Стивън Кинг
Играта на Джералд (21)

21

Когато вдигна глава и видя баща си на прага на спалнята, първата й инстинктивна реакция беше да кръстоса ръце върху гърдите си. После видя тъжното и виновно изражение върху лицето му и отново ги отпусна, макар да усети как в бузите й се надига гореща вълна и как собственото й лице придобива онзи непривлекателен, петнист червен цвят, който представляваше нейният вариант на моминска руменина. Тя нямаше нищо за показване там горе (е, почти нищо), но въпреки това се чувствуваше от гола по-гола и ужасно смутена — почти можеше да се закълне, че усеща как кожата й цвърчи от смущение. Помисли си: „Ами ако другите се върнат по-рано? Ами ако тя влезе в този момент и ме види така, без блуза?“ Смущението се превърна в срам, а срамът в ужас, но докато навличаше блузата и я закопчаваше, тя все пак усети едно друго чувство, което беше в основата на останалите. Това чувство бе негодувание и много не се различаваше от раздиращия гняв, който щеше да усети години по-късно, когато разбра, че Джералд знае, но се преструва, че не знае. Беше ядосана, защото не заслужаваше да се чувствува засрамена и ужасена. В крайна сметка той бе възрастният, той бе оставил онази пяна със странен мирис на гащичките й, той трябваше да се срамува, а не се получаваше така. Изобщо не се получаваше така.

Докато закопчае и напъха блузата в шортите си, ядът или бе изчезнал, или бе прогонен обратно в пещерата си, което бе същото. Продължаваше да си представя единствено това как майка й се връща по-рано. Нямаше да има значение, че тя отново е напълно облечена. Фактът, че се е случило нещо лошо, висеше на показ върху лицата им — голям като живота и два пъти по-грозен. Тя го виждаше върху неговото лице и го чувствуваше върху своето.

— Добре ли си, Джеси? — попита той тихо. — Не ти ли се вие свят или нещо подобно?

— Не. — Тя опита да се усмихне, но този път не успя съвсем. Усети как по бузата й се плъзва една сълза и бързо и виновно я избърса с длан.

— Съжалявам. — Гласът му трепереше и тя с ужас забеляза, че и в неговите очи има сълзи. О, всичко това ставаше все по-лошо и по-лошо, и по-лошо. — Толкова съжалявам. — Той се извърна рязко, хлътна в банята, грабна от закачалката една кърпа и изтри с нея лицето си. Докато правеше това, Джеси мислеше бързо и усилено.

— Татко?

Той я погледна над кърпата. Сълзите бяха изчезнали от очите му. Ако не знаеше истината, Джеси би се заклела, че въобще никога не са били там.

Въпросът почти заседна в гърлото й, но трябваше да го зададе. Трябваше.

— Трябва ли… трябва ли да кажем на мама за това?

Той пое навътре една дълга и пресеклива въздишка. Тя чакаше със заседнало в гърлото сърце, а когато той каза „Мисля, че трябва, а ти?“, то падна направо долу в петите й.

Джеси прекоси стаята към него, като леко се олюляваше — краката й сякаш бяха напълно изтръпнали, — и обви с ръце тялото му.

— Моля те, татко. Недей. Моля те, не казвай. Моля те, недей. Моля те… — Гласът й се разля и рухна в ридания, а тя притисна лице към голите му гърди.

След миг той я обгърна с ръце, този път по стария, бащински начин.

— Никак не ми е приятно — рече, — защото напоследък нещата между нас доста се обтегнаха, миличка. Всъщност бих се изненадал, ако не си забелязала. Такова нещо може много да ги влоши. Напоследък тя не е много… е, не е много сърдечна, и главно в това беше проблемът днес. Мъжът има… определени нужди. Ще разбереш това някой д…

— Но ако научи, тя ще каже, че аз съм виновна!

— О, не, не мисля така — рече Том, но тонът му бе изненадан, замислен… а за Джеси страховит като смъртна присъда. — Неее, сигурен съм — е, почти сигурен, че тя…

Тя вдигна към него зачервени, плувнали в сълзи очи.

— Моля те, не казвай, татко! Моля те, недей! Моля те, недей!

Той я целуна но челото.

— Но, Джеси… трябва да й кажа. Двамата трябва да й кажем.

— Защо? Татко, защо?

— Защото…