Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (30)

Трийсет и първа глава

Стиснал в ръка подвързания с изкуствена кожа бележник, тръгна пеша към град Карлайл по черните пътища, по които нощем рядко имаше движение. Знаеше, че ще е твърде опасно да пътува с колата. Онзи на полето вероятно се беше съвзел достатъчно, за да се свърже с някого, да се свърже с Нимрод. Тревогата сигурно бе вдигната. Невидимите армии щяха да се втурнат подир него. Единственият му шанс беше да намери Грийнбърг. Джейсън Грийнбърг щеше да му каже какво да прави.

По ризата му имаше кръв, по панталона и сакото — засъхнала кал. Приличаше на някой от несретниците, посещаващи „Бар-грила на Бил“ до железопътните складове. Наближаваше два и половина през нощта, но подобни заведения бяха отворени денонощно. Стигна до Колидж Паркуей и се спусна по хълма към складовете.

Поизтупа доколкото можеше влажните си дрехи и закри със сакото кървавите петна по ризата. Влезе в мръсния бар. Пластове цигарен им витаеха над посетителите с доста неспретнат вид. От музикалния апарат се лееше гръмка музика, крещяха мъже, маса за игра на карти се търкаляше преобърната. Матлок разбра, че ще се слее с атмосферата. Щеше да получи няколко ценни секунди отдих.

Седна в едно сепаре в дъното.

— Какво се е случило с вас?

Беше барманът, същият подозрителен барман, с когото се беше сприятелил преди няколко дни. Преди години… векове.

— Бурята ме настигна. Падах няколко пъти. Имаш ли нещо за ядене?

— Сандвичи със сирене. Не ви предлагам месо. И хлябът не е пресен.

— Няма значение. Донеси ми два сандвича. И чаша бира.

— Разбира се, господине… Сигурен ли сте, че искате да ядете тук? Виждам, че тук не е място за вас, нали разбирате?

Ето пак. Вечният безпредметен въпрос, надвисналата въпросителна. „Нали разбирате?…“ Нищо и никакъв въпрос. Дори в кратките мигове на отдих трябваше да го чуе отново.

— Знам какво имаш предвид… но това не ме вълнува.

— Стомахът си е ваш.

Барманът се затътри към мястото си.

Матлок намери номера на Грийнбърг и отиде до вонящия телефон на стената. Пусна монета, набра.

— Съжалявам, сър — каза телефонистката. — Телефонът е откачен. Имате ли друг номер?

— Опитайте пак. Сигурен съм, че грешите.

Опита, но не грешеше. Телефонистката в Уийлинг накрая каза на колежката си в Карлайл, че всички разговори за въпросния мистър Грийнбърг трябвало да се превхърлят във Вашингтон. Който се обажда, трябвало да знае къде да го търси във Вашингтон.

— Но мистър Грийнбърг ще бъде на този телефон чак утре сутринта — каза телефонистката в Уийлинг. — Предайте, моля ви, това на абоната.

Постара се да мисли. Можеше ли да се довери на Вашингтон, на Министерството на правосъдието, отдел „Наркотици“? При съществуващите обстоятелства нямаше ли Вашингтон за по-голяма оперативност да нареди на някого в околностите на Хардфорд да се свърже с него? А Грийнбърг го предупреди изрично, че не вярва на агентите в Хартфорд.

Сега разбра загрижеността на Грийнбърг. Достатъчно беше да се сети за карлайлската полиция — личната армия на Нимрод.

Не, нямаше да се обади във Вашингтон. Ще се обади на Сийлфонт. Последната му надежда беше президентът на университета. Набра номера.

— Джеймс! Велики Боже, Джеймс! Добре ли си?! Къде беше, за Бога?!

— На места, за които не подозирах, че съществуват.

— А добре ли си? Само това е важно! Добре ли си?

— Да, сър. И намерих всичко… Всичко е у мен. Херън е записал всичко. Водил е записки двайсет и три години.

— Значи все пак е бил замесен? — И то много.

— Бедният болен човек… Още не мога да повярвам. Както и да е, това сега не е важно. Властите ще се заемат… Ти къде си? Ще изпратя кола… Не, ще дойда сам. Толкова бяхме разтревожени. Държа непрекъсната връзка с хората от Министерството на правосъдието.

— Не, не! Не идвайте! — каза бързо Матлок. — Аз ще дойда при вас. Всички познават колата ви. Така ще е по-безопасно. Знам, че ме търсят. Ще си поръчам такси. Просто исках да съм сигурен, че сте си у дома.

— Както искаш. Трябва да ти кажа, че си отдъхнах. Ще се обадя на Кресъл. Той трябва да чуе какво имаш да разправяш. Така трябва.

— Съгласен съм, сър. Скоро ще се видим.

Върна се в сепарето и започна да яде неапетитните сандвичи. Беше изпил половината бира, когато от вътрешността на влажното му сако кратките истерични бибипкания на телелектроника на Блакстоун пронизаха ушите му. Извади апаратчето и натисна копчето. Без да мисли за друго освен за номер 555-68-68, скочи от мястото си и забърза пък към телефона. С трепереща ръка извади и пусна монетата и набра.

Записаните на магнетофонна лента думи го шибнаха като камшик през лицето.

— „Клиент три нула“ анулиран.

Настъпи мълчание. Както предупреди Блакстоун, нямаше нищо друго освен това изречение, произнесено само веднъж. Нямаше с кого да говори, към кого да се обърне. Нищо.

Но трябваше да има. Няма да се остави да го отрежат така! Ако Блакстоун го изоставя, трябва да знае защо! Има право да знае дали Пат е в безопасност!

Трябваха му няколко минути и серия заплахи, за да се свърже лично с Блакстоун.

— Не съм длъжен да разговарям с вас! — съненият глас звучеше агресивно. — По този въпрос се изяснихме!… Но нямам нищо против да разговаряме, защото ако мога да засека откъде се обаждате, ще им го съобщя в секундата, в която окачите слушалката!

— Не ме заплашвайте! Прекалено много пари сте получили от мен, за да ме заплашвате… Защо прекратявате договора? Имам право да знам.

— Защото смърдите! Смърдите като боклук!

— Това не е достатъчно! Това нищо не значи!

— Тогава ще ви изброя всичко. Има заповед за арестуването ви. Подписана от прокурора и…

— За какво, по дяволите?! Или може би за собствената ми безопасност?

— За убийство, Матлок! За участие в заговор с цел разпространяване на наркотици! За подпомагане и връзки с известни доставчици на наркотици! Вие сте се продали! Както ви казах, смърдите! Ненавиждам това, с което се занимавате!

Матлок беше втрещен. Убийство? Заговор! Какви ги говореше Блакстоун?

— Не знам какво са ви казали, но не е вярно. Нищо от това не е вярно! Рискувах живота си, собствения си живот, чувате ли! За да донеса това, което намерих…

— Красиво говорите — прекъсна го Блакстоун, — но неумело действувате! Освен това сте гадно копеле! На полето малко преди Карлайл лежи един човек с прерязано гърло. На правителствените агенти им трябваха десет минути, за да установят чий е фордът комби.

— Не съм го убивал! Кълна се в Бога, не съм го убивал!

— Разбира се, че не сте! И дори не сте виждали онзи, чиято глава сте простреляли в източното дефиле, нали? Само че прислужникът на паркинга и още няколко души са ви видели!… А, забравих. Вие сте и тъп. Оставили сте квитанцията от паркинга под чистачката на предното стъкло!

— Не, почакайте малко! Почакайте малко! Всичко това е безумие! Човекът от източното дефиле ми определи среща там! Той се опита да ме убие!

— Кажете това на адвоката си. Научихме всичко от Министерството на правосъдието! Държа на доброто си име. Скъпо сте се продали. И текущата ви сметка има над шейсет хиляди долара. Както казах, смърдите, Матлок!

Матлок беше толкова изумен, че си загуби гласа. Накрая успя да произнесе задъхано, почти шепнешком:

— Изслушайте ме. Трябва да ме изслушате. Всичко, което казвате… си има обяснение. Освен човека на полето. Това не го разбирам… Но пет пари не давам дали ми вярвате. Това е без значение. В ръцете си държа всички оправдания, от които ще имам нужда… Важното е да пазите момичето! Не прекратявайте договора! Охранявайте я!

— Явно не разбирате английски. Договорът е прекратен! Край на „Клиент три нула“!

— А момичето?

— Не сме безотговорни — ехидно каза Блакстоун. — В пълна безопасност е. Поверихме я на карлайлската полиция.

 

 

В бара настъпи шум и бъркотия. Барманът затваряше заведението, а посетителите протестираха. Над пропития с бира мръсен тезгях се разменяха неприлични забележки, а по-хладнокръвните или по-пияни глави бяха поели към изхода.

Скован от ужас, Матлок стоеше до вмирисания телефон. Крясъците около него станаха оглушителни, но той не чуваше нищо, фигурите на мъжете пред очите му бяха размазани. Почувствува, че му призлява, притисна бележника на Херън към корема си, убеден, че ще повърне както тогава, при трупа на склона на източното дефиле.

Но нямаше време. Пат беше в ръцете на личната армия на Нимрод. Трябваше да действува незабавно. А задействуваше ли, пружината щеше да отскочи. Нямаше да има път назад.

Най-ужасното бе, че не знаеше откъде да започне.

— Какво ви става, господине? От сандвичите ли?

— Моля?

— Изглеждате, сякаш ще повърнете.

— А?… Не, не.

Чак сега Матлок забеляза, че почти всички са си отишли.

Дневникът! Ще се откупи с помощта на дневника! Нимрод ще го получи, ще му даде обвинителния акт!

А после? Щеше ли Нимрод да я остави жива? Ами него?

… Какво беше писал Лукас Херън: „Новият Нимрод е чудовище… безпощаден. Дава заповеди за разправа…“

Нимрод беше убивал за много по-дребни неща от прочитането на дневника на Лукас Херън.

— Вижте, господине. Съжалявам, но трябва да затварям.

— Ще ми извикаш ли такси?

— Такси? Минава три часът! Дори да намеря, няма да дойде тук в три часа през нощта.

— Имаш ли кола?

— Но моля ви, господине. Трябва да изчистя и да преброя парите. Тази вечер направих добър оборот. Касата ще ми отнеме двайсет минути.

Матлок извади пачката пари от джоба си. Най-малката банкнота беше стодоларова.

— Трябва ми кола. Веднага. Колко искаш? Ще ти я върна след час, може и по-малко.

Барманът погледна парите. Не беше виждал често такава гледка.

— Но тя е таратайка. Трудно ще я подкарате.

— Мога да подкарам всичко! Ето! Ето ти стотачка! Ако я повредя, ще ти дам всичките. Ето! Вземи, за Бога!

— Разбира се. Разбира се, господине. — Барманът бръкна под престилката си и измъкна ключовете от колата. — Квадратният е за запалването. Паркирана е отзад. Шевролет, модел шейсет и втора година. Излезте през задната врата.

— Благодаря. — Матлок тръгна към вратата, която му посочи барманът.

— Хей, господине!

— Какво?

— Как ви е името?… Свършваше на «рок». Забравих го. Все пак ви давам колата си, а дори не знам името ви! Матлок помисли секунда.

— На «род», не на «рок». Нимрод. Името ми е Нимрод.

— Но това не е име, господине. — Огромният мъж се запъти към Матлок. — Това е марка блесна за ловене на пъстърва. Кажете ми името си. От мен — колата, от вас — името.

Матлок още държеше парите. Взе още три стотачки и ги хвърли на пода. Сега вече имаше справедливост. Беше дал за комбито на Креймър четиристотин долара. Трябваше да има някаква симетрия. Или поне безсмислена логика.

— Това са четиристотин долара. Не можеш дори да продадеш шевролет от шейсет и втора година за толкова. Ще ти го върна!

И хукна към вратата.

Последното, което чу на излизане, бяха благодарностите на объркания управител, който сетне промърмори: — Нимрод! Ама че шегобиец!

 

 

Колата наистина се оказа таратайка, както предупреди собственикът й. Но се движеше, а само това имаше значение. Сийлфонт щеше да му помогне да анализира фактите и възможностите. Две глави мислеха по-добре от една, страх го беше да поеме цялата отговорност, не бе способен на това. А Сийлфонт сигурно познаваше високопоставени хора, с които можеше да го свърже.

Сам Кресъл щеше да слуша и да възразява, да трепери за владенията си. Но нищо, щяха да го освободят от отговорност. Безопасността на Пат беше над всичко. Сийлфонт щеше да го разбере.

Може би е настъпил моментът да заплашва, както бе заплашвал Херън! Нимрод държеше Пат в ръце, той пък притежаваше обвинителния акт на Херън. Един човешки живот срещу запазването на стотици, хиляди. Дори Нимрод трябваше да разбере колко е изгодна сделката.

Като наближи железопътния склад, разбра, че при такъв подход Пат е сведена само до величината X, а дневникът на Херън — до величината У. След това уравнението щеше да бъде съставено и математиците щяха да го решават въз основа на предоставените данни. Започваше да действува ледената логика на оцеляването, емоционалните фактори се отхвърляха, съзнателно пренебрегнати. Страшно!

На гарата зави надясно и пое нагоре по Колидж Паркуей. Жилището на Сийлфонт беше в дъното на улицата. Караше бързо, доколкото му позволяваше старичкият шевролет, което не беше повече от четирийсет километра в час по нанагорнището. Улиците бяха пусти, измити от бурята. Витрините на магазините, къщите и накрая студентското градче бяха тъмни и смълчани.

Спомни си, че домът на Кресъл беше само на една пряка встрани от Колидж Паркуей, на Хай Стрийт. Отклонението щеше да му отнеме не повече от трийсет секунди. Струва си, помисли той. Ако Кресъл не беше тръгнал за Сийлфонт, щеше да го вземе и можеха да поговорят по пътя. Матлок трябваше да говори, трябваше да започне. Не можеше да понася повече пълната самота и изолация.

Зави наляво по Хай Стрийт. Къщата на Кресъл беше голяма и сива, в колониален стил, отделена от улицата с широка морава, засадена по края с рододендрони. На долния етаж светеше. Дано Кресъл да си е още вкъщи. Отпред имаше две коли, едната паркирана в алеята. Матлок намали.

Погледът му беше привлечен от неясно отражение в дъното на алеята. В кухнята на Кресъл светеше, светлината от прозореца падаше върху покрива на трета кола, а Кресълови имаха две.

Загледа се отново в колата пред къщата. Беше карлайлска полицейска кола. Карлайл ската полиция беше в дома на Кресъл!

Личната армия на Нимрод беше при Кресъл!

А може би личната армия на Нимрод беше при Нимрод?

Свърна рязко вляво, едва не се блъсна в полицейската кола и забърза надолу по улицата към следващия ъгъл. Зави вдясно и натисна педала на газта. Беше объркан, изплашен, поразен. Ако Сийлфонт се беше обадил на Кресъл, а това бе очевидно, и ако Кресъл работеше за Нимрод или беше Нимрод, щеше да има и други полицейски коли, щяха да го чакат други войници от личната армия.

Мисълта му се пренесе в карлайлския полицейски участък преди цял век, сгъстен в малко повече от една седмица, към нощта, когато убиха Лоринг. Кресъл го разтревожи още тогава. А дори и преди това — още при срещата с Лоринг и Грийнбърг — враждебността му към федералните агенти надхвърляше рамките на разумното.

Господи! Толкова ясно беше! Инстинктите му не го излъгаха. Инстинктите, които му служеха вярно и когато беше преследван, и когато бе преследвач. Наблюдаваха го твърде отблизо, всичките му постъпки бяха предугаждани. Кресъл, свръзката фактически беше Кресъл преследвачът, ловецът, върховният убиец.

Нищо не беше така, както изглеждаше, а само както се усещаше зад фасадата. Вярвай на сетивата си.

Трябваше някак си да се добере до Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е предател. Сега и двамата трябваше да се пазят, да вземат предохранителни мерки и да нанесат ответен удар.

Иначе момичето, което обича, щеше да загине.

Нямаше и секунда за губене. Сийлфонт положително беше казал на Кресъл, че Матлок притежава дневника на Лукас Херън, а на Кресъл това му стигаше. Както и на Нимрод.

Нимрод трябваше да се добере и до корсиканския документ, и до дневника, а сега знаеше къде са. На личната армия ще бъде казано, че е настъпил решителният момент — победа или поражение. Щяха да го чакат пред дома на Сийлфонт, жилището му беше капанът, в който се надяваха да влезе.

На следващия ъгъл Матлок зави на запад. В джоба на панталона му бяха ключовете, а сред тях беше и ключът от апартамента на Пат. Доколкото си спомняше, никой не знаеше за този ключ и положително никой не очакваше да отиде там. Струваше си да опита, не можеше да рискува да звъни от обществен телефон, да го видят осветен от улична лампа. Полицейските коли щяха да са навсякъде.

Чу зад себе си бученето на мотор и усети остра болка в стомаха. Зад него се появи кола, започна да го настига. Шевролетът от шейсет и втора година не можеше да се сравнява с нея.

Десният му крак се разтрепера от натиска върху педала. Ръцете му здраво стискаха кормилото, сви лудешки в някаква странична улица, мускулите на ръцете му се опънаха и го заболяха. Втори завой. Изви кормилото наляво, като взе завоя на две колелета и се озова в средата на пътя. Колата зад него поддържаше равномерна скорост, не изоставаше на повече от три метра, фаровете й го заслепяваха в огледалото.

Преследвачът му нямаше намерение да го настига. Още не. Не в този момент. Би могъл да го направи — преди сто, двеста метра. Изчакваше. Какво?

Толкова много неща не разбираше! Толкова грешки беше допуснал в предвижданията и тълкуванията си. Надхитряваха го във всички важни моменти. Беше си аматьор! От самото начало не му достигаха възможности. И сега, накрая, последният му опит свършваше със засада. Щяха да го убият, да му отнемат корсиканския документ и обвинителния дневник. Щяха да убият любимата му, това невинно дете, чийто живот бе погубил така жестоко. Със Сийлфонт също беше свършено — вече знаеше твърде много! И колко ли други невинни хора щяха да умрат!

Да става каквото ще!

Щом трябва да е така, щом му е отнета всякаква надежда, поне ще сложи край на всичко със замах. Бръкна в колана си за пистолета.

Улиците, по които се движеха сега преследвачът и преследваният, бяха в покрайнините на студентското градче и на тях бяха разположени главно научни институти и големи паркинги. Почти нямаше жилищни сгради.

Отби шевролета колкото може по-надясно, притисна дясната си ръка към гърдите. Дулото на пистолета се подаваше от прозореца на колата, насочено към автомобила, който го следваше.

Стреля два пъти, колата за него ускори ход, усети как го блъсна няколко пъти, чу удара на метал в метал. Натисна спусъка на пистолета. Вместо дълъг откос чу само щракването на ударната игла в незаредения магазин.

Дори последният му жест беше безплоден.

Преследвачът го удари още веднъж. Загуби контрол, кормилото се завъртя, изкълчи ръката му и шевролетът отхвръкна от пътя. Обезумял, посегна към дръжката на вратата, като отчаяно се опитваше едновременно да овладее колата и да се приготви да скочи при нужда.

Спря да мисли, всичките му инстинкти за самосъхранение замряха. През тези части от секундата времето спря. Защото колата зад него го беше настигнала и видя лицето на преследвача си.

Около очите и под очилата беше омотано с бинтове и марля, но те не можеха да скрият лицето на Джулиан Дюнойс.

Това бе последното, което запомни. После шевролетът се извъртя надясно и бясно се понесе надолу по наклона.

Мрак.