Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (3)

Трета глава

Тримата мъже останаха в стаята безмълвни и неподвижни. Чуха как се отвори и затвори външната врата. Кресъл погледна Лоринг.

— По всичко личи, че е ваш ред.

— Обикновено е така при подобни случаи. Но нека ви разкрия моето положение — то отчасти ще обясни тази среща. Първото, което трябва да знаете, е, че работя в Бюрото за борба с наркотиците към Министерството на правосъдието.

Кресъл седна и отпи от чашата си.

— Нали не сте пристигнали, за да ни кажете, че четирийсет процента от студентския състав употребява различни видове наркотици? Защото това не е ново за нас.

— Не, не съм. Допускам, че тези неща са ви известни. Всеки ги знае. Все пак не съм сигурен в процента. Струва ми се занижен.

Матлок допи питието си и реши да си налее още. Заговори, докато се приближаваше към обкованото с мед барче:

— Занижен или завишен, но в сравнение с другите студентски градчета нямаме основание за паника.

— Така е. Поне не в това отношение.

— Нима има и нещо друго?

— Доста неща.

Лоринг отиде до бюрото на Сийлфонт и се наведе да вдигне чантата си от пода. Очевидно държавният служител и президентът на Карлайл бяха разговаряли преди идването на Матлок и Кресъл. Лоринг сложи чантата на бюрото и я отвори. Матлок седна пак на стола си.

— Бих искал да ви покажа нещо.

Лоринг бръкна в чантата и извади плътна сребриста напечатана страница, срязана по диагонал като с назъбена ножица. Сребристото покритие беше зацапано от често пипане и имаше мазни, прашни петна. Приближи се до стола на Матлок и му я подаде. Кресъл стана и отиде при тях.

— Това е някакво писмо. Или известие. С цифри — каза Матлок. — Мисля, че е на френски… не, на италиански е. Не мога да го разчета.

 

— Отличен, професоре — рече Лоринг. — Смесица е от двата езика, без особени предпочитания към единия или другия. Всъщност това е писмената форма на корсиканския диалект. Използува се в южната, хълмистата част на острова. Подобно на етруския не се поддава на цялостен превод. Но кодовете, които се използуват, са толкова прости, че всъщност не са никакви кодове. Не смятам дори, че са замислени като такива: прекалено са малобройни. Тъй че това тук ни дава достатъчно сведения.

— И какви са те? — попита Кресъл и пое от Матлок странния документ.

— Най-напред бих искал да ви разясня как попадна у нас. Без това обяснение информацията е неразбираема.

— Говорете.

Кресъл подаде мръсния сребрист лист на Лоринг, който го отнесе при бюрото и внимателно го прибра обратно в чантата.

— Един куриер — това е човек, който обикаля определени места, източници на наркотици, и пренася инструкции, пари, известия и тъй нататък — напусна преди шест седмици страната. Всъщност той беше повече от куриер и стоеше доста високо в йерархията на разпространението на наркотиците. В действителност си караше отпуската по Средиземноморието и пътем изпълняваше някои задачи. Може би е проверявал капиталовложенията… Във всеки случай бил убит от планинци в местността Торос Даглари в Турция, където има обширни макови полета. Та той закрил там всички операции и последвала разправата. Звучи правдоподобно — средиземноморските полета се закриват повсеместно и се местят в Южна Америка… Този документ бил намерен скрит в дрехите на трупа. Както сами видяхте, минал е през доста ръце. Бил е предмет на много наддавания от Анкара до Маракеш. Най-после го е купил таен агент на Интерпол и те ни го изпратиха.

— От Торос Даг… как беше там… чак до Вашингтон. Голямо пътешествие е направила хартийката — отбеляза Матлок.

— И доста скъпичко ни излезе — допълни Лоринг. — Само че сега не е във Вашингтон, а е тук. От Торос Даглари до Карлайл, щата Кънектикът.

— Предполагам, че това не е случайно и означава нещо. — Сам Кресъл седна, като наблюдаваше неспокойно държавния служител.

— Означава, че информацията в документа засяга Карлайл.

Лоринг се опря на бюрото и заговори спокойно, без напрежение. Приличаше на преподавател, който обяснява на класа суха, но необходима математическа теорема:

— В документа се казва, че след три седмици, на десети май, ще има конференция. Цифрите са географските координати на Карлайл — дължина и ширина спрямо Гринуич, с точност до една десета. Самият документ идентифицира притежателя си като един от поканените. Всеки или има допълващата го половина, или е изрязан по шаблон, с който трябва да съвпадне — просто допълнителна мярка за сигурност. Липсва обаче точното местоположение.

— Чакайте, чакайте. — Гласът на Кресъл беше контролиран, но остър — той се вълнуваше. — Не избързвате ли, Лоринг? Давате ни несъмнено поверителна информация, преди да сте изложили исканията си. Управата на нашия университет не е заинтересована да бъде превърната в правителствен орган за разследване. Преди да навлезете във фактите, кажете какво искате от нас.

— Извинете, мистър Кресъл. Дадохте ми думата и аз се възползувам от това, но явно зле.

— Дяволски зле за опитен човек като вас.

— Почакай, Сам. — Матлок вдигна ръка от ръчката на стола. Внезапната враждебност на Кресъл му се видя неуместна. — Сийлфонт каза, че имаме право да откажем всичко, което поискат от нас. Ако упражним това си право, както вероятно и ще постъпим, бих искал да е в резултат на обмислена преценка, а не на сляпа реакция.

— Не ставай наивен, Джим. Получаваш поверителна или секретна информация и в момента вече си замесен. Не можеш да отречеш, че си я получил, не можеш да кажеш, че нищо не се е случило.

Матлок погледна към Лоринг. — Вярно ли е това?

— До известна степен, да. Няма да ви лъжа.

— Тогава защо трябва да ви слушаме?

— Защото е замесен тукашният университет, и то от години. Положението е критично. Толкова критично, че са ни останали само три седмици, през които да направим нещо въз основа на наличните сведения.

Кресъл стана от стола, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

— Създавате криза, без да ни дадете доказателства, и насилствено ни намесвате. Кризата отшумява, но документите сочат, че университетът е бил негласен участник в едно федерално разследване. Такъв беше случаят в университета в Уисконсин. — Кресъл се обърна към Матлок: — Помниш ли, Джим? Шест дни имаше бунтове в градчето. Половин семестър загубен за обяснения.

— Но тогава беше замесен Пентагонът — отбеляза Лоринг. — Обстоятелствата бяха съвсем различни.

— Смятате ли, че Министерството на правосъдието е по-лесно смилаемо? Прочетете някой студентски вестник.

— За Бога, Сам, остави човека да говори. Ако не искаш да слушаш, върви си. Аз искам да чуя какво ще каже.

Кресъл погледна Матлок.

— Добре. Мисля, че разбирам. Говорете, Лоринг. Но помнете, не поемаме никакви задължения. И не сме длъжни да спазваме каквито и да било условия за поверителност.

— Ще разчитам на здравия ви разум. — Дано не сбъркате.

Кресъл отиде до барчето и напълни чашата си. Лоринг седна на ръба на бюрото.

— Ще започна с въпрос. Чували ли сте някога думата „Нимрод“?

— Нимрод е староеврейско име — отвърна Матлок. — От Стария завет. Потомък на Ной, владетел на Вавилон и Ниневия. Легендарни успехи като ловец, които засенчили по-важния факт, че е основал и изградил великите градове на Асирия и Месопотамия.

Лоринг се усмихна.

— Отново отличен, професоре. Ловец и строител. Имах предвид нещо по-съвременно обаче, когато ви попитах за Нимрод. — Тогава не, не съм чувал. А ти, Сам? Кресъл се върна на стола си с чаша в ръка.

— Дори това, което ти току-що каза, не ми беше известно. Мислех, че Нимрод е вид блесна за риболов. Много добра за пъстърва.

— Тогава ще ви дам малко основна информация… Не възнамерявам да ви отегчавам със статистически данни за наркотиците. Сигурен съм, че постоянно ви бомбардират с тях.

— Да, постоянно — потвърди Кресъл.

— Но има и една географска статистика, за която може би не знаете. Концентрирането на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия нараства със скорост, надхвърляща темповете във всички други части на страната. Тенденцията е обезпокоителна. От хиляда деветстотин шейсет и осма година се забелязва системно нарушаване на юридическите процедури… Ще ви го обясня в географска перспектива. В Калифорния, Илинойс и Луизиана контролът на наркотиците поне позволява да се задържи равнището. Това е максимумът, който можем да постигнем, докато на международните споразумения им покарат зъби. Но не и в Нова Англия. В тази част нарастването става с бесни темпове. Това се отразява зле на колежите.

— Откъде знаете? — запита Матлок.

— Начините са много, но винаги научаваме твърде късно, за да предотвратим разпространението. Информатори, белязани списъци от средиземноморските, азиатските и латиноамериканските източници, проследяване на швейцарски влогове… това вече са поверителни данни.

Лоринг погледна Кресъл и се усмихна.

— Сега вече знам, че във вашия отдел сте луди — начумерено изрече Кресъл. — Според мен, ако можете да докажете тези обвинения, трябва да го направите публично. На висок глас.

— Имаме си съображения.

— Също поверителни, предполагам — каза Кресъл с лека неприязън.

— Съществува и един вторичен проблем — продължи Лоринг, без да му обръща внимание. — В престижните университети на Източните щати — Принстън, Амхърст, Харвард, Васар, Уилямс, Карлайл — се учат много деца на важни личности. Синове и дъщери на хора от правителствените и промишлените кръгове. Това създава възможност за изнудване, която според нас се използува. Тези хора са болезнено чувствителни на тема „скандали с наркотици“.

Кресъл го прекъсна:

— Ако приемем, че сте прав, което аз не допускам, то ние имаме много по-малко неприятности от другите колежи в Североизточния район.

— Знаем това. Дори смятаме, че знаем защо.

— Това е твърде мъгляво, мистър Лоринг. Кажете точно какво имате предвид. — Матлок не обичаше игрите, които разиграваха някои хора.

— Всяка мрежа за разпространение, която системно обслужва и контролира част от страната, трябва да има своя оперативна база. Централно учреждение, тъй да се каже, команден пост. Повярвайте ми, този команден пост на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия е университетът в Карлайл.

Самюъл Кресъл, декан на университета, изтърва чашата си на паркета.

Ралф Лоринг продължи невероятния си разказ. Матлок и Кресъл не помръдваха от столовете си. На няколко пъти Кресъл се опита да го прекъсне и да му възрази, но убедителното изложение на Лоринг му отнемаше доводите. Нищо не можеше да се оспори.

Разследването на университета в Карлайл започнало преди осемнайсет месеца. Началото било положено от залавянето на някакъв счетоводител по време на една от честите проверки за наркотици на френската Служба за сигурност в пристанището на Марсилия. Счетоводителят бил американски гражданин и веднага го изпратили във Вашингтон. В записките на счетоводителя често се срещали съчетанията на координатите „К-22°-59“, неизменно следвани от името „Нимрод“. Отбелязаните градуси обозначавали Северен Кънектикът, но не с точност до една десета. След проследяването на стотици възможни сухопътни маршрути от кейовете на атлантическите пристанища и летищата, имащи връзка с Марсилия, околностите на Карлайл били поставени под най-внимателно наблюдение.

Като част от наблюдението било наредено да се подслушват телефоните на лицата, за които се знаело, че са свързани с разпространението на наркотици от Ню Йорк, Хартфорд, Бостън и Ню Хейвън. Записани били разговори и на лица от подземния свят. Всички разговори, засягащи търговията с наркотици в района на Карлайл били от улични телефонни автомати. Това затруднило подслушването, но все пак не било невъзможно. Отново тайни методи на Службите за сигурност.

С набъбването на папката с информация станал очевиден един изумителен факт: групата в Карлайл била независима. Нямала никакви официални връзки с организираната престъпност, никому не била задължена. Тя ползувала услугите на някои престъпници, но не била използувана от тях. Представлявала здраво изградена групировка, обхващаща повечето университети в Нова Англия. И очевидно не се задоволявала само с наркотици.

Имало доказателство, че групата от Карлайл е проникнала в хазарта и проституцията и дори намирала работа на защитили аспиранти. Освен това, изглежда, гонела някаква цел, излизаща извън рамките на печалбите, присъщи на незаконната дейност. Групата би могла да печели много повече и с по-малко усложнения, ако работела директно с известни престъпници и признати доставчици. Вместо това тя харчела собствени средства за създаване на своя организация. Сама си била господар, контролирала собствени източници и имала собствен пласмент. Но крайните й цели не били ясни.

Била станала толкова могъща, че заплашвала водачеството на организираната престъпност в Североизточните щати. Поради тази причина водещите фигури от подземния свят били поискали среща с хората, отговарящи за операциите в Карлайл. Ключът към тях било лице или група, наречена „Нимрод“.

Целта на срещата, доколкото можело да се определи, била да се постигне изглаждане на отношенията между Нимрод и повелителите на престъпността, които се чувствували застрашени от необикновеното му разрастване. На срещата щели да присъстват десетина знайни и незнайни престъпници от щатите на Нова Англия.

— Мистър Кресъл — обърна се Лоринг към декана на Карлайл, но се поколеба. — Предполагам, че имате списъци на студенти, служители и технически персонал — хора, за които знаете или имате причини да подозирате, че се занимават с наркотици. Известно ми е, че повечето колежи имат такива списъци.

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Което, разбира се, ми дава нужния отговор — отбеляза Лоринг кротко, дори със съчувствие.

— Нищо подобно! Хората от вашия занаят имат навика да допускат онова, в което им се иска да вярват.

— Добре, приемам укора. Но дори да бяхте казали „да“, целта ми не е да питам за тях. По-скоро целях да ви подскажа, че ние имаме такъв списък. Исках да го знаете.

Сам Кресъл разбра, че се е хванал на въдицата, а искреността на Лоринг го ядоса още повече.

— Не се и съмнявам.

— От само себе си се разбира, че нямаме нищо против да ви предоставим екземпляр.

— Не е необходимо.

— Много си твърдоглав, Сам — обади се Матлок. — Защо се правиш на щраус?

Преди Кресъл да успее да отговори, Лоринг рече:

— Деканът знае, че може да промени решението си. Вече се разбрахме, че в Карлайл няма криза. Учудващо е колко хора чакат покривът да се срути над главите им, преди да повикат за помощ. Или да я приемат.

— Но склонността на вашата организация да превръща трудните положения в бедствие е всеизвестна — парира го враждебно Сам.

— Допускали сме грешки, не отричам.

— След като разполагате с имена — продължи Сам, — защо не се заемете с тях? Нас оставете на мира, сами си вършете черната работа. Правете арести, предявявайте обвинения. Не се опитвайте да прехвърлите работата си на нашите плещи.

— Ние и не целим това… Пък и повечето от доказателствата ни нямат юридическа сила.

— И на мен ми хрумна същото — вметна Сам.

— А какво печелим? Какво ще спечелите вие? — Лоринг се наклони напред, без да отмества поглед от очите на Сам. — Арестуваме неколкостотин наркомани и дребни пласьори. Не разбирате ли, че това не решава проблемите?

— Което ни отвежда до онова, което искате, нали? — Матлок се облегна на стола, загледан внимателно в настойчивия държавен служител.

— Да — отвърна Лоринг меко. — Ние искаме Нимрод. Искаме да знаем къде ще се състои срещата на десети май. Тя може да е навсякъде в радиус от петдесет до сто километра. Искаме да сме подготвени за нея. Искаме да пречупим гръбнака на операция „Нимрод“ поради причини, които се простират далече извън университета в Карлайл. Наред с наркотиците.

— Но по какъв начин? — попита Джеймс Матлок.

— Доктор Сийлфонт го каза. Проникване… Професор Матлок, вие сте известен като човек, който изключително лесно се приспособява към средата си. Добре ви приемат в най-различни, дори противоречащи си групи както във факултета, така и сред студентите. Ние имаме имената, а вие лесно се приспособявате. — Лоринг посегна към чантата и извади срязаната страница зацапана хартия. — Някъде там, навън, е информацията, която ни е нужна. Някъде съществува човек, който има такъв документ и знае онова, което трябва да знаем ние.

Джеймс Барбър Матлок седеше неподвижно на стола, загледан в държавния служител. Нито Лоринг, нито Кресъл бяха сигурни какво мисли той, но и двамата се досещаха. Ако мислите можеха да се чуват, в стаята щеше да цари пълно съгласие. Мисълта на Джеймс Матлок се беше върнала три, почти четири години назад. Спомняше си русокосото, деветнайсетгодишно момче. Не много зряло за възрастта си може би, но иначе добро и мило. Момче с проблеми. Откриха го по същия начин, както бяха намирали хиляди като него в големи и малки градове на страната. Други времена, други нимродовци.

Дейвид, братът на Джеймс Матлок, беше забил иглата в дясната си ръка и си бе инжектирал трийсет милиграма от бялата течност. В малка платноходка, в тихите води на залива на нос Код. Лодчицата беше заседнала в скалите близо до брега. Когато го открили, братът на Джеймс Матлок бил мъртъв.

Матлок взе решение.

— Можете ли да ми дадете имената?

— У мен са.

— Почакайте! — Кресъл се изправи и когато заговори, гласът му не беше ядосан, а изпълнен със страх — Разбирате ли какво искате от него? Той няма опит за такава работа. Не е обучен. Изпратете някой от вашите хора.

— Няма време. Няма време за никой от нашите хора. Той ще бъде закрилян. И вие можете да помогнете.

— Аз мога да ви спра!

— Не можеш, Сам — обади се Матлок от стола.

— Джим, за Бога, даваш ли си сметка какво искат от теб? Ако в думите на Лоринг има частица истина, той те поставя в най-лошото положение, в което може да се озове човек. Доносник!

— Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Няма защо моето решение да бъде и твое. Защо не си отидеш?

Матлок се изправи и бавно тръгна към барчето с чаша в ръка.

— Вече е невъзможно — каза Кресъл и се обърна към Лоринг. — И той го знае.

Лоринг почувствува лека тъга. Този Матлок беше добър човек. Съгласяваше се, защото смяташе, че е негов дълг. А беше хладнокръвно, професионално предвидено, че ако се заеме със задачата, Джеймс Матлок по всяка вероятност щеше да умре. Тази вероятност беше ужасната цена. Но целта си заслужаваше. Срещата в Карлайл си заслужаваше.

Нимрод си заслужаваше.

Това беше заключението на Лоринг.

И то правеше задачата му поносима.