Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (32)

Трийсет и трета глава

Докато Джулиан Дюнойс изреждаше условията и формулираше стратегията, на Матлок му стана ясно защо черните го бяха търсили така усилено и защо Дюнойс бе готов да му помогне. Той, Матлок, разполагаше с информацията, от която се нуждаеха. С кого се беше срещал във и извън университета. Имената на правителствените агенти и къде действуват. Как се осъществява връзката.

С други думи, от кого трябваше да се пази Джулиан Дюнойс при нападението си срещу Нимрод.

— Трябва да отбележа, че сте били рядко неподготвен за всякакви непредвидени обстоятелства — каза Дюнойс. — И много небрежен.

— И на мен това ми мина през ума. Но смятам, че вината не е само моя.

— Така е!

Дюнойс се засмя, след него и Уилямс. Тримата мъже не бяха напускали стаята без прозорци. Донесоха им масичка за карти и няколко бележника с жълти листа. Дюнойс записваше всяка дума, произнесена от Матлок. Проверяваше вярно ли са написани имената, точни ли са адресите — професионалистът си личеше. За кой ли път Матлок изпита чувство за малоценност, което се беше появило и при разговора му с Грийнбърг.

Дюнойс захвана с кламер няколко страници и започна да пише в нов бележник.

— Защо? — попита Матлок.

— Ще бъдат размножени на копирната машина. Информацията ще бъде изпратена в кантората ми в Ню Йорк… Както и фотокопия от всяка страница от дневника на професор Херън.

— Май не си губите времето.

— Прав сте.

— Това е всичко, което мога да ви съобщя. Какво ще правим сега? Какво ще правя аз? Не крия, че ме е страх. Не смея дори да си представя какво може да й се случи.

— Нищо няма да й се случи. Вярвайте ми. В момента вашата мис Балантайн е в безопасност, все едно че е в обятията на майка си. Или във вашите. Тя е примамката, не вие. Примамката трябва да се пази свежа и неповредена. Защото това, което искат, е у вас. Без него са загубени.

— Тогава да им направим предложение. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не се тревожете. Ще го направим. Но трябва да внимаваме, да държим сметка за всички обстоятелства. Разбрахме се, че засега имаме две възможности. Първата е самият Кресъл. Лична среща. Втората е чрез полицията, която ще уведоми Нимрод.

— Но защо да използуваме полицията?

— Само изброявам възможностите… Защо чрез полицията ли? И аз не знам. Знам само, че в дневника на Херън пише ясно — Нимрод е бил сменян в миналото. Сегашният Нимрод е трети поред.

— Да. Първият се казвал Ортън и бил от канцеларията на вицегубернатора. Вторият — Артър Лейтона, бил строител. Третият очевидно е Кресъл. Какво имате предвид?

— Просто размишлявам. Човекът, който заема поста на Нимрод, има голяма власт. Следователно тя върви с поста, а не с човека. А човекът може да използува поста както поиска.

— Но постът — намеси се Уилямс, — се дава и отнема. Нимрод няма последната дума.

— Точно така. Следователно може би ще е от полза за Матлок, ако разпространим слуха, че оръжието е у него. Че Кресъл-Нимрод трябва да внимава. За общото благо.

— Това не означава ли, че по следите ми ще се впуснат повече хора?

— Възможно е. От друга страна, не е изключено цял легион разтревожени престъпници да се хвърли да ви охранява. Докато не изчезне заплахата, която създавате. Никой от тях няма да действува грубо, докато заплахата не бъде отстранена. Никой няма да позволи на Нимрод да действува грубо.

Матлок запали цигара, заслушан напрегнато.

— Значи целите частично да откъснете Нимрод от собствената му организация?

Дюнойс щракна с пръстите на двете си ръце като с кастанети и се усмихна.

— Бързо схващате. Това е първият урок на метежниците. Една от главните цели на проникването сред противника. Разделяй! Разделяй!

Вратата се отвори, влезе развълнуван негър и без да каже дума, подаде на Дюнойс някаква бележка. Дюнойс я прочете и затвори очи за няколко секунди. Така изразяваше силна тревога. Благодари спокойно на вестоносеца и вежливо го освободи. Погледна Матлок, но даде бележката на Уилямс.

— Нашата стратегия може и да има исторически прецеденти, но сега за нас те са празни думи. Кресъл и жена му са мъртви. Доктор Сийлфонт е отвлечен от дома си под охрана. Откарали са го с карлайлска полицейска кола.

— Какво? Кресъл! Не вярвам! Не е вярно!

— За съжаление е вярно. Нашите докладват, че двата трупа са били изнесени преди петнайсет минути. Убийство и самоубийство. Естествено. Много удобно.

— О, Боже! О, Боже господи! Аз съм виновен! Аз съм виновен! Аз ги принудих да го извършат! Аз ги принудих! Сийлфонт! Къде са го отвлекли?

— Не знам. Нашите братя, които са наблюдавали къщата, не са посмели да проследят полицейската кола.

Матлок изгуби дар слово. Страхът отново го скова. Рухна в леглото неподвижен, с невиждащ поглед. Задушаваше го чувство за безпомощност, за поражение. Беше причинил толкова болка, толкова смърт.

— Това е сериозно усложнение — рече Дюнойс, подпрял лакти на масичката. — Нимрод унищожи единствената ви връзка. По този начин той отговори на жизненоважен въпрос, предотврати огромна наша грешка — говоря за Кресъл, разбира се. Въпреки всичко, ако погледнем под друг ъгъл, Нимрод намали възможностите. Сега нямаме избор! Трябва да действуваме чрез личната му армия, карлайлската полиция.

Матлок гледаше онемял Джулиан Дюнойс.

— Това ли е всичко, на което сте способен? Да седите и хладнокръвно да обсъждате следващия си ход?… Кресъл е мъртъв. Жена му е мъртва. Ейдриън Сийлфонт вероятно вече е убит. Те бяха мои приятели!

— Моите съчувствия, но разрешете ми да бъда честен — не съжалявам за загубата и на тримата. Откровено казано, Ейдриън Сийлфонт е единствената истинска загуба — с него можеше да се работи, имаше блестящ ум, но няма да седна да го оплаквам. Хиляди наши хора умират в бордеите всеки месец. За тях съм готов да скърбя… Както и да е, да се върнем на въпроса. Трябва да установите контакт чрез полицията.

— Точно тук грешите! — Матлок усети внезапен прилив на сили. — Имам избор… Рано тази сутрин Грийнбърг е отпътувал от Западна Вирджиния. Вече трябва да е във Вашингтон. Имам телефон в Ню Йорк, чрез който ще ме свържат с него. Ще потърся Грийнбърг.

Беше направил достатъчно бели, достатъчно скръб бе причинил. Не можеше да рискува живота на Пат. Не беше способен на това.

Дюнойс свали ръце от масичката и се облегна на стола, загледан в Матлок.

— Преди малко казах, че сте схватлив ученик. Ще променя мнението си. Умен сте, но лекомислен. Няма да търсите Грийнбърг. Той не влиза в нашето споразумение, а вие няма да го нарушавате. Ще продължим, както се договорихме, или ви чака наказанието, за което споменах.

— По дяволите, не ме заплашвайте! Писнало ми е от заплахи!

Матлок се изправи. Дюнойс бръкна в джоба на сакото си и извади оръжие — черния пистолет, който Матлок взе от мъртвеца на склона на източното дефиле. Дюнойс също се изправи.

— В медицинското заключение без съмнение ще пише, че смъртта е настъпила призори.

— За Бога! Момичето е в ръцете на убийци!

— Вие също — спокойно произнесе Дюнойс. — Не го ли разбирате? Нашите мотиви са други, но не се заблуждавайте. Ние сме убийци. Нямаме друг избор.

— Няма да посмеете да стигнете дотам!

— Ще посмеем. Ще стигнем и много по-далече. Ще подхвърлим трупа ви пред полицейския участък с бележка, забодена на окървавената ви риза. Ще изискаме смъртта на момичето преди започването на каквито и да било преговори. Ония охотно ще се съгласят, понеже и те като нас не могат да рискуват да я оставят жива. След като и тя умре, гигантите ще отпочнат битката.

— Вие сте чудовище!

— Аз съм такъв, какъвто съм принуден от обстоятелствата да бъда. Няколко секунди никой не проговори. Матлок затвори очи и прошепна:

— Какво искате да направя?

— Така е много по-добре.

Дюнойс седна и погледна нагоре към притеснения Адам Уилямс. За миг Матлок изпита сродство с този студентски радикал. И той беше изплашен, несигурен. И той като Матлок беше зле подготвен за света на Джулиан Дюнойс или Нимрод. Хаитянинът като че ли прочете мислите на Матлок.

— Трябва да вярвате в себе си. Не забравяйте, че сте постигнали много повече от всеки друг. С много по-малки възможности. А сте и много смел.

— Не се чувствувам особено смел.

— Храбрият рядко се смята за такъв. Странно, нали? Хайде, седнете. — Матлок се подчини. — Знаете ли, ние с вас не сме много различни. В други времена бихме могли да бъдем дори съюзници. Само че аз, както твърдят братята ми, търся светци.

— Такива няма — каза Матлок.

— Може би. Но, от друга страна… ще говорим пак за това. Сега трябва да си направим план. Нимрод ще ви очаква. Не можем да го разочароваме. Но трябва да осигурим безопасността на всичките си флангове.

Придърпа масичката. Очите му светеха, на устните се появи нещо като усмивка.

 

 

Хитроумният план на Дюнойс предвиждаше цяла серия от сложни ходове, целящи безопасността на Матлок и на момичето. Матлок не можеше да не го признае.

— Имам две подбуди — обясни Дюнойс. — Честно казано, втората е по-важна за мен. Нимрод ще се появи само ако няма друг избор, а аз искам да го пипна в ръцете си. Няма да се задоволя със заместител, с подставено лице.

В основата на плана лежеше дневникът на Херън, последните записки в него относно личността на Нимрод.

— Херън категорично заявява, че няма да напише името, споменато от пратениците. Не че не може. Явно е сметнал, че няма право да хвърли сянка на този човек в случай, че информацията е грешна. Обявява се решително против едно обвинение, основано на слухове. Както и вие, Матлок — отказали сте да принесете Херън в жертва на основанието на един истеричен телефонен разговор. Той е знаел, че всеки момент може да умре, много е страдал физически… Затова е искал да бъде напълно сигурен.

Дюнойс чертаеше някакви геометрични фигури на чист лист жълта хартия.

— И тогава го убиха — каза Матлок. — Така че да прилича на самоубийство.

— Да. Дневникът потвърждава поне това. Веднъж разбрал кой е Нимрод, Херън би обърнал небето и земята, но би го записал в дневника. Врагът не знае, че не го е сторил. Това е нашият дамоклев меч.

Като първа предпазна стъпка Матлок трябваше да се обади на началника на карлайлската полиция и да му намекне, че той, Матлок, знае кой е Нимрод. И че ще преговаря само лично с Нимрод. Това щеше да е по-малката злина. Него го търсеха. Имаше заповед за арестуването му, за която карлайлската полиция положително знаеше. Биха могли да го оправдаят за по-дребните провинения, но нямаше да избегне обвинението в убийство. Може би дори в две. Защото той беше убил, доказателствата бяха неопровержими, а нямаше алиби. Не познаваше хората, които беше убил. Нямаше свидетели, които да потвърдят, че е убил при самозащита. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше дългогодишен затвор.

След това щеше да продиктува своите условия за сделка с Нимрод. Дневникът на Лукас Херън срещу неговия живот и живота на момичето. За дневника можеше да поиска толкова пари, че двамата да заминат за някъде и да започнат нов живот.

Нимрод можеше да го направи. Трябваше да го направи.

— Успехът на… да го наречем първия етап… ще зависи от убедителността, която ще покажете — внимателно подбираше думите си Дюнойс. — Не забравяйте, че сте силно уплашен. Убили сте човешки същества. Вие не сте склонен към насилие, но обстоятелствата са ви принудили да извършите ужасяващи престъпления.

— Това е вярно. Дори не предполагате колко сте прав.

— Добре. Трябва да изразите това чувство. Човек, обзет от паника, се стреми колкото може по-бързо да се отдалечи от мястото, породило паниката. Нимрод трябва да повярва в това. То гарантира вашата безопасност за момента.

След това Матлок щеше да се обади по телефона втори път — да му потвърдят, че Нимрод е приел срещата. На този етап мястото на срещата можеше да бъде избрано от Нимрод. Матлок щеше да се обади пак, за да научи къде ще се срещнат. Но срещата трябваше да стане преди десет часа сутринта.

— В този момент вие, беглецът, който вижда свободата, внезапно сте обзет от съмнения — продължи Дюнойс. — В пристъп на истерия искате гаранция.

— Каква именно?

— Трето лице.

Матлок ще каже на човека от карлайлската полиция, че е написал подробно изявление за дейността на Нимрод, за дневника на Херън, с всички имена и прочие. Това изявление било запечатано в плик и предадено на приятел. Ще бъде изпратено в Министерството на правосъдието в десет сутринта, ако от Матлок не постъпят други указания.

— Вторият етап също зависи от убедителността ви, но вече от друг тип убедителност. Наблюдавали ли сте животно в клетка, когато ловците внезапно отворят вратата й? То е нащрек, подозрително е, предпазливо приближава към изхода. Такъв трябва да бъде и нашият беглец. Това ще се очаква от него. През изминалата седмица бяхте много изобретателен. По логиката на нещата вече трябваше да сте мъртъв, но оцеляхте. Трябва да продължите да проявявате тази изобретателност.

— Разбирам.

Последният етап беше разработен от Джулиан Дюнойс и трябваш е да гарантира, доколкото беше възможно при дадените условия, освобождаването на момичето и безопасността на Матлок. Той трябваше да се обади за трети и последен път на връзката с Нимрод. Разговорът щеше да уточни мястото и времето на срещата.

Когато му кажеха и двете, трябваше да приеме без колебание. В началото.

Но секунди по-късно, на пръв поглед без причина, обзет от паника и истерия, трябваше да отхвърли избора на Нимрод. Не времето, а мястото на срещата.

Трябваше да се колебае, да пелтечи, да се държи колкото може по-неразумно. После изведнъж щеше да назове ново място, по свой избор. Като че ли току-що му е хрумнало. Тогава щеше да напомни за съществуването на мнимото изявление, което мнимият му приятел щял да изпрати във Вашингтон в десет сутринта. След това трябваше да затвори телефона, без да слуша какво му отговарят.

— Най-важното в този трети етап е вашата паника. Нимрод трябва да се убеди, че вече ви ръководят примитивни инстинкти. Срещата всеки момент ще се осъществи. Вие се мятате, гърчите, издигате бариери, за да не се хванете в мрежата му, ако такава съществува. Във вашата истерия вие сте опасен за него, както ранената кобра е смъртоносна за тигъра. Защото вече няма здрав разум, само инстинкт за оцеляване. Тогава той ще трябва да се срещне с вас и да доведе момичето. Разбира се, ще се яви с дворцовата си стража. Намеренията му няма да са се променили. Ще вземе дневника, може би ще обсъди по-нататъшното ви устройване, но щом научи, че писмено изявление няма и приятелят, който трябва да го изпрати, не съществува, ще се опита да убие и двама ви… Нито едно от намеренията му обаче няма да се изпълни. Защото ще го чакаме ние.

— Как? Как ще го чакате?

— С моята собствена дворцова стража… Сега ние с вас ще изберем мястото на срещата. Трябва да е в район, който добре познавате и често посещавате. Да не е далече, защото се предполага, че сте без кола. Да е уединено, защото ви търси законът. И все пак достъпно, защото трябва да се придвижите бързо, най-вероятно по черни пътища.

— Вие описахте «гнездото на Херън». Дома на Херън.

— Може би, но не ни върши работа. Психологически не е издържан. Ще се наруши линията на поведение на беглеца. «Гнездото на Херън» е източник на неговия страх. Не би се върнал там… Трябва ни друго място.

Обади се Уилямс. Беше все още несигурен, все още нащрек — явно се страхуваше да се свърже окончателно със света на Дюнойс.

— Мисля, че може би…

— Какво, брат Уилямс? Какво мислиш?

— Професор Матлок често обядва в ресторант «Чешърската котка».

Матлок рязко обърна глава към черния радикал. — И вие ли? И вие ли сте ме следили?

— Доста често. Самите ние не посещаваме такива места. Ще бием много на очи.

— Продължавай, братко — намеси се Дюнойс. — «Чешърската котка» е на шест километра от Карлайл, малко встрани от шосето, но може да се стигне и по няколко черни пътища. Около ресторанта има дворчета и градинки, в които се обядва през лятото. Зад тях е гора.

— Сега там има ли някой?

— Струва ми се, че само нощен пазач. Не отварят преди един часа. Едва ли чистачките и готвачите се появяват там преди девет и половина десет.

— Отлично. — Дюнойс погледна часовника си. — Сега е пет и десет. Да кажем, че ще осъществяваме операцията на етапи с интервали от по петнайсет минути. Още двайсет минути път, значи към шест и петнайсет. За непредвидени случаи — шест и половина. Ще направим срещата в седем. Зад «Чешърската котка». Вземи бележника, братко. Аз ще вдигна хората.

Уилямс стана от стола и тръгна към вратата. Обърна се и каза на Дюнойс:

— Няма ли да промените решението си? Няма ли да ми разрешите да дойда с вас?

Дюнойс дори не вдигна поглед. Отвърна сухо: — Не ми досаждай. Трябва да обмисля толкова неща. Уилямс бързо напусна стаята.

Матлок наблюдаваше Дюнойс, който продължаваше да скицира безсмислени фигурки по жълтата хартия, само че сега натискаше с молива и оставяше дълбоки следи по листа. Матлок забеляза, че драсканиците и зигзаговидните линии образуват нещо като рисунка.

Това бяха светкавици.

— Изслушайте ме — започна Матлок. — Още не е късно. Съобщете на властите. Моля ви! Не рискувайте живота на своите хора — те са още съвсем деца!

Очите на Дюнойс зад очилата, заобиколени от бинтове, се втренчиха в Матлок.

— Нима дори за минута сте допуснали, че ще пусна тези деца да плуват във води, в които аз самият не бих се потопил? — попита той с презрение. — Ние не сме вашето военно командуване, Матлок. Храним по-голямо уважение и по-голяма любов към нашата младеж.

Матлок си припомни думите на Адам Уилямс на излизане от стаята.

— Значи това искаше да каже Уилямс?

— Елате с мен.

Дюнойс излезе от малката стая, следван от Матлок, и го поведе по коридора към някакво стълбище. Наоколо се мяркаха студенти, но не бяха много. Повечето обитатели на Зала «Лумумба» спяха. Слязоха два етажа и се оказаха пред врата, за която Матлок се сети, че води към мазето и към старата зала с висок таван, където стана свидетел на ужасния обред. Продължиха да слизат и както предположи Матлок, се отправиха към дъното на мазето, където беше дебелата дъбова врата. Дюнойс не бе отронил дума, откак заповяда на Матлок да го следва.

В залата имаше осем души, все негри, с ръст над метър и осемдесет. Бяха облечени еднакво. — тъмни, плътно прилепнали униформи в защитен цвят, с разкопчани на врата ризи и черни, високи до глезените ботуши от мека кожа с дебели каучукови подметки. Едни играеха карти, други четяха, трети тихо разговаряха. Някои бяха навили ръкавите на ризите си. Откритите ръце бяха стегнати и мускулести, вените изпъкваха под кожата. Всички кимнаха непринудено на Дюнойс и на госта му. Двама-трима се усмихнаха на Матлок, сякаш да направят атмосферата по-приветлива.

— Дворцовата стража — тихо произнесе Дюнойс.

— Виж ти!

— Елитен корпус. Всеки от тях е тренирал три години. Няма оръжие, с което да не могат да стрелят и да не могат да сглобят, няма превозно средство, което да не могат да поправят… или философско учение, което да не могат да оборят. И всеки е предан до смърт на нашето дело.

— Терористичен отряд значи? Не е ново.

— Е, ако ще го наричаме така, не е. Не забравяйте обаче къде съм израснал. Тонтонмакутите на Дювалие бяха истинска глутница хиени — виждал съм ги как работят. А тези момчета не са като тях.

— Нямах предвид Дювалие.

— От друга страна, признавам, че съм задължен с нещо на Папа Док. Идеята за тонтонмакутите ме заинтригува. Но ми беше ясно, че трябва да се преработи. Такива отряди никнат сега из цялата страна.

— И друг път са никнали — каза Матлок. — И тогава са ги наричали «елитни». Имам предвид есесовските отряди.

Дюнойс погледна Матлок и в очите му блесна обида.

— Подобни сравнения са оскърбителни. И неоправдани. Правим това, което ни принуждават да вършим…