Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (8)

Осма глава

Оперативният работник Джейсън Грийнбърг влезе през неоградената врата на корта за скуош^[1].

— Доста пот проливате, доктор Матлок.

— Не бих искал да я анализират… Във всеки случай идеята беше ваша. На мен щеше да ми е добре и в кабинета на Кресъл или някъде в центъра.

— Така е за предпочитане… Все пак трябва да говорим бързо. Вписаха ме в дневника като инспектор по застраховките. Проверявам пожарогасителите в коридорите.

— Нищо чудно да имат нужда от проверка. — Матлок отиде в ъгъла, където сивата му тениска беше увита в пешкир. Разви го и я навлече през главата си. — Какво ново? Миналата нощ беше малко бурна.

— Като изключите объркването ни, няма нищо ново. Поне нищо конкретно. Няколко теории, това е всичко… Смятаме, че сте се държали много добре.

— Благодаря. Бях смутен. Какви са теориите ви? Звучи академично, а това не ми харесва.

Грийнбърг внезапно вдигна глава. От дясната стена се чуваше глухо тупкане.

— Това друг корт ли е?

— Да. От тази страна има шест. Учебни кортове са, няма места за зрители. Но вие го знаете.

Грийнбърг вдигна топката и я запрати силно към стената. Матлок разбра и я посрещна. Изпрати я обратно. Грийнбърг я върна. Поддържаха бавен ритъм и удряха поред. Грийнбърг говореше тихо и монотонно:

— Смятаме, че ви изпитват. Това е най-логичното обяснение. Вие открихте Ралф и направихте изявление, че сте видели колата. Вашите мотиви за местонахождението ви в района са слаби, толкова слаби, че ни се сториха възможни. Искат да са сигурни, затова са намесили момичето. Здраво пипат.

— Добре. Теория номер едно. А номер две?

— Казах, че тази е най-логичната… Всъщност е единствена.

— А Бийсън?

— Какво Бийсън? Нали вие ходихте у тях?

Матлок задържа няколко секунди топката за скуош в ръка, преди да я запрати високо в страничната стена. Стената извън полезрението на Грийнбърг.

— Възможно ли е Бийсън да се е оказал по-умен, отколкото го мислех, и да е вдигнал тревога?

— Би могъл. Но едва ли… Начинът, по който описахте вечерта…

Но Матлок не беше описал цялата вечер. Не бе казал нито дума на Грийнбърг, нито на някой друг за телефонния разговор на Бийсън. Причините му не бяха рационални, а емоционални. Лукас Херън беше стар и кротък човек. Съчувствието му към обърканите студенти беше пословично, загрижеността му за младите, неопитни и често високомерни нови преподаватели — добре дошло успокоително при факултетните кризи. Матлок беше убедил себе си, че „великият стар орел“ се беше сприятелил с отчаяния млад човек и се мъчеше да му помогне в тежкото положение, в което бе изпаднал. Нямаше право да вади на показ името на Херън въз основа на телефонен разговор на изплашен наркоман. Имаше твърде много възможни обяснения. Щеше да намери начин да поговори с Херън, може би на кафе или по трибуните на игрището за бейзбол — Херън обичаше бейзбола. Щеше да му говори, да му каже да се отдръпне от Арчър Бийсън към Бийсън?

— Какво? — Матлок не беше чул Грийнбърг.

— Питах ви дали имате някакви подозрения към Бийсън.

— Не. Нямам. Той не е важен. Всъщност вероятно е готов да зареже тревата и хапчетата, освен ако не продължи заради мен — ако мисли, че може да ме използува.

— Доста ми е сложно да проумея това.

— Да, просто се усъмних за момент… Не мога да повярвам, че сте стигнали само до една теория. Хайде. Нещо друго?

— Добре. Две други, които дори не са вероятни — и много си приличат. Първата е, че от Вашингтон може би изтича информация. Втората — че информацията изтича тук — в Карлайл.

— Защо да не са вероятни?

— Най-напред Вашингтон. Само пет-шест души знаят за тези операции и те са от правосъдието, от финансите и в Белия дом. Всички са на много високо равнище. Невъзможно е.

— А Карлайл?

— Вие, Ейдриън Сийлфонт и ужасният Самюъл Кресъл… Нищо не би ме зарадвало повече от това да се окаже той… но се съмнявам. Бих изпитал известно задоволство, ако можех да съборя една важна и надута клечка като Сийлфонт от пиедестала й, но това е безсмислено. Оставате вие. Вие ли сте?

— Духовитостта ви е главозамайваща. — Матлок трябваше да се затича, за да улови топката, която Грийнбърг запрати в ъгъла. — Не ме разбирайте погрешно — харесвам Сам или поне така мисля, но защо е „невъзможно“ да е той?

— По същата причина като Сийлфонт… При подобни операции започваме от началото. И това значи наистина от началото. Не даваме пет пари за общественото положение или за името — добро или лошо. Използуваме всички познати номера, за да докажем, че някой е виновен, а не невинен. Стараем се да открием дори най-нищожната причина да не го приемем. Кресъл е чист като новороден. Досадник е, но е чист. Сийлфонт е още по-трагичен. Той наистина е всичко, което твърдят за него. Истински светец. Така че пак оставате вие.

Матлок удари топката с обратен фалц в левия ъгъл на тавана. Грийнбърг отстъпи, посрещна я във въздуха и я запрати в дясната стена. Топката рикошира и мина между краката на Матлок.

— Личи си, че сте играли — заяви Матлок със смутена усмивка. — Дори много. А момичето? Къде е?

— В апартамента ми. Накарах я да ми обещае, че няма да си тръгне, преди да се върна. Освен съображенията за безопасност това е единственото средство за почистване на апартамента.

— Ще изпратя човек да я наблюдава. Не смятам, че е необходимо, но вие ще се чувствувате по-сигурен.

Грийнбърг погледна часовника си.

— Така е. Благодаря.

— Да побързаме. Слушайте сега. Ще оставим нещата да поемат нормалния си ход. Полицейски писания, вестници, всичко. Никакви прикрития, никакви контрапоказания, нищо, което да попречи на нормалното любопитство или на съвършено нормалните ви реакции. Някой е влязъл с взлом в апартамента ви и го е съсипал. Това е всичко, което знаете… Има и още нещо. Сигурно няма да ви хареса, но смятам, че е най-доброто и най-сигурното.

— Какво?

— Смятаме, че мис Балантайн трябва да съобщи в полицията за телефонния разговор.

— Хайде де! Този, който се е обадил, е очаквал да ме намери там в четири часа сутринта. Такива неща не се разгласяват. Особено ако сте стипендиант и смятате да намерите работа в някой музей. Те още уважават Маккинли^[2].

— Гузният негонен бяга, доктор Матлок… Просто някой й се е обадил по телефона, питал за вас, цитирал Шекспир и съвсем не на място споменал някаква чужда дума или град. Тя била дяволски разгневена. Няма да отделят повече от пет реда във вестниците, но след като в апартамента ви е имало взлом, логично е да го съобщи.

Матлок мълчеше. Отиде до ъгъла на корта и вдигна топката.

— Значи ще се правим на кръгли нули, които всеки подритва както си поиска. Не знаем какво се е случило, просто то не ни харесва.

— Точно така. Няма нищо по-убедително от един пострадал, който се оплаква на всички. Поискайте да ви изплатят застраховка за старите ви книги… Трябва да тръгвам. В сградата няма толкова много пожарогасители. Нещо друго? Какво ще правите сега?

Матлок удари топката в пода.

— Случайна покана. Случайно получена след няколко бири в „Африканската общност“. Поканен съм на сценичен вариант на оригинални африкански ритуали. Довечера в десет, в подземието на Зала „Лумумба“. Преди беше седалище на студентското братство „Алфа Делта“^[3]. Мога да ви уверя, че доста бели членове на епископалната църква се обръщат в гробовете си по този повод.

— Пак не ви разбирам, докторе.

— Защо не сте си научили урока… Зала „Лумумба“ фигурира на видно място във вашия списък.

— Съжалявам. Ще ми се обадите ли утре сутринта?

— Да.

— Ще ти викам Джим, ако ме наричаш Джейсън.

— Съгласен, макар и без целувка.

— Добре. Поупражнявай се още малко. Ще поиграем, когато всичко това свърши.

— Готово.

Грийнбърг излезе. Огледа тесния коридор в двете посоки, доволен, че няма жива душа — никой не го беше видял на влизане и на излизане от корта. От стените се чуваше непрекъснато тупкане. Всички кортове бяха заети. На завоя към преддверието Грийнбърг се зачуди защо спортните зали в Карлайл са толкова оживени в единайсет часа сутринта. В неговия университет не беше така, поне преди петнайсет години. Единайсет часа сутринта беше време за занятия.

Чу особен звук, който не приличаше на удар с топка в плътно дърво, и бързо се обърна.

Никой.

Влезе в голямата зала и пак се обърна. Никой. Бързо излезе.

Звукът, който беше чул, бе от заяла брава. Идваше от вратата до корта на Матлок. От нея излезе човек, който също като Грийнбърг преди по-малко от минута огледа тесния коридор. Но вместо да остане доволен, че няма никой, се разтревожи. Упоритата брава му попречи да види кой се срещна с Джеймс Матлок.

Вратата на четвърти корт се отвори и в коридора се появи Матлок. Човекът на два-три метра от него се стресна, вдигна пешкира към лицето си и отмина с кашлица.

Но не беше достатъчно бърз. Матлок го позна.

Беше снощният полицай — същият, който го нарече „докторе“ и който не се съмняваше, че безредиците в студентското градче са причинени от дългокоси типове.

Матлок се загледа в отдалечаващата се фигура.