Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (7)

Седма глава

Чувствуваше се обезсилен както от късния час, така и от напрегнатата нощ. Беше три и десет и хоровите изблици на „Кармина Бурана“ още бумтяха в ушите му. Съпругата с разголените гърди и съпругът с глас като на чакал, които се гърчеха на пода пред него, вгорчаваха и без това противния вкус в устата му.

Но най-много го тревожеше намесването на Лукас Херън в контекста на вечерта.

Умът му не го възприемаше.

Лукас Херън. „Великият стар орел“, както го наричаха. Неразделна част от университета в Карлайл — сдържан и представителен. Председател на Катедрата по романски езици, олицетворение на тихия, задълбочен учен. В очите му винаги трепкаше искра на притеснение, примесено с разбиране към ближния.

Да бъде свързан макар и слабо със света на наркотиците звучеше невероятно. Да чуе как го търси истеричен наркоман (защото по същество Арчър Бийсън си беше наркоман, поне психически), като че ли Лукас бе някаква сила при дадените обстоятелства… Не, разумът му отказваше да го възприеме.

Обяснението сигурно се криеше в огромната способност на Лукас Херън да съчувствува. Беше приятел на много хора, сигурен подслон за страдащите. Но под тази кротка, старческа, гладка повърхност Херън беше силен човек, водач. Преди четвърт век бе прекарал безброй месеци в ада на Соломоновите острови като офицер от пехотата. Преди цял един живот Лукас Херън беше неподправен герой от варварската война на нацистите. Сега, минал седемдесетте, Херън бе институция.

Матлок зави зад ъгъла и зърна къщата, в която живееше, на половин пряка път. Градчето беше тъмно с изключение на уличните лампи. Светеше и в една от стаите на апартамента му. Дали беше забравил да угаси лампата? Не можеше да си спомни.

Изкачи се по пътеката до вратата и пъхна ключа в ключалката. Едновременно с изщракването чу отвътре силен трясък. Въпреки че се стресна, първата му реакция беше усмивка. Неговата тромава домашна котка сигурно бе съборила някоя стъклена вещ или едно от керамичните украшения, с които Патриша Балантайн беше изпълнила апартамента. Миг по-късно осъзна, че тази мисъл е нелепа, рожба на изнурения му мозък. Трясъкът беше твърде силен за керамика или стъкло.

Втурна се в малкото антре и това, което видя, заличи умората от ума му. Стоеше неподвижен и не вярваше на очите си. Стаята му беше неузнаваема. Масите — преобърнати, книгите — измъкнати от лавиците, а страниците им — откъснати от подвързиите и разпилени по пода, стереоуредбата и колоните — разбити. Възглавничките от дивана и креслата бяха нарязани, а пълнежът им и стиропорът — разпръснати навсякъде. Килимите бяха вдигнати и набрани, пердетата — откъснати от корнизите и захвърлени върху преобърнатите мебели.

Видя и причината за трясъка. Големият прозорец откъм улицата бе неузнаваем от извитите решетки и строшените стъкла. Беше двоен, спомняше си ясно, че го бе оставил отворен, преди да тръгне за Бийсънови. Обичаше пролетния ветрец, а беше твърде рано за сезона, за да пусне щорите. Поради това нямаше причина прозорецът да се счупи, земята беше на около метър и половина под решетката — достатъчно високо, за да обезкуражи някой неканен гост, и достатъчно ниско, за да избяга изплашен крадец.

Следователно счупването на прозореца не беше причинено от бягство. Бе умишлено.

Наблюдаваха го и му бяха дали знак. Предупреждение.

Но Матлок разбра, че не може да го приеме — това би означавало да признае, че целта на посещението е нещо повече от обир, а не беше склонен да го стори.

Прекоси бързо до вратата на спалнята и погледна вътре. Ако това беше възможно, спалнята му бе в още по-голям безпорядък от дневната. Дюшекът беше метнат до стената и раздран. Всички чекмеджета на скрина бяха измъкнати и захвърлени на пода, а съдържанието им бе разпиляно из стаята. Гардеробът беше в същото състояние — костюмите и саката бяха смъкнати от закачалките, обувките изхвърлени от обичайните им места.

Преди да погледне в кухнята, знаеше, че няма да я завари в по-добро състояние. Храните в консерви и кутии бяха просто хвърлени на пода, разместени, но по-меките предмети бяха раздрани на части. Матлок отново разбра. Един или два трясъка от другите стаи бяха допустими, но продължително тракане в кухнята можеше да събуди някое от семействата в сградата. Ето, чу над главата си лек звук от стъпки. Последният трясък на прозореца бе събудил някого.

Предупреждението беше ясно, но самата цел бе да се претърси апартаментът.

Знаеше какво са търсили и отново разбра, че не бива да го показва. Както у Бийсънови, така и сега бяха направени някакви заключения, а той трябваше да ги опровергае по най-убедителния възможен начин. Поне за това се досети инстинктивно.

Но преди да започне да се преструва, трябваше да провери дали претърсването е било успешно.

Отърси ума и тялото си от сковаващата ги летаргия. Огледа отново дневната. Всички прозорци бяха оголени и светлината беше достатъчно силна, за да може някой да наблюдава от близка сграда или от наклонена морава от другата страна на улицата със силен бинокъл всяко негово движение. Ако изгасеше лампите, тази неестествена реакция щеше да потвърди заключенията, които искаше да отхвърли.

Точно така. Човек не влиза в опустошената си къща, за да гаси лампите.

И все пак трябваше да влезе в банята — в момента най-важното помещение в апартамента. Трябваха му по-малко от трийсет секунди вътре, за да определи успеха или неуспеха на тършуването, и то да го направи така, че да изглежда съвсем невинно. Ако някой наблюдаваше.

Трябва да прибягна до някакъв естествен жест, помисли той. Видя, че стереомагнетофонът беше най-близо до вратата на банята. Отиде до него, наведе се и вдигна няколко части, включително и металната дръжка. Разгледа я, изпусна я внезапно и поднесе пръст към устата си, като че ли се беше одраскал. Влезе бързо в банята.

Вътре отвори набързо аптечката и грабна кутийката с лейкопласт от стъклената полица. После забързано посегна надолу, вляво от тоалетната чиния, към жълтата пластмасова кутия на котката и повдигна едно ъгълче на вестника под топчетата нечистотии. Усети грубата тъкан на двата пласта брезент, които беше постлал, и вдигна края им.

Срязаната страница бе непобутната. Сребристият корсикански документ, завършващ със смъртоносната фраза „Venerare Omerta“, не беше открит.

Сложи вестника на място, разпръсна нечистотиите и се изправи. Видя, че матираното стъкло на малкия прозорец над тоалетната е открехнато и изруга.

Нямаше време да помисли за това.

Върна се в дневната, като увиваше пръста си с лейкопласт.

Претърсването не беше успяло. Сега трябваше да се пренебрегне предупреждението и да се опровергаят заключенията. Отиде до телефона да се обади в полицията.

— Можете ли да ми дадете списък на липсващите вещи? Униформеният полицай стоеше сред развалините. Из апартамента се луташе втори полицай и записваше нещо.

— Още не съм сигурен. Всъщност не съм проверявал.

— Разбирам ви. Такъв хаос. Все пак проверете. Колкото по-бързо получим списъка, толкова по-добре.

— Едва ли нещо липсва, господин полицай. Не притежавам нищо особено ценно. Само стереоуредбата може би… но и тя е смазана. В спалнята има телевизор, той е в ред. За някои книги биха могли да се вземат пари, но само ги погледнете.

— А пари в брой, бижута, часовници?

— Държа парите си в банката, а наличните нося в портфейла. Часовникът ми е на ръката, бижута нямам.

— А изпитни работи? Имаме доста такива случаи.

— В кабинета ми са. В Катедрата по английски.

Полицаят записа нещо в малко черно тефтерче и подвикна на колегата си, който беше влязъл в спалнята:

— Хей, Лу, в участъка казаха ли, че ще изпратят човек за отпечатъците?

— Сега го будят. Ще дойде след няколко минути.

— Пипали ли сте нещо, мистър Матлок?

— Не знам. Може и да съм. Бях в шоково състояние.

— По-специално счупените вещи, например грамофона? Ще бъде добре, ако можем да покажем на специалиста по отпечатъците предмети, които не сте докосвали.

— Вдигнах дръжката, но не и капака. — Добре. От него ще започнем.

Полицията стоя час и половина. Специалистът по отпечатъците дойде, свърши си работата и си отиде. Матлок се поколеба дали да се обади на Сам Кресъл, но реши, че по това време Кресъл нищо не може да направи. А в случай че някой отвън наблюдаваше сградата, не трябваше да го вижда как звъни по телефона. Съседите се бяха събудили и сега предлагаха съчувствие, помощ и кафе.

Когато полицаите си тръгнаха, едрият се обърна на вратата.

— Извинете, че ви отнехме толкова време, мистър Матлок. Обикновено не снемаме отпечатъци при взлом, освен ако няма наранявания или загуби на имущество, но напоследък случаите зачестиха. Лично аз смятам, че това са ония типове с дългите коси и мънистата. Преди да се появят, такива неща не се случваха.

Матлок погледна униформения полицай, който беше толкова уверен в изводите си. Нямаше смисъл да му възразява, щеше да е безполезно, а беше и много уморен.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма за какво. — Полицаят тръгна надолу по циментираната пътека, но пак се обърна. — А, мистър Матлок.

— Да? — Матлок отвори вратата.

— Хрумна ми, че може би някой е търсил нещо. При това рязане, пък и книгите, и всичко… нали разбирате?

— Да.

— В такъв случай ще ни кажете, нали? — Разбира се.

— Да. Би било глупаво да укривате такива сведения. — Естествено.

— Не се обиждайте. Просто понякога хората се объркват и забравят.

— Не съм разсеян. Ще запомня.

— Добре. — Полицаят се засмя малко иронично. — Просто исках да ви напомня. В края на краищата не можем да си вършим работата, ако не знаем всичко необходимо, нали?

— Разбирам. Лека нощ. — Лека нощ, докторе.

Затвори вратата и се върна в дневната. Запита се дали застраховката му ще покрие стойността на по-редките книги и гравюри. Седна на унищожения диван и заоглежда стаята. Тя все още беше в хаос, пораженията бяха непоправими. Предстоеше му много работа по събиране на счупеното и подреждане на мебелите. Предупреждението беше недвусмислено и твърде категорично.

Поразяващото беше, че изобщо бе направено. Защо? От кого?

Дали бе предизвикано от истеричния телефонен разговор на Арчър Бийсън? Нищо чудно, тази вероятност дори бе за предпочитане. При това положение поводът може би не бе свързан с Нимрод. Можеше да означава, че кръгът на Бийсън от потребители на наркотици и пласьори иска да го уплаши достатъчно, за да остави Арчи на мира. Да остави всички на мира. Лоринг специално подчерта, че няма доказателства Бийсънови да са свързани с Нимрод.

Но нямаше доказателства и за противното.

При все това, ако причината бе разговорът на Бийсън, тревогата щеше да бъде отменена на сутринта. Изводът от случилото се през нощта щеше да е категоричен. Опит за изнасилване от страна на изпаднал в наркотично умопомрачение „старец“. Все пак Бийсън разчиташе на него, за да се изкатери по академичната стълбица.

От друга страна, никак не беше за предпочитане възможността корсиканският документ да е бил обектът на предупреждението и претърсването. Какво беше прошепнал тогава Лоринг на тротоара зад гърба му?

„…Има само едно нещо, което Нимрод иска повече от чантата: документът в джоба ви…“

Следователно логично беше да допусне, че са го свързали с Ралф Лоринг.

Преценката на Вашингтон, че паническото му поведение при откриването на убития Лоринг ще го разграничи от него, беше погрешна, а убедеността на Джейсън Грийнбърг — неуместна.

И все пак, както предположи Грийнбърг, може би го изпитваха. Упражняваха натиск върху него, преди да го обявят за безопасен.

Би могло… може би… възможно е… и все пак… Догадки.

Трябваше да запази самообладание, не биваше в никой случай да пререагира. Ако искаше да помогне с нещо на каузата, трябваше да се прави на невинен.

Би могло, може би, възможно бе.

Тялото го болеше. Очите му бяха подпухнали, а в устата си още чувствуваше отвратителния вкус на секонал, вино и марихуана. Беше изтощен, напрежението да достигне недостижими изводи вземаше връх. Спомените му го върнаха към ранните дни на военната служба и се сети за най-добрия съвет, който беше получил тогава. Да почива, когато може, и да спи, ако изобщо е възможно.

Матлок се изтегна на почти неузнаваемия диван. Нямаше смисъл да ходи в спалнята — дюшекът му бе унищожен. Разкопча колана си и изрита обувките. Можеше да поспи няколко часа, след това щеше да говори с Кресъл. Щеше да поиска Кресъл и Грийнбърг да му подготвят версия за опустошението на апартамента. История, одобрена от Вашингтон, а може би и от полицията в Карлайл.

Полицията.

Внезапно се изправи. Тогава не му беше направило впечатление, но сега изведнъж го осъзна. Грубоватият, но величествено вежлив полицай, чиито примитивни детективски възможности се съсредоточаваха върху дългокосите типове, се беше обръщал към него с „мистър“ по време на близо двучасовото полицейско разследване. Но на тръгване, когато така обидно спомена за вероятността Матлок да укрива информация, го нарече „докторе“. „Мистър“ беше нормално. „Докторе“ — съвсем необичайно. Никой извън академичните среди, а и там доста рядко, не го наричаше „докторе“. Изобщо не бе прието да се обръщат така към докторите по философия. Повечето носители на тази титла смятаха обръщението за безсъдържателно, изискваха го само безсъдържателните.

Защо полицаят го нарече така? Та той не го познаваше, претендираше, че не го е виждал. Откъде може един полицай да знае, че въобще има право на обръщението „докторе“?

Докато седеше, Матлок се зачуди дали комбинираните усилия и напрежението през нощта не казваха думата си. Дали не откриваше нелогични значения там, където ги нямаше? Не беше ли напълно вероятно полицията в Карлайл да има списък на факултета и дежурният сержант или онзи, който е приел повикването, да свери името му със списъка и съвсем естествено да научи титлата му? Дали не поставяше полицая на ниво невежество само защото презираше предразсъдъците му?

Много неща бяха възможни.

И смущаващи.

Матлок се отпусна на дивана и затвори очи.

В началото шумът достигна до него като слабо ехо от дъното на дълъг тесен тунел. После му заприлича на бърз непрестанен тропот. Тропот, който не спираше, а ставаше все по-силен и по-силен.

Отвори очи и видя неясната светлина, падаща от двете настолни лампи срещу дивана. Краката му бяха подвити, вратът му потен от допира до грубата повърхност на кадифената тапицерия. Добре, че от счупения прозорец полъхваше прохладен ветрец.

Тропането продължи — звук на плът, удряща дърво. Идваше откъм антрето, от външната врата. Спусна крака на пода и усети, че стъпва като на карфици и иглички. Изправи се с усилие.

Тропането и чукането се усилиха. Чу и глас:

— Джейми! Джейми!

Запъти се тромаво натам.

— Идвам!

Стигна до вратата и бързо я отвори. Патриша Балантайн, облечена с шлифер, под който се виждаше копринена пижама, се втурна в апартамента.

— За Бога, Джейми, откога се мъча да ти телефонирам!

— Тук съм. Телефонът не е звънял.

— Знам. Накрая се свързах с централата и ми казаха, че е повреден. Взех на заем кола и пристигнах възможно най-бързо…

— Не е повреден, Пат. Полицията беше тук и един поглед наоколо ти стига да разбереш защо. Те го използуваха поне десетина пъти.

— О, Боже!

Момичето мина покрай него в разхвърляната стая. Матлок отиде до телефона, вдигна слушалката, но бързо я отдръпна от ухото си, когато от нея запищя пронизителният звук на откачения апарат.

— Спалнята! — рече той, остави слушалката и отвори вратата на спалнята.

Телефонът беше на леглото върху разрязаните останки от дюшека. Слушалката беше свалена и мушната под възглавницата, която заглушаваше дрезгавия звук на прекъснатата връзка. Някой бе пожелал телефонът да не звъни.

Матлок се помъчи да си спомни кой беше влизал в стаята. Общо взето, повече от десет души. Пет-шест полицаи — цивилни и униформени, съседи, няколко закъснели минувачи, забелязали полицейските коли и дошли да видят какво става. Всичко беше замътено в съзнанието му. Не можеше да си спомни лицата.

Постави телефона на нощната масичка и усети, че Пат стои до вратата. Надяваше се, че не е видяла как маха възглавницата.

— Сигурно някой го е обърнал при разтребването — каза с искрено раздразнение. — Много неприятно, дето ти се е наложило да вземеш на заем кола… Защо? Какво се е случило?

Тя не отговори. Вместо това се обърна и огледа дневната.

— Какво е станало?

Матлок си припомни речника на полицая.

— Наричат го „влизане с взлом“. Полицейски израз за предизвикан от човека разрушителен ураган. Кражба. Обират ме за първи път в живота ми. Интересно е като жизнен опит. Изглежда са се ядосали, че не е имало нищо ценно и са унищожили всичко… А ти защо дойде?

Тя заговори кротко, но от напрежението в гласа й Матлок разбра, че е силно уплашена:

— Преди около два часа, точно в четири без петнайсет, иззвъня телефонът ми. Човекът — беше мъж — търсеше теб. Аз спях и предполагам, не съм говорила свързано, но се престорих на силно разгневена, дето допуска, че си при мен… Не знаех какво да правя… Обърках се…

— Добре, разбирам. После?

— Каза, че не ми вярва. Че съм лъжкиня. Аз… аз бях толкова смаяна, че някой може да ми се обажда по това време, в четири без петнайсет, и да ме нарича лъжкиня… Обърках се…

— И какво му каза?

— Въпросът не е какво казах аз, а какво каза той. Каза ми да ти предам да… „не се криеш зад хоризонта“ и „да не осветяваш кълбото ни от другата страна“. Повтори го два пъти! Каза, че е груба шега, но ти ще я разбереш. Беше много страшно!… Разбираш ли какво е имал предвид?

Матлок влезе покрай нея в дневната. Затърси цигарите си, като се стараеше да запази спокойствие. Тя го последва.

— Какво е искал да каже?

— Не съм сигурен.

— Има ли нещо общо с… това? — посочи с ръка стаята.

— Едва ли.

Той запали цигара, като се чудеше какво да й каже. Хората на Нимрод не си бяха губили времето при откриване на връзките му. Ако беше Нимрод.

— Какво искаше да каже с това… „криене зад хоризонта“? Звучи като загадка.

— Мисля, че е някакъв цитат.

Ала Матлок не мислеше, а беше сигурен. Спомни си точно думите на Шекспир:

Спомни си… че щом небесното око се скрие

зад хоризонта, за да освети

кълбото ни от другата страна,

убийци и крадци тук плъпват смело,

да вършат в мрака свойто мрачно дело.^[1]

— Какво значи?

— Не знам. Не го помня… Бъркат ме с някого. Това е единственото обяснение… Какъв беше гласът?

— Нормален. Сърдит, но без да повишава тон.

— Не ти ли е познат? Не си ли го чувала преди?

— Не знам. Не мисля, но…

— Но какво?

— Ами беше обработен глас, актьорски.

— Човек, свикнал да изнася лекции.

Матлок направи изявление, а не зададе въпрос. Цигарата му закиселя и той я смачка.

— Да, може да се каже.

— Това свежда възможностите до около осемдесет души в градчето.

— Правиш изводи, които не разбирам! Значи този разговор е имал нещо общо с това тук.

Матлок усети, че много приказва. Не искаше да забърква Пат, не биваше. И все пак някой се беше опитал да я замеси и това създаваше огромни усложнения.

— Възможно е. Според най-авторитетните източници имам предвид телевизионните детективи, крадците проверяват дали хората са си вкъщи и чак тогава грабят. Вероятно са ме проверявали.

Момичето задържа с поглед неспокойните му очи.

— Не си ли бил вкъщи тогава? В четири без петнайсет?… Въпросът не е от любопитство, скъпи, просто искам да знам.

Той се изруга наум. Виновни бяха изтощението му, епизодът у Бийсън, шокът от състоянието на апартамента. Разбира се, че въпросът не бе зададен от любопитство. Беше си вкъщи в четири без петнайсет.

— Не съм сигурен. Не ми беше до времето. Вечерта се оказа дяволски дълга. — Засмя се глупаво. — Бях у Арчи Бийсън. Обсъждането на семинари с млади преподаватели се придружава с много пиене.

Тя се усмихна.

— Не ме разбра. Не ме интересува какво си правил… Е, всъщност интересува ме, но точно сега не разбирам защо ме лъжеш… Бил си тук преди два часа, онзи разговор не е никаква проверка и ти го знаеш.

— Прекаляваш. Разбрали сме се да не се месим в работите един на друг.

Матлок беше груб. И грубостта му, както лъжата, беше явно фалшива. Колкото и да се бе бунтувал в миналото, той бе благ човек и тя го знаеше.

— Добре. Извинявай. Ще ти задам още един въпрос и си тръгвам… какво означава „Omerta“?

Матлок занемя.

— Какво каза?

— Човекът на телефона употреби думата „Omerta“.

— Как?

— Съвсем небрежно. Каза, че е само напомняне.