кола с врата на задния капак.“

Внезапно в нея проговори някакъв мек и зловещ извънземен глас: „Едно време, Джеси, когато президентът Кенеди още бе жив и всички момиченца бяха Тиквички, а пластмасовата чанта за трупове още не бе измислена — отдавна, по времето на затъмнението, да кажем, — такива сандъци се срещаха често. Произвеждаха се във всякакви размери, от «Мъжки наднормен» до «Шестмесечен зародиш». Твоят приятел си държи сувенирите в старовремски сандък за трупове от погребално бюро, Джеси.“

Щом осъзна това, тя осъзна и още нещо. Замислиш ли се веднъж, то ставаше съвършено очевидно. Съществото, което й гостуваше, бе мъртво — това бе причината да мирише така. Нещото в кабинета на Джералд не бе баща й, но все пак бе ходещ мъртвец.

„Не… не, не може да бъде…“

Но беше. Нямаше и три часа, откакто бе усетила същата миризма от Джералд. Усети я вътре в Джералд, как се разпалва в плътта му като някаква екзотична болест, която заразява само мъртвите.

Сега посетителят й отново отваряше сандъка си и го протягаше към нея, а тя за пореден път видя златистите отблясъци и диамантените искри сред купчините кости. Отново гледаше как тясната ръка на мъртвеца се пъха вътре и започва да разбърква съдържанието на плетения сандък — сандък, който някога е съхранявал трупове на младенци или много малки дечица. Отново чу мрачното тракане и шумолене на кости, което приличаше на звук от напластени с мръсотия кастанети.

Джеси стоеше вторачена, хипнотизирана и почти прехласната от ужас. Разсъдъкът й отстъпваше, чувствуваше го как си тръгва, почти го чуваше, но нямаше нищичко на цялата Божия земя, с което би могла да го спре.

„Има! Можеш да бягаш! Трябва да бягаш, и то веднага!“

Беше Тиквичка и пищеше… но освен това се намираше много далеч, изгубена в някаква дълбока каменна теснина в главата й. Джеси откриваше, че там има много теснини и много виещи се, тъмни каньони, както и пещери., които никога не са виждали слънчева светлина — места, където затъмнението никога не свършваше, така да се каже. Беше интересно. Интересно бе да се открие, че човешкият разсъдък всъщност не е нищо друго освен едно гробище, построено върху черно и кухо място, по чието дъно пълзят уродливи влечуги, подобни на това. Интересно.

Навън кучето отново нададе вой и Джеси най-сетне намери гласа си. Тя изви заедно с животното — един кучешки звук, в който по-голямата част от разсъдъка й липсваше. Представяше си как би издавала подобни звуци в някоя лудница. Как би ги издавала до края на живота си. Откри, че съвсем лесно може да си представи това.

„Джеси, не! Дръж се! Дръж се за разума си и бягай! Бягай оттук!“

Нейният посетител се хилеше насреща й, устните му се гърчеха встрани от венците и отново разкриваха онези златни отблясъци в дъното на устата му, отблясъци, които й напомняха за Джералд. Златни зъби. Съществото имаше златни зъби и това означаваше, че е…

„Това означава, че то е истинско, да, но нали вече установихме този факт? Остава един-единствен въпрос: какво ще правиш сега? Имаш ли някакви идеи, Джеси? Ако имаш, най-добре ги дай тука, защото времето ужасно напредна.“

Привидението пристъпи напред, като все още държеше сандъка отворен, сякаш очакваше от нея да се възхити на съдържанието му. Джеси забеляза, че то носи огърлица — някаква странна огърлица. Плътният неприятен мирис се засилваше. Също и безпогрешното усещане за злонамереност. Опита се да отстъпи назад, за да компенсира крачката, която съществото бе направило към нея, но откри, че не може да помръдне краката си. Като че ли бяха залепнали за пода.

„То иска да те убие, маце — рече Рут и Джеси разбра, че това е така. — Ще му позволиш ли да го стори? — Сега в гласа на Рут нямаше нито гняв, нито сарказъм, само любопитство. — След всичко, което ти се случи, наистина ли ще го оставиш да те убие?“

Кучето зави. Ръката разбърка. Костите зашептяха. Диамантите и рубините палнаха мътния си нощен огън.

Почти без да съзнава какво прави, камо ли защо го прави, Джеси сграбчи с лудешки треперещите палец и показалец на десницата си своите собствени пръстени — онези върху безимения пръст на лявата ръка. Болката от стискането в опакото на десницата бе смътна и далечна. Джеси почти не бе сваляла пръстените през всички дни и години на брака си, а последния път, когато го направи, трябваше да насапуниса пръста си. Не и сега. Сега те се изхлузиха лесно.

Тя протегна окървавената си ръка към съществото, което сега бе дошло чак до библиотеката встрани от вратата на кабинета. Пръстените лежаха в мистична осморка върху дланта й, под импровизираната превръзка на китката. Съществото спря. Усмивката върху подпухналата му безформена уста трепна в някакво ново изражение, което можеше да е гняв или просто объркване.

— Ето — рече Джеси с хрипливо, задавено ръмжене. — Ето, вземи ги. Вземи ги и ме остави на мира.

И преди съществото да помръдне, тя хвърли пръстените в отворения сандък, както някога бе мятала монети в кутиите с надпис ТОЧНА СУМА при бариерата на влизане в Ню Хампшър. Сега ги делеше по-малко от метър и половина, сандъкът бе голям и двата пръстена лесно го улучиха. Тя чу отчетливото двойно тропване при удара на годежния и венчалния й пръстен в костите на непознатите мъртъвци.

Устните на съществото отново се набръчкаха встрани от зъбите и то отново започна да издава онзи шипящ, кадифен съсък. Направи още една крачка напред и тогава в нея се събуди нещо — нещо, което досега бе лежало зашеметено и невярващо на пода на разума й.

— Не! — изпищя Джеси. Обърна се и тръгна, залитайки по коридора, а в същото време вятърът фучеше, а вратата хлопаше, а капакът на прозореца тропаше, а кучето виеше, а то беше точно зад гърба й, точно там, тя чуваше съскащия звук и всеки момент то щеше да се протегне към нея, тесни бели пръсти, гърчещи се в края на измислена ръка, дълга като пипало — и тя щеше да почувствува как тези гниещи бели пръсти се сключват около гърлото й…

После се озова до задната врата, отваряше я, измъкваше се на верандата и се спъваше в дясната си пета, падаше и дори при самото падане по някакъв начин си напомняше да завърти тялото си така, че да се приземи на лявата му страна. Така стана, но все пак бе достатъчно силно, че пред очите й да изскочат искри. Търкулна се по гръб, вдигна глава и се взря във вратата, очаквайки да види как тясното бяло лице на космическия каубой изниква иззад мрежата й. То не изникна, а и тя вече не чуваше съскането. Не че тези неща значеха много — то можеше да се втурне навън всеки миг, да я сграбчи и да разкъса гърлото й.

Джеси се изправи с мъка, успя да направи една крачка, сетне краката й, треперещи от шока и загубата на кръв, изневериха на тялото си и отново го проснаха на дъските до покрития с мрежа контейнер, в който изхвърляха боклука. Тя изстена и вдигна очи към небето, където позлатените от почти пълната луна облаци препускаха от запад на изток с лудешка бързина. Сенки се нижеха по лицето й като митични татуировки. После кучето отново нададе вой, но сега, когато бе навън, той звучеше по-отблизо и това й даде миниатюрното късче допълнителен стимул, от който се нуждаеше. Протегна се към ниския скосен капак на кофата с лявата си ръка, опипа наоколо за дръжката и се подпря на нея, за да се вдигне на крака. Щом се изправи, остана известно време здраво хваната, изчаквайки земята да спре да се люлее. После пусна дръжката и тръгна бавно към мерцедеса, като този път разпери и двете си ръце за равновесие.

„Колко прилича на череп къщата в тая лунна светлина! — смая се тя след първия си ококорен, безумен поглед назад. Колко много прилича на череп! Вратата е устата му, прозорците са очите, дървесните сенки са косите…“

После й хрумна друга мисъл и сигурно беше забавна, защото тя изпищя от смях във ветровитата нощ.

„И мозъка, не забравяй мозъка. Джералд е мозъкът, разбира се. Мъртвият гниещ мозък на къщата.“

Щом стигна до колата, тя се изсмя отново, този път по-силно от всякога, а кучето изви в отговор.

„На кутрето ми бълшетата, хапели го по крачетата“ — каза си Джеси. Нейните собствени крака се огънаха и тя сграбчи дръжката на вратата, за да не падне на алеята, но нито за миг не престана да се смее. Точната причина за този смях не й беше ясна. Можеше да я разбере, когато частите на разсъдъка й, сега заключили себе си в самозащита, някога се събудеха отново, но това нямаше да се случи, преди тя да се махне оттук. Ако въобще се махнеше.

— Сигурно накрая ще имам нужда и от кръвопреливка — каза тя и това предизвика нов изблик на смях. Пресегна се несръчно към десния джоб с лявата си ръка, като продължаваше да се смее. Още опипваше за ключа, когато осъзна, че миризмата се е върнала и че съществото с плетения сандък стои точно зад гърба й.

Обърна глава и докато смехът бе все още в гърлото й, а усмивката все още кривеше устните й, наистина зърна за миг тези тесни бузи и тези прехласнати, бездънни очи. Но ги видя само заради

(затъмнението)

страха си, не защото там наистина имаше нещо — задната веранда все още пустееше, замрежената врата чернееше като висок правоъгълник от мрак.

„Но ти по-добре побързай — каза Благоверната Бърлингейм. — Да, по добре да станеш на градинар, докато все още можеш, какво ще кажеш?“

— Ще стана на прах и ще отпраша — съгласи се Джеси и продължи да се смее още малко, докато изваждаше ключа от джоба си. Той почти се изплъзна от ръката й, но тя го улови за огромната пластмасова висулка. — Секси парче си — рече и се изкиска весело, а вратата изхлопа и призракът на мъртвия каубой излезе заплашително от къщата сред мръснобял облак от костен прах, но когато тя се обърна (като отново за малко да изпусне ключа, независимо от голямата висулка), там нямаше никой. Просто вятърът бе хлопнал вратата — нищо друго.

Отвори откъм шофьорското място, вмъкна се зад волана на мерцедеса и успя да дръпне треперещите си крака след себе си. Затръшна вратата и докато буташе надолу главната ключалка, която заключваше всички останали врати (плюс багажника, разбира се, нищо на света не може да се мери с немската прецизност), почувствува как я облива неописуемо чувство на облекчение. Облекчение и нещо друго. Това друго нещо сякаш бе разсъдък и тя си помисли, че никога в живота си не е изпитвала нещо, което би могло да се сравни с неговото сладко и съвършено завръщане… като не се брои първата глътка вода от чешмата, разбира се. Джеси имаше чувството, че в крайна сметка тази вода ще се превърне в шампанското на всички времена.

„Колко ли ми оставаше да полудея там вътре? Колко ли, наистина?“

„Това едва ли е нещо, което някога би пожелала да узнаеш със сигурност, маце“ — отвърна печално Рут Ниъри.

Да, сигурно. Джеси пъхна ключа в процепа и го завъртя. Нищо не стана.

Последният остатък от смеха й заглъхна, но не я обзе паника, все още се чувствуваше нормална и сравнително цяла. „Мисли, Джеси!“ Тя помисли и отговорът дойде почти незабавно. Мерцедесът бе в напреднала възраст (тя не помнеше някога да са имали нещо толкова драстично старо) и трансмисията напоследък бе започнала да прави някои досадни номера въпреки немската прецизност. Един от тях бе отказът да запали понякога, ако шофьорът не разклати стърчащия от конзолата между седалките лост, при това силничко. Завъртането на ключа и разклащането на лоста бе операция, която изискваше участието на двете ръце, а нейната десница вече туптеше ужасно. При мисълта да я използува за мърдане на лоста тя потръпна, и то не само заради болката. Почти беше сигурна, че това отново ще отвори дълбокия разрез върху вътрешната страна на китката й.

— Моля Те, Господи, имам нужда от малко помощ тука — промълви тя и отново завъртя ключа. Пак нищо. Дори щракване. И този път като злонравно крадливо гаменче в главата й се прокрадна една нова мисъл: това, че не можеше да запали колата, нямаше нищо общо с дребната повреда, станала в трансмисията. Това отново бе работа на нейния посетител. Съществото бе прерязало телефонните жици, то бе вдигнало също така и капака на мерцедеса, за да изтръгне разпределителната кутия и да я захвърли в гората.

Вратата изхлопа. Тя хвърли нервен поглед натам, почти убедена, че е зърнала за миг бялото му ухилено лице в тъмнината на прага. След още една или две секунди то щеше да излезе. Щеше да грабне някой камък и да разбие стъклото на колата, после щеше да вземе едно от дебелите парчета предпазно стъкло и…

Джеси се пресегна през тялото си с лявата ръка и забута лоста с всичка сила (макар че той всъщност сякаш въобще не помръдна). После се протегна непохватно през долната дъга на волана с десницата си, стисна ключа и отново го завъртя.

Още едно нищо. С изключение на тихия дебелашки смях на чудовището, което я гледаше. Това тя чуваше ясно, та макар и само в ума си.

— Моля Те, Боже, не може ли поне малко да си отдъхна, мамка му? — изкрещя тя. Лостът шавна под дланта й, после Джеси завъртя ключа до позиция „старт“ и този път двигателят изръмжа и оживя — Ja, mein Fuhrer! — Тя изхлипа от облекчение и включи фаровете. Чифт блестящи оранжево-жълти очи лъснаха насреща й от алеята. Тя изпищя, почувствувала как сърцето й напира да се изтръгне от тръбите си, за да се натъпче горе в гърлото и да я задуши. Беше кучето, разбира се — бездомното псе, което в известен смисъл се явяваше последният клиент на Джералд.

Бившият Принц стоеше като прикован, за миг заслепен от блясъка на фаровете. Ако точно в този миг Джеси бе включила лоста, сигурно щеше да потегли напред и да го убие. Дори й хрумна да го направи, но в някакъв далечен, теоретичен смисъл. Омразата към кучето и страхът й от него бяха изчезнали. Видя колко бе мършаво и как репеите оплитаха сплъстената му козина — твърде рядка, за да му осигури защита срещу идващата зима. И преди всичко видя как то се сгърчи пред светлината, как ушите му увиснаха, а хълбоците му хлътнаха на фона на алеята.

„Не смятах, че е възможно — рече си тя, — но май попаднах на нещо, което е по-окаяно дори и от мен.“

Натисна клаксона на мерцедеса с дланта на лявата си ръка. Той нададе един-единствен кратък звук, по-скоро „бръп“, отколкото „бип“, но това се оказа достатъчно, за да размърда кучето. То се обърна и изчезна в гората, без да хвърли поглед назад.

„Последвай примера му, Джес. Махай се оттук, докато все още можеш.“

Добра идея. Всъщност единствената. Тя отново се пресегна през тялото си с лявата ръка, този път за да бутне скоростния лост надолу, в позиция „напред“. Той захвана с обичайната си успокоителна лека засечка и колата се плъзна бавно по павираната алея. От двете й страни като в театър на сенките заиграха разлюлени от вятъра дървета, които изпращаха първите ураганни вихрушки от есенни листа да кръжат в нощното небе.

„Аз го правя — помисли с почуда Джеси. — Наистина го правя, наистина си обирам крушите оттук.“

Караше по алеята, караше към безименния път, който. щеше да я изведе на Бей Лейн, която на свой ред щеше да я доведе до шосе 117 и цивилизацията. Къщата (която на оветрената октомврийска луна повече от всякога приличаше на огромен череп) непрестанно се смаляваше в огледалото за обратно виждане и докато я наблюдаваше, Джеси си помисли:

„Защо то ме оставя да си ида? И оставя ли ме? Наистина ли ме оставя?“

Част от нея — влудената от страх част, която никога нямаше да избяга напълно от белезниците и главната спалня на къщата край горния залив на езерото Кашуакамак — веднага я увери, че то не я оставя, че съществото с плетения сандък само си играе с нея както котка си играе с ранена мишка. Не след дълго, със сигурност преди тя да стигне края на алеята, то щеше да я догони като прекоси разстоянието помежду им с помощта на дългите си рисувани крака, щеше да протегне дългите си рисувани ръце, за да сграбчи задната броня и да спре колата. Немската прецизност си беше наред, но когато си имаш работа с нещо, дето се е завърнало от мъртвите… ами… Но къщата продължи да се смалява в огледалото и нищо не се показа от задната врата. Като управляваше колата с лявата си ръка, Джеси стигна до края на алеята, зави надясно и последва дългите светлини на фаровете по тесните бразди от колелата в посока Бей Лейн. Веднъж на всеки две или три години през август доброволен екип от летни обитатели, зареждани главно с бира и клюки, орязваха храстите и окастряха надвисналите клонаци по пътя към Бей Лейн, но тази година беше почивна и пътеката се оказа много по-тясна, отколкото би искала Джеси. Всеки път, когато разклатен от вятъра клон чукваше покрива или корпуса на колата, тя се стряскаше леко.

И все пак наистина се спасяваше. Знаците, които бе научила през годините, един подир друг никнеха в светлините на фаровете, а после се стопяваха зад нея: огромната скала с раздвоения връх, обраслата в буренаци порта и закованата върху нея табела с избледнял надпис, изтръгнатият от корените си смърч, килнат сред редица по-ниски смърчове като огромен пияница, влачен към къщи от по-дребните си и по-трезви приятели. Пияният смърч беше само на половин километър от Бей Лейн, а оттам до магистралата имаше не повече от три километра.

— Мога да се справя, стига да не се тревожа — рече тя и много внимателно натисна копчето на радиото с десния си палец. Бах — мек, достолепен и най-вече разумен — изпълни колата от четири посоки. Все по-добре и по-добре. — Хич не се тревожи — повтори Джеси малко по-високо. — Ами се смажи. — Дори последният шок — лъсналите оранжеви очи на бездомния пес — вече лека-полека избледняваше, макар тя да усещаше как се разтреперва. — Абсолютно никакъв проблем, стига само да не се тревожа.

Правеше го наистина, всъщност може би малко по-старателно, отколкото трябваше. Стрелката на скоростомера едва докосваше знака за петнадесет километра в час. Да бъдеш сигурно заключен в познатия интериор на собствената си кола действуваше като чуден тонизатор — тя вече бе започнала да се пита дали през цялото време не е скачала срещу сенки, — но сега съвсем не беше време да приема нещата за даденост. Ако някой бе идвал в къщата, той (то, настоя един по-дълбок глас — най-извънземният от всички извънземни) можеше да е използувал някоя от другите врати на излизане от къщата. Възможно бе в момента да я следи. И ако тя продължеше да се тътри само с петнадесет километра в час, един наистина решителен преследвач би могъл дори да я настигне. Джеси хвърли поглед към огледалото за обратно виждане с желанието да увери себе си, че тази мисъл е само параноя, предизвикана от шока и изтощението. В този миг усети как сърцето примира в гърдите й. Лявата ръка падна от волана и тупна в скута й върху дясната. Това трябваше адски да боли, но болка нямаше — абсолютно никаква. Непознатото същество седеше на задната седалка, притиснало зловещо дългите си ръце към двете страни на главата си като маймуната, която се прави, че нищо не е чула. Черните му очи се взираха в нея с върховно кух интерес.

„Ти виждаш… аз виждам… НИЕ виждаме… само сенки!“ — извика Тиквичка, но този вик бе повече от далечен; сякаш идваше от другия край на вселената.

И не беше вярно. Тя виждаше в огледалото нещо повече от сенки. Онова на задната седалка бе оплетено в сенки наистина, но не бе направено от тях. Джеси видя лицето му: изпъкнало чело, кръгли черни очи, тънък като бръснач нос, пълни, безформени устни.

— Джеси! — прошепна възторжено космическият каубой. — Нора! Рут! Леле Боже! И Тиквичка може!

Застинали върху огледалото, очите й видяха как пътникът се наведе бавно напред, видяха как издутото му чело се скланя към дясното й ухо, сякаш съществото възнамеряваше да й повери някаква тайна. Видяха как подпухналите устни се плъзват встрани от щръкналите потъмнели зъби в изкривена, куха усмивка. Именно в този момент започна окончателният срив в разсъдъка на Джеси Бърлингейм.

„Не! — извика собственият й глас, изтънял до тоновете на вокалист върху издраскана стара плоча, включена на седемдесет и осем оборота. — Не, моля, не! Не е честно!“

— Джеси! — Зловонният му дъх — остър като пила и студен като въздух в камера за дълбоко замразяване. — Нора! Джеси! Рут! Джеси! Тиквичка! Благоверна! Джеси! Мама!

Изцъклените й очи забелязаха, че издълженото бяло лице сега е полускрито в косата й, а ухилената му уста почти целува ухото й, шепнейки отново и отново своята сладка тайна:

— Джеси! Нора! Блага! Тиквичка! Джеси! Джеси! Джеси!

В очите й избухна бял въздушен взрив, който остави след себе си само голяма тъмна дупка. Докато се гмуркаше в нея, Джеси оформи една последна свързана мисъл:

„Не трябваше да поглеждам — в крайна сметка ми изгори очите.“

След това политна напред към волана и припадна. Когато мерцедесът се блъсна в един от огромните борове, които ограждаха този участък от пътя, предпазният колан я дръпна назад. Ако мерцедесът беше достатъчно нов, за да е оборудван с въздушна възглавница, ударът сигурно щеше да я включи. Но той не бе достатъчно силен нито да повреди двигателя, нито дори да го спре: добрата стара немска прецизност отново бе възтържествувала. Бронята и решетката бяха изкривени, а знакът на фирмата стоеше килнат настрани, но двигателят просто лениво забави ход и се вглъби в себе си.

След около пет минути един заровен в контролното табло микрочип усети, че двигателят е вече достатъчно затоплен, за да се включи парното. Вентилаторите под таблото меко зашушнаха. Джеси се бе свлякла настрани върху вратата на шофьора, полегнала с притисната до прозореца буза. Приличаше на уморено дете, което накрая се е предало и е заспало, макар къщата на баба му да е хей там на другия хълм. Над нея огледалото за обратно виждане отразяваше празната задна седалка, а още по-назад и пустата алея, огряна от лунната светлина.