Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (34)

Трийсет и пета глава

Стоеше до високата бяла беседка. Слънцето се беше издигнало високо, гората още тежеше от мъгла, която отразяваше мътно ранната утринна светлина. Пред него новоразлистилите се дървета оформяха пътеките като коридори в това мирно убежище. Имаше няколко мраморни скамейки, блестящи от падналата роса. От средата на просторна градинка се носеше бълбукането на изкуствено езерце със златни рибки. Птиците поздравяваха слънцето, преди да литнат да търсят храна.

Мислите на Матлок се върнаха към „гнездото на Херън“, към непристъпната зелена стена, която делеше стареца от външния свят. Има някакво сходство, мислеше той. Може би не е случайно, че всичко ще свърши именно на такова място.

Запали цигара, но я угаси само след две дръпвания. Притискаше бележника към гърдите си, като че ли беше непробиваем щит, рязко обръщаше глава по посока на всеки звук и част от живота му угасваше с всяко движение.

Къде ли бяха хората на Дюнойс? Къде се беше скрил елитният отряд? Дали го наблюдаваха и тихичко се смееха на нервните му жестове, на тъй очевидния му страх? Или бяха залегнали зад дърветата, притиснати към земята, готови да скочат, да убиват?

Кого щяха да убиват? Колко души ще доведе Нимрод и как ли ще са въоръжени? Ще дойде ли самият Нимрод? Ще му върне ли живо и здраво момичето, което обичаше? И ако Нимрод я доведе, ако накрая види отново Пат, нямаше ли и двамата да паднат при кръвопролитието, което положително щеше да последва?

Кой беше Нимрод?

Дъхът му спря. Мускулите на ръцете и краката му се свиха спазматично, втвърдени от страх. Стисна здраво очи — не знаеше дали се ослушва, или се моли, въпреки че разбиранията му изключваха съществуването на всевишна сила. И се ослушваше, както беше с плътно затворени очи, докато накрая дочу…

Най-напред един, а след него втори автомобил свиха от шосето и навлязоха в страничния път, водещ към входа на „Чешърската котка“. И двете коли се движеха с голяма скорост, гумите им изскърцаха на завоя към паркинга на ресторанта.

След това всичко утихна отново. Дори птиците се смълчаха, отникъде не долиташе звук.

Матлок отстъпи назад в беседката и се притисна към решетъчната й ограда. Заслуша се напрегнато. Нищо.

Тишина. И все пак не! Все пак чу звук, толкова приглушен и неумолим, че можеше да мине за шумолене на листа.

Беше стържещ звук. Неуверено, прекъсващо се постъргване по пътеката пред него — една от пътеките, скрити между дърветата, водещи към каменното му убежище.

В началото беше едва доловимо, незаслужаващо внимание. След това стана по-ясно, малко по-уверено, малко по-отчетливо и дочу тих измъчен стон, който прониза мозъка му:

— Джейми… Джейми? Джейми, моля те…

Молбата в гласа, името му, всичко премина в ридание. Почувствува гняв, какъвто не беше изпитвал през живота си. Захвърли пакета, очите му се заслепиха от сълзи на ярост. Втурна се навън от защитната рамка на бялата беседка и извика, изкрещя така, че гласът му стресна птиците и те излетяха от дърветата, от беззвучните си убежища:

— Пат! Пат! Къде си? Пат, Боже мой, къде си? Къде?

Риданията — от облекчение и болка — се засилиха.

— Тук. Тук съм, Джейми! Нищо не виждам.

Ориентира се по посоката на гласа и хукна по средната тухлена пътека. Видя я по средата, до дънера на едно дърво, свита на земята. Беше коленичила, забила бинтована глава в земята. Бе паднала. По врата й се стичаха струйки кръв — шевовете на главата й се бяха разтворили.

Дотича до нея и внимателно повдигна главата й.

Под бинтовете беше намотан на пластове осемсантиметров лейкопласт, залепен безжалостно върху клепачите й и опънат през слепоочието. Само ако опиташе да го махне, щеше да й причини неимоверна болка.

Пристисна я към себе си, като не спираше да повтаря името й.

— Сега всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи…

Повдигна я нежно от земята и притисна лицето й към своето. Не спираше да повтаря утешителните думи, които бликаха през заслепяващия го гняв.

Внезапно, без предупреждение невиждащото момиче изкрещя, като напрегна измъченото си тяло:

— Дай им го, за Бога! Каквото и да е, дай им го!

Поведе я, препъваща се, по тухлената пътека назад към беседката.

— Добре, добре, мила…

— Джейми, моля те! Не им позволявай да ме докоснат пак! Никога!

— Няма, мила. Никога, никога…

Бавно положи момичето на земята, върху меката пръст зад камъните.

— Махни лейкопласта! Моля те, махни го! — ]Не мога сега, мила. Много ще те боли. След малко… — Не ме интересува! Не мога да търпя повече! Какво можеше да направи? Какво трябваше да направи? О, Боже!

Погледна зад беседката. Пакетът лежеше на земята, където го беше захвърлил.

Вече нямаше избор. Нищо не го интересуваше.

— Нимрод!… Нимрод! Излез! Доведи проклетата си армия! Ела и си го вземи! Тук е!

В последвалото мълчание чу стъпки.

Ясни, уверени, отчетливи.

На средната пътека се появи Нимрод.

На ръба на каменния кръг стоеше Ейдриън Сийлфонт.

— Съжалявам, Джеймс.

Матлок отпусна главата на момичето на земята. Умът му отказа да осмисли видяното. Шокът му беше толкова пълен, че не му идваха думи, не можеше да проумее ужасния, невероятен факт. Изправи се бавно на крака.

— Дай ми го, Джеймс. Имаме уговорка. Ние ще се погрижим за вас.

— Не… Не. Не ви вярвам! Не може да бъде! Не може да бъде… — Може.

Сийлфонт изщрака с пръстите на дясната си ръка, беше сигнал.

— Не… Не! Не! Не! — Матлок усети, че крещи. Момичето също изкрещя. Той се обърна към Сийлфонт. — Казаха ми, че са ви отвлекли! Мислех, че сте мъртъв! Обвинявах себе си за смъртта ви!

— Не бях отвлечен, бях ескортиран. Дай ми дневника. — Ядосан, Сийлфонт отново щракна с пръсти. — И корсиканския документ. Доколкото знам, и двата са у теб.

Чу се сподавена кашлица, изхриптяване, прекъснато възклицание. Сийлфонт хвърли бърз поглед зад себе си и остро подвикна на невидимите си войски:

— Излезте!

— И все пак — защо?

— Защото бяхме принудени. Аз бях принуден. Нямах изход.

— Не сте имали изход? — Матлок не можеше да повярва на ушите си. — Откъде?

— От катастрофата! Бяхме на ръба на финансовия крах! Последните ни ресурси бяха изчерпани, нямаше към кого да се обърнем. Моралното разложение беше пълно, неизгодно бе да се удовлетворяват молбите на университетите за допълнителни средства. Бяха се превърнали в бреме за бюджета на страната. Единственият изход бе да поемем ръководството… над онези, които корумпираха. Направихме го и ето че оцеляхме.

Въпреки пълното объркване Матлок видя как от отделните парченца на мозайката се очертава пълната картина. Неизвестните цифри на непознатия шифър, заключващ сейфа, се наместиха и тежката стоманена врата се открехна… Необикновените приходи на Карлайл… Но работата не се ограничаваше само с Карлайл — Сийлфонт току-що го каза. Молбите за финансова помощ се бяха превърнали в бреме! И бе започнато набиране на средства.

Навсякъде!

Всички университети продължаваха да призовават за допълнителни дарения, но напоследък без паниката, без заплахите за финансов крах, които бяха тема на стотици минали кампании в десетки колежи и университети.

Неволно се натрапваше изводът, ако някой изобщо си правеше труда да се замисли, че кризата е отминала. Върнало се бе нормалното положение.

Ала не. Нормалното бе станало извращение.

— О, Господи! — тихо произнесе Матлок, вцепенен от ужас.

— Бог не ни помогна, уверявам те — отвърна Сийлфонт. — Нашите постижения са изцяло дело на ръцете човешки. Погледни какво сме сега. Независими! Силите ни се множат. След пет години всички университети в Североизточните щати ще бъдат част от самоиздържаща се независима федерация!

— Вие сте болни… Вие сте злокачествен тумор!

— Но ние оживяхме! Изборът всъщност не беше толкова труден. Никой не се опитваше да спре хода на събитията. Най-малко ние… Просто преди десет години взехме решение да подменим основните играчи.

— Но вие, именно вие…

— Да. Сполучлив избор, нали?

Сийлфонт отново се обърна в посока на ресторанта, към спящия хълм със старите пътеки и извика:

— Казах ви да дойдете! Няма от какво да се боите. На нашия приятел му е безразлично кои сте. Той скоро ще замине оттук… Нали, Джеймс?

— Вие сте си изгубили ума! Вие сте…

— Нищо подобно. Няма по-нормален човек от мен. Нито по-практичен… Историята се повтаря, би трябвало да знаеш това. Тъканта на обществото се разлага и то се разделя на враждуващи до смърт лагери. Не се залъгвай от спокойствието, което цари наоколо. Ако драснем по повърхността, ще рукне кръв.

— Вие карате тази кръв да се лее!

— Точно обратното! Вие сте надуто самодоволно магаре! — Очите на Сийлфонт го гледаха с хладна ярост, в гласа му звучеше унищожителен сарказъм. — Кой ви дава правото да произнасяте присъди? Къде бяхте, когато хора като мен се сблъскваха с реалната перспектива да затворят вратите на университета! Стояхте си на топличко, ние ви закриляхме… А призивите ни оставаха без отговор. Никой не се интересуваше от нашите нужди.

— Не сте опитали достатъчно упорито да направите нещо

— Лъжец! Глупак! — Сийлфонт вече крещеше. Приличаше на луд човек. Или може би на изтерзан? — Какво ни беше останало? Дарения? Съкращения? Има други, по-жизнеспособни стимули за събиране на данъци! Фондации? Дребнави тирани с кокоши мозъци… Правителството? Слепци! Мръсници, които се продават! Ние нямахме пари, за да купим гласове! За нас системата се беше сринала! Ние загивахме… И никой не го знаеше по-добре от мен. Години наред… просия, молби, ръце, протегнати към невежи хора и към надутите им благотворителни комитети… Всичко беше безнадеждно, ние умирахме. И пак никой не ни чуваше! И винаги… винаги иззад отсрочките и благовидните предлози надничаше издевателски прикритата насмешка, че сме слаби, от Бога обидени… В края на краищата… ние бяхме само някакви си там учители, а не производители на материални ценности.

Гласът на Сийлфонт внезапно зазвуча по-ожесточено, по-убедително:

— Така че, млади човече, сега сме производители. Системата е обречена и с право. Лидерите на нищо не се учат. А я виж младежта! Тя намери изход. Младите разбраха. И ние ги включихме… Съюзът ни не е случаен.

Матлок, онемял, само следеше Сийлфонт. Нима беше вярно. „Виж младежта…“ Гледай и се учи! Гледай и се пази! „Водачите на нищо не се научават…“ О, Господи! Така ли беше? Така ли стояха нещата? Нимродовци и дюнойсовци. „Федерации“ и „елитни отряди“. Нима всичко се повтаряше?

— А сега, Джеймс, къде е писмото, за което си споменал?

— Писмо ли? Какво писмо?

— Онова, което трябва да бъде пуснато тази сутрин. Сега вече ще му попречиш да замине, нали?

— Не разбирам.

Матлок се мъчеше отчаяно да събере мислите си. — У кого е писмото? — Какво писмо?

И още докато произнасяше думата, разбра, че не казва каквото трябва, но не можеше да се овладее. Не можеше да млъкне и да помисли, просто не беше в състояние.

— Значи писмо няма! Няма… изявление, напечатано и готово за изпращане в десет сутринта! Ти излъга!

— Излъгах… Излъгах.

Силите съвсем го напуснаха. Да става каквото ще става.

Сийлфонт тихо се изсмя. Не беше неговият смях, който Матлок беше свикнал да чува. Прозвуча жестокост, каквато не беше забелязал преди.

— Хитро си го измислил. Но си безкрайно слаб човек. Знаех го от самото начало. Затова се спряха на теб правителствените агенти — защото нямаш твърди убеждения. Те го наричат „приспособимост“. Но аз знаех, че това е просто безхарактерност. От теб можем да очакваме само празни приказки. Ти си типично явление. — Сийлфонт се обърна и произнесе през рамо. — Ей, вие там! Доктор Матлок няма да разкрие никакви имена. Излезте от дупките си, зайци такива!

— Оох…

Гърленият вик беше кратък и само подчерта тишината и спокойствието. Сийлфонт рязко се обърна.

Чу се друго хриптене — такъв звук издава човек, когото душат. Още един, съпроводен от кратък вик. — Кой е? Кой е там?

Сийлфонт се втурна към пътеката, откъдето се чу последният звук, но замръзна на място от ужасяващия писък, внезапно прекъснал в противоположния край. Хукна обратно, зараждаща се паника започна да разклаща самообладанието му.

— Кой е там? Къде сте всички? Елате тук!

Отново тишина. Сийлфонт се втренчи в Матлок.

— Какво си направил? Какво си направил, нищожество такова? Кого си довел със себе си? Кой е там? Отговори ми!

Дори и да можеше, Матлок нямаше защо да отговаря. На пътеката в далечния край на градината се появи Джулиан Дюнойс. — Добро утро, Нимрод.

Очите на Сийлфонт изхвръкнаха от орбитите.

— Кой сте вие? Къде са моите хора?

— Казвам се Жак Деверо, Хейсу Домие, Джулиан Дюнойс — изберете си име. Не можете да се мерите с нас. Имахте със себе си десет души, а аз — осем. Но не сте равностойни противници.

Вашите хора са мъртви, а какво ще правим с труповете им, не е ваша работа.

— Кой сте вие?

— Ваш враг.

С едно движение на лявата ръка Сийлфонт разкопча сакото си и бръкна вътре с дясната. Дюнойс извика предупреждаващо и Матлок изведнъж се хвърли върху човека, комуто се бе прекланял цели десет години. Метна се към него, обзет само от една мисъл, само с една цел, дори ако тя струваше живота му.

Да го убие.

Съвсем отблизо видя изкривеното му от страх лице. Заби в него десния си юмрук, с нокти раздра плътта и усети как от обезобразената уста потече кръв.

Чу оглушителен взрив и остра болка прониза лявото му рамо. Но вече не можеше да спре.

— Оставете го, Матлок; За Бога, оставете го!

Насила го издърпаха. Големи, черни, мускулести ръце. Хвърлиха го на земята, тежките ръце го притискаха. Тогава чу писъците, ужасни писъци на болка, чу името си, отново и отново:

— Джейми!… Джейми!… Джейми!

Събра сетни сили и яростно се хвърли напред. Мускулестите черни ръце не очакваха това, той започна да нанася съкрушителни ритници накъдето видеха очите му.

За няколко кратки секунди успя да се освободи. Хвърли се напред, ръцете и коленете му се обелиха от острите камъни. Не разбираше какво става с него, какво означава пронизващата болка, която се разливаше по цялата му лява страна. Знаеше само, че трябва да се добере до момичето, изживяло такива мъчения заради него.

— Пат!

Болката стана непоносима. Падна отново, но успя да хване ръката й и двамата, стиснали ръце, отчаяно се мъчеха да се утешат един друг с пълното съзнание, че тази минута е може би последната в живота им.

Изведнъж ръката на Матлок стана безчувствена.

Обви го тъмнина.

Отвори очи и видя коленичилия пред него едър негър. Бяха го подпрели на мраморната скамейка. Ризата му бе съблечена, лявото му рамо пулсираше.

— Сигурен съм, че болката е по-сериозна от раната — рече негърът. — Лявата ви страна е била натъртена в автомобила, а куршумът е минал под левия раменен хрущял. Затова болката е толкова остра.

— Сложихме ви местна упойка. Сигурно ще ви олекне — обади се Джулиан Дюнойс отдясно. — Откарахме мис Балантайн на лекар. Той ще махне лейкопласта. Тъмнокож е и е наш симпатизант, но не чак дотам, че да му поверим мъж с рана от огнестрелно оръжие. Повикахме по радиото нашия лекар от Торингтън. След двайсет минути ще е тук.

— Защо не го изчакахте да прегледа и Пат?

— Честно казано, защото трябва да поговорим с вас. Кратко, но поверително. Второ, за нейно добро, лейкопластът трябва да се махне час по-скоро.

— Къде е Сийлфонт?

— Изчезна. Друго няма да научите. Никога. Важно е да го разберете. Защото, ако се наложи, ще изпълним заканата си по отношение на вас и на мис Балантайн. Но не ни се иска… Не сме врагове.

— Грешите. Врагове сме.

— В крайна сметка може би. Изглежда, че е неизбежно. Но сега си помогнахме в труден момент. Признаваме го. Вярваме, че и вие го признавате.

— Да.

— Може би дори нещо понаучихме един от друг. Матлок погледна негъра в очите.

— Сега разбирам нещата по-добре. Но не знам какво вие бихте научили от мен.

Дюнойс се засмя добродушно.

— Научих, че отделната личност със своите действия, със своята смелост, ако щете, може да се извиси над общоприетите представи.

— Не ви разбирам.

— Помислете и ще разберете.

— Какво ще стане сега? С Пат? С мен? Ще ме арестуват, щом ме зърнат.

— Искрено се съмнявам в това. След един час Грийнбърг ще чете документ, подготвен от моята организация. По-точно от мен. Подозирам, че съдържанието му ще бъде погребано в някоя папка в архивите. Много е щекотливо. От морална, юридическа и, разбира се, политическа гледна точка. Твърде много сериозни грешки бяха допуснати… Тази сутрин действуваме като ваши посредници. Няма да е зле да използувате част от парите, които тъй щедро ръсите, и да заминете с мис Балантайн на продължително пътешествие, за да си възстановите здравето. Вярвам, че дори ще ви окажат съдействие. Сигурен съм.

— А Сийлфонт? Какво ще стане с него? Ще го убиете ли? — Заслужава ли Нимрод просто да умре? Не си правете труда да ми отговаряте, няма да обсъждаме тази тема. Във всеки случай ще остане жив, докато отговори на някои наши въпроси.

— Имате ли представа какво ще стане, когато открият, че е изчезнал?

— Ще избухне бомба, ще плъзнат грозни слухове. За много, много неща. Когато се чупят иконите, вярващите се плашат. Така да бъде. Карлайл ще трябва да го преживее… А сега си починете. Лекарят скоро ще дойде.

Дюнойс се обърна към униформения негър, който се беше приближил, и тихо му заговори. Коленичилият тъмнокож, който беше превързал ръката на Матлок, се изправи. Матлок наблюдаваше високата стройна фигура на Джулиан Дюнойс, който тихо, доверително даваше нареждания, и почувствува прилив на благодарност, примесена с болка. Болката се засили, защото в Дюнойс внезапно се появи нещо ново.

Образът на смъртта.

— Дюнойс?

— Да?

— Пазете се.