Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (33)

Трийсет и четвърта глава

Всичко протече невероятно бързо. Двама от елитния отряд бяха прикрепени към Матлок, останалите тръгнаха за срещата с Нимрод, за да се подготвят да посрещнат избраниците от личната му армия, които без съмнение щяха да го придружават. Матлок беше преведен през студентското градче, след като бе доложено, че пътят е чист. Отведоха го при една телефонна кабина в подземието на общежитието за първокурсници, откъдето проведе първия си разговор.

Откри, че страхът му, дълбокият страх му помага да остави впечатлението, което искаше Дюнойс. Крещеше истерично в слушалката, молеше за убежище, защото настина усещаше панически ужас. Докато крещеше, сам не беше сигурен кое е реалност и кое измислица. Искаше да е свободен. Искаше и Пат да е свободна и да живее с него. А щом Нимрод можеше да им го даде, защо да не сключи с него честна сделка?

Изживяваше истински кошмар. За миг се уплаши, че ще изкрещи истината и ще се остави на милостта на Нимрод. Но видът на тонтонмакутите на Дюнойс го връщаше към действителността и той успя да завърши първия телефонен разговор без грешка. Началникът на карлайлската полиция щеше да предаде информацията, да получи отговор и да чака следващото обаждане на Матлок.

Разузнавачите на Дюнойс доложиха, че вторият телефонен апарат не е чист. Намираше се на улицата, а в района бяха забелязали полицейска кола, Дюнойс знаеше, че и телефонните автомати могат да бъдат засичани, макар и по-бавно. Затова беше осигурил резервни варианти за всеки от разговорите. Последният трябваше да се проведе на шосето. Матлок беше отведен при първия запасен телефон до задния вход на Студентския съюз.

Вторият разговор мина по-леко, въпреки че не беше ясно дали това е предимство. Матлок наблегна на мнимото изявление, което щяло да бъде изпратено в десет сутринта. Натискът оказа въздействие и той въздъхна с облекчение. Сега началникът на полицията беше уплашен и не си правеше труда да го скрие. Да не би личната армия на Нимрод да започва да се разпада? Може би «войните» вече си представяха собствените стомаси, надупчени от артилерията на противника. Следователно военачалниците трябваше да са по-нащрек, по-чувствителни към опасността.

Дотича до чакащия го автомобил. Беше стар буик, износен, очукан, с нищо незабележителен. Вътрешността му обаче не съответствуваше на външността. Беше оборудван като танк. Под таблото имаше мощна радиостанция, стъклата на прозорците бяха дебели най-малко един сантиметър и Матлок се досети, че не може да ги пробие куршум. Към вратите бяха прикрепени мощни пушки с къси дула, а корпусът на колата беше изпъстрен с амбразури, в момента закрити с гумени клапани. Звукът на мотора веднага впечатли Матлок. Не беше чувал такъв мощен двигател.

Движеха се след автомобил, който караше с умерена скорост, а зад тях следваше друга кола. Дюнойс не се беше шегувал, когато каза, че ще пазят всички флангове. Наистина бе професионалист.

Но като се сетеше каква е професията му, Матлок отново започваше да се тревожи.

„…Ще напусна тази проклета страна, господине…“ — припомни си пак той.

Дотам ли бяха стигнали?

И още: „…Мислите, че има някаква разлика?… Това е мини-Америка!… Работи в духа на големите компании, човече!“ Страната е болна. Къде е лекарството? — Стигнахме. Етап номер три.

Негърът, който командуваше операцията, го потупа леко по ръката, като се усмихваше насърчително. Матлок излезе от колата. Бяха на шосето, на юг от Карлайл. Предната кола продължи още стотина метра и паркира встрани от пътя с угасени фарове. Автомобилът зад тях стори същото.

Пред Матлок имаше две алуминиеви телефонни кабини, поставени върху бетонна основа. Вторият негър отиде при дясната кабина, отвори вратата, с което запали мъждива лампичка на тавана, отмести стъкления глобус, развинти крушката и кабината отново потъна в мрак. Матлок беше поразен и приятно учуден от начина, по който негърът гигант угаси светлината. Щеше да е много по-лесно и бързо просто да счупи стъклото.

Целта на третия и последен разговор, според инструкциите на Дюнойс, беше да се отхвърли определеното от Нимрод място за среща. Да се отхвърли по такъв начин, че Нимрод да няма избор и да приеме предложения от паникьосания Матлок вариант „Чешърската котка“.

Гласът на полицая прозвуча напрегнато:

— Нашият общ приятел разбра вашата тревога, Матлок. И той би се чувствувал така на ваше място. Ще доведе момичето на среща с вас при южния вход на стадиона, вляво от задните трибуни. Стадионът е малък, недалече от гимнастическата зала и общежитията. Има нощни пазачи, нищо лошо няма да ви се случи…

— Добре. Добре, не възразявам. — Матлок правеше всичко възможно в гласа му да звучи едва сдържана истерия, да постави основите на отказа, който щеше да последва. — Наоколо има хора, ако някой от вас опита нещо, ще крещя до припадък! Ще видите!

— Разбира се. Но няма да се наложи. Никой не иска да ви стори зло. Това е просто замяна, така нареди да ви кажа нашият приятел. Той се възхищава от вас…

— А как мога да съм сигурен, че ще доведе Пат? Трябва да съм сигурен.

— Нали ви казах, Матлок — това е замяна. — Гласът беше мазен, но в него се прокрадваше нотка на отчаяние. „Кобрата“ на Дюнойс се държеше непредсказуемо. — Най-обикновена замяна. Не забравяйте, че нашият приятел има нужда от онова, което сте намерили.

— Не съм забравил. — Мисълта на Матлок препускаше бясно. Разбра, че трябва да продължи с истерията, със своята непредсказуемост. И да промени мястото, да го промени така, че да не го заподозрат. Ако Нимрод стане подозрителен, Дюнойс ще осъди Пат на смърт. — А вие кажете на нашия приятел да не забравя, че съм написал показания и те са в плик, адресиран до Вашингтон!

— Той знае, за Бога! Искам да кажа… разтревожен е, разбирате какво искам да кажа. Значи ще се видим на игрището, нали? След един час.

Сега беше моментът. Може би нямаше да има друг.

— Не! Почакайте малко… Няма да ида в градчето! То се наблюдава от агенти на Вашингон! Те са навсякъде! Ще ме арестуват!

— Няма, няма…

— Откъде, по дяволите, знаете?

— Там няма никой. Всичко е наред. Успокойте се, моля ви. — Лесно ви е да говорите, а мен питате ли ме? Не, аз ще ви кажа къде…

Говореше бързо, несвързано, уж че мисли отчаяно, докато говори. Най-напред домът на Херън, но преди гласът да се съгласи или да откаже, сам го отхвърли. После спомена товарната гара и веднага намери причини да се откаже и от нея.

— Хайде, по-спокойно — каза гласът. — Та това е проста сделка…

— Ресторантът! Дето е извън града. „Чешърската котка“. Зад ресторанта има градина…

Човекът явно се обърка и Матлок разбра, че добре е играл ролята. Спомена за последен път дневника и показанията си и тръшна слушалката.

Стоеше изтощен в кабината. Въпреки утрешната прохлада по лицето му се стичаше пот.

— Добре се справихте — каза командирът. — Дочух, че противникът ви беше избрал университета. Умен ход от негова страна. Но и вие се справихте много добре, сър.

Матлок гледаше униформения негър, благодарен за похвалата и не по-малко впечатлен от своята изобретателност.

— Не знам дали бих могъл да го направя пак.

— Разбира се, че можете — отговори негърът и поведе Матлок към колата. — Голямото напрежение активизира паметта и тя започва да действува като компютър. Търси, отхвърля, взема решения — и всичко това става мигновено. До момента на паниката, разбира се. Правени са интересни проучвания върху различните прагови състояния.

Бяха стигнали до колата. Настаниха се вътре. Колата се люшна напред и зафуча по шосето, оградена от другите два автомобила.

— Ще се отправим към ресторанта по диагонал по черните пътища между фермите — обади се шофьорът. — Ще приближим откъм югоизток и ще ви оставим на стотина метра от пътеката, която използуват работещите в ресторанта. Тя води към черния вход. Ще ви я покажем. Тръгнете направо към онази част от градината, където е голямата бяла беседка и езерцето със златните рибки. Знаете ли го?

— Да. Но вие откъдето го знаете

Шофьорът се усмихна.

— Не съм ясновидец. Докато говорехте по телефона, аз се свързах по радиото с нашите хора. Вече всичко е готово. Чакаме ги. Помнете, бялата беседка и езерцето… Ето бележника и плика.

Шофьорът бръкна в джоба на вратата до себе си и извади дневника на Херън. Пликът беше прикрепен към него с дебел ластик.

— Ще бъдем там след по-малко от десет минути — додаде командуващият, като се намести по-удобно.

Матлок го погледна. Към крака му беше привързан, по-скоро пришит, кожен калъф. Не го бе забелязал преди и сега разбра защо. Ножът с кокалена дръжка, който стърчеше отвътре, беше пъхнат съвсем скоро. Калъфът криеше острие, дълго най-малко двайсет и пет сантиметра.

Елитният отряд на Дюнойс беше в пълна бойна готовност.