Стивън Кинг
Играта на Джералд (13)

13

По време на летните почивки край езерото в началото на шестдесетте години, когато Уилям все още можеше само да цапа в плитчините с чифт яркооранжеви надуваеми възглавнички, прикрепени към гърба му като крила, Мади и Джеси, неразделни приятелки въпреки разликата във възрастта им, често ходеха да плуват при Найдермайерови. Найдермайерови имаха сал, оборудван с платформа за гмуркане, и именно там Джеси започна да развива онази форма, която най-напред й извоюва място в гимназиалния отбор по плуване, а после и в щатския през седемдесет и първа година година. Второто по значимост нещо, което тя запомни от тези гмуркания (първото — за тогава и завинаги — беше излитането през горещия летен въздух към синия блясък на чакащата вода), бяха усещанията, докато изплуваше от дълбините през контастните пластове от топло и студено.

Излизането от неспокойния й сън приличаше на нещо такова.

Най-напред се озова сред черна, громоляща бъркотия, която напомняше за вътрешността на буреносен облак. Проправи си път през нея, като се препъваше и криволичеше, без да има и най-бегла представа коя е и кога е, да не говорим за това къде е. Последва по-топъл, по-спокоен пласт: била е ваната в най-ужасния кошмар в цялата записана история (поне в нейната записана история), но все пак е било само кошмар и сега той е свършил. С наближаването на повърхнстта обаче се сблъска с друг смразяващ слой: мисълта, че предстоящата реалност е почти толкова лоша, колкото и кошмарът. Може би по-лоша.

„Какво? — запита се тя. — Какво изобщо може да бъде по-лошо от това, което току-що преживях?“

Отказа да мисли върху това. Отговорът бе съвсем наблизо, но й дойде наум, че току-виж, е решила да се преобърне и отново да поеме надолу към дълбините. Това би означавало да се удави, но докато удавянето може би не бе най-лошият начин за измъкване — не толкова лош, колкото да се блъснеш със своя „Харли“ в каменна стена или да кацнеш с парашута си върху плетеница от високоволтови жици например, — то мисълта да предостави тялото си на този блудкав минерален дъх, който й напомняше едновременно за стриди и медни монети, беше непоносима. Джеси продължи да гребе мрачно нагоре, като си казваше, че ще бере грижа за действителността, когато успее да излезе на повърхността, ако изобщо успее. Последният пласт, през който премина, бе топъл и страшен като прясно пролята кръв: ръцете й сигурно щяха да бъдат по-мъртви от отрязани клони. Тя се надяваше само да може да ги управлява достатъчно, че да раздвижи отново кръвта в тях.

Джеси изпъшка, разтресе се и отвори очи. Нямаше никаква представа колко време бе спала, а часовникът върху радиото на тоалетката, прикован към собственото си дяволски маниакално повторение (дванадесет, дванадесет, дванадесет, мигаше той в тъмнината, сякаш времето бе спряло завинаги в полунощ), не й помагаше с нищо. Със сигурност знаеше само, че вече е съвсем тъмно и вместо през източния прозорец, луната грее през капандурата.

Ръцете й подскачаха с нервните тръпки на хиляди иглички. Обикновено това усещане й бе крайно неприятно, но не и сега — стократно го предпочиташе пред мускулните спазми, с които бе очаквала да плати за пробуждането на изтръпналите си крайници. Няколко мига по-късно забеляза под краката и задните си части нарастващо влажно петно, а в същото време осъзна, че предишната й нужда да уринира е изчезнала. Тялото й се бе погрижило за този проблем по време на съня. Тя сви юмруци и внимателно се придърпа малко нагоре, потръпвайки от болката в китките и дълбоките ридаещи бодежи, които движението предизвика в опакото на дланите й. „Тази болка е предимно от опитите ти да се измъкнеш от белезниците — помисли си тя. — Сама си си виновна, миличка.“ Кучето се бе разлаяло отново. Всеки негов пронизителен вик приличаше на треска, която се забива в тъпанчето й. Тя осъзна, че именно този звук я е измъкнал нагоре и извън съня точно когато се готвеше да се гмурне под повърхността на кошмара. Звукът й показваше, че кучето отново е навън. Зарадва се, че е напуснало къщата, но и малко се смути. Може би просто не се бе чувствувало удобно под покрив след толкова дълго време, прекарано на открито. Имаше нещо логично в тази мисъл… във всеки случай не по-малко, отколкото и във всяка друга при тази ситуация.

— Съвземай се, Джес — посъветва себе си тя със сериозен, сънено завален глас и може би — само може би — правеше точно това. Паниката и безумният срам, които бе изпитвала по време на съня, сега я напускаха. Самият сън сякаш се оттичаше, като добиваше любопитния изсушен вид на преосветена снимка. Осъзна, че скоро той ще изчезне напълно. При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост.

„Пък и няма значение — помисли си тя. — В края на краищата това беше само сън. Имам предвид всички онези глави, дето се подаваха от други глави? Предполага се, че сънищата са символични, разбира се — да, зная, сигурно и в този може да е имало някакъв символизъм… дори някаква истина. Ако не друго, сега поне разбирам зашо ударих Уил, когато ме мушна в задника. Нора Калигън сто на сто ще припадне — ще го нарече пробив. Сигурно е пробив. Обаче с нищо не ми помага да се измъкна от тази задънена улица, а това е все още моята първостепенна задача. Ще възрази ли някой?“

Нито Рут, нито Благата отговориха, извънземните гласове също мълчаха. Всъщност единственият отзив дойде от стомаха й, който страшно съжаляваше, че всичко това се е случило, но не можа да удържи протеста си срещу отменянето на вечерята и го изрази с едно продължително, ниско изгъргорване. Смешно, някак… но с изгледи да не бъде толкова смешно утре. Дотогава жаждата й също щеше да се разбушува отново и тя не си правеше илюзии относно времето, за което можеха да я укротят тези последни няколко глътчици. „Трябва да се съсредоточа — просто трябва. Проблемът не е нито в храната, нито във водата. Точно сега тези неща имат толкова значение, колкото и въпросът защо фраснах Уил в устата на деветия му рожден ден. Проблемът е как…“

Мислите й секнаха с отчетливия пукот на чвор, който се пръска в горещи пламъци. Очите й, които до този миг блуждаеха безцелно из тъмнеещата стая, сега се приковаха в отсрещния ъгъл, където раздвижваните от вятъра сенки на боровете танцуваха подивели на седефената светлина, струяща през капандурата.

Там стоеше мъж.

По тялото й с непозната за сетивата й сила плъзна ужас. Мехурът й, който всъщност се бе освободил само от най-досадното си съдържание, сега се изпразни с безболезнен горещ изблик. Джеси не осъзнаваше нито това, нито каквото и да било друго. Ужасът временно бе изпразнил ума й, оставяйки в него само четири голи стени. Тя остана безмълвна, не гъкна дори, бе толкова неспособна да произведе звук, колкото и мисъл. Мускулите на врата, раменете и ръцете й се превърнаха в нещо като топла вода и тя се смъкна по таблата, докато накрая увисна от белезниците в отпуснат унес. Не припадна — дори не се доближи до припадъка, но тази умствена празнота и пълната физическа безпомощност, която я съпътствуваше, бяха нещо по-лошо от припадък. Когато мисълта направи опит да се завърне, пред нея отначало се изпречи тъмна, безформена стена от страх.

Мъж. Мъж в ъгъла.

Виждаше тъмните му очи, вперени в нея с неподвижно, идиотско внимание. Виждаше восъчната белота на тесните страни и високото чело, макар че действителните черти на натрапника бяха замъглени от диорамата на сенките, които прелитаха през тях. Виждаше отпуснати рамене и увиснали маймунски ръце, които завършваха с дълги пръсти; усещаше и крака някъде в черния триъгълник на сянката, хвърляна от шкафа, но това бе всичко.

Нямаше представа колко дълго лежи в този ужасен полусвяст, парализирана, но будна, като бръмбар, ужилен от огромен паяк. Като че ли бе продължило много дълго. Секундите се нижеха и тя огкри, че не е в състояние дори да затвори очи, камо ли да ги извърне от странния си гост Първият й страх от него започна лека-полека да стихва, но това, което го замени, бе в извесетен смисъл по-лошо: ужас и някакво безумно, агавистично отвращение. По късно Джеси реши, че тези чувства — най-силните отрицателни емоции, които някога бе изпитвала, по-силни и от тези, които я владееха преди малко, докато гледаше как бездомното псе се готви да вечеря с част от Джералд — бяха предизвикани от пълната неподвижност на съществото. То се бе промъкнало вътре по време на съня й, а сега просто стоеше в ъгъла, прикривано от неспирните приливи и отливи на сенките над лицето и тялото му, вперило в нея странно алчните си черни очи, толкова огромни и прехласнати, че й напомняха за кухите орбити на скелет.

Нейният посетител просто стоеше там в ъгъла; само това и нищо друго.

Тя лежеше с белезниците върху протегнатите си нагоре ръце и се чувствуваше като жена на дъното на дълбок кладенец. Времето течеше, отчитано само от идиотското мигане на часовника, който обявяваше, че е дванадесет, дванадесет, дванадесет, а накрая в ума й се прокрадна една свързана мисъл; която изглеждаше едновременно опасна и изключително успокоителна.

„Тук няма никой освен теб, Джеси. Мъжът, когото виждаш в ъгъла, е само съчетание от сенки и въображение — нищо повече.“

Тя се помъчи да се върне в седнало положение, като се дърпаше нагоре с ръце, кривеше лице от болката в пренапрегнатите си рамене, опитваше се да запъне босите си пети в покривката на кревата и да се оттласне нагоре, дишаше на дрезгави, къси и усилни пресекулки… а докато правеше всичко това. очите й не се откъсваха от противно източения силует в ъгъла.

„Прекалено дълго и прекалено слабо е, за да бъде истински човек, Джес — нали виждаш? Това е само вятър, сенки, късчета лунна светлина… и няколко останки от кошмара ти, предполагам. Така добре ли е?“

Почти. Тя взе да се поуспокоява. После отвън кучето нададе още един истеричен залп от джафкане. И не извърна ли фигурата в ъгъла — тази, която бе само вятър, сенки и късчета лунна светлина, — не извърна ли тази несъществуваща фигура съвсем леко главата си в посока към звука?

Не, определено не. Това определено беше просто още един трик на вятъра, тъмнината и сенките.

Точно така. Всъщност тя бе почти убедена, че тази част с извръщането на главата е била илюзия. Но останалото? Самата фигура? Не можеше напълно да убеди себе си, че всичко е въображение. Май никоя фигура, която толкова много прилича на човек, не може да бъде просто илюзия… нали?

Изведнъж проговори Благоверната Бърлингейм и макар че гласът й бе уплашен, в него нямаше истерия, поне засега; странно, но точно онази нейна част, която наричаше Рут, най-силно се бе ужасила при мисълта, че може би не е сама в стаята, и точно тази част все още почти пелтечеше.

„Ако това нещо не е истинско — рече Благата, — защо тогава кучето избяга? Аз мисля, че то не би направило това без някаква сериозна причина, а ти?“

Но тя разбра, че Благата все пак е дълбоко уплашена и копнее да получи някакво обяснение за бягството на кучето, обяснение, изключващо силуета, който Джеси виждаше или си въобразяваше, че вижда в ъгъла. Благата я умоляваше да признае нейната първоначална идея — че кучето е избягало просто защото вече не се е чувствувало удобно в къщата — за много по-правдоподобна.

„Или може би — помисли си тя — то е избягало поради най-старата от всички причини: надушило е друго псе, този път разгонена кучка.“

Предполагаше, че дори е възможно да се е подплашило от някакъв загадъчен шум — например от тропането на клон по някой от горните прозорци. Този вариант й хареса най-много, защото предвиждаше някакъв вид възмездие: кучето бе стреснато от някакъв въображаем натрапник и сега лаеше, за да прогони този несъществуващ пришълец от своята скитническа вечеря.

„Да. кажи нещо такова — примоли й се внезапно Благата. — и дори ти самата да не можеш да му повярваш, накарай мен да повярвам.“

Но тя не смяташе, че може да го направи, а причината за това стоеше в ъгъла до шкафа. Там имаше някой. Не беше халюцинация, не беше съчетание от танцуващи с вятъра сенки и нейното собствено въображение, не беше останка от съня й, мимолетен фантом, зърнат в ничията земя между съня и пробуждането. Беше

(чудовище това е чудовище страшилище дошло да ме изяде)

човек, не чудовище, а човек, който стоеше там неподвижно и я гледаше, докато в същото време вятърът фучеше и караше къщата да скърца, а сенките да играят по странното му полувидимо лице.

Този път мисълта — Чудовище! Страишлище! — се издигна от по-ниските умствени нива към по-ярко осветената сцена на съзнанието й. Тя отново я отхвърли, но въпреки това чувствуваше как ужасът й се завръща. Съществото в отсрещния ъгъл на стаята можеше да бъде и човек, но дори да беше, тя все повече се убеждаваше, че нещо в лицето му никак не е наред. Само да можеше да го види по-добре!

„По-добре не искай това“ — предупреди я един шептящ, злокобен извънземен глас.

„Но аз трябва да говоря с това нещо, трябва да установя контакт — помисли си Джеси и незабавно си отговори с нервен, сърдит глас, който приличаше на някаква смесица от гласовете на Рут и на Благата: — Не мисли за него като за нещо, Джеси, мисли за него като за човек. Мисли за него като за мъж, който сигурно се е изгубил в гората и е уплашен не по-малко от теб.“

Добър съвет вероятно, но Джеси откри, че за нея фигурата в ъгъла е толкова човек, колкото е бездомното псе. Нито пък мислеше, че съществото в сенките е изгубено или уплашено. Това, което чувствуваше да идва от ъгъла, бяха дълги, бавни вълни от злонамереност.

„Що за глупост! Заговори това същество, Джеси! Заговори този човек!“

Тя се опита да прочисти гърлото си и откри, че няма от какво да го прочиства — то беше сухо като пустиня и гладко като несмлян талк. Сега чувствуваше как сърцето бие в гърдите й с много лек, много бърз, много неравномерен ритъм.

Вятърът изфуча. Сенките навяха по стените и тавана черно-бели шарки, които я накараха да се почувствува като жена, хваната в калейдоскоп за далтонисти. За момент й се стори, че вижда нос — тънък, дълъг и бял — под тези черни, неподвижни очи.

— Кой…

В началото успя да издаде само този немощен шепот, който не би могъл да се чуе на другия край на леглото, камо ли в отсрещния ъгъл на стаята. Спря, облиза устни и опита отново. Осъзна, че ръцете й са свити в болезнено стегнати топки, и насили пръстите си да се разхлабят.

— Кой си ти? — Отново шепот, но малко по-добър от предишния.

Силуетът не отговори, просто остана да стои там, а дългите му тесни бели ръце се поклащаха отстрани до коленете му. И тогава Джеси си помисли:

„Коленете му? Колене? Не е възможно, Джес — когато ръцете на човек висят свободно, те стигат до горната част на бедрата му.“

Отвърна й Рут с толкова приглушен и уплашен глас, че Джеси почти не я позна. „Искаш да кажеш, че ръцете на нормалния човек стигат до горната част на бедрата, нали? Но мислиш ли, че нормален човек би се промъкнал в нечия къща, а после би стоял и гледал от ъгъла, след като е открил, че стопанката на дома е прикована към леглото? Просто би си стоял ей така?“

Тогава обаче то помръдна единия си крак… или пък отново беше само разсейващото движение на сенките, този път доловено в долния сектор на зрителното й поле. Съчетанието от сенки, лунна светлина и вятър придаваше ужасна неяснота на целия този епизод и Джеси отново откри, че се пита дали нейният посетител е действителен. Осени я мисълта, че може би още спи, че сънят за рождения ден на Уил просто е поел в някаква странна нова посока… но не повярва истински в това. Беше си съвсем будна.

Независимо дали кракът наистина се помръдна, или не (и дали въобще имаше крак), все пак погледът на Джеси за миг се насочи надолу. Стори й се, че вижда нещо на пода между краката на съществото. Нямаше как да се определи какво може да бъде то, понеже сянката на шкафа превръщаше тази зона в най-тъмната част от стаята, но умът й внезапно се върна към следобеда, когато се опитваше да убеди Джералд, че говори сериозно. Единствените шумове тогава бяха от вятъра, хлопащата врата, лаещото куче, гмуреца и…

Предметът на пода между краката на госта й беше дърворезачка.

В миг Джеси реши, че е точно така. Нейният посетител я бе използувал и преди, но не за рязане на дърва. Той е рязал с нея хора, а кучето е избягало, защото е надушило приближаването на този луд, дошъл по крайезерната пътека, размахвайки своята оплискана с кръв дърворезачка в облечената си в ръкавица ръка…

„Престани! — извика гневно Благата. — Престани веднага с тези глупости и се овладей!“

Но тя откри, че не може да престане, защото това не беше сън и защото все повече се убеждаваше, че силуетът, застанал в ъгъла, безмълвен като чудовището на Франкенщайн пред блясъка на мълниите, не е илюзия. Но дори да беше истински, дърворезачката му не бе превръщала цял следобед хора в свински пържоли. Разбира се, че не — това не представляваше нищо друго освен вдъхновена от филмите вариация върху онези прости и гадни вилни истории, които изглеждат толкова смешни, когато си сгушена край огъня и печеш кексчета заедно с другите момичета, но толкова ужасни после, когато лежиш трепереща в спалния си чувал и мислиш, че всяка пукаща съчка сигнализира приближаването на Езерния човек, този легендарен, гръмнат в мозъка ветеран от Корейската война.

Онова, което стоеше в ъгъла, не беше Езерният човек, нито пък убиец с дърворезачка. Имаше нещо на пода (поне тя така смяташе) и предполагаше, че то може да е дърворезачка, но може да е и куфар… раница… мострено сандъче на търговски пътник…

„Или моето въображение.“

Да. Макар че гледаше право в това нещо, каквото и да бе то, тя знаеше, че не може напълно да отхвърли варианта за въображението. И все пак по някакъв уродлив начин това само укрепваше убеждението й, че самото същество е истинско, и тя все по-трудно и по-трудно успяваше да пренебрегва усещането за злонамереност, пъплеща към нея от плетеницата черни сенки и синкава лунна светлина като несекващо ниско ръмжене.

„То ме мрази — помисли си Джеси. — Каквото и да е, то ме мрази. Така трябва да е. Иначе защо само ще си стои там и няма да ми помогне?“

Тя отново вдигна поглед към полувидимото лице, към очите, които сякаш блестяха с трескава алчност в кръглите си черни орбити, и се разплака.

— Моля ви, има ли някой там? — Гласът й бе кротък, задавен от сълзи. — Ако сте там, моля ви, бихте ли ми помогнали? Виждате ли тези белезници? Ключовете са точно до вас, върху шкафа…

Нищо. Никакво помръдване. Никакъв отговор. То просто си стоеше там — ако въобще съществуваше, разбира се — и гледаше към нея иззад дивашката си маска от сенки.

— Ако искаш, няма да казвам на никого, че съм те виждала — опита отново тя. Гласът й трепереше, чезнеше, напираше и се губеше. — Обещавам! И ще ти бъда толкова… толкова благодарна…

То я гледаше.

Само това и нищо друго.

Джеси усещаше как сълзите бавно се търкалят но бузите й.

— Плашиш ме, да знаеш — рече тя. — Няма ли да кажеш нещо? Не можеш ли да говориш? Ако наистина си там, не би ли проговорил?

Тогава някаква тънка, ужасна истерия я сграбчи и отлетя с една много значима, незаменима нейна част, останала в здраво свитите й костеливи нокти. Тя плачеше и умоляваше страховитото същество, застанало неподвижно в ъгъла на спалнята, тя нито за миг не изгуби съзнание, но от време на време залиташе към онова чудато празно място, запазено за хората, чийто ужас е стигнал до онези размери, в които заприличва на унес. Чуваше се как с дрезгав, хлипащ глас моли силуета да я освободи, моля, от белезниците — моля, о, моля, о, моля, да я освободи от белезниците, — а после отново изпадаше в онази странна празнина. Знаше, че устните й все още се движат, защото ги чувствуваше. Чуваше и звуците, които излизаха от тях, но докато беше в празното място, тези звуци не бяха думи, а само отприщени нечленоразделни пороища. Чуваше също фученето на вятъра и джафкането на кучето, усещаше, без да съзнава, чуваше, без да разбира, губеше всичко в своя ужас от тази полуразличима фигура, от този противен посетител, от този неканен гост. Не можеше да се откъсне от съзерцанието на тясната му разкривена глава, на белите му страни, на увисналите му рамене… но все повече и повече погледа й привличаха ръцете на съществото: тези провиснали, дългопръсти ръце, които стигаха много по-надолу, отколкото имаха право нормалните ръце. По този безумен начин щеше да мине неопределено количество време (дванадесет, дванадесет, дванадесет, докладваше часовникът на тоалетката, никаква помощ оттам), а после тя щеше да се свести малко и да започне да оформя мисли вместо да преживява само безспирни напливи от несвързани образи, щеше да започне да чува от устните си думи вместо само нечленоразделно ломотене. Но в онова празно пространство тя се бе придвижила напред; сега думите й нямаха нищо общо с белезниците, нито с ключовете върху тоалетката. Това, което чуваше в замяна, беше изтънелият, писклив шепот на жена, която е стигнала дотам, че да проси за отговор… какъвто и да е отговор.

— Какво си ти? — хлипаше тя. — Човек ли си? Дявол ли си? Какво си, в името Господне?

Вятърът изфуча.

Вратата изхлопа.

Лицето на силуета пред нея сякаш се промени… сякаш се сбръчка нагоре в ухилена гримаса. В тази гримаса имаше нещо ужасяващо познато и Джеси усети как ядрото на разсъдъка й, което досега бе понасяло това нашествие със забележителна издръжливост, започва най-сетне да трепери.

— Татко? — прошепна тя. — Татко, ти ли си?

„Не ставай глупава! — извика Благоверната, но Джеси не можеше да усети как дори в този държелив глас проникват нотки на истерия. — Не ставай гъска, Джеси! Баща ти умря през осемдесета година!“

Вместо да помогне, това влоши нещата. Много ги влоши. Том Мъхаут беше заровен в семейната гробница във Фалмът, тоест на по-малко от сто и шестдесет километра оттук. Пламналият ужасен мозък на Джеси упорито настояваше да й показва приведен силует с омацани в синьо-зеленикава плесен дрехи и прогнили обувки, който се промъква през окъпани в лунна светлина полета и бърза през ширни и прашни гори между крайните къщи на нови квартали. Тя видя как земното притегляне дърпа неумолимо разложените мускули на ръцете му и постепенно ги издължава, докато пръстите започват да се люшкат край коленете. Това беше баща й. Това беше мъжът, който й угаждаше да я носи на конче, когато беше на три, който я утеши след като глупавата шега на един цирков клоун я уплаши до сълзи, когато беше на шест, който й разказваше приказки преди сън, докато стана на осем — достатъчно голяма, каза той, за да си ги чете сама. Баща й, който скалъпи някакви подръчни филтри в деня на затъмнението и я държа в скута си, докато наближаваше моментът на пълното затъмнение, баща й, който каза: „Не се тревожи за нищо… не се тревожи и не се оглеждай.“ Но тя си помисли. че може би той се тревожи за нещо, защото гласът му бе скован и разтреперан, съвсем различен от обичайния му глас. В ъгъла гримасата на онова нещо сякаш се разтягаше и изведнъж стаята се изпълни с онзи мирис, онзи блудкав мирис, който бе наполовина метален, наполовина органичен; мирис, който й напомняше за стриди в сметана, за миризмата на длан, която е стискала шепа монети, както и за дъха във въздуха точно преди гръмотевична буря.

— Татко, ти ли си? — понита тя съществото от сенки в ъгъла, а отнякъде долетя далечният нисък на гмуреца. Джеси чувствуваше как сълзите се стичат бавно по бузите й. И ето че сега ставаше нещо изключително странно, нещо, което никога не би предположила. Заедно с нарастващата й увереност, че това е наистина баща й, че това, което стои в ъгъла, е Том Мъхаут, макар и мъртъв от дванадесет години, ужасът започна да я напуска. Беше издърпала нозете си нагоре, но сега ги протегна отново и ги разтвори. Докато правеше това, в съзнанието й се върна един фрагмент от съня й — думите ТАТКОВО МОМИЧЕНЦЕ, изписани върху гърдите й с червило „Ментичка Ам-Ам“.

— Е, добре, давай — каза тя на силуета. Гласът й бе малко дрезгав, но иначе спокоен. — Затова се върна, нали? Така че давай. В крайна сметка как бих могла да те спра? Само ми обещай, че после ще ме отключиш. Че ще ме отключиш и ще ме пуснеш да си вървя.

Силуетът не отвърна по никакъв начин. Просто остана изправен сред своята сюрреалистична плетеница от лунна светлина и сянка, като се хилеше насреща й. И докато секундите се нижеха (дванадесет, дванадесет, дванадесет, казваше часовникът на тоалетката, сякаш за да покаже, че цялата идея за отминаващото време е илюзия, че времето всъщност се е вкаменило), Джеси си помисли, че може да е била нрава в началото, че всъщност тук вътре при нея няма никой. Бе започнала да се чувствува като ветропоказател в хватката на онези лудешки, разнопосочни пориви на вятъра, които понякога се развихрят точно преди силна гръмотевична буря или торнадо.

„Баща ти не може да възкръсне от мъртвите — каза Благоверната Бърлингейм с глас, който правеше жалки и безуспешни усилия да звучи твърдо. Все пак Джеси приветствува опитите й. И в студ, и в пек, Благоверната винаги беше на поста си. — Това не е филм на ужасите или епизод от «Зоната на здрача», Джес, това е действителният живот.“

Но една друга нейна част — вероятно домът на онези няколко вътрешни гласа, представляващи истинските извънземни, а не някакви си подслушвателни апаратчета, които подсъзнанието е прикрепило към съзнанието й в даден момент — настояваше, че тук има някаква по-тъмна истина, нещо, което се влачи по петите на логиката като ирационална (и може би свръхестествена) сянка. Този глас настояваше, че в тъмното нещата се менят. В тъмното нещата се менят особено много, казваше той, когато човек е сам. Тогава катинарите от клетката на въображението падат и отвътре може да изскочи нещо — неща — от всякакъв вид, изведнъж освободени.

„Може да е татко ти — прошепна тази същностно чуждоземна част от нея и Джеси изстина от страх, защото осъзна, че това е гласът на лудостта и разума, събрани в едно. — Възможно е, разбира се. Хората почти винаги са защитени от призраци, таласъми и оживели мъртъвци през деня, а обикновено са защитени от тях и през нощта, стига да са с някого, но когато човек е сам в тъмното, нищо не се знае. Самотните мъже и жени в тъмното са като отворени врати, Джеси, и ако викнат или изкрещят за помощ, кой знае какви ужасяващи неща могат да се отзоват? Кой знае какво може да са видели някои мъже и жени в самотните си смъртни Часове? Толкова ли е трудно да се повярва, че някои от тях са умрели от страх, независимо какво казват смъртните им актове?“

— Не вярвам в това — каза тя с гъгнив, треперещ глас. После повиши тон в усилие да му придаде твърдост, каквато не усещаше. — Ти не си баща ми! Според мен не си никой! Според Мен ти си само лунна светлина!

Сякаш в отговор съществото се наведе напред в нещо като подигравателен поклон и за момент лицето му — лице, което изглеждаше прекалено истинско, за да се съмнява в съществуването му — изпълзя от сенките. Джеси нададе хриплив писък, когато бледите лъчи, струящи през капандурата, заляха чертите му с пошла карнавална позлата. Не беше баща й; при тази злоба и лудост, които видя в лицето на посетителя си, тя би приветствувала баща си, дори след дванадесетгодишното му пребиваване в хладния ковчег. Зачервени по краищата, зловещо проблясващи очи я наблюдаваха от дълбоки орбити, оградени с бръчки. Тънки устни потрепваха нагоре в суха гримаса, като оголваха потъмнели кътници и заострени кучешки зъби, които изглеждаха почти толкова дълги, колкото тези на бездомния пес.

Едната от белите му ръце вдигна предмета, който тя наполовина бе видяла и наполовина усетила до краката му в тъмното. Отначало си помисли, че съществото е взело дипломатическото куфарче на Джералд от стаичката, която той използуваше като кабинет тук, но когато то вдигна подобното на кутия нещо на светлината, видя, че това нещо е доста по-голямо от куфарчето на Джералд и много по-вехто. Приличаше на онези старомодни мострени сандъчета, които навремето носеха пътуващите търговци.

— Моля те — прошепна тя с немощен, хъхрещ гласец. — Каквото и да си, моля те, не ми причинявай болка. Не ме освобождавай, ако не искаш, няма нищо, но, моля те, не ми причинявай болка.

Гримасата му се разтегна и тя видя мънички отблясъци доста навътре в устата му — явно там имаше златни зъби или коронки точно като Джералд. Съществото като че ли се смееше беззвучно, сякаш доволно от нейния ужас. После дългите пръсти започнаха да откопчават куфара му

(май че сънувам, сега наистина всичко е като в сън, о, слава Богу, че е така)

и го вдигнаха отворено пред нея. Вътре бе пълно с кости и бижута. Тя видя пръсти и пръстени, зъби и гривни, лакетни кости и медальони; видя как един диамант, достатъчно голям да задави носорог, хвърля млечни трапецовидни отблясъци лунна светлина от вътрешността на твърдите деликатни извивки на бебешки гръден кош. Видя тези неща и искаше да са сън, да, искаше, но ако бяха сън, той не приличаше на никой предишен. Самата ситуация — тя, прикована към леглото, докато някакъв полувидим маниак безмълвно се хвали пред нея със съкровищата си — приличаше на сън. Усещането обаче…

Усещането бе истинско. Нямаше как да не го признае. Усещането бе истинско.

Нещото в ъгъла протегна отворения куфар към нея за проверка, като с едната си ръка крепеше дъното. Зарови другата в бъркотията от кости и бижута и я разбърка, предизвиквайки мрачно тракане и шумолене, което напомняше на звук от покрити с мръсотия кастанети. Докато правеше това, то я гледаше втренчено, някак размазаните черти на странното му лице се гърчеха нагоре в израз на задоволство, устата му зееше в беззвучна ухилена гримаса, отпуснатите му рамене се тресяха в сподавени изблици на смях.

„Не!“ изкрещя Джеси, но не издаде никакъв звук.

Внезапно усети как някой — най-вероятно Благоверната, Господи, нима някога бе подценявала вътрешната устойчивост на тази дама — се втурва към ключовете, които управляваха токопрекъсвачите в главата й. Благата бе видяла димните мустачета, които вече се промъкваха през процепите между затворените врати на контролните табла, бе разбрала какво означават те и сега правеше последно отчаяно усилие да изключи машините, преди двигателите да прегреят, а лагерите да спрат.

Ухилената фигура отсреща зарови ръка по-дълбоко в куфара и протегна шепа кости и злато на лунната светлина към Джеси.

В главата й блесна непоносимо ярка мълния, после светлините угаснаха. Не припадна красиво, като героиня в натруфена сценична драма, а бе блъсната грубо назад като осъден убиец, вързан за електрическия стол и току-що получил първия си удар. Все пак това сложи край на ужаса, което засега бе достатъчно. Джеси Бърлингейм се пренесе в тъмнината напълно безропотно.