Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (31)

Трийсет и втора глава

Свести се от болка, която пронизваше цялата му лява страна. Завъртя глава и усети под нея възглавницата.

Стаята беше едва осветена, светлината идваше от нощна лампа от дясната му страна. Вдигна глава и опита да се повдигне. Опря лакът в дюшека и лявата му ръка се обърна заедно с тялото, като мъртъв баласт.

И замря.

В другия край на стаята, срещу крака на леглото, някакъв мъж седеше в кресло. Отначало Матлок не можа да различи чертите му — светлината беше слаба, а очите го боляха от умора.

Постепенно обаче мъжът дойде на фокус. Беше чернокож и тъмните му очи гледаха Матлок под съвършено оформения полукръг на къдравите коси. Беше Адам Уилямс от Карлайлския университет.

Уилямс заговори тихо и — освен ако Матлок не бъркаше (за кой ли път) — в гласа му се долавяше състрадание:

— Ще кажа на брат Джулиан, че сте в съзнание. Ще дойде да ви види. — Уилямс стана от креслото и тръгна към вратата. — Натъртили сте лявото си рамо. Не се опитвайте да ставате. Тук няма прозорци, а коридорът се охранява. Отпуснете се. Имате нужда от почивка.

— Нямам време за почивка, глупак такъв! — Матлок направи опит да се доизправи, но болката беше твърде силна. Не бе свикнал с нея.

— Нямате избор.

Уилямс отвори вратата, излезе бързо и решително я затвори след себе си.

Матлок се отметна на възглавницата… Брат Джулиан… Сега си спомни. Бинтованото лице на Джулиан Дюнойс, което го гледаше през прозореца на летящата кола, като че ли на сантиметри от него. Ушите му бяха доловили думите на Дюнойс, заповедите му към шофьора, които изкрещя на карибския си диалект:

— Удари го бе, човек! Пак го удари! Избутай го от пътя! След това всичко притъмня, а тъмнината се изпълни с остър шум, стьржене на метал в метал и Матлок усети как тялото му се извива, преобръща и пропада в черната бездна.

О, Боже! Колко ли време беше минало? Опита се да повдигне лявата си ръка, за да види колко е часът, но ръката му едва помръдна. Болката беше остра, пронизваща. Посегна с дясната да свали часовника от китката си, но той бе изчезнал.

Все пак опита да се изправи и накрая успя да седне на ръба на леглото и да свали крака на пода. Притисна ги о дъските, благодарен, че може поне да седи… Трябваше да събере мислите си, да възстанови случилото се, да разбере какво става.

Беше тръгнал към квартирата на Пат. Искаше да намери сигурен телефон, по който да се обади на Ейдриън Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е врагът, че Кресъл е Нимрод. Беше решил, че ще откупи Пат с дневника на Херън. След това започна преследването, само че не беше никакво преследване, а жестока игра. Колата го разиграваше, както хищна дива котка би си играла с ранена коза. Накрая нападна — стомана срещу стомана, и го запрати в мрака.

Матлок разбираше, че трябва да бяга. Но откъде и накъде?

Вратата на стаята без прозорци се отвори. Влезе Дюнойс, следван от Уилямс.

— Добро утро — рече адвокатът. — Виждам, че сте успели да седнете. Това е добър признак за израненото ви тяло.

— Колко е часът? Къде съм?

— Наближава четири и половина. Намирате се в една стая в Зала «Лумумба». Виждате ли, нищо не крия от вас… Но и вие трябва да ми отвърнете със същото. Да не криете нищо от мен.

— Слушайте! — Матлок се опита да не повишава тон. — Нямам нищо против вас, против никого от вас! Трябва да…

— Не, не съм съгласен с вас. — Дюнойс се усмихна. — Вижте лицето ми. Само щастливата случайност ви попречи да ме ослепите. Опитахте се да счупите очилата ми и да забиете стъклата в очите ми. Представяте ли си как щеше да пострада работата ми, ако бях ослепял?

— По дяволите! Вие ме натъпкахте с ЛСД!

— А вие ме принудихте да го сторя! Занимавахте се активно с дейност, враждебна на нашите братя! Дейност, с която нямахте право да се занимавате… Но спорът ни е безпредметен. Няма да ни доведе доникъде… Благодарни сме за това, което ни донесохте. Надхвърли най-смелите ни надежди.

— Взели сте дневника…

— И корсиканския документ. Знаехме за съществуването на италианската покана. Но дневникът беше само слух. Слух, който до тази вечер, до тази сутрин, се смяташе за измислица. Трябва да се гордеете със себе си. Постигнахте нещо, което по-опитни от вас не успяха. Открили сте истинско съкровище. Истинско съкровище.

— Трябва да ми го върнете!

— Така ли? — обади се Уилямс, който ги слушаше, облегнат на стената.

— Без него едно момиче ще умре! Правете с мен каквото искате, само ми дайте възможност да го използувам, за да я спася. О, Боже! Моля ви! Моля ви!

— Много сте развълнуван. Виждам сълзи в очите ви…

— Господи! Та вие сте образован човек! Не можете да постъпите така… Слушайте! Вземете от дневника каквато искате… информация! После ми го върнете и ме пуснете!… Кълна ви се, че ще се върна. Дайте й възможност да се спаси. Само една възможност!

Дюнойс бавно се приближи до креслото — същото, в което седеше Адам Уилямс, когато Матлок се свести. Придърпа го до леглото и седна, като кръстоса крака.

— Чувствувате се безпомощен, нали? Дори сте изгубили надежда.

— Ако знаехте само какво съм преживял!

— Не се и съмнявам. И призовавате моя здрав разум… на образован човек. Разбирате, че е по силите ми да ви помогна и следователно съм по-силен от вас. Нямаше да ме молите, ако не беше така.

— О, Господи! Престанете!

— Сега знаете какво значи да си безпомощен, да изгубиш надежда. Питате се дали ще се вслушам в молбите ви… Нима сте допускали дори за секунда, че животът на мис Балантайн означава нещо за мен? Наистина ли вярвате, че тя за мен е по-важна от всичко? Така както животът на нашите деца, на нашите близки хора — нима те значат нещо за вас?

Матлок разбра, че трябва да отговори достойно на Дюнойс. Иначе тъмнокожият нямаше да си помръдне пръста. Беше нова игра и той трябваше да участвува, макар и за кратко време.

— Не заслужавам тези думи и вие го знаете. Мразя хората, които не биха направили нищо за тях. Вие ме познавате — сам го казахте. Така че трябва да знаете и това.

— Там е работата, че не го знам! Вие направихме избора, вие взехте решението да работите за голямото началство! За Вашингтон! От десетилетия, от два века моят народ се обръща към голямото вашингтонско началство. «Помогнете — молеха хората. — Не ни оставяйте без надежда!» Но никой не ги слушаше. А сега вие искате аз да ви изслушам!

— Да, искам! Защото не съм ваш враг! Може да не съм всичко, което искате да бъда, но не съм ваш враг. Ако правите от мен и от хора като мен прицел за омразата си, с вас е свършено. Ние сме повече, Дюнойс, не забравяйте. Няма да щурмуваме барикадите всеки път, когато закрещите, че всичко е прогнило, но ви чуваме. И сме готови да помогнем, искаме да помогнем.

Дюнойс погледна студено Матлок.

— Докажете го.

Матлок издържа погледа на цветнокожия.

— Използувайте ме като примамка, като заложник. Убийте ме, ако трябва. Но спасете момичето.

— Можем да ви държим като заложник или да ви убием и без вашето съгласие. Храбростта ви не е доказателство.

Матлок не позволи на Дюнойс да отмести погледа си. Заговори тихо:

— Ще направя изявление. Писмено, устно — пред магнетофон, доброволно, без насилие или принуда. Ще кажа всичко. Как бях използуван, какво съм правил. Всичко. И за хората от Вашингтон, и за Нимрод.

Дюнойс скръсти ръце и заговори също тъй тихо:

— Давате ли си сметка, че това ще сложи край на професионалната ви кариера, на начина на живот, който тъй много обичате? Никое уважаващо се университетско началство няма да приеме кандидатурата ви. Никога вече няма да ви се доверяват. Никой. Ще станете парий.

— Искахте доказателство. Друго не мога да ви предложа.

Дюнойс седеше неподвижно. Уилямс се изправи. Няколко минути всички мълчаха. Накрая Дюнойс се усмихна. Очите му се изпълниха със състрадание.

— Вие сте добър човек. Може би неудачник, но упорит. Ще ви помогнем. Няма да ви отнемем надеждата. Съгласен ли си, Адам?

— Да.

Дюнойс стана от креслото и се приближи към Матлок.

— Чували сте баналната фраза, че политиците са продажен народ. И обратно, практическите цели често водят до сключването на странни политически съюзи. Историята търпи това… Този Нимрод ни е нужен не по-малко, отколкото на вас. Както и мафиозите, с които се опитва да сключи примирие. Тези хищници вредят на децата. Трябва да им дадем урок. Урок, който да вдъхне ужас у други нимродовци, у други мафиози… Ще получите помощ, но при едно условие.

— А именно?

— Ще ни оставите ние да се разправим с Нимрод и останалите.

Не вярваме на вашите съдии и съдебни заседатели. Съдилищата ви са корумпирани, законите ви не са нищо повече от финансови машинации… Хвърлят наркоманите в затвора, а богатите гангстери обжалват присъдите… Не, ликвидацията ще оставите на нас.

— Не ме интересува. Правете каквото искате

— Това, че не ви интересува, не е достатъчно. Искаме нещо повече. Гаранция.

— Каква гаранция мога да ви дам?

— Вашето мълчание. Нищо не знаете за нас. Ще вземем корсиканския документ, по някакъв начин ще открием къде ще се проведе конференцията и ще участвуваме в нея. Ще извлечем от дневника каквото ни трябва — впрочем това се прави в момента… Но вашето мълчание е от голяма важност. Ще ви помогнем сега, по-точно ще направим каквото можем, но вие не трябва никога да споменавате за нашето участие. Каквото и да се случи, вие не бива, пряко или косвено, да намеквате за него. Ако го направите, ще убием и вас, и момичето. Разбрано ли е?

— Да.

— Значи се спогодихме?

— Да.

— Благодаря — каза Дюнойс и се усмихна.