Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Matlock Paper, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм. Документът на Матлок
Издателство SPH, София, 1993
превод от английски: Савина МАНОЛОВА
оформление корица: Зафер ГАЛИБОВ
технически редактор: Данаил СВИЛЕНОВ
коректор: Евгения ВЛАДИНОВА
Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив
Цена 27 лв.
ISBN 954-472-008-1
Panther Books, Granada Publishing Ltd., London 1985
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Шеста глава
Името под звънеца гласеше „Мистър и мисис Арчър Бийсън“. Матлок лесно се беше сдобил с покана за вечеря. Преподавателят по история Бийсън беше поласкан от интереса му по време на координирането на един семинар между техните два курса. Бийсън би се поласкал дори ако член на факултета със заслугите на Матлок го запиташе как е жена му в леглото (макар че положително мнозина нямаха нужда да питат). А тъй като Матлок очевидно беше мъж, Арчър Бийсън реши, че „пийване и хапване“ в присъствието на жена му, която щеше да се върти около тях с къса поличка, можеше да заздрави отношенията му с високоуважавания професор по английска литература.
Матлок чу задъхания вик от площадката на втория етаж:
— Една секунда!
Беше жената на Бийсън и произношението й, свръхизискано, прозвуча карикатурно. Матлок си я представи как трескаво се върти около чиниите с ордьоври — много необикновени ордьоври, всъщност тема за разговор, докато съпругът й дооформя рафтовете на библиотеката си и може би разхвърля по масите с обмислена небрежност няколко никому неизвестни книги така, че гостът непременно да ги забележи.
Матлок се попита дали тази двойка търси в момента къде да скрие малки таблетки с лизергинова киселина или капсули с метедрин.
Вратата се отвори и дребничката съпруга на Бийсън, облечена в очакваната къса поличка и прозрачна копринена блуза, се усмихна радушно:
— Привет! Аз съм Джини Бийсън. Срещали сме се на няколко коктейла. Много се радвам, че можахте да дойдете. Арчи тъкмо свършва един доклад. Качете се. — Тръгна нагоре по стълбите пред Матлок, без да му даде възможност да каже нещо. — Тези стълби са кошмарни. Но какво да се прави, това е цената на дъното.
— Сигурен съм, че няма да е за дълго — каза Матлок.
— Така твърди и Арчи. Дано е прав, защото краката ми ще станат прекалено мускулести!
— Сигурен съм, че е прав — рече Матлок, загледан пред себе си в щедро изложените съвсем не мускулести крака.
В апартамента на Бийсън ордьоврите стояха на видно място върху масичка за кафе със странна форма, а очакваната показна книга се оказа една от работите на самия Матлок. Наричаше се „Интерполации в Ричард II“ и се мъдреше на масичката под лампа с абажур с ресни. Невъзможно беше човек да не я види.
В момента, когато Джини затвори вратата, в малката дневна се втурна Арчи — от стаята, за която Матлок предположи, че е кабинетът му — също малък. В лявата си ръка държеше куп листа, а дясната беше протегната.
— Чудесно! Радвам се, че дойде, старче! Сядай, сядай! Отдавна е време за пийване. Чудесно! Зажаднял съм за една чашка!… За три часа прочетох двайсет версии на Трийсетгодишната война!
— Случва се. Вчера прочетох една студентска тема за „Волпоне“[1] с най-странния край, за който съм чувал. Оказа се, че хлапакът въобще не я е чел, а е гледал филма.
— С друг край?
— Съвсем.
— Божичко! Прекрасно! — намеси се Джини полуистерично. — Какво предпочиташ да пиеш, Джим? Мога да ви наричам Джим, нали, докторе?
— Бърбън с малко вода и, разбира се, че можеш, Джини. Не съм свикнал с този „доктор“. Баща ми го смята за измама. Докторите носят стетоскопи, а не книги.
Матлок седна в креслото, покрито с индианско серапе.
— Като стана дума за доктори, в момента работя върху дисертацията си. Още две години и готово — каза Бийсън, взе кофичката за лед от жена си и отиде до дългата масичка под прозорчето, където бяха небрежно подредени бутилки и чаши.
— Струва си — възкликна Джини Бийсън. — Нали си струва, Джим?
— Разбира се. Усилието после ще се отплати.
— Докторатът и публикациите. — Джини Бийсън взе сиренето и ядките и ги поднесе на Матлок. — Това е интересен ирландски fromage[2]. Невероятно, но се нарича „Бларни“[3]. Открих го в едно магазинче в Ню Йорк преди две седмици.
— Изглежда вкусно. Не съм чувал за него.
— Като стана дума за публикации, онзи ден ми попаднаха твоите „Интерполации“. Дяволски увлекателни! Наистина!
— Господи! Почти съм я забравил. Писах я преди четири години.
— Трябва да се включи в задължителната програма! Така каза Арчи, нали Арчи?
— Точно така! Ето ти отровата, старче — рече Бийсън и занесе на Матлок чашата му. — С литературен агент ли работиш, Джим? Не че съм любопитен. Години ме делят от писането.
— Не е вярно и го знаеш — нацупи се Джини.
— Да, с агент. Ървинг Блок от Бостън. Ако работиш нещо, мога да му го покажа.
— О, не, не бих… това би било ужасно нахално от моя страна…
Бийсън с престорена скромност се отпусна на дивана. Седна до жена си и двамата несъзнателно, помисли Матлок, си размениха доволни погледи.
— Хайде, Арчи. Ти си умен човек. Истинска придобивка за университета. Защо мислиш, че те питах за семинара? Ти ще ми направиш услуга. Може би ще поднеса на Блок печеливша карта. Знаеш, че си струва.
Изражението на Бийсън показваше искрена благодарност. Матлок се смути, като погледна преподавателя в очите, но изведнъж откри в тях и нещо друго. Не можеше да го определи, но то съществуваше. Леко безумие, следа от паника.
Поглед на човек, чието тяло и мозък познаваха наркотиците.
— Това е наистина чудесно от твоя страна, Джим. Трогнат съм.
Сиренето, напитките и вечерята все пак свършиха. От време на време Матлок имаше чувството, че се отделя от себе си и наблюдава три действуващи лица в сцена от стар филм. Може би на борда на кораб или в елегантен нюйоркски апартамент, и тримата в добре скроени официални дрехи. Чудеше се защо си представя сцената по този начин и внезапно разбра. Същите години, които късно снощи беше гледал на филм по телевизията. Бяха анахронизъм за времето си, но не и за времето въобще. В тях имаше нещо повече от атмосферата на студентското градче, но не обикновено маниерничене… не можеше да разбере точно. Самите те не бяха изкуствени, но в подчертано светските им разговори и в заучените фрази имаше нещо фалшиво. И все пак истината беше, че те бяха настоящето на съвременното поколение.
Лизергинова киселина и метедрин.
Кисели глави.[4] Гълтачи на хапчета.
Бийсънови насила се стараеха да се покажат като част от отминала безгрижна епоха. Може би за да скрият от самите себе си времето и състоянието, в което се намираха.
Арчи Бийсън и жена му направо вдъхваха страх.
Към единайсет часа след значително количество вино с „интересна малка рецепта за телешко печено от стара италианска готварска книга“, тримата седнаха в дневната. Последните проблеми на предложения семинар бяха изгладени. Матлок знаеше, че е дошло време да започне — ужасен, неудобен момент. Не беше сигурен как да го стори, единственото, което можеше да направи, беше да се довери на аматьорските си инстинкти.
— Знаете ли… Надявам се, че няма да ви шокирам прекалено много, но съм „на сухо“ вече няколко дни и не издържам.
Извади тънка табакера от джоба си и я отвори. Почувствува се глупаво и неловко. Но знаеше, че не бива да издава тези си усещания.
— Преди да ме заклеймите, трябва да ви кажа, че не се разбирам със законите против наркотици и никога не съм се разбирал.
Матлок избра цигара от десетината и остави табакерата отворена на масата. Това ли беше редно да направи? Не бе сигурен, не знаеше. Арчи и жена му се спогледаха. Матлок наблюдаваше реакцията им през пламъка пред лицето си. Беше предпазлива и все пак положителна. Може би под действието на алкохола Джини се усмихна колебливо, сякаш изпитваше облекчение, че е срещнала приятел. Съпругът й не беше толкова отзивчив.
— Действувай, старче — каза малко напрегнато младият преподавател. — Не сме на заплата към министъра на правосъдието.
— Ни най-малко — изкикоти се жена му.
— Законите са архаични — продължи Матлок, като дръпна дълбоко от цигарата. — Във всяко едно отношение. Важното е да бъдем дискретни, а да се лишиш от такова изживяване е истинско престъпление. Да се отнеме на интелигентната личност правото на удовлетворение е… по дяволите, потисничество.
— Смятам, че ключовата дума е интелигентност, Джим. Неограничената употреба от неинтелигентните води до хаос.
— Ти си наполовина прав, както би казал Сократ. Другата половина е контролът. Ефективният контрол на „желязото“ и „бронза“ освобождава „златото“, ако ми разрешите да цитирам „За републиката“. Ако на интелектуално възвишените непрекъснато им се пречи да мислят и да експериментират поради това, че мисловните им процеси са неразбираеми за техните съграждани, нямаше да има велики творения нито в техниката, нито в политиката. Щяхме още да сме в каменната ера.
Матлок дръпна от цигарата и притвори очи. Дали не беше твърде настоятелен, твърде категоричен? Дали не звучеше фалшиво като неискрен пропагандатор? Зачака, но чакането не продължи много. Арчи заговори тихо, но убедително:
— Всеки нов ден носи напредък, старче. Повярвай ми. Това е истината.
Матлок облекчено полуотвори очи и загледа Бийсън през цигарения дим. Гледаше го твърдо, без да мигне, след това премести очи върху жена му. Каза само три думи:
— Какви деца сте.
— Като се имат предвид обстоятелствата, това е невярно твърдение — отвърна Бийсън все тъй тихо, с ясна дикция. — Приказки.
— Не бъди толкова сигурен!
Джини Бийсън бе погълнала достатъчно алкохол, за да стане непредпазлива. Мъжът й посегна и я хвана за ръката. Беше предупреждение. Заговори отново, без да гледа Матлок, втренчен в пространството:
— Не съм сигурен, че сме настроени на една и съща вълна…
— Да, едва ли… Да оставим това… Довършвам я и изчезвам. Ще се свържа с теб за семинара.
Матлок се постара да спомене семинара разсеяно и почти с безразличие.
Арчи Бийсън, младежът, обзет от академични амбиции, не можа да понесе това безразличие. — Мога ли да взема една?
— Ако ти е първата, не може… Не се старай да ме впечатлиш. Всъщност това няма значение.
— Да ми е първата? Първата какво? — Бийсън стана от дивана и се приближи към масата, където лежеше отворената табакера. Посегна, взе я и я поднесе към ноздрите си. — Тревата[5] ти е сносна. Мога да добавя, горе-долу сносна. Ще опитам една… за начало.
— За начало?
— Изглеждаш много искрен, но с извинение си малко далече. — От какво?
— От истината. — Бийсън извади две цигари и ги запали едновременно, както Матлок бе виждал да се прави във филми от четирийсетте години. Вдъхна дълбоко, кимна, изрази сдържано одобрение с едно свиване на рамене и подаде едната на жена си. — Да я наречем ордьовър. За апетит.
Отиде в кабинета си, върна се с китайска лакирана кутийка и показа на Матлок дъсчицата, прикриваща двойното дъно. Под нея имаше около двайсетина бели хапчета, обвити в целофан.
— Това е основно ядене… ако си готов за него.
Матлок изпита задоволство от познанията, които притежаваше, и от напрегнатото домашно, с което се беше занимавал през изминалите четирийсет и осем часа. Усмихна се, но гласът му беше твърд:
— Правя бели разходки[6] при две условия. Първо, ако съм у дома с много добри стари приятели. Второ, ако съм с много добри стари приятели в техните къщи. Не те познавам достатъчно, Арчи. Но нямам нищо против малка червена разходка. Само че не дойдох подготвен.
— Нито дума повече. Аз може би съм подготвен.
Бийсън внесе китайската кутийка обратно в кабинета, върна се с малка кожена кесийка като тези, в които пушачите на лула държат тютюна си, и се приближи към стола на Матлок. Очите на Джини Бийсън се разшириха, тя разкопча още едно копче на полуразтворената си блуза и протегна крака.
Бийсън развърза шнурчето и поднесе кесийката на Матлок да погледне. Вътре също имаше таблетки, обвити с целофан. Но бяха тъмночервени и малко по-големи от белите хапчета в китайската кутийка. Имаше поне петдесет-шейсет дози секонал.
Джини скочи от стола и изписка:
— Обожавам го!
— С бренди е адско — додаде Матлок.
— Ще се поразходим. Без да прекаляваме обаче. Границата е пет. Това е правилото ми за „нови“ стари приятели.
Следващите два часа бяха замътени за Джеймс Матлок, но не колкото за Бийсънови. Преподавателят по история и жена му бързо стигнаха върха[7] си с петте хапчета, което щеше да постигне и Матлок, ако не беше успял да пусне в джоба си последните три, като се престори, че ги гълта. Веднъж достигнал първото плато, за Матлок не беше трудно да имитира компанията си, а след това и да убеди Бийсън да вземе нова доза.
— Къде остана всемогъщата дискретност, докторе — захили се Бийсън, седнал на пода до дивана, посягащ от време на време към крака на жена си.
— Вие сте по-добри приятели, отколкото ви мислех.
— Това е началото на прекрасна дружба.
Младата съпруга бавно се облакъти на дивана и се закикоти. Сложи дясната си ръка на главата на мъжа си и разроши косата му.
Бийсън се засмя още по-невъздържано и стана от пода.
— Тогава ще донеса още от вълшебството.
Когато Бийсън влезе в кабинета си, Матлок се загледа в жена му. Постъпките й бяха типични. Тя погледна Матлок, отвори бавно уста и му се изплези. Матлок разбра, че се проявява един от страничните ефекти на секонала.
Договориха се втората доза да бъде от три хапчета и Матлок вече лесно се престори, че ги гълта. Бийсън пусна на стереоуредбата си запис на „Кармина Бурана“[8]. След петнайсет минути Джини Бийсън седеше в скута на Матлок. Мъжът й се беше проснал пред стереоколоните от двете страни на магнетофона. Матлок заговори на пресекулки. Гласът му едва се чуваше от музиката:
— Това е най-хубавото, което съм пробвал, Арчи… Откъде си го набавяш?
— Вероятно откъдето и ти. — Бийсън се обърна и видя Матлок и жена си. Разсмя се. — Не знам за какво говориш. За вълшебството или за мадамата в скута ти. Пази се от нея, докторе. Голяма лисица е.
— Без майтап. Хапчетата ти са по-качествени от моите, а тревата ми беше одобрена с половин уста. Откъде? Бъди приятел.
— Ставаш смешен, човече. Все питаш. Аз питам ли те? Не… Не е прилично… Поиграй си с Джини. Остави ме да слушам.
Бийсън легна по очи на пода.
Жената на коленете на Матлок внезапно обви с ръце врата му и се притисна към него. Опря глава о бузата му и започна да го целува по ушите. Матлок се зачуди какво ли ще стане, ако я вдигне от стола и я занесе в спалнята. Питаше се, но не искаше да открие отговора. Моментът не беше подходящ. Ралф Лоринг не беше убит, за да обогати половия живот на Матлок.
— Позволи ми да използувам една от връзките ти. Нека разбера колко е добър вкусът ти. Може и да ме лъжеш, Арчи.
Бийсън седна изведнъж и се втренчи в Матлок. Не беше притеснен за жена си. Изглежда, че нещо в гласа на Матлок събуди у него инстинктивно подозрение. Или може би думите му? Или може би твърде нормалният начин, по който говореше Матлок? Всичко това мина през ума на професора по английски, докато отвръщаше на погледа на Бийсън над рамото на жената. Арчи Бийсън внезапно се превърна в предпазлив човек, но Матлок не разбра защо. Бийсън заговори пресекливо:
— Разбира се, старче… Джини, остави Джим на мира.
Понечи да се изправи.
— Имам няколко в кухнята… Не съм сигурен къде, но ще погледна. Джини, казах ти да не дразниш Джим… Бъди мила с него, бъди добра.
Бийсън продължаваше да фиксира Матлок с разширени от секонала зеници, разтворени устни и опънати до крайност лицеви мускули. Приближи се заднишком към отворената кухненска врата. Като влезе вътре, Арчи Бийсън направи нещо странно. Или поне така се стори на Джеймс Матлок.
Той бавно притвори летящата врата и я задържа затворена.
Матлок пусна замаяната жена от коленете си и тя кротко се просна на пода. Усмихна му се ангелски и вдигна ръце към него. Той също й се усмихна и я прескочи.
— Ще се върна веднага — прошепна. — Искам да питам нещо Арчи.
Жената се обърна по корем, а Матлок тръгна предпазливо към кухнята. Разроши косата си и започна да залита, като се опираше о ръба на масата в трапезарията, докато наближаваше вратата. Искаше да изглежда замаян, ако Бийсън излезеше неочаквано. Звукът на уредбата беше усилен, но и през него Матлок можа да чуе гласа на Арчи, който говореше тихо и възбудено по телефона в кухнята.
Облегна се на стената до вратата и се опита да анализира разпокъсаните моменти, които бяха причинили такава паника у Арчи Бийсън, че сега бързаше да се свърже с някого по телефона.
Защо? За какво?
Нима великото му превъплъщение бе толкова прозрачно? Беше ли се провалил още при първия си опит да действува?
Ако това бе вярно, можеше поне да разбере с кого Бийсън бързаше да се свърже в хаотичното си безпокойство.
Един факт изглеждаше безспорен: който и да беше, трябваше да е по-важен от Арчър Бийсън. Дори един наркоман не търси в уплахата си по-дребна фигура от себе си.
Може би вечерта не беше провал или, обратното — провалът му се бе оказал необходимост. В отчаянието си Бийсън би могъл да изтърве сведения, които иначе не би споделил за нищо на света. Защо пък да не ги изтръгне от уплашения, упоен преподавател? От друга страна, това беше най-нежелателният метод. Ако не успееше, щеше да свърши, преди да е започнал. Щателната му подготовка от страна на Лоринг щеше да е напразна, смъртта му — някаква зловеща шега, а ужасната му легенда, толкова болезнена за семейството му и някак си нечовечна, щеше да остане безплодна поради тромавостта на един аматьор.
Няма друг начин, мислеше Матлок, освен да опитам. Да опита да разбере на кого се обажда Бийсън и да сглоби отново откъслеците от вечерта, събудили подозрението на домакина. По някаква неясна причина си представи чантата на Лоринг и тънката черна верижка, увиснала от дръжката. По още по-мъглява причина това му вдъхна увереност — не много, но все пак…
Престори се на полуприпаднал, приближи глава до рамката на вратата и бавно, сантиметър по сантиметър, започна да я бута навътре. Очакваше всеки миг да срещне пронизващия поглед на Бийсън. Вместо това видя гърба на преподавателя — беше се свил като малко момченце, което се мъчи да не се напитка, бе притиснал телефона към тънкия си врат, наклонил глава настрани. Очевидно Бийсън смяташе, че гласът му е приглушен и неразбираем през неравното кресчендо на „Кармина Бурана“. Но секоналът му погаждаше един от номерата си. Слухът и говорът на Бийсън вече не бяха синхронизирани. Думите му бяха не само ясни. Бяха подчертани от бавното произнасяне и повторенията.
— …Не ме разбирате. Искам да ме разберете. Моля да разберете. Постоянно задава въпроси. Той не е такъв. Той не е такъв. Кълна се в Бога, че е подставен. Намерете Херън. Кажете на Херън да се свърже с него, за Бога. Намерете го, моля ви! Мога да загубя всичко!… Не! Не, казвам ви! Вярвам на очите си, човече! Когато на оная кучка й се прииска, аз имам проблеми. Имам предвид благоприличието, старче… Намерете Лукас… За Бога, намерете го! Загазих и не мога…
Матлок пусна летящата врата. Беше тъй поразен, че мисълта и чувствата му изчезнаха — гледаше ръката си върху кухненската врата, но не усещаше дървото под пръстите си. Онова, което току-що чу, беше не по-малко страшно от вида на безжизненото тяло на Ралф Лоринг в телефонната будка.
Херън. Лукас Херън!
Една седемдесетгодишна легенда. Кротък учен, ценен както за разбирането, което проявяваше към всички, така и за огромните си способности. Прекрасен човек, почитан човек. Трябва да има някаква грешка, някакво обяснение.
Не беше обаче моментът да обмисля необяснимото.
Арчър Бийсън смяташе, че е „подставен“. А сега още някой щеше да смята същото. Не можеше да допусне това. Трябваше да мисли, да се насили да действува.
Внезапно разбра, Бийсън сам му беше казал какво трябва да прави.
Нито един доносник, никой, който не е упоен, не би го направил.
Матлок погледна жената, легнала по корем на пода в дневната. Заобиколи масата за хранене и се затича към нея, като разкопчаваше панталона си. С бързи движения го събу, посегна към жената и разкопча останалите две копчета на блузата й. Тя стенеше и се кикотеше. Матлок не сваляше очи от вратата на кухнята и се молеше да се отвори.
Отвори се, а той затвори очи.
Арчи Бийсън стоеше и гледаше. Щом чу стъпките му, Матлок отметна назад глава и се престори на ужасно смутен. Надигна се от пода и веднага падна отново. Грабна панталона си и пак се надигна неуверено, докато накрая се стовари на дивана.
— Боже мой! О, господи, Арчи! Божичко, приятелю! Не разбрах, че съм се наредил така!… Далече съм, Арчи! По дяволите, какво правя? Не съм на себе си, извинявай! Господи, извини ме!
Бийсън се приближи към дивана, полуголата жена беше в краката му. От изражението му бе невъзможно да се съди за какво мисли. Нито за размера на гнева му.
Или не беше гняв?
Видимата му реакция беше напълно неочаквана. Започна да се смее. Най-напред меко, а после с нарастваща сила, докато почти изпадна в истерия.
— О, господи! Казах ти! Казах ти, че е страшна лисица!… Не се безпокой. Няма да се разчуе. Няма да има изнасилване от страна на стар факултетски мръсник. Но ще направим нашия семинар. О, да! И то какъв семинар! А ти ще им кажеш, че си ме избрал, нали? Точно това ще кажеш, нали?
Матлок гледаше дивите очи на наркомана над себе си.
— Разбира се. Разбира се, Арчи. Както кажеш.
— По-добре ми вярвай, Джим! И не се извинявай. Не са нужни извинения! Аз трябва да ти се извиня!
Арчър Бийсън се стовари на пода от смях. Посегна и прегърна жена си, тя простена и се закиска с влудяващия си писклив кикот.
И Матлок разбра, че е спечелил.