Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (35)

ЕПИЛОГ

Синьо-зелените води на Карибско море отразяваха жаркото следобедно слънце в неизброими ослепителни огледала. Пясъкът беше топъл и мек под краката. Това пустинно островче беше в мир със себе си и с външния свят, за чието съществуване сякаш не подозираше.

Матлок влезе във водата и остави малките вълни да се плискат о глезените му. Водата беше топла като пясъка на плажа.

В ръцете си държеше вестник, изпратен от Грийнбърг. Всъщност изрезка от вестник.

УБИЙСТВА В КАРЛАЙЛ, ЩАТА КЪНЕКТИКЪТ

УБИТИ ДВАЙСЕТ И ТРИМА ДУШИ,

БЕЛИ И ТЪМНОКОЖИ

ГРАДЪТ Е ПОТРЕСЕН

ИЗЧЕЗНАЛ Е РЕКТОРЪТ НА УНИВЕРСИТЕТА

 

КАРЛАЙЛ, 10 МАЙ. — Вчера в едно от предградията на малкия университетски град бяха извършени необясними убийства. Загинали са двайсет и трима души. Според федералните власти нападенията са извършени от засада. И двете страни са понесли сериозни загуби…

Следваше безстрастно изреждане на имената и кратки сведения за всекиго, взети от полицейското му досие. Между тях беше и Джулиан Дюнойс.

Предчувствието не бе излъгало Матлок. Насилието, породено от Дюнойс, бе довело и до неговата смърт.

По-нататък авторът на статията се впускаше в сложни разсъждения за значението и подбудите на участниците в кръвопролитието. И възможната му връзка с изчезването на Ейдриън Сийлфонт.

Само разсъждения. Нито дума за Нимрод, нищо за самия Матлок, нито за продължителните разследвания на федералните власти. Нищо за истината.

Матлок чу изскърцването на вратата на вилата и се обърна. На малката веранда, отвъд дюните, стоеше Пат. Махна му с ръка и тръгна към него.

Беше с шорти и лека копринена блузка, боса и усмихната. Бинтовете от ръцете и краката й бяха свалени и кожата й бе придобила нежен бронзов оттенък от карибското слънце. Оранжева чалма на главата прикриваше раните на челото й.

Беше му заявила, че няма да се омъжи за него, че не иска брак от съжаление и чувство за дълг — било то истинско или мнимо. Но Матлок знаеше, че ще се оженят. Или и двамата щяха да останат неженени.

— Носиш ли цигари? — попита той.

— Не. Само кибрит.

— Защо?

Хвана я за ръката, след като мушна вестника под мишница. — За погребална клада. Археолозите отдават голямо значение на погребалните клади. — Какво?

— Цял ден разнасяш този проклет вестник. Искам да го изгоря.

— Изгарянето няма да промени съдържанието му. Пат не обърна внимание на забележката.

— Как мислиш, защо ти го изпрати Джейсън? Мислех, че сме дошли тук за няколко седмици покой. Никакви вестници, никакво радио, никакви хора, само топлата вода и белият пясък. Джейсън сам установи правилата, а сега ги нарушава.

— Той ги препоръча, макар да знаеше, че са трудноизпълними. — Трябваше някой друг да ги наруши. Значи не е толкова добър приятел, колкото го мислех. — Може би е дори по-добър. — Софистика.

Тя стисна ръката му. Самотна вълна се разби в босите им крака. Мълчалива чайка се стрелна от небето към водата, недалече от брега. Крилата й биеха по повърхността, шията й яростно се тресеше. Птицата отлетя с писък, в клюна й нямаше плячка.

— Грийнбърг знае, че ми предстои да взема много неприятно решение.

— Вече си го взел. И той го знае. — Матлок я погледна. Разбира се, че Грийнбърг знае, знае и тя, помисли той.

— Ще има още много болка — ненужна и неоправдана. — Знаеш ли какво ще ти кажат? Ще ти кажат да ги оставиш да направят каквото те си знаят. Тихо и ефикасно, без да забъркват никого.

— Може би така е най-добре. Може да са прави.

— Не го вярваш обаче. — Не, не го вярвам.

Повървяха мълчаливо. Приближиха до кея. Камъните бяха сложени тук преди десетилетия, може би преди векове, да преградят пътя на отдавна забравено течение. Сега изглеждаше като естествено укрепление, творба на природата. Така, както Нимрод сякаш бе създаден от природата. Логично продължение на нещо познато. Нежелателно явление, но напълно предсказуемо. Нещо, с което трябва да се бориш, но подмолно.

Мини-Америка… точно под повърхността.

„В духа на големите компании, човече!“

Навсякъде.

Преследвачи, строители. Убийци и техните жертви влизаха в съюз.

„Виж младежта. На младите им е ясно… Ние ги привлякохме. Водачите никога не се научават.“

Микросвят на неизбежното? Неизбежен, защото нуждите са големи. И то от много години.

Все пак водачите не желаеха да се научат.

— Веднъж Джейсън каза, че истината не е нито добра, нито лоша. Тя е просто истина. Затова ми изпрати този вестник.

Матлок седна на голям плосък камък. Пат стоеше до него. Приливът започна и нагоре полетяха пръски. Пат се пресегна и взе изрезката от вестника.

— Значи това е истината…

— Тяхната истина. Тяхната преценка. Лепни ярък етикет и продължавай играта. Добрите срещу лошите, а полицията ще се намеси точно навреме.

— Но каква е твоята истина?

— Да се върна и да разкажа. Всичко.

— Няма да се съгласят. Ще ти обяснят убедително защо не трябва. Ще ти изтъкнат стотици причини.

— Няма да ме убедят.

— Тогава ще се обърнат против теб. Вече те заплашваха. Няма да допуснат вмешателство отвън. Джейсън иска да го проумееш.

— Не. Иска да размисля.

Пат взе вестника и драсна кибритена клечка о сухата повърхност на камъка.

Хартията не пламна веднага — пречеха пръските на Карибско море.

Но все пак изгоря.

— За погребална клада не е особено впечатляваща — отбеляза Матлок.

— Ще свърши работа до нашето завръщане.