Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gerald’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 83гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara(2008)

Издание:

Стивън Кинг. Играта на Джералд

Издателство „Хемус“ ООД, София 1993

Превод от английски: Иванка Спасова, 1993

Дизайн на корицата: Тотко Кьосемарлиев, 1993

ISBN 954-428-038-3

 

Viking Penguin, New York 1992

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

26

Тя отново започна да придрямва въпреки растящата жажда и туптенето в ръцете. Знаеше, че е опасно да заспива — по време на съня отливът на силите й щеше да продължи, — но какво значение имаше всъщност? Бе проучила всички възможности, а не преставаше да бъде Окованата Сладурана на Америка. Освен това желаеше тази чудесна забрава, всъщност копнееше за нея — както изпаднал наркоман копнее за дрогата си. Но точно преди да се унесе, нейният объркан и дремещ ум се озари от горящия пламък на една мисъл, която бе едновременно проста и шокиращо директна.

Кремът за лице. Кутийката с крем за лице върху рафта над леглото.

„Не пробуждай надеждите си, Джеси — това би било лоша грешка. Ако при повдигането на рафта не е паднала веднага на земята, сигурно се е плъзнала до място, където шансът ти да я достигнеш ще е по-малък от шанса на снежна топка да оцелее в ада. Тъй че не пробуждай надеждите си.“

Работата бе там, че нямаше как да не ги пробуди, защото ако кремът си стоеше още там и ако беше на място, където можеше да го достигне, той сигурно щеше да й осигури точно толкова смазка, колкото да освободи едната си ръка. Може би и двете, макар тя да не смяташе, че това ще е необходимо. Ако можеше да се измъкне от едната белезница, щеше да слезе от леглото, а слизането от леглото за нея означаваше да е успяла.

„Това беше просто една от онези малки пластмасови мострени кутийки, които изпращат по пощата, Джеси. И сигурно е паднала на пода.“

Но не беше. Когато извърна главата си толкова наляво, колкото бе възможно, без вратът й да изскочи от ставите си, тя видя едно тъмносиньо петънце в най-далечното ъгълче на полезрението си.

„Всъщност въобще не е там — прошепна омразната част от нея, черната станция. Ти смяташ, че е там, напълно разбираемо, но всъщност не е. Това е просто халюцинация, Джеси, виждаш това, което по-голямата част от ума ти желае да виждаш и ти заповядва да виждаш. Не и аз обаче. Аз съм реалистка.“

Тя отново вдигна поглед, като се помъчи въпреки болката да се извърти още мъничко наляво. Вместо да изчезне, синьото петънце изведнъж стана по-ясно. Беше кутийката с крема, определено. Откъм Джесината страна на рафта имаше нощна лампа, която не се бе плъзнала на пода, когато тя надигна рафта, защото основата й бе закрепена за дървото. Едно евтино копие на „Долината на конете“, лежало върху рафта от средата на юли досега, бе спряло в основата на лампата, а кутийката с крем „Нивеа“ се бе хлъзнала до него. Джеси осъзна, че е възможно животът й да се окаже спасен от една нощна лампа и група измислени пещерни хора с имена като Ейла, Ода, Уба и Тонолан. Беше повече от потресаващо. Беше сюрреалистично.

„Дори да е там, никога не ще успееш да я достигнеш“ — рече черната станция, но Джеси почти не я чу. Работата беше там, че според нея тя можеше да достигне кутийката. Почти бе убедена.

Завъртя лявата си ръка в халката и бавно я протегна към рафта с безкрайно предпазливо движение. Не трябваше да прави грешки сега — да побутне кутийката и да не може повече да я достигне, или пък да я преобърне назад към стената. Предполагаше, че сега между стената и рафта вероятно има процеп, през който една кутийка с мострени размери лесно би могла да пропадне. А станеше ли това, тя не се съмняваше, че умът й ще рухне. Да. Ще чуе как кутийката тропва долу на пода, как се приземява сред мишите лайна и пухчетата прах. И тогава умът й просто ще… ами ще рухне. Тъй че трябваше да внимава. И ако внимава, все още всичко може да се нареди. Защото…

„Защото може би има Бог — помисли си тя, — и Той не иска да умра тук, на това легло, като животно, чийто крак е заклещен в капан. Като се замислиш по-внимателно, в това има известен смисъл. Когато псето взе да ръфа Джералд, аз вдигнах тази кутийка от рафта, но после видях, че е прекалено малка и лека, за да го нарани, дори да успеех да го улуча. При онези обстоятелства — отвратена, объркана и уплашена до полуда — най-естественото нещо на света беше да я пусна, преди да опипам за нещо по-тежко. Вместо това я оставих обратно на рафта. Защо въобще някой би направил толкова нелогично нещо? Защото има Бог, ето защо. Това е единственият отговор, за който мога да се сетя, единственият, който пасва. Бог я е запазил за мен, защото е знаел, че ще ми потрябва.“

Тя плъзна леко окованата си ръка по дървото, като се опита да превърне разперените си пръсти в радар. Не трябваше да има пропуски, разбираше това. Оставила настрана въпросите за Бог, орис и провидение, тя разбираше, че почти без съмнение е изправена пред своя най-добър и едновременно с това последен шанс. И когато пръстите й докоснаха гладката заоблена повърхност на кутийката, в ума й се завъртя откъс от един речитативен блус, малка песничка за Голямата криза, вероятно написана от Уди Гътри. За първи път я бе чула в изпълнение на Том Ръш, още в колежа:

Ако искаш да отидеш в небесата,

трябва хитрост, сине мой —

трябва да си мазнеш стъпалата

с малко овча лой.

Хлъзваш се от дяволската шепа —

право в Рая, без да се утрепеш…

Хич не се тревожи,

ами се смажи.

Без да обръща внимание на ръждивото обтягане на раменните си мускули, тя обгърна кутийката с бавни, галещо предпазливи движения на пръстите и нежно я придърпа към себе си. Сега вече знаеше как се чувствуват касоразбивачите, когато използуват експлозиви. „Хич не се тревожи — помисли си тя, — ами се смажи.“ Нима някога в човешката история бяха изричани по-верни думи?

— Хиш не мииисля тъй, сладурше — изрече тя с най-надменния си глас, имитиращ този на Елизабет Тейлър в „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Не се чу да го прави, дори не осъзна, че говори на глас.

Вече усещаше как благословеният балсам на успокоението се плъзва по тялото й; беше толкова сладък, колкото първата глътка прясна и хладна вода, която щеше да излее върху ръждясалия назъбен кабел, забит в гърлото й. Щеше да се хлъзне от дяволската шепа и право в Рая, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. Стига само да не се утрепе, разбира се. Изпита се, кали се в огъня, сега щеше да пожъне наградата си. Каква глупачка — въобще някога да се съмнява в това.

„Според мен по-добре престани да мислиш по този начин — рече с тревожен глас Благоверната. — Това ще те направи небрежна, а според мен много малко небрежни хора успяват някога да се изхлузят от шепата на дявола.“

Сигурно беше така, но тя нямаше никакво намерение да става небрежна. Беше прекарала последните двадесет и един часа в ада и никой не знаше по-добре от нея какво означава това. Никой не би могъл да знае, никога.

— Ще бъда внимателна — напевно промълви Джеси. — Ще обмисля всеки ход. Обещавам. А после… ще…

Какво ще?

Ами ще се смаже, разбира се. Не само за да се измъкне от белезниците, а за всичко по-нататък. Изведнъж Джеси се чу отново да говори на Господ и този път го правеше съвсем свободно.

„Искам да Ти обещая нещо — рече тя на Господ. — Обещавам Ти веднага да се захвана със скока. Ще започна с голямо пролетно чистене вътре в главата си, като изхвърля всички счупени неща и играчки, за които отдавна съм пораснала — с други думи, всички неща, които не принасят никаква полза, а само заемат пространство и наливат масло в огъня. Може да се обадя на Нора Калигън и да я попитам дали иска да помогне. Струва ми се, че мога да се обадя и на Карол Саймъндс… вече Карол Ритънхаус, разбира се. Ако някой от старата ни банда знае къде е Рут Ниъри, това ще е Карол. Чуй ме, Господи — не зная дали някой някога стига до Рая, но обещавам да стоя смазана и да не преставам да опитвам. Е?“

И тя видя (почти като утвърдителен отговор на молитвата си) точно как трябваше да се развие всичко. Най-трудната част щеше да е свалянето на капачката; това изискваше търпение и огромна предпазливост, но необикновено малките размери щяха да й помогнат. Закрепва дъното на кутийката върху лявата си длан, обхваща капака с пръстите си и с помощта на палеца прави същинското отвъртане. По-лесно щеше да бъде, ако капачката е хлабава, но тя убедено вярваше, че при всички случаи ще може да я махне.

„Адски си права, че ще я махна, маце“ — мрачно си помисли Джеси.

Най-опасният момент сигурно щеше да дойде когато капачката тръгне да се върти. Ако станеше внезапно, без тя да е подготвена за това, кутийката можеше направо да изхвърчи от ръката й. Джеси нададе кратък грачещ смях.

— Кофти късмет — рече тя на празната стая. — Кофти шибан късмет, сладурше.

После вдигна кутийката и се вгледа съсредоточено в нея. През полупрозрачната синя пластмаса се виждаше трудно, но като че ли беше поне наполовина пълна, а може би и малко повече. Щом веднъж махне капачката, просто ще обърне кутийката и ще остави мазното нещо да се стече върху дланта й. Когато получи колкото може, ще изправи вертикално ръката си и ще остави крема да се стече до китката. Повечето ще се събере между плътта и белезницата, а тя ще го размаже, като завърти ръка насам-натам. Във всеки случай вече знаеше къде е най-важното място: областта точно под палеца. И когато се намаже възможно най-добре, ще опъне за последен път — силно и здраво. Ще изключи от съзнанието си всякаква болка и ще продължи да опъва, докато ръката й се измъкне от халката и тя излезе най-накрая на свобода, най-накрая на свобода, о, Боже Всемогъщи, най-накрая на свобода. Можеше да го направи. Знаеше, че може.

— Но внимателно — измърмори тя, като остави дъното на кутийката да се намести върху дланта й, а посде разположи възглавничките на палеца и останалите си пръсти през определени интервали отстрани на капачката. И…

— Хлабава е! — извика Джеси с дрезгав, разтреперан глас. — Ох, мамичко, тиквена поничко, наистина е хлабава!

Почти не можеше да повярва — а черната станция, заровена някъде дълбоко вътре, направо отказа, — но беше така. Когато притисна леко връхчетата на пръстите си около капачката, усети как тя леко се завъртя върху спираловидния си нарез.

„Внимателно, Джеси — ох, много внимателно. Точно както си го представи“.

Да. Сега тя видя в ума си друго нещо — видя се как седи на бюрото в Портланд, облечена в своята най-хубава, модно къса черна рокля, която си купи миналата пролет като подарък за това, че издържа на диетата и отслабна с пет килограма. Семпла златна шнола държи косата й — току-що измита и ухаеща на някакъв приятен билков шампоан вместо на стара кисела пот. Повърхността на бюрото е обляна в дружелюбната светлина на следобедното слънце от еркерните прозорци. Видя се как пише до американската „Корпорация Нивеа“ или който и да е там производителят на крем за лице „Нивеа“. „Драги господа, — щеше да напише тя, — просто трябваше да ви осведомя какъв спасител на човешкия живот е всъщност вашият крем…“

Щом побутна с палец капачката, тя започна да се върти плавно, без никакво запъване. Всичко според плана. „Като мечта — помисли си тя. — Благодаря Ти, Господи. Благодаря Ти. Много, много, много Ти бла…“

Някакво — ненадейно движение влетя в ъгълчето на погледа й, но нейната първа мисъл не беше, че са я открили и е спасена, а че космическият каубой се е върнал да я вземе, преди да е успяла да избяга. Джеси нададе остър, уплашен вик. Погледът й отскочи от напрегнатата си фокусна точка върху кутийката. Пръстите й я стиснаха в неволен спазъм на страх и изненада.

Беше кучето. Беше се върнало за втората си сутрешна закуска. Стоеше на прага и проверяваше стаята, преди да влезе. В мига, в който разбра това, Джеси разбра също, че е стиснала малката синя кутийка прекалено силно. Тя се измъкваше изпод пръстите й като прясно обелено гроздово зърно.

— Не!

Понечи да я задържи и почти успя отново да я хване. После тя се изплъзна от ръката й, тупна я по хълбока и отскочи от леглото. При удара й в дървения под се чу леко, тъпо тропване — същият онзи звук, от който тя преди по-малко от три минути мислеше, че би полудяла. Това не стана и сега Джеси откри един по-нов, по-дълбок ужас: въпреки всичко, което преживяваше, тя все още бе твърде далеч от полудяването. Имаше чувството, че каквито и ужаси да я чакаха сега, когато тази последна врата към бягството бе запречена, тя трябваше да ги посрещне в пълно съзнание.

— Защо трябваше да влизаш точно сега, гадино такава? — попита тя бившия Принц и нещо в нейния стържещ, убийсттвен глас го накара да спре и да я погледне с предпазливост, която всичките й крясъци и заплахи не бяха успели да пробудят. — Защо сега, дявол да те вземе? Защо сега?

Бездомното псе реши, че женският господар сигурно все още е безобиден въпреки острите нотки, които проблясваха сега в гласа му, но все пак продължи да я поглежда бдително, докато се добере бързешком до своя месен запас. Най-добре е да си сигурен. Бе страдало много, докато научи този прост урок, и той не беше сред уроците, които можеше лесно или бързо да забрави — винаги бе най-добре да си сигурен.

Хвърли й един последен поглед с лъскавите си отчаяни очи, после сведе глава, захапа една от слабините на Джералд и отпра от нея голям къс месо. Гледката беше ужасна, но за Джеси не бе най-ужасната. Най-ужасната гледка бе облакът мухи, който се надигна от своя терен за хранене и гнездене, когато песът щракна зъбите си и опъна. Тяхното сънено бръмчене довърши работата по съкрушаването на една жизнено важна нейна част, която бе насочена към оцеляването и която имаше нещо общо едновременно с надеждата и със сърцето.

Кучето отстъпи назад с деликатната стъпка на танцьор във филмов мюзикъл, с наострени уши и провесено от челюстите месо. После се обърна и бързо изприпка от стаята. Мухите започнаха операции по пренастаняването си още преди то да се изгуби от погледа й. Джеси отпусна глава назад върху махагоновата табла и затвори очи. Започна отново да се моли, но този път не за бягство. Този път се молеше Бог да я прибере бързо и милостиво, преди слънцето да залезе и белоликият непознат да се върне.