Стивън Кинг
Играта на Джералд (22)

22

Джеси помръдна леко. Веригите издрънчаха, самите белезници изтропаха върху креватните стълбове. Сега светлината струеше в стаята през източните прозорци.

— „Защото не би могла да го опазиш в тайна“ — рече тя мрачно. — „Защото, ако ще излезе наяве, Джеси, по-добре да излезе сега, отколкото след седмица, след месец или след година. Дори след десет години.“

Колко умело я бе подвел — най-напред извинението, после сълзите, и накрая — хет-трикът: да превърне своя проблем в неин проблем. „Кум Лисане, Кум Лисане, каквото щеш прави, само не ме хвърляй в онези бодливи храсти!“^[1] Докато накрая тя вече му се кълнеше, че ще го пази в тайна винаги, че никакви мъчители не биха могли да го изтръгнат от нея с маши и горещи въглени.

Всъщност си спомни, че именно такова нещо му бе обещала през порой от горещи, уплашени сълзи. Накрая той бе престанал да клати глава и само бе погледнал през стаята с присвити очи и здраво стиснати устни — това тя видя в огледалото, а той почти сто на сто знаеше, че ще го види.

— Няма да можеш да го кажеш никога и на никого — рече накрая той и сега Джеси си спомни главозамайващото облекчение, което бе изпитала при тези думи. Това, което казваше бе по-маловажно от тона, с който го казваше. Джеси неведнъж бе чувала този тон и знаеше как майка й побеснява от факта, че Джеси може да го изтръгва от него много по-често, отколкото самата тя. Променям си мнението, казваше тонът. Правя го против убеждението си, но го правя. Преминавам на твоя страна.

— Да — съгласи се тя. Гласът й трепереше, а трябваше все така да преглъща и сълзи. — Няма да кажа, татко — никога.

— Не само на майка ти — каза той. — На никого. Никога. Това е голяма отговорност за малко момиченце, Тиквичке. Може да се изкушиш. Например когато си учиш уроците с Каролайн Клайн или Тами Хоф след училище и някоя от тях сподели своя тайна, ти може би ще поискаш да…

— На тях? Никога, никога, никога!

И той сигурно бе видял истината върху лицето й: мисълта за възможността Каролайн или Тами да научат, че нейният баща й е посегнал, бе изпълнила Джеси с ужас. Удовлетворен по този впрос, той премина към онова, което сега тя предполагаше, че трябва да е било главната му грижа.

— Нито на сестра си. — Отлепи я от себе си и я гледа строго в лицето един дълъг миг. — Виж, може да дойде време, когато ще ти се прииска да й кажеш…

— Татко, не, аз никога…

Той я разтърси нежно.

— Не говори и ме остави да довърша, Тиквичке. Вие двете сте си близки, зная това, и зная, че момичетата понякога изпитват нужда да споделят нещо, което обикновено не биха си казали. Ако се почувствуваш така с Мади, ще успееш ли въпреки това да си замълчиш?

— Да! — В отчаяната си необходимост да го убеди тя отново бе започнала да плаче. Разбира се, вероятността да каже на Мади бе по-голяма — ако имаше на света човек, с когото някой ден би могла да сподели безнадеждната си тайна, това бе голямата й сестра… само че имаше нещо друго. Мади и Сали споделяха същия вид близост, който съществуваше между Джеси и Том, и ако Джеси някога разкажеше на сестра си за случката на верандата, имаше доста добри шансове майка й да го научи още същия ден. След това прозрение тя реши, че може доста лесно да устои на изкушението да разкаже на Мади.

— Наистина ли си сигурна? — попита баща й недоверчиво.

— Да! Наистина!

Тогава той отново започна да клати глава със съжаление, което за пореден път я хвърли в ужас.

— Просто си мисля, Тиквичке, че може би ще е по-добре веднага да го разкрием. Да си вземем нашето лекарство. Мисълта ми е, че тя не може чак пък да ни убие…

Джеси обаче бе чула нейния гняв, когато татко й бе попитал дали малката им дъщеря може да не ходи на пътешествието до Маунт Вашингтон… а гневът не бе всичко. Не й се искаше да мисли за това, но в този момент не можеше да си позволи лукса да го пренебрегне. В гласа на майка й имаше и ревност, както и нещо много близко до омраза. Докато стоеше с баща си на прага на спалнята и се опитваше да го убеди да не казва, Джеси бе споходена от една картина — мимолетна, но зашеметяващо ясна: те двамата, бездомни и захвърлени на пътя като Хензел и Гретел, скитат надлъж и на шир из Америка…

… и спят заедно, разбира се. Спят заедно нощем.

Тогава тя рухна окончателно, като плачеше истерично и го умоляваше да не казва, и обещаваше, че ще бъде добро момиче винаги, винаги, само да не казва. Той я остави да плаче дотогава, докато сигурно почувствува, че е дошъл най-подходящият момент, за да продължи.

— Знаеш ли, ти имаш страшно много сила за едно малко момиченце, Тиквичке — изрече той печално.

Тя вдигна поглед към него — бузите й бяха мокри, а очите пълни с възродена надежда.

Той кимна бавно, после взе да бърше сълзите й с кърпата, която бе използувал за собственото си лице.

— Никога не съм успявал да ти откажа нещо, което наистина си искала, този път също не мога. Ще опитаме както ти казваш.

Тя се хвърли в обятията му и започна да обсипва лицето му с целувки. Някъде дълбоко в ума си се боеше, че това може

(да го тласне към действие)

да поднови проблема, но благодарността й бе погълнала напълно тази предпазливост, а проблем не последва.

— Благодаря! Благодаря ти, татко! Благодаря!

Той я хвана за раменете и отново я отдръпна от себе си, този път не строго, а с усмивка. Онази тъга обаче не бе напуснала лицето му и сега, почти тридесет години по-късно Джеси не смяташе, че това изражение е било част от представлението. Тъгата беше истинска, а ужасното нещо, което бе извършил, ставаше от това някак по-лошо вместо по-добро.

— Май че се споразумяхме — каза той. — Аз си мълча и ти си мълчиш. Нали така?

— Да!

— На никого, нито пък един на друг. За вечни времена, амин. Щом излезем от тази стая, Джес, забравяме за случилото се. Окей?

Тя се съгласи веднага, но в същото време я връхлетя споменът за онази миризма и тогава разбра, че трябва да му зададе поне още един въпрос, преди да забрави за случилото се.

— Има и едно нещо, което трябва да ти кажа още веднъж. Трябва да ти кажа, че съжалявам, Джес. Направих долно, срамно нещо.

Спомняше си как той бе извърнал очи при тези думи. През цялото време, докато умишлено я бе държал в истерия от вина и страх, и заплашителна обреченост, през цялото време, докато си осигуряваше мълчанието й, като я заплашваше, че ще каже всичко, той я гледаше право в очите. Когато обаче стигна до това последно извинение, погледът му се отмести към цветните шарки върху чаршафите, които разделяха стаята. Този спомен я изпълваше с нещо, което приличаше едновременно на скръб и на ярост. Той бе могъл да я гледа в очите, докато я лъжеше; истината бе това, което накрая го накара да извърне поглед.

Тя си спомни как бе отворила уста, за да му каже, че не бива да говори така, а после отново я бе затворила — отчасти защото се боеше, че каквото и да каже, то може да го накара отново да промени мнението си, но главно защото дори на десет години бе осъзнала, че има право да получи извинение.

— Сали е хладна напоследък — това е вярно, но като извинение е само една тъжна глупост. Нямам никаква представа какво ми стана. — Той се позасмя, все още с извърнат поглед. — Сигурно беше от затъмнението. Ако е така, слава Богу, че никога няма да видим друго. — После, сякаш на себе си: — Господи, ако ние си мълчим, но по-късно тя някак узнае…

Джеси положи глава на гърдите му и каза:

— Няма да узнае. Никога няма да кажа, татко. — Спря за миг, после прибави: — Пък и какво бих могла да кажа?

— Точно така. — Той се усмихна. — Защото нищо не се е случило.

— И аз не съм… тоест, не бих могла да… — Вдигна очи с надеждата, че и без да пита, може би ще чуе от него това, което имаше нужда да знае, но той само отвърна на погледа й, като повдигна вежди в безмълвен въпрос. Усмивката му се смени с внимателно, очаквателно изражение. — И аз не може да съм бременна? — избъбри тя.

Той трепна, а после лицето му се напрегна в усилие да потуши някакво силно чувство. Ужас или скръб, бе помислила тогава тя; чак сега, след всички тези години й хрумна, че това, което всъщност се е опитвал да овладее, сигурно е било див изблик на смях от облекчение. Накрая се бе овладял и бе целунал върха на нослето й.

— Не, миличка, разбира се. че не. Това, от което жените забременяват, не се е случило. Нищо такова не се е случило. Аз просто малко се поборичках с теб, това е…

— И ме боцна отзад. — Сега съвсем ясно си спомняше, че бе казала това. — Ти ме боцна отзад, това е.

Той се усмихна.

— Аха. Горе-долу това е. Нищо ти няма, Тиквичке. Е, как мислиш сега? С това приключва ли въпросът?

Тя кимна.

— Нищо подобно няма да се случи вече — нали знаеш това?

Тя кимна отново, но собствената й усмивка потрепна.

Казаното трябваше да я успокои и то я успокои малко, но нещо в сериозността на думите му и в тъгата върху лицето му едва не възпламени отново паниката й. Тя си спомняше как хвана ръцете му и ги стисна с все сила.

— Но ти ме обичаш, нали, татко? Ти все още ме обичаш, нали?

Той кимна и каза, че я обича повече от всякога.

— Тогава ме прегърни! Прегърни ме силно!

И той я бе прегърнал, но сега Джеси си спомни още нещо: долната част на тялото му не се докосна до нейната.

„Нито тогава, нито друг път — помисли си тя. — Поне не помня такъв случай. Дори когато завърших колежа, единственият друг случай, когато го видях да плаче заради мен той ме прегърна с една от онези смешни целомъдрени прегръдки, при които задникът ти стърчи назад, така че няма никакъв шанс да си блъснеш чатала в другия човек. Горкият, горкият човек. Чудя се дали някой от онези, с които е работил през всичките тези години, го е виждал някога толкова разстроен, колкото го видях аз в деня на затъмнението. Цялата тази болка, и то защо? Сексуална злополука, не по-сериозна от настъпен пръст. Господи, какъв живот! Какъв шибан живот!“

Тя отново започна да движи ръцете си нагоре-надолу почти без да съзнава, просто с желанието да поддържа кръвния поток от пръстите до лактите си. Помисли си, че вече сигурно е станало осем или почти осем часа. Лежеше прикована към това легло вече осемнадесет часа. Невероятно, но факт.

Гласът на Рут Ниъри се обади толкова неочаквано, че тя подскочи. Бе изпълнен с отвратена почуда.

„Ти все още му търсиш извинения, нали? Все още му даваш възможност да се измъкне и обвиняваш себе си, след всичките тези години. Дори сега. Потресаващо.“

— Стига — рече тя дрезгаво. — По дяволите, това няма нищичко общо с кашата, в която съм сега, така че просто го зарежи!

„Ти не беше Лолита, Джеси, независимо как той може да те е накарал да се чувствуваш. Ти беше на около девет милиона километра от Лолита.“

Джеси отказа да отговори; Рут направи нещо повече — отказа да млъкне.

„Ако все още си мислиш, че твоето мило старо татенце е било един съвършен и нежен рицар, който е прекарвал по-голямата част от времето си да те защитава от огнедишащата мама-дракон, по-добре помисли отново.“

— Млъкни. — Джеси започна да движи ръцете си по-бързо. — Веригите издрънчаха, белезниците изтрополиха. — Млъкни, ужасна си.

„Той го планира, Джеси. Не разбираш ли? Това не беше нещо случайно, породено от обстоятелствата — един примрял от сексуален глад баща поопипва крадешком дъщеря си, — той го планира.“

— Лъжеш — озъби се Джеси. Потта се стичаше по слепоочията й на големи бистри капки.

„Така ли? Добре, запитай се тогава — чия беше идеята да облечеш роклята с презрамките? Онази, дето беше и прекалено къса, и прекалено тясна? Кой знаеше, че ще слушаш — и ще се възхищаваш, — докато той хитрува пред майка ти? Кой си сложи ръцете върху циците ти предишната вечер и кой беше само по едни шорти, в самия ден?“

Изведнъж тя си представи, че Брайънт Гъмбъл е в стаята с нея, изтупан в костюм с жилетка и златна верига на китката, стои тук, до леглото, а отстрани някакъв тип с мини-камера бавно снима почти голото й тяло отдолу нагоре, после спира фокуса върху потното й петнисто лице. Брайънт Гъмбъл взима интервю на живо от Невероятната Окована Жена, като се навежда напред е микрофона, за да я запита: „Кога за първи път разбрахте, че баща ви може да се е възбудил от вас, Джеси?“

Джеси спря да движи ръцете си и затвори очи. На лицето й се изписа съсредоточено и упорито изражение. „Стига вече — помисли си тя. — Предполагам, че мога да живея с гласовете на Рут и Благоверната, щом трябва… дори с разните там извънземни, които чат-пат дават своята лепта от по един петак… но забранявам всякакво интервю на живо с Брайънт Гъмбъл, докато съм облечена само в чифт напикани гащи и нищо друго. Забранявам го дори във въображението си.“

„Само едно нещо ми кажи, Джеси — обади се друг глас. Никакви извънземни, това бе гласът на Нора Калигън. — Само едно нещо и ще сметнем този въпрос за приключен, засега поне, а може и завинаги. Окей?“

Джеси мълчеше, чакаше, бдеще.

„Когато най-накрая излезе от кожата си вчера следобед, когато накрая му би ритниците — кого риташе всъщност? Джералд ли?“

— Разбира се, че Дже… — започна тя, но в миг замлъкна, защото един-единсгвен, съвършено ясен образ изпълни съзнанието й. Бялата лига, която бе увиснала от брадата на Джералд. Видя я как се проточва, как пада върху корема й точно над пъпа. Просто малко слюнка, нищо повече, нищо особено след всичките тези години и всичките страстни целувки с отворени усти и преплетени езици; двамата с Джералд си бяха разменили немалко количество смазка и бяха платили за това единствено с няколко споделени простуди.

С други думи, нищо особено, до вчерашния ден, в който той отказа да я пусне, когато тя пожела, когато имаше нужда да бъде пусната. Нищо особено, докато не усети онази блудкава тъжна минерална миризма, същата, която свързваше с водата от кладенеца при Дарк Скор и със самото езеро през горещите летни дни… Дни като двадесети юли 1963-та например.

Видя слюнка, помисли сперма.

„Не, това не е вярно“ — каза си тя, но този път не бе необходимо да призовава Рут за адвокат на дявола — сама знаеше, че е вярно. „Това е проклетата му сперма“ — ето точната й мисъл от вчера. А след това въобще бе престанала да мисли, поне за известно време. Вместо да мисли, бе предприела това рефлексно съпротивително действие, като бе забила единия си крак в стомаха, а другия в топките му. Не слюнка, а сперма, не някакво ново отвращение от играта на Джералд, а старият вонящ ужас, който бе изплувал на повърхността като някакво морско чудовище.

Джеси хвърли поглед към скупченото обезобразено тяло на съпруга си. Сълзи опариха за миг очите й, после усещането премина. Хрумна й, че отдел „Оцеляване“ сигурно е определил сълзите за лукс, който тя не може да си позволи, поне засега. Все пак й беше мъчно — мъчно й беше, че Джералд е мъртъв, да, разбира се, но още по-мъчно й беше, че се намира тук, в тази ситуация.

Отмести поглед към нищото малко над Джералд и върху лицето й се изписа жалка, изтерзана усмивка.

— Май това е всичко, което имам да кажа засега, Брайънт. Поздрави от мен Уилард и Кейти, и между другото, би ли отключил тези белезници на тръгване, а? Наистина ще ти бъда много благодарна.

Брайънт не отговори. Джеси не се изненада кой знае колко.