Стивън Кинг
Играта на Джералд (1)

1

Джеси чуваше слабото неравномерно хлопане на задната врата под напора на октомврийския вятър навън. Есенно време дървената каса винаги се издуваше и вратата трябваше да се хласне наистина силно, за да се затвори. Този път бяха забравили. Хрумна й да каже на Джералд да я затръшне, преди да потънат в заниманията си, защото иначе това хлопане щеше да я подлуди. После си помисли колко нелепо би било подобно нещо при сегашните обстоятелства. Щеше да убие цялото настроение.

Какво настроение?

Уместен въпрос. И когато Джералд завъртя кухото ключе във втората ключалка, а тя чу лекото щракване някъде над лявото си ухо, Джеси осъзна, че поне за нея настроението не си струва да се запазва. Това, разбира се, беше главната причина, поради която обърна внимание на незаключената врата. За нея сексуалната възбуда от интимните игри не бе продължила дълго.

Но за Джералд не можеше да се каже същото. Сега той беше само по гащета и за нея не бе нужно да вдига поглед чак до лицето му, за да види, че неговият интерес не е стихнал.

„Това е тъпо“ — помисли си тя, но не само в тъпото беше въпросът Имаше и нещо страшничко. Не й се искаше да го признае, но го имаше.

— Джералд, защо не зарежем това?

Той се смръщи леко, поколеба се за миг, после продължи през стаята към тоалетката, която стоеше отляво на вратата за банята. Докато пристъпваше, лицето му се проясни. Тя го наблюдаваше от леглото, върху което бе просната с вдигнати и разперени настрани ръце, почти като Фей Рей, окована и в очакване на огромната маймуна от „Кинг Конг“^[1]. Китките й бяха прикрепени към страничните стълбове на леглото с два чифта белезници. Веригите позволяваха на ръцете й да се движат на разстояние двайсетина сантиметра. Не повече.

Той постави ключовете върху тоалетката — „троп-троп“, съвсем лекичко; ушите й, изглежда, бяха в изключително добра форма като за сряда следобед, — после се обърна към нея. Слънчевите зайчета от езерото танцуваха и трептяха над главата му, върху високия бял таван на спалнята.

— Какво ще кажеш? За мен това доста си поизгуби от чара. — „И по начало никога не е имало кой знае какъв чар“ — не прибави тя.

Той се ухили. Имаше месесто розово лице и гарвановочерен пооредял перчем, а тази ухилена гримаса винаги предизвестяваше нещо, за което не се бе замисляла особено. Не можеше ясно да определи какво точно е то, но…

„Разбира се, че можеш. С тази гримаса изглежда глупав. Направо се вижда как коефициентът му за интелигентност спада с десет точки при всяко разтегляне на гримасата с един-два сантиметра. При максималната й ширина този страхотен фирмен адвокат, твоят съпруг, прилича на разсилен, освободен за трудова терапия от местната клиника за душевноболни.“

Това беше жестоко, но не съвсем неточно. Ала как да кажеш на човека, за когото си омъжена от почти двадесет години, че всеки път, когато се ухили, изглежда така, сякаш страда от позабавено умствено развитие? Отговорът е лесен: естествено, не можеш. Усмивката му беше нещо съвсем друго. Имаше приятна усмивка — струваше й се, че именно нейната топлота и приветливост я бяха накарали да излезе за първи път с него. Напомняше й за нейния баща, за времето, когато преди вечеря той разказваше на семейството си забавни неща за изминалия ден и отпиваше от чашата джин с тоник.

Но това сега не бе усмивката. Това бе гримасата — един от вариантите й той като че пазеше само за тези случаи. Струваше й се, че самият Джералд, който бе зад тази гримаса, я усеща като един вид вълче озъбване. Или може би пиратско. Обаче от нейния ъгъл, така както лежеше с изпънати над главата ръце и само но бикини, гримасата изглеждаше единствено глупава. Не… слабоумна. В края на краищата той не беше някой от онези волни жребци в мъжките списания, над които яростно бе мастурбирал в самотния си пубертет на момче с наднормено тегло; той беше адвокат с доста широко лице, разплуто под перчем, който неумолимо изтъняваше към степента на пълно оплешивяване. Просто един адвокат с щръкнал член, издуващ предната част на гащетата му. При това доста скромно.

Все пак размерът на ерекцията не беше най-важното. Важното бе гримасата. Тя не се бе променила ни най-малко и това означаваше, че Джералд не е приел думите й на сериозно. Тя трябваше да протестира, това в крайна сметка бе част от играта.

— Джералд, говоря сериозно.

Гримасата се разтегна. Лъснаха още няколко от малките му безобидни адвокатски зъби; коефициентът му за интелигентност се претърколи с още двадесет или тридесет точки надолу. А той все така не я чуваше.

„Сигурна ли си?“

Сигурна беше. Не можеше да чете в него като в отворена книга — предполагаше, че са необходими много повече от седемнадесет години брак, за да се стигне до такъв етап, — но й се струваше, че обикновено има доста ясна представа за онова, което става в главата му. Смяташе, че ако не притежава тази представа, нещо сериозно няма да е наред.

„Ако това е истина, маце, как така той не може да чете в теб? Как така не може да разбере, че това не е просто нова сцена от познатия стар секс-фарс?“

Сега дойде нейният ред леко да се намръщи. Винаги бе чувала вътрешни гласове — предполагаше, че всички чуват, макар хората обикновено да говорят за тях не повече, отколкото за стомашната си дейност — и повечето от тези гласове й бяха стари познайници, мили като домашни чехли. Този обаче бе нов… и в него нямаше нищо мило. Беше силен, а в тона му звучаха младост и жизненост. И нетърпение. Обади се отново, за да отвърне на собствения си въпрос.

„Не че не може да чете в теб, просто понякога не го желае, маце.“

— Джералд, наистина не съм в настроение. Вземи ключетата и ме освободи. Ще направим нещо друго. Ще мина отгоре, ако искаш. Или просто ще си лежиш с ръце на тила, а аз ще го направя по другия начин, нали разбираш.

„Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита новият глас. — Сигурна ли си, че въобще искаш да правиш някаква любов с този мъж?“

Джеси затвори очи, сякаш с това можеше да накара гласа да млъкне. Когато отново ги отвори, Джералд стоеше в долния край на леглото, а гащетата му стърчаха отпред като нос на параход. Е… по-скоро на детска лодчица. Гримасата му се бе разтегнала още повече и откриваше последните му зъби — тези със златните коронки от двете страни на челюстите му. Тя осъзна, че въпросната гримаса не й е просто неприятна — тя вдъхваше у нея презрение.

— Ще те пусна… ако бъдеш много, много добра. Можеш ли да бъдеш много, много добра, Джеси?

„Сантиментално — отбеляза новият безпардонен глас. — Tres^[2] сантиментално.“

Джералд мушна палци под ластика на гащетата си като някакъв абсурден суперстрелец от каубойски филм. Щом преодоляха не твърде деликатните тлъстини около кръста му, гащетата се смъкнаха доста бързо. И ето го отвън. Не представляваше онзи внушителен локомотив на любовта, който бе срещнала за първи път като гимназистка върху страниците на „Фани Хил“, беше нещо хрисимо, розово и обрязано — една съвсем незначителна петнайсетсантиметрова ерекция. Преди две-три години, при едно от редките им пътувания до Бостън, беше гледала филм със заглавие „Шкембето на един архитект“. „Точно така — помисли си тя. — А сега гледам «Членът на един адвокат».“ Наложи се да захапе бузи отвътре, за да не прихне. В този момент смехът щеше да е нещо твърде недипломатично.

И тогава я осени една мисъл, от която всеки порив към смях у нея секна. Мисълта беше такава: той не знаеше, че тя говори сериозно, защото тук сега при него Джеси Мъхаут Бърлингейм, съпруга на Джералд, сестра на Мади и Уил, дъщеря на Том и Сали, майка на никого, всъщност изобщо не присъствуваше. Тя бе престанала да присъствува, когато ключовете направиха своето леко стоманено „щрак“ в ключалките на белезниците. Мъжките списания от гимназиалните години на Джералд бяха заменени от купчина порнографии издания в най-долното чекмедже на бюрото му — издания, в които облечени само в бисерни нанизи жени стояха на колене върху мечи кожи, докато мъже с полови атрибути, в сравнение с които този на Джералд изглеждаше точно като детска залъгалка, се готвеха да ги оправят отзад. На последните страници на тези издания, между всичките деветстотин телефона, на които можеше да се обадиш, за да си говориш мръсотии, имаше реклами на надуваеми женски фигури, които трябваше да са анатомично верни — доста странно понятие според нея. Сега тя мислеше за тези пластмасови кукли с розова кожа, с лишени от плътни очертания тела, сякаш нарисувани и с безизразни лица, обзета от нещо подобно на изумено прозрение. Не беше ужас — не съвсем, — но в съзнанието й блесна някаква ярка светлина и пейзажът, който разкри, бе несъмнено по-страховит от тази глупава игра или от факта, че сега я бяха подхванали в лятната къща край езерото доста след като лятото си беше заминало за още една цяла година.

Но нищо от това не бе засегнало ни най-малко слуха й. Сега тя чуваше дърворезачка, която ръмжеше някъде доста далеч в гората — поне на разстояние от седем-осем километра. По-наблизо, откъм езерото Кашуакамак, гмурец, закъснял за ежегодния си полет на юг, нададе обезумелия си крясък в синия октомврийски въздух. Още по-наблизо, отсам, на северния бряг, излая куче. Грозен, виеш звук, който обаче подействува на Джеси успокоително, защото означаваше, че дори в средата на октомври в съседство все пак имаше някой. Иначе тук беше само вратата, разхлабена като стар зъб в изгнил венец, вратата, която се удряше по изкорубената каса. Имаше чувството, че ако трябва да слуша дълго това хлопане, то ще я подлуди.

Джералд, който сега бе чисто гол, коленичи на леглото и запълзя към нея. Погледът зад очилата му все още пламтеше.

Хрумна й, че точно този пламък я бе карал да продължава играта дълго след като първоначалното й любопитство се задоволи. Години я деляха от времето, когато бе виждала Джералд да я гледа с толкова жар. Тя не изглеждаше зле — бе успяла да запази теглото си от младини и почти напълно фигурата си, — но въпреки това интересът на Джералд към нея се топеше. Струваше й се, че причината за това е отчасти в алкохола (сега той пиеше сто пъти повече, отколкото в началото на брака им), но знаеше, че не е само от пиенето. Как беше онази стара поговорка, че сближението ражда презрението? Това не можеше да е вярно за влюбените, поне според поетите на Романтизма, които четеше за часовете по английска литература в колежа, но през следващите години бе открила, че съществуват житейски факти, за които Джон Кийтс и Пърси Шели никога не са писали. Но, разбира се, те бяха умрели доста преди да достигнат сегашната възраст на тях двамата с Джералд.

А и всичко това нямаше особено значение точно тук и точно сега. Истинско значение може би имаше единствено фактът, че тя бе продължила да участвува в играта по-дълго, отколкото в действителност искаше, само защото харесваше това горещо пламъче в очите на Джералд. То я караше да се чувствува млада, красива и желана, но…

„… но ако си мислела, че той вижда теб, когато очите му блестят така, значи са те заблуждавали, маце. Или пък сама си се заблуждавала. И може би сега трябва да решиш — наистина, наистина да решиш — дали възнамеряваш все така да се примиряваш с това унижение. Защото не е ли малко кофти да се чувствуваш така? Унизена?“

Тя въздъхна. Да. Кофти беше.

— Джералд, аз наистина говоря сериозно. — Тя повиши тон и за първи път пламъчетата в очите му леко трепнаха. Добре. Явно все пак чуваше. Така че може би все още всичко бе наред. Не идеално — времето, когато можеше да се каже, че всичко е идеално, отдавна бе минало, — но поне наред. Сетне пламъчетата отново лумнаха, последвани след миг от идиотската гримаса.

— Сега ще получиш един урок, горда ми красавице — каза той. Наистина го каза, като при това произнесе „красавице“ тъй, както би го произнесъл господарят от някоя блудкава викторианска мелодрама.

„Дай му да го направи тогава. Просто му дай и всичко ще свърши.“

Този глас тя познаваше много по-добре и смяташе да последва съвета му. Не знаеше и не й пукаше дали Глория Стайнъм^[3] би одобрила това; този съвет бе просто примамлив с абсолютната си практичност. Дай му да го направи и всичко ще свърши. Q.e.d..^[4]

Сетне ръката му — неговата мека, късопръста ръка, чиято плът бе толкова розова, колкото и тази на върха на члена му — се протегна и сграбчи гърдата й, а нещо в нея внезапно подскочи като изопната жила. Тя рязко изхвърли нагоре гърба и таза си и отблъсна ръката му.

— Стига, Джералд! Отключи тези тъпи белезници и ме пусни да стана. Това нещо престана да бъде забавно от миналия март, когато снегът още не се беше стопил. Не се чувствувам възбудена, чувствувам се глупаво.

Този път я чу съвсем ясно. Тя го разбра от начина, по който пламъчетата в очите му изведнъж угаснаха като свещи под напора на силен вятър. Предположи, че двете думи, стигнали най-накрая до него, бяха „тъпи“ и „глупаво“. Той бе прекарал детството си като шишко с дебели очила и не бе ходил на среща с момиче до осемнадесетата си година, когато със строга диета започнал да успява в усилията си да задуши опасващите го тлъстини, преди те да задушат него. От втори курс в колежа досега животът на Джералд бе протекъл, както той се изразяваше, „що-годе под контрол“ (като че животът — неговият собствен живот все пак — беше някакъв бесен мустанг, който са му наредили да укроти), но тя знаеше, че гимназиалните му години са представлявали истински филм на ужасите, оставил у него дълбоко презрение към себе си и подозрителност към другите.

Успехът му като фирмен адвокат (и бракът му с нея — тя смяташе, че и това е изиграло някаква роля, може би дори решаващата) бе допринесъл още за възстановяването на самоувереността и самоуважението му, но според нея някои от кошмарите още не бяха окончателно заличени. Някъде дълбоко в съзнанието му хулиганите на класа все още го ритаха в занималнята и все още се присмиваха на неумението му да направи във физкултурния салон каквото и да е, освен няколко лицеви опори като момиче, а определени думи — например „тъп“ и „глупаво“ — отново връщаха всичко това, сякаш бе завършил гимназията едва вчера… или поне тя така предполагаше. Често й се струваше, че психолозите могат да бъдат невероятно тъпи за много неща, но относно упорството на някои спомени… — там нямат грешка. Някои спомени се впиват в човешкото съзнание като зли пиявици и определени думи — например „тъп“ и „глупаво“ — са в състояние мигом да ги върнат към трескавите гърчове на живота им.

Тя се приготви да усети болезнен срам от този удар под кръста и изпита задоволство — или пък беше облекчение, — когато не я споходи нищо болезнено. „Сигурно съм просто уморена от преструвки“ — помисли си Джеси и тази мисъл я наведе на друга: тя може би имаше своя собствена сексуална програма и ако беше така, то тази история с белезниците определено не фигурираше в нея. Белезниците я караха да се чувствува унизена. Самата мисъл за тях я караше да се чувствува унизена. О, да, някаква неспокойна възбуда бе съпътствувала първите експерименти — онези с шаловете — и при два-три от случаите тя изпита по няколко оргазма, което иначе й се случваше рядко. Въпреки това имаше и странични ефекти, на които не бе обръщала внимание, и това чувство на някакво унижение беше само един от тях. След всеки от тези ранни варианти на Джералдовата игра бе сънувала свои собствени кошмари. Събуждаше се от тях потна и задъхана, със стегнати на топки юмруци, заровени дълбоко между краката й. Помнеше само един от тези сънища, но и този спомен бе далечен и замъглен: тя бе абсолютно гола и играеше крокет, а слънцето изведнъж изчезна.

„Зарежи това, Джеси, можеш да обмислиш тези неща някой друг път. Сега единственото важно нещо е да го накараш да те пусне.“

Да. Защото това не беше тяхната игра, играта беше изцяло негова. Тя продължаваше да участвува в нея просто защото Джералд го желаеше. А това вече не бе достатъчно.

Гмурецът отново нададе самотния си крясък откъм езерото. Замаяната очакваща гримаса върху лицето на Джералд се смени със смръщен недоволен израз. „Счупи ми играчката, кучко такава“ — казваше той.

Джеси осъзна, че си спомня последния път, когато бе наблюдавала ясно подобен израз върху лицето му. През август Джералд дойде при нея с някаква лъскава брошура, посочи какво иска и тя каза: да, разбира се, той може да си купи порше, щом иска порше, те със сигурност могат да си позволят порше, но според нея би било по-добре да си плати за членство в Здравния клуб на Форест Авеню, както се бе заричал вече две години. „Точно сега фигурата ти не е като за порше“ — каза му тя със съзнанието, че не е много дипломатична, но и с чувството, че не е време за дипломатичност. Освен това той я бе вбесил до такава степен, че хич не й пукаше за чувствата му. Напоследък това бе започнало да й се случва все по-често и я озадачаваше, но Джеси не знаеше какво да направи.

„И какво точно искаш да кажеш?“ — сковано бе попитал Джералд. Тя не си направи труда да му отвърне, беше научила, че когато задава подобни въпроси, те са почти винаги реторични. Важното послание се съдържаше в простия подтекст: „Не си честна, Джеси. Не играеш играта.“

Но в онзи случай — може би като несъзнателна подготовка за този — тя бе предпочела да пренебрегне подтекста и да отговори на въпроса.

„Искам да кажа, че независимо дали имаш порше, или не, тази зима все пак ще станеш на четиридесет и шест, Джералд… и все пак ще тежиш с петнадесет килограма над нормата.“ Жестоко наистина, но тя можеше да стигне и до още по-голяма крайност, можеше да се хване за онази картина, която блесна пред очите й, щом погледна снимката на спортната кола върху лъскавата брошура, която Джералд й беше връчил. В този кратък миг бе зърнала топчесто, розовобузо момченце, заклещено във вътрешна автомобилна гума, която е донесло в училищния басейн.

Джералд грабна брошурата от ръката й, сетне се отправи навън без нито дума повече. Оттогава въпросът за поршето не бе повдиган отново… но тя често го усещаше в неговия втренчен и обиден поглед, който казваше: „Изобщо не е смешно.“

Сега в момента виждаше един още по-ожесточен вариант на този поглед.

— Каза, че ти изглежда забавно. Точно това ти бяха думите: „Изглежда забавно.“

Беше ли казала така? Вероятно да. Но е било грешка. Малко е сглупила, нищо повече, подхлъзнала се е върху вечната динена кора. Естествено. Но как да кажеш това на съпруга си, когато той е издал напред долната си устна като бебе, готово да се развилнее?

Не знаеше как, затова сведе очи… и видя нещо, което въобще не й хареса. Джералдовият вариант на господин Щастливец ни най-малко не бе оклюмал. Явно господин Щастливец не бе чул за промяната в плановете.

— Джералд, аз просто не съм…

— …в настроение? Е, това е страхотна забележка, не мислиш ли? Взех си цял свободен ден. А ако останем за през нощта, значи и сутринта ще ми бъде свободна. — Той се замисли над това за миг, после повтори: — Каза, че ти изглеждало забавно.

Тя започна да прехвърля извиненията си както уморен стар комарджия картите си („Да, но сега имам главоболие“; „Да, но сега са ме нападнали онези наистина гадни спазми преди менструация“; „Да, но аз съм жена и следователно ми се полага да променям мнението си“; „Да, но сега, когато действително сме тук, откъснати от света, ти ме плашиш, лошо, красиво, зверско мъжище такова!“), припомняйки си лъжите, които подхранваха заблудите или егото му (те често бяха взаимозаменяеми), но преди да успее да извади някоя карта, която и да е, новият глас отново проговори. За първи път прозвуча наяве и Джеси с изумление откри, че във въздуха тонът му е същият като в главата й — силен, сух, решителен, овладян.

При това изненадващо познат.

— Прав си. Предполагам, че наистина съм го казала, но истински забавното беше да избягаме заедно, както правехме преди името ти да увисне на табелка върху вратата редом с тези на останалите важни клечки. Мислех си, че можем малко да поразклатим пружините, после да поседим на брега и да помълчим. А след залез да поиграем на скрабъл^[5]. Това подсъдно ли е, Джералд? Как мислиш? Кажи ми, защото наистина искам да зная.

— Но ти каза…

Вече пет минути му обясняваше по различни начини, че иска да я освободи от тези проклети белезници, а той все още не го бе сторил. Нетърпението й преля в ярост.

— Боже мой, Джералд, не ми е интересно почти от самото начало и ако не беше такъв дръвник, щеше да си го разбрал!

— Ах, този твой език! Твоят прекрасен саркастичен език. Понякога ми писва от него…

— Джералд, когато наистина си наумиш нещо, изобщо не разбираш от дума. И кой е виновен за това?

— Не ми харесваш такава, Джеси. Когато си такава, никак не ми харесваш.

Нещата се движеха от зле през по-зле към ужасно, но най-страшното беше бързината, с която ставаше всичко. Изведнъж тя се почувствува много уморена, а в главата й зазвуча един стих от стара песен на Пол Саймън: „Не искам и частица от тази луда любов.“ („Точно така, Пол. Може да си дребосък, но не си тъпак.“)

— Зная, че не ти харесвам. И това е чудесно, защото точно сега въпросът е в тези белезници, не в това колко ти харесвам или не ти харесвам, когато ти казвам, че съм си променила мнението за нещо. Искам да ми махнеш тези белезници. Чуваш ли ме?

Не! — осъзна тя с надигащо се изумление. Наистина не я чуваше. Джералд все още беше с няколко крачки назад.

— Толкова си непоследователна, толкова гадно саркастична си. Обичам те, Джес, но мразя тази твоя гадна уста. Винаги съм я мразил. — Той прокара длан по нацупените си розови устни, после я погледна тъжно — клетият, обиден Джералд, наказан с жена, която го води вдън горите, а после отказва да изпълни сексуалните си задължения. Клетият, обиден Джералд, който не дава никакъв признак, че ще вземе ключовете за белезниците от тоалетката до вратата за банята.

Тя, образно казано, му обърна гръб, а в това време раздразнението й вече бе преминало в нещо друго. Беше се превърнало в смесица от гняв и страх, каквито си спомняше, че бе изпитвала и един друг път. Когато беше на дванадесет години, брат й Уил я бодна с пръст в дупето на един рожден ден. Всичките й приятели видяха и се смяха. „Ххаа-ххаа, майтапче, госпожо, налии!“ Но за нея не беше майтап.

Уил се смя най-силно от всички, толкова силно, че се бе превил одве, опрял ръце на коленете си, с провиснала пред лицето коса. Това бе станало една-две години след нашествието на „Бийтълс“, „Стоунс“, „Сърчърс“ и така нататък и Уил имаше доста коса за провесване. Явно тя му бе попречила да види Джеси, защото не бе разбрал колко се е ядосала… а при нормални обстоятелства доста добре схващаше обратите в нейните настроения и реакции. Той продължи да се смее до момента, в който пяната на нейния гняв я изпълни до такава степен, че тя просто трябваше да направи нещо, за да не експлодира. Така че сви малкия си юмрук и когато любимият й брат най-накрая вдигна глава, за да я погледне, стовари едно кроше в устата му. Ударът го претърколи като кегла за боулинг и той наистина рева много.

По-късно тя се опита да убеди себе си, че той е плакал повече от изненада, отколкото от болка, но дори на дванадесетгодишната си възраст бе разбрала, че не е така. Беше го наранила, при това доста. Долната му устна бе цепната на едно място, горната на две — въобще хубаво го беше подредила. А защо? Защото бе направил нещо глупаво? Но тогава той бе само на девет, а на тази възраст всички деца са глупави. Не, не беше заради глупостта му. Беше заради страха й — страха, че ако не направи нищо с онази отвратителна зелена пяна от гняв и смущение, тя ще

(угаси слънцето)

взриви самата нея. В този ден за първи път се сблъска с истината, която бе следната: вътре в нея имаше кладенец, водата в този кладенец беше отровена и когато я бодна отзад, Уилям всъщност спусна вътре кофа, която излезе на повърхността, пълна с мръсна пяна. Тя го намрази за това и, изглежда, именно омразата я накара да го удари. Това скрито нещо я уплаши. Сега, след толкова години, откриваше, че все още я плаши… но и все още я вбесява.

„Няма да угасиш слънцето — помисли си тя без ни най-малка представа какво означава това. — Проклет да си, ако го направиш.“

— Не искам да споря по „тънките подробности“, Джералд. Просто вземи ключовете за тези шибани железа и ме отключи!

И тогава той каза нещо, което толкова я изуми, че в началото не можа да го проумее.

— Ами ако не те отключа?

Най-напред отчете промяната в тона му. Той обикновено говореше с рязък, грубоват и прям глас, който заявяваше: „Аз съм шефът тук и всички имаме късмет, че е така, нали?“. А този сега бе нисък, мъркащ и непознат. Пламъчетата се бяха върнали в очите му — онези горещи малки пламъчета, които едно време я разпалваха като цял сноп факли. Не можеше да ги види много добре — очите му се бяха свили в пухкави цепнатинки зад златните рамки на очилата му, — но бяха там. Там бяха.

А после — този странен вариант на господин Щастливец… Господин Щастливец не бе оклюмал ни най-малко. Всъщност май не помнеше някога да е изглеждал по-щръкнал… но това вероятно беше просто плод на въображението й.

„Така ли мислиш, маце? Аз не.“

Тя обработи цялата тази информация, преди най-сетне да се върне към последното нещо, което той бе казал — към този изумителен въпрос: „Ами ако не те отключа?“ Нарочно пренебрегна тона, за да се спре на значението на думите, и когато успя да вникне напълно в него, усети как яростта и страхът й изскрибуцват с едно деление нагоре. Някъде вътре в нея онази кофа се спускаше по своя път, за да загребе нов кален товар — тинеста вода, пълна с микроби, отровни почти колкото блатни змии.

Кухненската врата изхлопа в касата, кучето отново се разлая в гората. Този път звукът идваше съвсем отблизо — продран и отчаян. Ако слуша подобен звук твърде дълго, човек получава мигрена.

— Слушай, Джералд — чу тя да казва новият й силен глас. Съзнаваше, че този глас би могъл да избере по-добро време, за да наруши мълчанието си (в крайна сметка тя се намираше на пустия северен бряг на езерото Кашуакамак, прикована към леглото и обута само в едни доста оскъдни найлонови бикини), но все пак откриваше, че му се възхищава. Почти против волята си откриваше, че му се възхищава. — Слушаш ли ме вече? Зная, че напоследък не ти се случва често да слушаш, когато говоря, но този път е наистина важно да ме чуеш. Е… слушаш ли най-после?

Той бе коленичил върху леглото и я гледаше така, сякаш тя беше някакъв непознат досега вид насекомо. Бузите му, върху които в сложни мрежи се гърчеха и сплитаха тънки алени нишки (тя ги наричаше Джералдовите алкохолни отпечатъци), се бяха налели почти до мораво. Морав сноп прекосяваше и челото му. Беше толкова тъмен и така ясно очертан, че приличаше на родилно петно.

— Да — измърка той и отговорът прозвуча като „дха-ах“. — Слушам, Джеси, разбира се, че те слушам.

— Добре. Тогава ще идеш до шкафа и ще вземеш ключовете. Ще отключиш това. — Тя издрънча с дясната си китка върху таблата на леглото. — А после това. — Тя издрънча по същия начин с лявата си китка. — Ако го направиш веднага, можем да си устроим един малък, нормален, безболезнен секс с взаимен оргазъм, а после да се върнем всеки към своя нормален, безболезнен живот в Портланд.

„Безсмислен — помисли си тя. — Пропусна да го кажеш. Нормален, безболезнен, безсмислен живот в Портланд.“ Може да беше така, а може би тя просто леко драматизираше (откриваше, че човек е склонен към подобни неща, когато е заключен с белезници), но във всеки случай бе пропуснала да го отбележи. Това предполагаше, че новият безпардонен глас все пак не е толкова нетактичен. Тогава го чу отново и сякаш за да опровергае предишното становище, той — който беше неин глас все пак — започна да се извисява и да тупти с неоспоримите пулсации на гнева.

— Но ако продължаваш да се помайваш и да ме дразниш, оттук ще отида направо при сестра ми, ще разбера кой е уредил нейния развод и ще му се обадя. Не се шегувам. Не желая да участвувам в тази игра!

Сега започна да става нещо наистина невероятно, нещо, което не би допуснала дори като възможност едно на един милион: гримасата му изплуваше отново. Разполагаше се като подводница, която най-накрая е стигнала до свой води след дълго и опасно пътуване. Но не това беше наистина невероятното. Наистина невероятното беше, че с тази гримаса той вече не приличаше на безобидния слабоумен Джералд. Сега приличаше на опасен луд.

Ръката му отново се протегна, погали лявата й гърда, после я стисна болезнено. Завърши това неприятно действие, като ощипа зърното й — нещо, което не бе правил никога досега.

— Ох, Джералд! Боли!

Той кимна тържествено и одобрително, което доста странно се съчета с ужасната му гримаса.

— Много добре, Джеси. Имам предвид всичко. Можеш да станеш актриса. Или момиче на повикване. От най-високо платените. — Той се поколеба, после прибави: — Това трябва да се приеме като комплимент.

— За какво говориш, по дяволите? — Само дето беше напълно убедена, че знае за какво. Сега вече наистина се уплаши. Нещо злокобно беше увиснало в спалнята — въртеше се наоколо като черен пумпал.

Но освен това бе все още ядосана — толкова ядосана, колкото в деня, когато Уил я бодна с пръст отзад. Джералд само се изсмя.

— За какво говоря? За една бройка ти бях повярвал. Ето за какво говоря. — Той отпусна ръка върху дясното й бедро. Когато проговори отново, гласът му беше бодър и странно делови. — Е, искаш ли да ги разтвориш сама, или аз да го направя? Това също ли е част от играта?

— Пусни ме да стана!

— Да… после. — Другата му ръка също се протегна. Този път ощипа дясната й гърда, при това толкова силно, че по цялата и страна чак до хълбока нервите й пламнаха в малки бели искрици. — Хайде сега, разтвори тези прекрасни крака, горда ми красавице!

Тя го погледна по-внимателно и видя нещо ужасно: той знаеше. Знаеше, че тя не се шегува и че наистина не иска да продължава тази игра. Знаеше, но бе решил да не разбира, че знае. Способен ли е човек на подобно нещо?

„Без съмнение — обади се безпардонният глас. — Ако си една от едрите риби в най-голямата дружествена адвокатска фирма между Бостън и Монреал, би трябвало да можеш да разбираш каквото желаеш да разбираш и да не разбираш каквото не желаеш да разбираш. Струва ми се, че си в голяма беда, миличка. От онези беди, с които приключват брачните връзки. По-добре стисни зъби и затвори очи, защото мисля, че те чака зверска инжекция.“

Гримасата. Тази грозна, подлярска гримаса.

„Прави се, че не разбира. И го прави толкова старателно, че би могъл да мине успешно през детектор на лъжата.“ „Мислех, че е част от играта — така щеше да й каже, ококорен и преливащ от огорчение. — Наистина така мислех.“ И ако тя продължаваше да го преследва упорито с гнева си, накрая щеше да прибегне до най-старата защита на всички тях… щеше да се шмугне в нея като гущер в скална пукнатина. „Приятно ти беше. Знаеш, че ти беше приятно. Защо не си признаеш?“

Прави се, че не разбира. Знае, но въпреки това възнамерява да продължи. Беше я приковал към това легло, беше го направил с нейна помощ, а сега, о, мамка му, хайде да не го усукваме, сега смяташе да я изнасили, наистина да я изнасили, докато в това време вратата хлопа, кучето лае, дърворезачката ръмжи, а гмурецът извива глас в писъци някъде при езерото. Наистина смяташе да го направи. Даа, мойто момче, давай, не си имал гадже досега, а сега имаш гадже, което подскача под тебе като пуканка върху горещ тиган. А ако наистина отидеше при Мади след това упражнение по унижение, той щеше все така упорито да настоява, че изнасилването е било последното нещо, което би му хрумнало.

Той постави розовите си ръце върху бедрата й и започна да ги разтваря. Тя не се възпротиви много — за момента поне беше прекалено ужасена и изумена от това, което ставаше, за да оказва силна съпротива.

„И това е най-правилното поведение — обади се по-познатият глас в нея. — Просто си кротувай и го остави да ти бие инжекцията. Какво толкова в края на краищата? Правил го е вече поне хиляда пъти и още си жива и здрава. Ако случайно си забравила, доста време мина откакто беше невинна девица.“

А какво би станало, ако не послуша съвета на този глас? Каква беше алтернативата?

Като отговор на този въпрос в съзнанието й изникна ужасна картина. Видя се как дава показания в съда по бракоразводните дела. Не знаеше дали в Мейн все още съществуват такива съдилища, но това ни най-малко не замъгли яснотата на картината. Видя се облечена в своя консервативен розов костюм от магазина на Дона Карън, а отдолу с копринената си блуза в прасковен цвят. Прибрала чинно коленете и глезените си. Малката й чанта-плик, онази бялата, лежи в скута й. Представи си как отговаря на един съдия, който прилича на покойния Хари Рийзънър^[6]: да, тя наистина е придружила Джералд в лятната къща по своя собствена воля, да, тя по своя воля го е оставила да я прикове като добиче за леглото с два чифта белезници марка „Крайг“ и да, всъщност те и преди това са си правили подобни игри, макар никога в къщата край езерото.

Да, господин съдия, да.

Да, да, да.

Джералд продължаваше да разтваря краката й, а Джеси се чу да обяснява на съдията, който приличаше на Хари Рийзънър, как бяха започнали с копринени шалове, а после тя позволи играта да продължи, като премине от шалове към въжета и накрая към белезници, макар че бързо й писна от всичко това. Отврати се от него. Всъщност толкова се отврати, че позволи на Джералд да я докара до езерото Кашуакамак, на сто тридесет и три километра от Портланд, в средата на тази октомврийска седмица, толкова се погнуси от факта, че му е позволила да я окове отново като куче, толкова се отегчи от цялата история, че не остави върху себе си нищо освен найлоновите бикини, през които почти можеше да се прочете страницата с обявите на „Ню Йорк Таймс“. Съдията щеше да повярва на всичко това и щеше да изпита към нея най-дълбоко съчувствие. Разбира се. Кой не би изпитал? Тя виждаше съвсем ясно как стои на свидетелското място и казва: „И така, лежах си аз на леглото, прикована с белезници към страничните му стълбове, като върху себе си нямах абсолютно нищо, освен бикини и една усмивка, но в последната минута промених плановете си, което Джералд разбра, и ето защо това беше изнасилване.“

О, да, това щеше да свърши работа. Как не! Сто процента.

Тя се измъкна от тази ужасяваща картина и видя, че Джералд дърпа надолу бикините й. Бе коленичил между краката й, а изключително съсредоточеното изражение, което бе изписано върху лицето му, би изкушило човек да си помисли, че той възнамерява да оправя не отегчената си съпруга, а оценка на държавния си изпит. От средата на пълната му горна устна до брадичката му се точеше дълга бяла лига.

„Дай му да го направи, Джеси, дай му да ти бие инжекцията. Знаеш, че онова нещо в топките му е виновно за тази лудост. То подлудява всички. Когато се отърве от него, отново ще можеш да му поговориш. Ще можеш да се справиш с мъжа си. Така че не вдигай врява — просто си кротувай и го изчакай да облекчи организма си.“

Умен съвет и тя предполагаше, че би се възползувала от него, ако не беше онова ново присъствие вътре в нея. Този безименен пришълец определено смяташе, че обичайният съветник на Джеси — гласът, който през годините тя бе започнала да нарича Благоверната съпруга Бърлингейм — беше мижитурка от най-долен тип. Въпреки това Джеси вероятно щеше да остави всичко на самотек, но в един момент се случиха две неща едновременно. Първото беше осъзнаването, че макар китките й да бяха приковани към креватните стълбове, краката й оставаха свободни. И точно когато осъзна това, лигата на Джералд се спусна от брадата му. Провисна надолу, проточи се, после падна върху корема й, точно над пъпа. Нещо в тази ситуация й беше познато и изведнъж я завладя ужасяващо силното усещане, че вече е преживявала подобен момент. В стаята сякаш притъмня, като че някой бе заменил прозорците, през които проникваше дневната светлина, с парчета опушено стъкло.

„Това е спермата му — помисли си тя, макар да знаеше съвършено ясно, че не е. — Това е проклетата му сперма.“

Реакцията й беше насочена не толкова към Джералд, колкото към онова омразно усещане, което се надигна мощно от дълбините на съзнанието й. В определен смисъл тя реагира без въобще да разсъждава, просто с инстинктивната, паническа погнуса на жена, която осъзнава, че пърхащото, заплетено в косите й нещо, е прилеп.

Сви краката си, при което дясното й коляно едва не закачи издадената му брадичка, а после отново ги тласна напред като бутала. Стъпалото на десния й крак се вряза дълбоко в корема му, а петата на левия се стовари върху твърдата основа на члена и върху топките му, които висяха отдолу като бледи, едва узрели плодове.

Джералд се олюля назад, задникът му се отпусна върху пълните му, неокосмени прасци. Отметна глава нагоре към светлината и нашарения от слънчевите зайчета таван и нададе висок, хриптящ писък. Гмурецът от езерото отново изкряска в злокобен контрапункт; за Джеси това прозвуча като съчувствено послание от един мъжкар към друг.

Очите на Джералд вече не бяха присвити; нито пък пламтяха. Бяха облещени и сини като безоблачното небе в този ден (мисълта, че ще може да види това небе над опустялото есенно езеро, бе изиграла решаващата роля, когато Джералд се бе обадил от кантората, за да й каже, че е отложил един ангажимент, така че, ако тя желае, биха могли да отидат до лятната къща поне за този ден, а защо не и за през нощта) и изразяваха такава агонизираща свирепост, че тя не можеше да ги гледа. Две жили се бяха опнали отстрани на врата му. „Не съм виждала тези жили от онова дъждовно лято, когато той спря да се занимава с градинарство“ — помисли си Джеси.

Писъкът му започна да стихва. Сякаш някой му намаляваше звука със специално дистанционно управление. Не беше така, естествено, той бе пищял необикновено продължително, може би почти тридесет секунди, и просто дъхът му привършваше. „Сигурно съм го ударила доста зле“ — помисли си тя. Червените петна по бузите и снопът върху челото му започваха да стават морави.

„И ти го направи! — извика изуменият глас на Благоверната. — Наистина, наистина го направи!“

„Аха, страхотно попадение, нали!“ — отбеляза новият глас.

„Ти изрита своя съпруг в топките! — кресна Благоверната. — Какво, за Бога, ти дава правото да извършиш подобно нещо? Какво ти дава правото дори да се шегуваш с това?“

Тя знаеше отговора на последния въпрос или поне така си мислеше: беше го направила, защото нейният съпруг възнамеряваше да я изнасили, а после да представи това като недоразумение в една по същество хармонична брачна двойка, която е играла безобидна сексуална игра. „Играта е виновна — щеше да каже той и да свие рамене. — Играта, не аз. Ако не искаш, Джес, повече няма да я играем.“ И щеше да знае, разбира се, че никога не ще може да предложи нещо, което би я накарало отново да вдигне ръце за белезниците. Не, той знаеше, че това ще му е за последно, и бе решил да получи максималното.

Черното нещо, което бе доловила в стаята, се бе изскубнало от контрол, точно както тя се страхуваше. Джералд като че все още пищеше, макар от свитите му агонизиращи устни да не излизаше никакъв звук (или поне тя не чуваше такъв). Лицето му бе до такава степен налято с кръв, че на места изглеждаше почти черно. Тя виждаше как югуларната му вена — или пък сънната му артерия, ако това имаше значение в подобен момент — пулсира яростно под грижливо избръснатата кожа на шията му. Която и да беше, тя като че всеки момент щеше да се пръсне и Джеси усети как я пронизва някакъв отвратителен, разтърсващ ужас.

— Джералд? — Гласът й прозвуча изтънял и несигурен, глас на момиче, което е счупило някаква скъпа вещ на рождения ден на приятелката си. — Джералд, добре ли си?

Глупав въпрос, разбира се, невероятно глупав, но беше много по-лесно да зададе него, отколкото онези, които наистина се въртяха в ума й: Джералд, колко зле ей ударен? Джералд, да не умреш?

„Разбира се, че няма да умре — каза нервно Благоверната. — Ти го удари лошо, наистина го удари лошо и трябва да съжаляваш, но той няма да умре. Никой тук няма да умре.“

Свитите сгърчени устни на Джералд продължиха да треперят беззвучно, но той не отговори на въпроса й. Едната му ръка бе слязла върху корема, с другата държеше смазаните си топки. Сега двете заедно се вдигнаха бавно и легнаха точно над лявата му гръд. Отпуснаха се като двойка дундести розови птици, твърде уморени да продължат полета си. Джеси видя как очертанията на едно босо стъпало — нейното босо стъпало — се надигат от закръгления корем на съпруга й. Обвинително червено на фона на розовата му плът.

Той изпускаше дъха си или поне се опитваше, при което от устата му излизаше гъста мъгла с миризма на гниещ лук. „Това е резервният дъх — помисли си тя. — Най-долните десет процента от белите дробове са предназначени за резервния дъх, нали така ни учеха по биология в гимназията? Да, май че така беше. Резервният дъх, прословутото последно вдишване на удавници и задушени. Щом го изпуснеш, или припадаш, или…“

— Джералд! — тросна се тя и почти му се скара. — Джералд, дишай!

Очите му изскочиха от орбитите си като стъклени топчета в буца пластелин и той наистина успя да си поеме една единствена глътчица въздух. Употреби я, за да й каже последната си дума — този мъж, който често й бе изглеждал целия изтъкан от думи.

— …сърце…

И това бе всичко.

— Джералд! — Сега гласът й бе не само троснат, а и шокиран, като глас на застаряла и неомъжена училищна директорка, която е хванала второкласничка кокетка да си вдига полата, за да покаже на момчетата от класа зайчетата върху гащичките си. — Джералд, престани с тези глупости и започни да дишаш, по дяволите!

Джералд не започна. Вместо това очите му се преобърнаха в орбитите си и откриха жълтеникави белтъци. Езикът му изскочи от устата и издаде пърдящ звук. Струя димяща, оранжево обагрена урина направи дъга от увисналия му член и обля коленете и бедрата й с тръпките на безброй горещи капчици. Джеси нададе дълъг пронизителен писък. Този път не осъзна, че търси опора в белезниците, че ги използува, за да се дръпне колкото е възможно по-далеч от него, като в същото време непохватно свива крака под тялото си.

— Стига, Джералд! Стига, защото ще паднеш от лег… Твърде късно. Дори все още да я чуваше, в което нейният рационален ум се съмняваше, вече бе твърде късно. Гърбът му се огъна, горната половина на тялото му се провеси през долната табла и гравитацията си каза думата. Джералд Бърлингейм, с когото Джеси някога бе яла сладкиши в леглото, се преметна назад с коленете нагоре и главата надолу, като тромаво момче, което се опитва да смае приятелите си но време на свободния час по плуване в басейна на Християнската младежка асоциация. Звукът от срещата на главата му с твърдия дървен под я накара отново да изпищи. Сякаш някой бе спукал огромно яйце в ръба на каменна купа. Тя би дала всичко само да не бе чула този звук.

После настъпи тишина, нарушавана само от далечния вой на дърворезачката. Във въздуха пред разширените очи на Джеси се разпукваше огромна сива роза. Листата й се разгръщаха и разгръщаха, и когато я обгърнаха като прашни крила на огромни безцветни молци и за известно време заличиха всичко останало, единственото ясно усещане, което изпита, беше усещането на благодарност.