Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (4)

Четвърта глава

Нищо не можеше да се записва, инструктажът вървеше бавно, с непрекъснати повторения. Но Лоринг беше професионалист и знаеше ползата от паузите в напрежението, което съпътства усилията да се запомнят много факти за кратко време. През тези почивки той се опитваше да разговори Матлок и да научи нещо повече за човека, чийто живот с такава лекота беше поставен на карта. Наближаваше полунощ, Сам Кресъл си беше тръгнал преди осем часа. Не беше нито необходимо, нито желателно деканът да присъствува при разработването на задачата в подробности. Той беше свръзка, а не действуващо лице. Кресъл не възрази срещу решението му.

Ралф Лоринг бързо схвана, че Матлок е затворен човек. Неговите отговори на невинно формулираните въпроси бяха кратки и повърхностни и не съдържаха нищо повече от самообвинения. След известно време Лоринг се предаде. Матлок се беше съгласил да изпълни задача, но не и да прави мислите и подбудите си публично достояние. Не бе нужно и Лоринг го разбираше. Това беше съществено. Може би щеше да е по-добре да не го опознае твърде отблизо.

Докато запаметяваше сложната информация, Матлок на свой ред и на друго равнище мислеше за живота си, по своему се чудеше защо са се спрели на него. Беше заинтригуван от оценката, която го описваше като приспособим — каква ужасна дума бяха използували!

И все пак знаеше какво означава това. Професионалните психолози не бяха сгрешили. Но той се съмняваше, че разбират причините за неговата… приспособимост.

Академичният свят беше подслон, убежище. Не цел на дълготрайни амбиции. Беше прибягнал до него, за да спечели време, да организира живота си, който се разпадаше, да разбере. „Да си оправи главата“, както се изразяваха младежите около него.

Постарал се бе да обясни на жена си — на хубавата си, интелигентна, остроумна и изключително празна жена, която реши, че той е полудял. Какво имаше за разбиране, освен страхотно хубава работа, страхотно хубава къща, страхотно приятен клуб и хубав живот в страхотно удовлетворяващия социален и финансов свят? За нея нямаше нищо друго за разбиране.

Но за него този свят беше загубил смисъла си. Бе започнал да се отдалечава от същността му малко след като навърши двайсет години, през последната година на следването си. Разривът беше окончателен след военната служба.

Отрицанието му не беше предизвикано от една определена причина. И самото отрицание не беше изразено като акт на насилие, въпреки че насилието имаше своето място в ранните дни на бъркотията в Сайгон. Всичко започна в дома му, където най-често се приема или отхвърля определен начин на живот, по време на враждебните сблъсъци с баща му. Възрастният джентълмен — твърде възрастен и твърде джентълмен, се чувствуваше в правото си да изисква повече от първородния си син. Да иска целенасоченост, каквато не съществуваше. Матлок старши принадлежеше към друга епоха, ако не и към друг век, и вярваше, че бездната между баща и син е дори желателна, като синът може да се остави без внимание, докато не се утвърди като личност. Освен това той трябваше да бъде и отстъпчив. В известен смисъл баща му приличаше на милосърден владетел, който след властването на редица поколения не можеше да се примири, че тронът няма да се заеме от законния престолонаследник. За Матлок старши нежеланието на сина му да поеме ръководството на семейния бизнес беше неразбираемо.

Но за Матлок младши всичко беше пределно ясно. И за предпочитане. Не само че изпитваше неприятно чувство при мисълта за бъдеще в бащиното си поприще, а го беше и страх. Напрежението във финансовия свят не му носеше удоволствие, а го изпълваше с благоговеен ужас пред собствената му неспособност, подчертана от властната, всемогъща компетентност на баща му. Колкото повече наближаваше моментът да навлезе в този свят, толкова по-осезаем ставаше страхът му. Хрумна му, че наред с ползуването на луксозния подслон и ненужните лични удобства трябваше да върши и онова, което се очакваше от него, за да оправдае притежанието на тези вещи. По-добре да не живее в суперлуксозно жилище и да поограничи личните си удобства, отколкото да живее във вечен страх.

Беше се постарал да обясни това на баща си. Но докато жена му заяви, че е загубил ума си, баща му го обяви за неудачник.

Което съвпадаше с присъдата на армията.

Армията.

Катастрофа. Засилена от разбирането, че сам е бил виновен за всичко. Беше открил, че сляпата физическа дисциплина и безпрекословното подчинение са нетърпими за него. А беше достатъчно едър и силен и притежаваше нужния речник, за да направи неуместните си и незрели възражения публично достояние — разбира се, в своя вреда.

Няколко дискретни хода на един негов чичо доведоха до уволнение преди официалното изтичане на службата му. За това наистина бе благодарен на влиятелното си семейство.

И ето че животът на Джеймс Барбър Матлок се оказа много объркан. Безславно уволнен от армията, разведен, изоставен (поне символично, ако не действително) от семейството си, той беше обхванат от паника, че няма свое място, че няма мотиви и цели в живота.

И така, укри се в сигурните граници на университета с надеждата да намери отговор. И като при любовна връзка, започнала на сексуална основа и прераснала в психологическа зависимост, той се ожени за този свят, откри това, което му беше убягвало близо пет жизненоважни години. Първото истинско обвързване, което изпита.

Беше свободен.

Свободен да се наслаждава на приятната възбуда от изпълнено със смисъл предизвикателство. Свободен да открие за себе си, че може да му откликне. Втурна се в този нов свят с въодушевлението на новопокръстен, но без неговата слепота. Избра исторически и литературен период, който преливаше от енергия, сблъсъци и противоречиви оценки. Подготвителните години изтекоха бързо, беше погълнат и приятно изненадан от собствените си дарби. Когато изплува професионално, внесе свеж въздух и в прашните архиви. Въведе поразителни новости в отдавна утвърдени изследователски методи. Докторската му дисертация върху дворцовата намеса в английската възрожденска литература отпрати в коша няколко неприкосновени теории за благодетелката на име кралица Елизабет.

Беше учен от нов тип: неспокоен, скептичен, винаги търсещ и готов да сподели наученото. Две години и половина след като защити доктората си, стана доцент — най-младият преподавател в Карлайл, сключил такъв договор.

Джеймс Барбър Матлок навакса изгубените ужасни години. Най-приятно от всичко беше може би съзнанието, че заразява околните с възбудата си. Бе достатъчно млад, за да се радва на споделения възторг, и достатъчно възрастен, за да направлява интересите на околните.

Да, беше приспособим, и още как! Не можеше и не искаше да отхвърли никого, да го изолира поради несъгласие в мненията, дори поради неприязън. Дълбочината на собственото му доволство, на облекчението му, беше такава, че несъзнателно си обеща никога да не оставя без внимание тревогите на друго човешко същество.

— Учудва ли ви нещо? — Лоринг беше приключил един раздел от материала, обхващащ проследените сделки с наркотици.

— По-скоро искам пояснение — отвърна Матлок. — Традиционните клубове — предимно на бели и богати, получават наркотиците си от Хартфорд. Черните групировки като тази от „Лумумба“ ходят в Ню Хейвън. Различни източници.

— Точно така, това е студентската ориентация. Главното е, че нито едните, нито другите купуват от доставчиците в Карлайл. От Нимрод.

— Вие обяснихте това. Хората на Нимрод не искат да бият на очи.

— Но те са тук. Използуват ги.

— Кой?

— Членове на факултетите и на техническия персонал — отговори Лоринг спокойно и прелисти една страница. — А това може да се окаже изненада. Мистър и мисис Арчър Бийсън…

Матлок веднага си представи младия преподавател по история и жена му. Бяха самото олицетворение на духа на „Айви Лийг“^[1] — високомерни, естетически издържани. Арчър Бийсън бе обхванат от академични амбиции, а жена му — съвършена факултетска дама, небрежно сексапилна, винаги възторжена.

— Те са на ЛСД.

— Велики боже! Никога не бих допуснал! Откъде знаете?

— Твърде сложно е да се впускам в обяснения, пък и сведенията са поверителни. Ще опростим: те, тоест той преди е купувал от един пласьор в Бриджпорт. Контактът бил прекъснат и Бийсън не се появи в друг списък. Но продължава да употребява. Смятаме, че се е добрал до връзката в Карлайл. Нямаме доказателства обаче… Ето още един.

Беше треньорът на университетския отбор по ръгби, преподаваше и физкултура. Неговите наркотици бяха марихуана и амфетамини, предишният му източник — Хартфорд. Минаваше за пласьор в студентското градче, а не за консуматор. Въпреки че вече не се обръщаше към източника си в Хартфорд, банковите му сметки, управлявани чрез подставени лица, продължаваха да набъбват. Извод: Нимрод.

И още един. Този път Матлок се изплаши. Беше заместник-деканът по приема на студенти. Възпитаник на Карлайл, върнал се в университета след кратка кариера в търговията. Беше ярка, щедра личност, горещ привърженик на Карлайл. Обичан от всички ентусиаст в тези дни на цинизъм. И той бе разпространител, а не консуматор. Прикриваше се умело чрез второстепенни пласьори.

— Предполагаме, че е върнат тук чрез организацията на Нимрод. Постът му е добър от негова гледна точка.

— Но това направо ме плаши. Родителите мислят този кучи син за нещо средно между космонавт и свещеник.

— Както казах, постът му е подходящ за целта. Помните ли? Споменах пред вас и Кресъл: хората на Нимрод имат интереси, надхвърлящи наркотиците.

— Но не знаете какви.

— Ще трябва да научим, иначе… Ето ги и младежите.

Списъкът с имена на студенти се стори безкраен на Матлок. Бяха 563-ма от общо 1200. Държавният служител призна, че много от тях са включени не защото са наркомани, а поради връзките им в студентското градче. Клубовете и братствата бяха известни като центрове за събиране на средства за купуване на наркотици.

— Нямаме време да проверяваме всяко име. Търсим връзките, каквито и да са, колкото и да са слаби. Трябва да открием всички пътища. Този списък има и друга страна, не знам дали я забелязахте.

— Разбира се. Поне така мисля. Двайсет или трийсет имена в него са на деца на много влиятелни личности. В промишлеността, в правителството. Ето — посочи Матлок. — От кабинета на президента, ако не греша. Мисля, че не греша.

— Виждате ли — усмихна се Лоринг. — Това има ли значение?

— Не знаем. Възможно е. Пипалата на Нимрод бързо се разпростират. Затова се вдигна тревога. Неофициално казано, може да има последствия, каквито никой не е и сънувал…

— Боже мой! — тихо каза Матлок.

— Именно.

Двамата чуха входната врата да се отваря и затваря. Като по рефлекс Лоринг спокойно издърпа книжата от ръката на Матлок и бързо ги прибра в чантата. Затвори я и направи нещо неочаквано. Безшумно, почти незабелязано дръпна назад сакото си и уви пръсти около дръжката на револвер в малък калъф, привързан към гърдите му. Матлок се изненада. Не можеше да откъсне поглед от скритата ръка.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе Ейдриън Сийлфонт. Лоринг нехайно извади ръката си изпод сакото. Сийлфонт заговори приветливо:

— Толкова се старая. Честна дума. Мога да проумея обидните епитети, дори и сплетените с шнурове коси. Но враждебността ме смущава. Всеки човек, минал трийсетте години, е естествен враг на тези младежи.

— Имате предвид Строс, нали? — запита Матлок.

— Да. Някой му зададе въпроса за влиянието на „новата вълна“. Той отговори, че „новата вълна“ е древна история. „Праисторическа“, както се изрази… Няма да ви преча, господа. Все пак бих искал да знам за Кресъл, мистър Лоринг. Джеймс очевидно е приел.

— Мистър Кресъл също, сър. Той ще действува като свръзка между нас.

— Разбирам. — Сийлфонт погледна Матлок. В очите му се четеше облекчение. — Джеймс, вече мога да ти го кажа. Крайно съм ти задължен, че си решил да помогнеш.

— Не смятам, че съм имал друг избор.

— Нямаше. Най-много ме плашеше възможността за такова пълно въвличане. Мистър Лоринг, искам да ме уведомите веднага щом научите нещо конкретно. След това ще сторя каквото пожелаете. Искам единствено да ми предоставите доказателства и ще имате моето пълно, официално съдействие.

— Разбирам, сър. Бяхте много отзивчив. Повече, отколкото се надявахме. Много ценим това.

— Както каза Джеймс, нямаме избор. Но трябва да ви наложа ограничения — най-важното ми задължение е към този университет. Студентските градчета може да ви изглеждат спокойни, но мисля, че това е повърхностна оценка… Вие имате още да работите, а аз трябва да дочета нещо. Лека нощ, мистър Лоринг. Лека нощ, Джеймс.

Матлок и Лоринг кимнаха за лека нощ и Ейдриън Сийлфонт затвори вратата след себе си.

 

 

Към един часа главата на Матлок не побираше повече. Главните елементи — имена, източници, предположения — бяха заключени в паметта му, нямаше никога да ги забрави. Не че бе в състояние да издекламира всичко наизуст — това не беше нужно. Но при вида на определен човек от списъците паметта му щеше да задействува. Знаеше, че Лоринг е прав по този въпрос. Затова настояваше Матлок да повтаря имената на глас по няколко пъти.

Сега имаше нужда от една нощ сън, ако можеше да заспи. Всичко трябваше да се подреди в главата му. А на сутринта щеше да започне да взема решения, да определя с кои лица да се свърже, да избере онези, за които вероятността да установят контакт помежду си беше най-малка. Това означаваше да завърже бързи приятелства с членове на факултета и със студенти въз основа на изолираните късчета информация извън данните на Лоринг. Досиетата на Кресъл, тези, за които беше отрекъл, че съществуват, щяха да му помогнат.

Веднъж започнал разговорите, трябваше внимателно да опипва пътя си — да следи за знаци, погледи, издайнически жестове.

Някъде с някого това все щеше да се случи.

— Бих искал да се върна на един въпрос — каза Лоринг. — От основния материал.

— Вече обсъдихме всичко. Може би наученото трябва да улегне.

— Няма да ви отнема дори минута. Важно е. — Лоринг бръкна в чантата си и извади мръсния срязан документ. — Вземете го, ваш е.

— Благодаря, макар че не знам за какво.

Матлок взе лъскавата някога сребриста хартия и се загледа в текста на непознатия език.

— Вече ви казах, че е написан на корсикански диалект и това е вярно с изключение на две думи. Най-отдолу, на отделен ред, ще видите фразата: „Venerare Omerta.“ Тя не е на корсикански, а на сицилиански. По-точно съкратената форма на сицилианския.

— Виждал съм я.

— Естествено. Тя се споменава във вестници, филми и романи. Но това не омаловажава значението й за онези, за които е предназначена. Никак дори.

— Какво значи?

— В груб превод: „Спазвай закона на Омерта.“ Омерта е клетва за вярност и мълчание. Да се наруши едното или другото, означава смърт.

— Мафията ли?

— И тя е замесена. Може да се каже, че е участник във втората част на клетвата. Трябва да имате предвид, че това малко съобщение е издадено съвместно от две групи, които се мъчат да постигнат съгласие. За Омерта няма граници, това се разбира и от двете.

— Ще го имам предвид, но не знам защо.

— Просто да знаете. — Добре.

— И последен въпрос. Всичко, за което говорихме тази вечер, беше свързано с наркотиците. Но ако информацията ни е точна, хората на Нимрод действуват и в други области. Лихварство, проституция, хазарт… може би — не е сигурно — са в кметствата, в щатското законодателство и дори във федералното правителство… Опитът е показал, че наркотиците са най-слабото звено с най-висок процент на провали в сравнение с другите дейности и затова сме се съсредоточили върху тях. С други думи, дръжте под око наркотиците, но знайте, че съществуват и други пътища. — Това не е тайна.

— За вас може и да не е. Но въпросът е неизяснен. — Няма ли да ми дадете телефон, на който да ви търся?

— Не. Ще се свързваме чрез Кресъл. Ние ще му се обаждаме по няколко пъти на ден. Когато започнете да задавате въпроси, може би ще ви подложат на засилено наблюдение, Не се обаждайте във Вашингтон. И внимавайте да не изгубите корсиканската покана. Тя е най-силното ви оръжие.

— Ще се постарая.

Матлок наблюдаваше как Лоринг затваря чантата си, увива тънката черна верижка около китката си и щраква вградената ключалка.

— Изглеждам съвсем като шпионин от филмите, нали? — засмя се Лоринг.

— Впечатлен съм.

— Няма защо. Този обичай води началото си от дипломатическите куриери, които са отнасяли със себе си в ада чувалите с пощата, но днес е просто защита от джебчии… От нас очакват само помощ.

— Не вярвам на нито една ваша дума. В случаи като този се правят димни завеси, изпращат се радиосигнали и избухват бомби.

— Прав сте. Дори много повече. — Лоринг взе чантата от бюрото. — Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгнем поотделно. За предпочитане е единият да излезе от предната врата, а другият — от задната. През десет минути.

— Мислите ли, че е необходимо?

— Честно казано, не, но началниците ни държат на това.

— Добре. Аз познавам къщата. Ще изляза десет минути след вас през кухнята.

— Чудесно. — Лоринг протегна дясната си ръка с помощта на лявата, с която придържаше дъното на чантата. — Излишно е да ви казвам колко сме ви благодарни за това, което вършите.

— Мисля, че знаете защо го върша.

— Да. Откровено казано, разчитахме на това.

Лоринг излезе и Матлок изчака да чуе външната врата да се отвори и затвори. Погледна часовника си. Имаше време за още една чаша.

Към един и двайсет Матлок беше на няколко пресечки от къщата. Вървеше бавно на запад към апартамента си и се колебаеше дали да направи една обиколка из градчето. Често му се случваше да решава проблеми, докато се разхожда, знаеше, че след това ще спи добре. Задмина няколко студенти и членове на факултета и размени тихи поздрави с онези, които познаваше. Почти беше решил да тръгне на север по Хай Стрийт, в посока, обратна на апартамента си, когато чу стъпки зад себе си. Най-напред стъпки, а после дрезгав шепот:

— Матлок! Не се обръщайте. Аз съм, Лоринг. Продължавайте да вървите и ме слушайте.

— Какво има?

— Някой знае, че съм тук. Колата ми е претърсена… — Божичко! Как разбрахте?

— Бях сложил конци и други маркировки из цялата кола. Отпред, отзад и в багажника. Много професионална работа. — Сигурен ли сте?

— Толкова съм сигурен, че нямам намерение да включа двигателя.

— Господи! — Матлок почти спря.

— Вървете. Ако някой ме е наблюдавал, а можете да сте сигурен, че е така, аз се направих, че съм си изгубил ключа. Запитах няколко минувачи къде има телефонна будка и изчаках да се отдалечите достатъчно.

— Какво да направя? На следващия ъгъл има телефонна будка…

— Знам. Не смятам, че ще се наложи да правите нещо, и заради двама ни се надявам, че съм прав. Като ви задминавам, ще ви блъсна доста силно. Изгубете равновесие, аз ще ви се извиня високо. Престорете се, че сте си изкълчили глезена или китката, важното е да спечелите време! Не ме изпускайте от очи, докато дойде да ме вземе кола и аз ви кимна, че всичко е наред. Разбрахте ли? Сега ще се обадя от автомата.

— А ако още телефонирате, когато стигна будката?

— Продължавайте да вървите, но и наблюдавайте. Колата е наблизо.

— Но защо?

— Заради чантата ми. Има само едно нещо, което Нимрод — ако това е Нимрод — иска повече от нея: документа в джоба на палтото ви. Така че внимавайте.

Без предупреждение той се втурна към Матлок и го блъсна. — Извинявай, мой човек! Страшно бързам! Матлок го погледна от земята и си даде сметка, че не му се наложи да се преструва, че пада. Силата на удара беше премахнала тази необходимост. Той изруга, изправи се тромаво и бавно закуцука към телефонната будка, която беше на неколкостотин метра. Изразходва близо минута, за да си запали цигарата. Лоринг вече беше в будката, седнал на пластмасовата седалка, прегърбен над телефона.

Матлок очакваше всеки момент колата на Лоринг да се зададе по улицата.

Но нищо не се задаваше.

Вместо това усети пробуждане на пролетни звуци. Полъх на вятъра през младите листа. А може би пукот на камъче под нечии крака или пък вейка, прекършена под тежестта на новите клони? Или само си въобразяваше? Не беше сигурен.

Приближи се до будката и си припомни нарежданията на Лоринг: отмини и не обръщай внимание. Лоринг още беше сгушен над телефона, чантата бе на пода, виждаше се верижката. Но Матлок не чу разговор, не видя човека вътре да се движи. Вместо това чу звук, да, звук на свободна телефонна линия.

Въпреки указанията Матлок приближи до будката и отвори вратата. Друго не можеше да стори. Лоринг дори не беше набрал номера.

И в следващия миг разбра защо — човекът се беше свлякъл върху лъскавия сив метал на телефона. Мъртъв. Очите му бяха широко отворени, от челото му бликаше кръв. Малката кръгла дупчица, не по-голяма от копче за риза, заобиколена от ореол напукано стъкло, беше достатъчно красноречив свидетел за случилото се.

Матлок не можеше да откъсне очи от човека, който го беше подготвял часове наред и с когото се беше разделил преди минути. Мъртвият, който му благодари, шегуваше се с него и накрая го предупреди. Стоеше като вкаменен, не беше сигурен какво трябва да направи, какво може да направи.

Отстъпи от будката към стъпалата на най-близката къща. Инстинктът му подсказа да се отдалечи, но да не бяга. Там, на улицата, имаше някой. С пушка.

Разбра, че думите са негови едва когато ги чу, но не знаеше кога е извикал. Бяха се откъснали несъзнателно:

— Помощ!… Помощ! Там има човек! Застрелян!

Втурна се по стъпалата и с все сила заблъска вратата. В къщите наблизо се запалиха светлини. Матлок продължи да вика:

— За Бога, извикайте полиция! Там има мъртвец!

Внезапно откъм сенките на гъстите дървета се чу рев на автомобилен двигател и писък на гуми. В средата на улицата се появи кола и се понесе напред. Той се хвърли към основата на стъпалата. Дългият черен автомобил изникна от мрака и се понесе към ъгъла. Матлок се опита да види номера, но като разбра, че е невъзможно, слезе едно стъпало, за да определи марката на колата. Внезапно беше заслепен. Лъчът на силно фенерче прониза пролетната нощ и се фокусира върху него. Той вдигна ръце да закрие очите си и чу тихия пукот, моментния полъх на вятъра, който беше чул и преди няколко минути.

По него стреляха с пушка. Пушка със заглушител.

Матлок се метна от стъпалата в храстите. Черната кола профуча край него и отмина.