Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (9)

Девета глава

Над голямата готическа врата при внимателно вглеждане или при падане на слънчевите лъчи под определен ъгъл можеше да се види неясен отпечатък на гръцките букви „Алфа“, „Делта“, „Фи“. Бяха издълбани преди десетки години и никаква обработка с пясък под налягане или студентски вандалщини не можеха да ги заличат напълно. Къщата на братството „Алфа Делта Фи“ имаше съдбата на други подобни сгради в Карлайл. Нейната поредица от директори не можа да намери сили да приеме неизбежното. Къщата беше продадена на негрите — с цялото имущество, с пробития покрив и тежката ипотека.

Тъмнокожите се бяха справили добре, дори изключително добре с това, което имаше да се върши. Овехтялата къща беше ремонтирана отвън и отвътре. Всичко, което напомняше за бившите й собственици, бе заличено, доколкото беше възможно. Десетките потъмнели фотографии на достопочтени възпитаници на Карлайл бяха заменени с портрети на революционери африканци и латиноамериканци. В древните зали се бяха настанили произведения на примитивното африканско изкуство — маски на плодородието, копия, щитове, животински кожи, потопени в червена боя.

На Матлок не се наложи да използува месинговото чукче, монтирано до гротескната желязна маска, окачена на ръба на рамката на вратата. Голямата врата се отвори още с приближаването му и един студент го поздрави с белозъба усмивка.

— Надявам се, че ще изтърпите ритуала. Без това не може.

— Благодаря, Джони. Не бих го пропуснал за нищо на света. — Матлок влезе и вниманието му веднага беше привлечено от огромното количество запалени свещи във вестибюла и околните стаи. — Прилича на опело. Къде е ковчегът?

— По-късно. Изчакайте и ще видите.

Към тях приближи негър, в когото Матлок позна един от екстремистите на студентското градче. Косата на Адам Уилямс беше дълга, подстригана в африкански стил, в полукръг около главата му. Чертите му бяха изострени.

— Добър вечер — каза Уилямс със заразителна усмивка. — Добре дошли.

— Благодаря. — Ръкуваха се. — Обстановката е доста погребална. Тъкмо питах Джони къде е ковчегът.

Уилямс се засмя. Очите му бяха интелигентни, а усмивката — неподправена, без следа от високомерие. Отблизо не си личеше пламенността, която той излъчваше от трибуната. Матлок не беше изненадан. Колегите му от факултета, които преподаваха на Уилямс, често споменаваха кроткото му добродушно държане. Съвсем различен от облика, който бързо се превръщаше в национален символ.

— О, Господи! В такъв случай ние разваляме атмосферата! Поводът е щастлив. Може би е малко отблъскващ, но по същество е весел.

— з май че не разбирам — усмихна се Матлок.

— Когато един юноша от племето достига възрастта на мъжествеността, началото на активния, отговорен живот, това е време за ликуване. Никакви ковчези, никакви тъжни савани.

— Точно така! Точно така, Адам — възкликна възторжено момчето на име Джони.

— Защо не донесеш на мистър Матлок от питието, братко? — Обърна се към Матлок. — До края на церемонията всички пият едно и също — нарича се пунш „Суахили“. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Добре.

Джони изчезна в тълпата при купата с пунш. Адам се усмихна.

— Това е лека ромова напитка с лимонада и сок от червени боровинки. Не е лоша… Благодаря ви, че дойдохте. Говоря сериозно.

— За мен поканата беше изненада. Мислех, че тези ритуали са за Много тесен кръг.

Джони се върна с чаша пунш „Суахили“ за Матлок.

— Знаете ли какво? Брат Дейвис, тоест Бил Дейвис, каза, че сте го предупредили за опасността да го изключите за слаб успех, а в средата на семестъра сте му писали отличен.

— Брат Дейвис си размърда дебелия задник и започна да учи. — Матлок погледна към Адам Уилямс. — Не възразявате срещу такъв вид подкрепа от страна на белите, нали?

Уилямс се усмихна широко и сложи ръка върху рамото на Матлок.

— Не, сър, бвана^[1]… В тази област вие управлявате цар-Соломоновите мини. Брат Дейвис е дошъл тук да учи колкото може повече и да напредне, доколкото му позволяват възможностите. По това няма спор. Не щадете брата.

— Вие наистина ме плашите. — Матлок говореше с лекота, каквато не усещаше.

— Няма защо. Аз съм само един прагматик… Трябва да се погрижа за последните приготовления. Ще се видим пак.

Уилямс поздрави един минаващ студент и тръгна през тълпата към стълбите.

— Елате, мистър Матлок. Ще ви покажа обновленията.

Джони поведе Матлок към бившата зала на „Алфа Делта Фи“.

В морето от тъмнокожи лица Матлок съзря съвсем малко недоверчиви и враждебни погледи. Може би по-здравите, отправени към него, не бяха толкова открити, колкото биха били вън, в градчето, но в общи линии присъствието му беше прието. За миг си помисли, че ако знаеха защо е дошъл, обитателите на Зала „Лумумба“ щяха да се нахвърлят гневно върху него. Беше единственият бял.

Обновленията в залата бяха драстични. Изчезнали бяха широките ламперии от тъмно дърво, дебелите дъбови седалки под големите катедрални прозорци и тежките солидни мебели от тъмночервена кожа. Залата беше превърната в нещо съвсем различно. Арковидните прозорци не съществуваха. Горните им части бяха квадратни, заобиколени от черни дюбели, които приличаха на дълги правоъгълни пукнатини. От прозорците към стените се простираха груби ивици тънко бамбуково дърво, лакирани до блясък. Същото покритие имаше и на тавана: хиляди лъскави сламки се събираха към центъра. В средата се виждаше голям кръг, с диаметър може би един метър, в който беше поставена плътна плоча от зърнесто стъкло. От него бликаше ярка жълтеникавобяла светлина, чийто поток се разбиваше на капки над залата. Мебелировката, която се виждаше през масата от тела, се състоеше от различни ниско срязани дънери с разнообразна форма, поставени на къси крака — Матлок реши, че това са масите. Вместо столове имаше дузина възглавници с ярки цветове, разхвърляни до стените.

Не му трябваше много време да осъзнае ефекта.

Залата на „Алфа Делта Фи“ беше успешно превърната в копие на голяма сламена африканска колиба. Присъствуваше и ослепителното екваториално слънце, пръскащо лъчи през отдушника.

— Забележително! Наистина забележително. Сигурно ви е отнело месеци.

— Почти година и половина — рече Джони. — Много е приятно, отпуска нервите. Знаете ли, че редица преуспяващи дизайнери започват да се занимават с този вид дейност — „назад към природата“. Много е функционално и лесно се поддържа.

— Това изказване има опасния тон на оправдание. Няма за какво да се оправдавате. Страхотна е.

— Та аз не се оправдавам. Адам твърди, че в примитивното има известно величие. Едно гордо наследство.

— Адам е прав. Само че не е първият, който го е забелязал.

— Моля ви, мистър Матлок, не ни подценявайте…

Матлок изгледа Джони над ръба на чашата с пунш „Суахили“. Ех, помисли, колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

„Съзаклятническата стая“ на „Алфа Делта Фи“ бе издълбана в подземията на най-отдалечения край на къщата на братството. Беше построена в началото на века, когато възпитаници с впечатляващо потекло влагаха внушителни суми в хобита като тайни общества и братства. Тази дейност прокарваше и пропагандираше определен начин на живот, но същевременно го бе запазила само за избраници.

Хиляди младежи с колосани яки бяха „посвещавани“ в подобното на храм заграждение, бяха шепнали тайни молитви, разменяли скришом ръкостискания, обяснявани им със сериозни физиономии от по-възрастни деца, клели се бяха до смърт да изповядват избраната вяра. А след това се бяха напивали и бяха повръщали по ъглите.

Матлок си мислеше всичко това, докато наблюдаваше ритуала. И той е не по-малко детински и не по-малко нелеп от сцените, вече разигравани в тази зала, реши той. Може би физическите му аспекти бяха по-брутални по своето съдържание, но и церемонията се коренеше не в изящните стъпки на танца, а в дивите, животински молитви към примитивни богове. Молитви за сила и оцеляване. Не молби за непрекъсната привилегированост.

Самият ритуал представляваше поредица от неразбираеми припявания над чернокож студент — очевидно най-младият брат в Зала „Лумумба“, прострян на бетонния под, гол, с изключение на червено парче плат, увито около краката и кръста. След всеки припев, означаващ края на една песен и началото на следващата, четирима високи студенти вдигаха момчето над тълпата. Залата беше осветена от няколко десетки дебели свещи, сложени в свещници, а сенките танцуваха по стените и тавана. Принос към този театрален ефект имаше и фактът, че петимата активни участници в ритуала бяха намазали телата си с мазнина и изрисували лицата си с диаболични линии. С все по-дивото звучене на песните тялото на момчето се издигаше все по-високо и по-високо, докато накрая се откъсна от ръцете на четиримата и след части от секундата се върна в протегнатите им ръце. Всеки път, когато черното тяло с червената препаска изхвърчаше във въздуха, тълпата реагираше с нарастващи по сила гърлени звуци.

Внезапно Матлок, който наблюдаваше малко разсеяно, усети, че е изплашен. Изплашен за младежа, чието вдървено, намазано с мазнина тяло излиташе във въздуха с такава сила. Защото още двама, облечени като останалите, се бяха присъединили към четиримата в средата на залата. Но вместо да помагат при изхвърлянето, те клекнаха под тялото и извадиха ножове с дълги остриета, по един във всяка ръка. Коленичиха на пода и протегнаха ръце така, че остриетата застанаха отвесно нагоре, неподвижни като тялото на момчето над тях. При всяко снижаване на момчето четирите остриета се приближаваха по малко към него. Едно подхлъзване, едно непресметнато движение от страна на някой от четиримата и ритуалът щеше да свърши със смърт за дребничкия студент. С убийство.

Матлок почувствува, че не може да допусне ритуалът да продължи и започна да търси с поглед Адам Уилямс. Видя го най-отпред, накрая на кръга, и започна да си пробива път към него, ала мъжете наоколо му попречиха — безмълвно, но решително. Погледна сърдито най-близкия, който го задържаше за ръката, но той не забеляза погледа му — беше хипнотизиран от сцената, която се разиграваше в центъра на залата.

Внезапно почувствува друга ръка, този път на рамото си. Обърна се и видя Адам Уилямс.

— Изглеждате разтревожен. Няма за какво.

— Слушайте! Тази глупост отива твърде далече! Момчето може да бъде убито!

— Изключено. Братята репетираха няколко месеца.

— Това е опасно недомислие и вие го знаете — прекъсна го Матлок. — Казвам ви, Уилямс, прекратете всичко това или аз ще го прекратя!

Тълпата изкрещя. Церемонията беше завършила.

 

 

— Видяхте ли, че няма нищо страшно? — попита Уилямс.

Двамата с Матлок се бяха усамотили в единия ъгъл на залата.

— Все пак не може да вършите такива неща! Дяволски опасно е!

— Преувеличавате… А, нека ви запозная с още един гост. — Уилямс вдигна ръка и висок, слаб тъмнокож мъж с ниско подстригана коса и очила, облечен в скъп, добре ушит кафяв костюм, се приближи до тях. — Това е Джулиан Дюнойс, мистър Матлок. Брат Джулиан е нашият хореограф.

— Приятно ми е. — Дюнойс протегна ръка, говореше с лек акцент.

— Брат Джулиан е от Хаити… Завършил е право в Харвардския университет. Смятам, ще се съгласите, че жизненият му път е съвсем необикновен за един хаитянин.

Несъмнено…

— Преувеличаваш, Адам — Усмихна се Джулиан. — Току-що и аз казах същото на мистър Матлок. Той пък преувеличаваше опасността на церемонията.

— Е, опасност има — както е опасно да се пресича булевардът със завързани очи.

— Може и да сте прав — съгласи се Матлок. — Но вероятността от допускането на грешка ме ужасява.

— Не е толкова голяма, колкото мислите. — Напевният глас на хаитянина беше успокояващ и приятен. — Между другото, аз съм ваш почитател. Трудовете ви върху елизабетинските писатели ми доставиха голямо удоволствие. Мога ли да добавя, че не сте точно такъв, какъвто очаквах. Искам да кажа, че сте много, много по-млад.

— Ласкаете ме. Не предполагах, че съм известен в правните учебни заведения.

— Държавният ми изпит беше по английска литература. Адам учтиво се намеси:

— Забавлявайте се. След няколко минути горе ще сервират напитки, просто следвайте тълпата. Аз имам малко работа… Радвам се, че се запознахте. И двамата сте чужденци тук в известен смисъл. В непознати места чужденците трябва да са заедно. Действува успокоително.

Погледна загадъчно Дюнойс и бързо изчезна в тълпата.

— Защо Адам смята, че трябва да говори възможно най-неразбираемо? — попита Матлок.

— Много е млад. Непрекъснато се стреми да прави впечатление. Изключително умен, но е още млад.

— Извинете, но и вие не сте древен старец. Съмнявам се, че сте много по-възрастен от Адам.

Мъжът в скъпия костюм погледна Матлок в очите и се засмя.

— Сега вие ме ласкаете — рече. — Ако цветът на лицето ми не прикриваше така добре възрастта ми, щяхте да разберете, че съм точно една година, четири месеца и шестнайсет дни по-възрастен от вас.

Матлок се вгледа в негъра занемял. Трябваше му почти цяла минута да асимилира думите на адвоката и техния скрит смисъл.

Очите на тъмнокожия не трепваха. Отвръщаше невъзмутимо на погледа му. Накрая Матлок се окопити. — Не ми харесват тези игри.

— Хайде, хайде, нали и двамата сме тук поради една и съща причина. Да се качим горе и да пийнем… Бърбън и сода, нали? И малко лимон, ако не се лъжа.

Дюнойс тръгна през тълпата и на Матлок не му оставаше друго, освен да го последва.

 

 

Дюнойс се облегна на тухлената стена.

— Добре — каза Матлок. — Край на любезностите. Всички видяха представлението ви долу, а и аз вече няма кого да впечатлявам с бялата си кожа. Мисля, че е време за обясненията.

Бяха сами на верандата. И двамата държаха чаши.

— Ай, какви сме професионалисти! Искате ли пура? Уверявам ви, че е хаванска.

— Никакви пури. Само разговор. Дойдох тази вечер тук, защото има приятели. Почувствувах поканата като привилегия… А вие сега й придавате друг смисъл, който не ми харесва.

— Браво! Браво! — възкликна Дюнойс и вдигна чашата си. — Много добре го правите… Не се тревожете, те не знаят нищо. Може би подозират, но повярвайте ми, подозренията им са съвсем смътни.

— За какво, по дяловите, говорите?

— Изпийте питието си и да излезем на моравата.

Дюнойс гаврътна рома и Матлок машинално изпи остатъка от своя бърбън. После слязоха по стълбите на Зала „Лумумба“ и Матлок последва тъмнокожия до ствола на голям бряст. Дюнойс внезапно се обърна и сграбчи Матлок за раменете.

— Пуснете ме!

— Слушайте! Искам онзи документ! Трябва да го имам! А вие ще ми кажете къде е!

Матлок разпери ръце, за да се отскубне от Дюнойс. Но ръцете му не реагираха. Внезапно бяха станали тежки, ужасно тежки. Чу някакво свистене. Засилващо се, пронизително свистене в главата.

— Какво? Какво?… Какъв документ? Нямам никакъв документ…

— Не ставайте упорит! Знайте, че ще го намерим!… Кажете ми къде е!

Матлок усети, че го натискат към земята. Очертанията на голямото дърво над него започнаха да се въртят, а свистенето в мозъка му ставаше все по-силно. Непоносимо беше. Бореше се да свърже мислите си.

— Какво правите? Какво правите с мен?

— Документът, Матлок! Къде е корсиканският документ?

— Махайте се! — Матлок се опита да извика, но от устата му не излезе нищо.

— Сребристият документ, да пукнеш дано!

— Няма документ… Няма. Нямам документ!

— Чуйте ме! Току-що пихте. Нали помните напитката?… Току-що я допихте. Помните ли? Сега не бива да сте сам!

— Какво?… Какво? Махнете се! Смазвате ме!

— Дори не ви докосвам. Това е от питието! Току-що погълнахте три таблетки лизергинова киселина! Зле сте, докторе!… А сега кажете къде е документът!

В някаква вътрешна ниша на ума си успя да открие миг на яснота. През виещите се, обръщащи се и завихрени спирали на избухващите в мозъка му цветове видя очертанията на човека над себе си и замахна. Сграбчи бялата риза между тъмните граници на сакото и я дръпна надолу с всичката сила, която можа да събере. Вдигна юмрук и удари навеждащото се лице. След като лицето се замъгли, започна безмилостно да боксира гърлото под него. Почувствува счупването на очилата, разбра, че юмрукът му е ударил очите и заби стъклата в клатушкащата се глава.

Не знаеше колко време е продължило всичко това. Дюнойс лежеше до него в безсъзнание.

Разбра, че трябва да бяга, да се спасява. Какво беше казал Дюнойс?… „Не бива да сте сам!“ Не бива! Трябваше да намери Пат! Пат щеше да знае какво да направи. Трябваше да я намери! Химикалът в тялото му скоро щеше да задействува с пълна сила и той го знаеше. Бягай, за Бога!

Но къде? Накъде? Не знаеше пътя! Проклетият, дяволски път! Там беше улицата, той се затича по нея, но дали това бе правилният път?! Беше ли правилната посока?!

Тогава чу колата. Наближаваше завоя и шофьорът го гледаше. Гледаше го и затова побягна още по-бързо, препъна се на ъгъла, падна на паважа и пак стана. Тичаше, велики Боже, как тичаше, докато въздухът изчезна от дробовете му и вече не можеше да контролира краката си. Почувствува, че завива към широкия залив на уличното платно, което изведнъж се превърна в река — черна, воняща река, в която щеше да се удави.

Чу като в просъница писък на спирачки. Заслепиха го фарове, мъжка фигура се наведе над него и посегна към очите му. Вече не даваше пет пари за нищо. Вместо това се разсмя. Смееше се през кръвта, която бликаше по лицето и се стичаше в устата му.

Смееше се истерично, когато Джейсън Грийнбърг го внесе в колата.

Изведнъж земята, светът, планетата, галактиката и цялата слънчева система обезумяха.