Стивън Кинг
Играта на Джералд (10)

10

Тя внимателно върна чашата на рафта, като грижливо се постара в никакъв случай да не я остави да стърчи от ръба. Сега чувствуваше езика си като парче шкурка, а гърлото буквално я болеше от жажда. Това й напомни за есента на десетата й година, когато едно съчетание от грип и бронхит я бе задържало у дома за месец и половина. По време на това пленничество тя преживя дълги нощи, в които се будеше от объркани кресливи кошмари, без да може да си ги спомни

(само дето можеш да си спомниш, Джеси, сънуваше за онова опушено стъкло; сънуваше за това как слънцето изчезна; сънуваше за онзи блудкав и сълзлив мирис, който напомня за минералите в кладенчова вода; сънуваше ръцете му), плуваше в пот, но се чувствуваше прекалено слаба, за да се протегне за каната с вода на масата до леглото си. Спомни си как лежеше мокра, лепкава и миришеща на треска отвън, изгоряла и пълна с фантоми отвътре; как лежеше и мислеше, че истинската й болест не е бронхит, а жажда. Сега, след толкова много години, се чувствуваше по съвсем същия начин.

Умът й продължаваше опитите си да се върне към ужасния момент, в който бе осъзнала, че няма да успее да прекоси онази последна частичка разстояние между чашата и устата си. Продължаваше да вижда малките балончета въздух в топящия се лед, продължаваше да усеща слабия дъх на минерали, уловени във водните пластове дълбоко под повърхността на езерото. Тези образи й се надсмиваха като сърбеж между плешките, който не може да достигне.

Въпреки това тя се застави да изчака. Онази част от нея, която представляваше Благоверната съпруга Бърлингейм. каза, че въпреки подигравателните образи и туптящото гърло тя се нуждае от малко време. Имаше нужда да изчака сърцето й да забави ход, мускулите й да спрат да треперят, емоциите й да се поуталожат.

Навън последните багри се стапяха във въздуха, светът добиваше тържествен и меланхоличен сив оттенък. Гмурецът от езерото нададе пронизителния си писък във вечерната мрачина.

— Затваряй си човката, господин Гмурец — каза Джеси и се изкиска. Прозвуча като ръждясала панта.

„Добре, скъпа — каза Благоверната. — Мисля, че е време да опиташ. Преди да е станало тъмно. Но по-добре най-напред пак си избърши ръцете.“

Този път обви около креватните стълбове и двете си ръце и ги разтърка нагоре-надолу, докато започнаха да скърцат. Вдигна дясната и я размърда пред очите си. „Те се смяха, когато седнах пред пианото“ — мина през ума й. После внимателно протегна ръката си точно встрани от мястото, където до ръба на рафта стоеше чашата. Отново започна да шари с пръсти по дървото. Веригата дрънна веднъж в стъклото и тя застина, очаквайки чашата да се преобърне. Когато това не стана, продължи внимателните си проучвания.

Почти бе решила, че това, което търси, се е плъзнало надолу по рафта или е паднало от него, когато накрая напипа ъгълчето на абонаментната карта. Защипа я между показалеца и средния пръст на дясната си ръка и внимателно я вдигна нагоре, встрани от рафта и чашата. После я хвана по-здраво с помощта на палеца и я огледа с любопитство.

Беше ярковиолетова, а около горния й ръб танцуваха замаяни винетки. Надолу между думите се спускаха ленти и конфети. Картата обявяваше, че „Нюзуик“ предлага ОГРОМНИ СПЕСТЯВАНИЯ и желае тя да се възползува от тях чрез приложената тук карта. Журналистите на „Нюзуик“ щяха да я държат в течение на всички световни събития, да я запознаят отблизо с най-видните личности и да й предложат задълбочено представяне на живота в световното изкуство, политиката и спорта. Макар да не го казваше направо, картата силно внушаваше, че „Нюзуик“ може да помогне на Джеси да вникне в целия космос. И най-важното: тези обичливи перковци в абонаментния отдел на списанието й предлагаха толкова смайваща сделка, че задникът й можеше да задими, а главата й да се пръсне: ако използуваше ПРИЛОЖЕНАТА КАРТА, за да се абонира за „Нюзуик“ за три години, щеше да получава всеки брой ЗА ПО-МАЛКО ОТ ПОЛОВИН ЦЕНА! Парите били проблем? Съвсем не! Щели да й изпратят сметката по-късно.

„Чудя се дали имат Директно Креватно Обслужване за оковани дами — помисли си Джеси. — И може би Джордж Уил, Джейн Брайънт Куин^[1] или някой друг от онези надути стари мижитурки да ми прелиства страниците — нали разбирате, с белезниците това става толкова дяволски трудно.“

Все пак, като се остави настрана сарказмът, тя чувствуваше някаква необичайна нервна почуда и сякаш не можеше да откъсне погледа си от виолетовата карта с нейния празничен мотив, с празните места за името, адреса и другите данни. „Цял живот съм ругала тези карти — особено когато трябва да се наведа, за да вдигна някоя такава проклета щуротия, или виждам себе си като поредния замърсител на обществените места, — без някога да ми мине през ума, че моят разум, моят живот дори може един ден да зависят от такава карта.“

Нейният живот? Наистина ли бе възможно това? Трябваше ли най-после наистина да приеме такава страховита възможност в сметките си? Джеси с неохота започваше да се убеждава, че наистина трябва. Можеше да прекара тук доста време, преди някой да я открие, и наистина предполагаше, че е почти възможно разликата между живота и смъртта да се сведе до една глътка вода. Мисълта бе сюрреалистична, но вече не изглеждаше съвсем нелепа.

„Същото като преди — който бърза, бавно стига.“

Да… но кой би повярвал, че местоназначението ще се окаже затънтено в такава чудата местност?

Все пак тя наистина започна бавно и внимателно и с облекчение откри, че движението на картата в една ръка не е толкова трудно, колкото се бе опасявала. Това донякъде се дължеше на факта, че размерите й бяха около двадесет на десет сантиметра — почти колкото две карти за игра, поставени една до друга, — но най-вече защото тя не се опитваше да направи с нея кой знае какво.

Хвана картата между показалеца и средния си пръст, после е помощта на палеца прегъна около два сантиметра навътре по цялата дължина. Ръбчето не беше равно, но според нея щеше да свърши работа. Освен това никой нямаше да дойде, за да й оценява работата упражненията в „Занаятчийският час на Брауни“ всеки четвъртък вечер в Първата методистка църква на Фалмът сега бяха далеч зад гърба й.

Тя стисна силно виолетовата хартия между двата си пръста и прегъна още два сантиметра. Трябваха й почти три минути и седем прегъвки, за да стигне до края на картата. Когато накрая свърши, имаше в ръката си нещо, което наподобяваше тлъста цигара, несръчно свита във веселяшка виолетова хартия.

А ако човек размърда малко въображението си — сламка.

Джеси я пъхна в устата си, като с помощта на зъбите се опита да задържи нагънатите стенички долепени. Когато я захвана толкова здраво, колкото смяташе, че е възможно. започна отново да опипва наоколо за чашата.

„Не се отпускай, Джеси. Гледай сега да не провалиш всичко с нетърпението си!“

„Благодаря за съвета. И за идеята също Беше страхотна — наистина мисля така. Сега обаче искам да млъкнеш за достатъчно дълго, че да си изпробвам късмета. Окей?“

Щом върховете на пръстите й докоснаха гладката повърхност на чашата, тя ги плъзна около нея с нежната предпазливост на момиче, което за първи път пъхва ръка в панталоните на приятеля си.

Хващането на чашата в новото й положение беше сравнително лесна работа. Джеси я обърна напред и я вдигна толкова високо, колкото позволяваше веригата. Видя, че последните късчета лед са се стопили, времето бе припнало бодро напред въпреки нейното усещане, че е замряло по пътя си близо до момента, в който кучето за първи път се бе появило на сцената. Но тя нямаше да мисли за кучето. Всъщност щеше да поработи усилено над задачата да повярва, че тук никога не е имало никакво куче.

„Ти си специалист по неслучилите се неща, а, маце-писе?“

„Ей, Рут, опитвам се да се овладея и да хвана тази проклета чаша, в случай че не си забелязала. Ако няколко умствени игрички ми помогнат да го постигна, не виждам какво толкова лошо има. Просто млъкни за малко, а? Престани за малко и ме остави да си продължа работата.“

Рут обаче явно нямаше намерение да престава.

„Да млъкна! — смая се тя. — Господи, как ме връщат в миналото тези думи — по-добре и от старо парче на «Бийч Бойс» по радиото. Винаги си казвала това, Джеси — помниш ли онази вечер в общежитието, след като се върнахме от твоя първи и последен сеанс на груповата терапия в Нюуърт?“

„Не желая да си спомням, Рут.“

„Сигурна съм, че не желаеш, така че аз ще си спомня и за двете ни, какво ще кажеш? Ти казваше, че си се разстроила от момичето с белезите по гърдите, само от това и от нищо друго, а когато се опитах да ти припомня какво ми каза в кухнята — как ти и баща ти сте били сами във вилата ви на езерото Дарк Скор по време на слънчевото затъмнение през 1963-та и как той ти е направил нещо, — ти ми каза да млъкна. Когато аз продължих, ти се опита да ме зашлевиш. Когато пак продължих, ти грабна палтото си, избяга и прекара нощта някъде другаде — може би в колибката на Сузи Тимел долу край реката, онази, която наричахме Сузиния хотел. До края на седмицата си намери апартамент в центъра с някакви момичета, които имаха нужда от съквартирантка. Речено-сторено… обаче ти винаги бягаше бързо, когато си го наумеше, Джеси, така си беше. И както вече споменах, все това повтаряше: «Млъкни!»“

„Млъ…“

„Ето! Какво ти казах?“

„Остави ме на мира!“

„И това ми е добре познато. Знаеш ли от кое най-много ме заболя, Джеси? Няма нищо общо с доверието — дори тогава знаех, че не е нищо лично, че ти се чувствуваш неспособна да довериш историята за случилото се в онзи ден на когото и да било, включително и на себе си. Болеше ме от това, че знаех колко малко ти остана да разкажеш всичко там, в кухнята на нюуъртския свещеник. Седяхме прегърнати и облегнати на вратата и ти започна да говориш. Рече: «Не можех да разкажа, това щеше да убие майка ми, а дори и да не я убиеше, тя щеше да го напусне, а аз го обичах. Ние всички го обичахме и имахме нужда от него, щяха да обвинят мен, а той всъщност не направи нищо, нищо.» Аз те попитах кой не е направил нищо и ти го изстреля толкова бързо, сякаш през последните девет години само бе чакала някой да ти пусне въпроса. «Баща ми — каза. — В деня на слънчевото затъмнение бяхме на езерото Дарк Скор.» Щеше да ми разкажеш и останалото — сигурна съм, — но точно тогава онази тъпа кучка влезе и попита: «Нали е добре?» Като че ли изглеждаше добре, нали разбираш? Господи, понякога не разбирам как хората могат да бъдат толкова тъни. Трябва да се издаде закон, така че преди да проговори, човек да получава официален документ или поне разрешително за начинаещи. Докато не издържиш изпита си по говорене, трябва да бъдеш ням. Това би спестило доста проблеми. Но нещата не стоят така и щом влезе оная двойничка на Флорънс Найтингейл^[2], ги се затвори като мида. С нищо не успях да те накарам отново да се отвориш, а Бог ми е свидетел, че опитвах.“

„Трябваше прост да ме оставиш на мира! — отвърна Джеси. Чашата в ръката й взе да се клатушка, а импровизираната сламка трепереше между устните й. — Трябваше да спреш да се бъркаш! Това не беше твоя грижа!“

„Понякога приятелите не могат да сдържат своята загриженост, Джеси — каза вътрешният глас, толкова изпълнен с нежност, че Джеси не се обади. — Знаеш ли, аз проверих. Досетих се за какво би могла да говориш и проверих. Не помнех нищо за някакво слънчево затъмнение през шестдесетте години, но, разбира се, но това време аз бях във Флорида и много повече се интересувах от гмуркане и от спасителя в Делрей — невероятно си падах по него, — отколкото от астрономически явления. Сигурно съм искала да се уверя, че цялата работа не е някаква смахната фантазия или нето подобно — може би предизвикана от момичето с белезите по циците. Не беше фантазия. В Мейн е имало пълно слънчево затъмнение и вашата вила на езерото Дарк Скор се е падала точно в този участък, където затъмнението е било пълно. През юли шестдесет и трета. Едно момиче гледа затъмнениего с татко си. Ти не искаше да ми кажеш какво ти е сторил твоят добър татко, но аз знаех две неща, Джеси: че той е твой баща. което е лошо, и че ти си била на десет-единадесет години, на границата между детството и пубертета… което е още по-лошо.“

„Рут, моля те, престани! Не би могла да избереш по-неподходящо време за ровене в цялата тази стара…“

Но Рут не позволяваше да я спират. Онази Рут, която някога бе споделяла квартирата на Джеси, винаги бе отстоявала решително правото си на глас — правото на всяка своя думичка, и тази Рут, която сега споделяше главата на Джеси, явно никак не се бе променила. „След това разбрах, че живееш извън територията на колежа с три Сузита от дамския клуб — принцески с разкроени джемпъри и моряшки блузки, всяка от които несъмнено притежаваше по един комплект долни гащички с дните на седмицата, избродирани върху тях. Според мен точно по това време ти взе съзнателно решение да започнеш тренировки за олимпийския отбор по прахосмучене и подолъскане. Ти превърна в неслучила се вечерта в къщата на нюърския свещеник, ти превърна в неслучили се сълзите, болката и гнева, самата мен превърна в неслучила се. О, да, продължихме да се виждаме от време на време — да разделим по някоя случайна цица и кана «Молсънс» долу в кръчмата на Пат, но приятелството ни на практика бе приключило, нали? Когато се наложи да избереш между мен и това. което си преживяла през юли шестдесет и трета, ти избра затъмнението.“

Чашата с вода се клатушкаше все по-силно.

„Защо сега, Рут, попита тя, без да съзнава, че произнася думите на глас в тъмнеещата стая. Защо сега, това искам да зная, като се има предвид, че в това си превъплъщение ти си всъщност част ог мен, защо сега? Защо точно в момента, когато най-малко мога да си позволя да се разстройвам и отвличам.“

Най-очевидният отговор на юзи въпрос беше и най-непривлекателният: защото вътре в нея имаше един враг, една тъжна и зла кучка, която я искаше точно такава, каквато беше в момента — окована, страдаща, жадна и нещастна. Която не искаше това положение да се подобри ни най-малко. И би прибягнала до най-долни трикове, за да постигне целта си.

„Пълното слънчево затъмнение в онзи ден е продължило само малко повече от минута, Джеси.. но не и в ума ти. Там то още продължава, нали?“

Тя затвори очи и съсредоточи цялата си мисъл и воля върху усмиряването на чашата в ръката си. Сега заговори мислено на гласа без притеснение, сякаш наистина говореше на друг човек, а не на част от своето съзнание, която внезапно е решила, че точно сега е времето да поработи върху себе си, както би се изразила Нора Калигън.

„Остави ме на мира, Рут. Ако след като се пробвам да си получа водата все още искаш да обсъждаш тези неща, добре. Но засега, моля те, бъди така добра…“

— …да млъкнеш, мамка ти — завърши тя с тих шепот.

„Да — отвърна незабавно гласът на Рут. — Зная, че в тебе има някой или нещо, което се опитва да ти подложи динена кора, и зная, че то понякога използува моя глас — голям вентрилоквист е, не ще и дума, — но това не съм аз. Тогава те обичах, обичам те и сега. Затова толкова дълго време се опитвах да продължа контактите ни… защото те обичах. Предполагам също и затова, защото краставите магарета като нас трябва да се поддържат.“

Джеси леко се усмихна или се опита да се усмихне на импровизираната сламка..

„А сега дръж, Джеси, и дръж здраво.“

Джеси изчака един миг, но не последва нищо. Рут си бе отишла, поне засега. Отвори отново очи, после бавно наведе глава напред. Навитата сламка стърчеше от устата й като цигаре.

„Моля Те, Господи, смили се… нека стане!“

Самоделната й сламка се спусна във водата. Джеси затвори очи и смукна. За миг не последва нищо и в ума й се надигна голо отчаяние. После устата й се напълни с вода — хладна, сладка и истинска, — която я заля с някакъв изненадан възторг. Тя щеше да изхлипа от благодарност, ако устните й не бяха така напрегнато свити около крайчеца на навитата карта; в това положение можеше да издава само неясни фучащи звуци през носа.

Преглътна водата, усещайки как тя застила гърлото й като течен балдахин, после започна да смуче отново. Правеше го лакомо и безразсъдно, като гладно теленце, което суче от вимето на майка си. Сламката й далеч не бе съвършена и даваше само глътчици, сръбвания и малки пръски, вместо постоянна струя, а по-голямата част от това, което засмукваше в тръбичката, се разливаше през несъвършените стенички и изкривени гънки. На някакво ниво тя осъзнаваше това, чуваше как водата капе по кувертюрата като дъжд, но благодарният й ум все още горещо вярваше, че нейната сламка е едно от най-великите изобретения, сътворени от женския ум, и че този миг, тези глътки от водната чаша на мъртвия й съпруг са апотеозът на нейния живот.

„Не я изпивай всичката, Джес, остави си малко за после.“

Не знаеше кой от нейните събеседници-фантоми бе проговорил този път, а и нямаше значение. Съветът бе велик, но все едно да кажеш на едно осемнадесетгодишно момче след шест месеца страстни милувки, че в крайна сметка няма значение дали момичето иска — ако няма гумичка, трябва да чака. Тя откриваше, че понякога е невъзможно да послушаш съвета на разума, независимо колко е добър. Понякога тялото се надигаше и запокитваше нанякъде тези добри съвети. Откриваше и още нещо — отдаването на тези прости физически нужди можеше да носи неописуемо облекчение.

Джеси продължи да смуче през нагънатата карта, като навеждаше чашата, за да държи върха на прогизналата безформена виолетова тръбичка под повърхността на водата. С една част от мозъка си осъзнаваше, че картата пропуска все повече и че тя сигурно е луда, щом не спира и не я изчаква да се изсуши отново, а въпреки това продължава.

Най-накрая я спря мисълта, че вече не смуче нищо освен въздух и че прави това от няколко секунди. В чашата на Джералд все още имаше вода, но върхът на импровизираната й сламка вече не можеше да я достигне. Креватната покривка под навитата абонаментна карта беше потъмняла от влага.

„Обаче можех да достигна останалото. Можех. Щом можах да извъртя ръката си още малко в онази неестествена поза назад, когато ми трябваше да достигна чашата първия път, значи бих могла да си протегна още малко врата, за да достигна до тези няколко последни глътки вода. Дали мога? Зная, че мога.“

Тя наистина знаеше и по-късно щеше да го провери, но засега момчетата с белите яки от най-горния етаж — този с хубавите гледки — отново бяха изтръгнали контрола от работниците и цеховите майстори, които обслужваха машините; бунтът бе приключил. Съвсем не можеше да се каже, че жаждата й е утолена, но гърлото й бе престанало да тупти и тя се чувствуваше доста по-добре… както умствено, така и физически. С по-изострена мисъл и по-избистрен периферен поглед.

Откри у себе си задоволство от това, че остави водата на дъното на чашата. Две глътчици през течаща сламка сигурно нямаше да заличат разликата между окованото й положение върху леглото и откриването на начин сама да се измъкне от тази каша — да не говорим за разликата между живота и смъртта, — но стремежът към тези последни няколко глътчици можеше да заангажира съзнанието й, ако то се опиташе отново да се върне към своите нездрави хрумвания. В крайна сметка нощта наближаваше, мъжът й лежеше мъртъв ей там, а тя май щеше да спи незавита.

Картината не беше от най-прекрасните, особено като се прибавеше и гладният пес, който също щеше да спи незавит, но въпреки това Джеси откри, че отново й се доспива. Опита се да открие мотиви за борба срещу растящата си сънливост и не можа да измисли нищо сериозно. Дори мисълта, че ще се събуди с изтръпнали до лактите ръце, не изглеждаше кой знае какво. Щеше просто да ги върти, докато кръвта отново се спусне бодро по жилите им. Нямаше да е приятно, но тя не се съмняваше в способността си да го направи.

„Освен това може да ти дойде някоя идея, докато спиш. мила — каза Благоверната съпруга Бърлингейм. — В книгите винаги става така.“

— Може на теб да ти дойде — рече Джеси. — В края на краищата на теб ти дойде най-добрата идея досега.

Тя се отпусна в легнало положение, като с помощта на плешките си сбута възглавницата колкото се може по-нагоре към таблата на леглото. Раменете я боляха, ръцете й (особено лявата) туптяха, а коремните й мускули все още пърхаха от напрежението да държат горната част на тялото й достатъчно вдигната, за да може да пие от сламката… но независимо от това тя се чувствуваше странно удовлетворена. В съгласие със себе си.

„Удовлетворена? Как можеш да се чувствуваш удовлетвоена? В края на краищата мъжът ти е мъртъв и ти също имаш дял в това, Джеси. Ами я си представи, че те открият? Представи си, че те спасят? Мислила ли си как ще изглежда тази ситуация на човека, който ще те открие? Как мислиш, че ще изглежда на полицая Тигърдън например? Колко време според теб ще му трябва, за да реши да извика щатската полиция? Тридесет секунди? Може би четиридесет? Тук, в провинцията обаче, мислят малко по-бавно — току-виж, му отнело цели две минути.“

Не можеше да спори с нищо от това. Беше вярно.

„Тогава как можеш да се чувствуваш удовлетворена, Джеси? Как можеш да се чувствуваш удовлетворена, когато над теб са надвиснали подобни неща?“

Не знаеше как, но се чувствуваше именно по този начин. Усещането й за покой бе дълбоко като пухено легло в мартенска нощ, изпълнена от северозападния вятър с грохота на бурята от мокър сняг, и топло като пухения юрган на същото това легло. Подозираше, че чувството й се дължи предимно на чисто физически причини: ако си достатъчно жаден, очевидно е възможно да се опияниш от половин чаша вода.

Но имаше и умствен аспект. Преди десет юдини тя с неохота бе напуснала работата си на заместваща учителка, след като най-накрая се бе преклонила под натиска на упоритата (или може би всъщност търсеше думата „неумолимата“ логика на Джералд. Тогава той вече печелеше почти по сто хиляди долара годишно; в сравнение с това нейните пет, до седем хилядарки изглеждаха доста пършива сума. Всъщност беше истински досадно, когато служителите от данъчната служба взимаха по-голямата част от нея, а после душеха из финансовите им документи и се чудеха къде е останалото. Когато се оплака от подозрителното им поведение, Джералд я погледна с някаква смесица от обич и раздразнение. Не беше точно онзи негов израз, който казваше: „Защо вие, момичетата, винаги сте толкова глупави?“ — той щеше да започне да се появява редовно едва след пет-шест години, — но доста се доближаваше до него. „Те виждат колко изкарвам аз — каза й той, — виждат в гаража две големи немски коли, виждат снимката с вилата на езерото, а после поглеждат твоите данъчни формуляри и виждат, че работиш за нещо, което те наричат жълти стотинки. Не могат да повярват — изглежда им фалшиво, параван за нещо друго, — така че започват да душат насам-натам и да търсят какво може да е това нещо. Просто не те познават така, както аз те познавам, това е.“

Не бе успяла да обясни на Джералд какво означаваше за нея договорът за учителското място… или пък той не бе имал желание да слуша. И в двата случая резултат бе един и същ: учителството, дори като заместничка, й носеше особено значимо удовлетворение, а Джералд не разбираше това. Нито пък разбираше, че това заместване прехвърля мост към живота, който тя водеше, преди да го срещне на онова републиканско празненство, когато работеше като редовен учител по английски език в Уотървилската гимназия — жена, която сама изкарва прехраната си, радва се на симпатията и уважението на колегите си и не дължи никому нищо. Тя не бе успяла да обясни (или той не бе желал да слуша) как напускането на учителската работа — макар и на половин ден, на парче — я бе накарало да се чувствува опечалена, изгубена и някак безполезна.

Това усещане за безпосочност — може би причинено с еднаква сила от неспособността й да забременее и от решението й да върне договора неподписан — бе отпътувало от повърхността на съзнанието й след година, година и нещо, но никога не напусна по-дълбоките пластове на сърцето й. Понякога се чувствуваше като банален образ — млада учителка се омъжва за преуспяващ адвокат, чието име се появява на табелка още на крехката (ако говорим професионално) тридесетгодишна възраст. Тази млада (е, сравнително млада) жена накрая пристъпва във фоайето на загадъчния дворец, познат като средна възраст, оглежда се и внезапно открива, че е съвсем сама — без работа, без деца и със съпруг, който е почти напълно погълнат (човек не би желал да каже обсебен — дори да е точно, ще звучи неучтиво) от изкачването по тази прословута стълба на успеха.

Тази жена, чиято четиридесетгодишнина изведнъж се оказва скрита зад следващия завой по пътя, е представителка на точно този тип жени, за които е много вероятно да се забъркат с наркотици, алкохол или друг мъж. Обикновено по-млад. Нишо такова не се случи с тази млада (е… някогашна млада) жена, но Джеси все още се оказваше със страховито количество свободно време върху плещите си — време за градинарство, време за разходки, време за взимане на уроци (по рисуване, по грънчарство, по писане на поезия… и тя можеше да започне връзка с мъжа, който им преподаваше поезията, стига да бе пожелала, а почти бе пожелала). Имаше и време за малко работа върху себе си и точно така завърза запознанството си с Нора. И все пак нищо от тези неща не я бе накарало да се чувствува така, както се чувствуваше в момента, сякаш умората и болките й бяха медали за храброст, а желанието за сън — честно извоювана награда… нещо като онези мъжки бирени сбирки пред телевизора, само че във вариант за оковани дами.

„Хей, Джес, ама наистина страхотно я взе тая вода!“

Беше друг извънземен глас, но този път Джеси нямаше нищо против. Стига само Рут да не се появява за известно време. Рут беше интересна, но и изтощителна.

„Много хора въобще дори не биха стигнали до чашата — продължи нейният извънземен почитател — а пък да използваш картата като сламка… това беше майсторско изпълнение. Така че давай, чувствувай се добре. Позволено е. И една малка дрямка е позволена.“

„Ами кучето?“ — колебливо се обади Благата.

„Това куче няма да те безпокои ни най-малко… и ти знаеш защо.“

Да. Причината, поради която кучето нямаше да я безпокои, лежеше наблизо върху пода на спалнята. Сега Джералд не беше нищо друго освен сянка между сенките, за което Джеси изпитваше благодарност. Навън отново задуха. Съсъкът на вятъра между боровете бе успокояващ, приспивен. Джеси затвори очи.

„Само внимавай какво ще сънуваш! — извика след нея Благата с внезапна тревога, но гласът й прозвуча отдалеч и не особено властно. Все пак опита отново: — Внимавай какво ще сънуваш, Джеси! Говоря сериозно!“

Разбира се, че говореше сериозно Благоверната винаги говореше сериозно, което означаваше, че често бе досадна.

„Каквото и да сънувам — помисли си Джеси, — няма да е, че съм жадна. През последните десег години не съм постигала много неоспорими победи — повечето представляваха поредица от съмнителни партизански войни. — но да стигна до тези глътки вода си беше чиста победа. Нали?“

„Да — съгласи се извънземният глас. Имаше някакво мъжко звучене и тя откри, че се пита сънено дали пък това не е гласъг на брат й Уил… Уил от времето, когато беше дете, през шестдесетте години. — Без съмнение. Страхотно.“

Пет минути по-късно Джеси спеше дълбоко, ръцете й бяха вдигнати и разперени във формата на отпуснато V, белезниците крепяха хлабаво китките й към странични стълбове на леглото, а главата й клюмаше върху дясното рамо (по-малко бодящото). От устата й се носеха дълги и и бавни похърквания. А в един момент — дълго след като мракът се бе спуснал и на изток бе изгряло бяло късче луна — кучето отново се появи на прага.

И то като Джеси бе по-спокойно сега, когато най-належащата му нужда бе задоволена и бурята в стомаха му донякъде бе утихнала. То дълго време я гледа втренечено с наострени уши и вирната муцуна, опитвайки се да разбере дали тя наистина спи, или само се преструва. Накрая реши (главно въз основа на миризмите — потта, която сега съхнеше, пълното отсъствие на пукащата озонова воня на адреналин), че наистина спи. Този път нямаше да има ритници и крясъци — не и ако проявеше достатъчно внимание да не я събуди.

Кучето пристъпи меко към грамадата месо в средата на стаята. Макар сега да не бе толкова гладно, месото всъщност му миришеше по-хубаво. Това се дължеше на факта, че при първото си ядене то трябваше да измине дълъг път към преодоляване на древното, вродено табу срещу този вид месо, макар че самото то не знаеше това, а ако го знаеше, нямаше да се трогне.

Кучето наведе глава и с цялата деликатност на истински чревоугодник най-напред подуши вече привлекателния аромат на мъртъв адвокат, а после леко сключи челюстите си около долната устна на Джералд. Започна да дърпа, като бавно увеличаваше силата и обтягаше плътта все повече и повече. Джералд започна да изглежда така, сякаш се бе вживял в някаква чудовищна муцуна. Устната накрая се отпра и оголи долните му зъби в огромна мъртва гримаса. Кучето погълна този малък деликатес на един залък, после се облиза. Опашката му отново се размаха, този път с бавни, доволни движения. Две мънички светли петънца заиграха високо горе върху тавана — лунната светлина се бе отразила от коронките на двата долни кътника на Джералд. Бяха направени едва миналата седмица и все още блестяха пресни и лъскави като новоизсечени петачета.

Кучето се облиза за втори път, загледано любовно в Джералд. После протегна врат, почти точно както Джеси бе протегнала своя, за да потопи най-накрая сламката си в чашата. Подуши лицето му, но не само го подуши, а пусна носа си на обонятелно пътешествие по него, като най-напред изпробва слабия дъх на подолъскащ препарат от кафявия восък, заровен дълбоко в лявото ухо на мъртвия господар, после смесените миризми на пот и дезодорант около косата, след това острата, опияняващо горчива миризма на спечена кръв по темето. Особено дълго се забави около носа му, като провеждаше деликатно проучване на тези вече пресъхнали канали със своята ожулена и мръсна, но, ах, колко чувствителна муцуна. Отново изпита онова чревоугодническо чувство, което предпочиташе пред много други съкровища. Накрая впи острите си зъби в лявата буза на Джералд, щракна ги и започна да дърпа.

На леглото очите на Джеси бяха започнали да се въртят бързо зад клепачите й, после тя изстена — висок, треперлив звук, изпълнен с ужаса от нещо познато.

Кучето тутакси вдигна поглед, тялото му се сгърчи инстинктивно от вина и страх. Гърчът не продължи дълго, то бе започнало да гледа на тази купчина месо като на свой личен запас, за който беше готово да се бори — и може би да умре, — ако някой го предизвикаше. Освен това звукът идваше от женския господар, а то сега бе почти убедено, че женският господар е безсилен.

Псето наведе глава, стисна отново бузата на Джералд Бърлингейм и взе да дърпа силно назад, като едновременно с това отривисто мяташе глава настрани. Една дълга ивица от бузата на мъртвеца се отдели със звук, който напомняше за лента лейкопласт, дръпната рязко от ролката. Сега върху лицето на Джералд се изписа свирепата хищна усмивка на човек, който току-що е събрал печеливша ръка при покер с високи залози.

Джеси отново изстена. Звукът бе последван от дълго, гърлено, нечленоразделно бълнуване. Кучето отново й хвърли един поглед. Беше сигурно, че тя не може да стане от леглото и да го изгони, но въпреки това тези звуци го изнервяха. Старото табу бе избледняло, но не бе изчезнало. Освен това гладът му бе задоволен — сега то не ядеше, а си похапваше. Обърна се и отново излезе бързо от стаята. Едно голямо парче от бузата на Джералд висеше между зъбите му като бебешки скалп.