Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (29)

Трийсета глава

Бележникът беше дебел над триста страници и всяка дума бе написана на ръка с мастило. Нещо като дневник, но записките бяха различни — някои много кратки, други по цели страници. Нямаше постоянство и по отношение на датите. Дните ту следваха един след друг, ту с прекъсване от цели седмици, дори месеци. Начинът на излагането на мисълта също се променяше. Ясното последователно изложение се редуваше с неразбираеми, разпокъсани мисли, писани с трепереща ръка, с нечетлив почерк.

Дневникът на Лукас Херън беше гневен вик, изблик на болка, изповед на човек, изгубил всякаква надежда.

Седнал на мократа студена земя, хипнотизиран от думите на Херън, Матлок разбра защо старецът е търсил пълно уединение, ограден от зелена стена и плътни щори на прозорците.

В продължение на четвърт век Лукас Херън е бил наркоман. Без наркотик болките му са били непоносими. И никой не би могъл да му помогне — освен да го затвори до края на живота му в някоя болница за ветерани от войната.

Решителният отказ на Херън да влачи подобно съществуване, по-лошо от смърт, го бе запратил в обятията на друг вид смърт.

Майор Лукас Натаниел Херън беше стоял начело на Четиринайсети батальон на Първа морска десантна дивизия и бе водил войниците си в атака срещу японците на Соломоновите и Каролинските острови.

Раненият майор Лукас Херън бил откаран на носилка от малко островче на Каролинските острови, след като върнал на брега две роти от горящите джунгли. Никой не допускал, че ще оживее. Японски куршум бил заседнал в основата на врата му, между два прешлена. Били го отписали. Лекарите решили, че по-нататъшната хирургическа намеса е невъзможна. Пациентът не би я понесъл, най-дребното усложнение и той би престанал да бъде човек. Никой не беше пожелал да поеме отговорността.

Пациентът бил подложен на лечение със силни болкоуспокояващи лекарства. Лежал в Мериландската болница над две години.

Оздравяването, частичното възстановяване, било дълго и мъчително. Най-напред шини на врата и хапчета, после шини, метални проходилки и пак хапчета, накрая — патерици и неизменните хапчета, хапчета. Лукас Херън се беше върнал в света на живите, но с хапчета. А в минути на непоносими болки — инжекция морфин.

Като Лукас е имало стотици, може би хиляди, но малко от тях са притежавали необикновените му качества, изключително ценни от определена гледна точка. Истински герой от войната в Тихия океан, блестящ учен, човек с безупречна репутация.

Идеалният човек, когото са можели идеално да използуват.

От една страна, не би могъл да живее, не би могъл да се бори с болката без помощта на наркотиците — хапчета и все по-зачестяващи инжекции. От друга страна, ако степента на зависимостта му беше станала достояние на лекарите, те отново биха го затворили в болница.

Тези обстоятелства му били разяснявани постепенно, внимателно. Постепенно, в смисъл че доставчиците му от време на време искали дребни услуги — да уреди среща в Бостън, да предаде пари на някакви хора в Ню Йорк. Внимателно, защото когато Херън задавал въпроси, му отговаряли, че няма защо да се тревожи — участието му всъщност е невинно. Невинно, но крайно необходимо.

Годините минавали и той станал безценен за тези, от които така силно се нуждаел. Срещите в Бостън, хората, на които трябвало да плати в Ню Йорк, зачестявали, молбите ставали все по-настойчиви. Изпращали го на все повече места. Зимни ваканции, пролетни ваканции в средата на семестъра, летни ваканции: Канада, Мексико, Франция… Средиземноморието.

Превърнал се в куриер.

А мисълта за болничната стая не напускала нито за миг изтерзания му ум и измъченото му тяло.

Бяха го манипулирали блестящо. Никога нищо не научавал за резултатите от дейността си, не знаел как се разраства разрушителната мрежа, чието изграждане подпомогнал. А когато накрая научил, всичко, вече било късно. Мрежата съществувала.

Нимрод взел властта.

 

22 април 1951. В средата на семестъра отново ме изпращат в Мексико. Както винаги първо в Мексиканския университет, а на връщане — в Бейлър. Каква ирония: обади ми се тукашният счетоводител и ми каза, че Карлайл с удоволствие ще поеме разноските ми за тази „научноизследователска дейност“. Отказах и му обясних, че инвалидната ми пенсия е достатъчна. А може би трябваше да приема…

 

13 юни 1956. В Лисабон за три седмици. Казаха ми, че ще пътувам с малък кораб по определен маршрут. През Азорските острови, Куба и накрая — Панама. За мен спирките са в Сорбона-та, Толедския и Мадридския университет. Превръщам се в истински академичен стършел! Не ми харесват методите (кой би ги харесал?), но не аз отговарям за отживелите закони. Много хора се нуждаят от помощ. Трябва да им се помогне! Говорил съм с десетки от тях по телефона (те ме свързват), хора като мен, които не могат да преживеят нито ден без помощ… И все пак се тревожа… Но какво мога да направя? Ако аз откажа, други ще се заемат с тази работа…

 

24 февруари 1957. Разтревожен съм, но запазвам спокойствие и благоразумие (надявам се!). Казаха ми, че когато ме изпращат на срещи, аз съм пратеник на „Нимрод“! Името е някакъв измислен код без значение, поне така твърдят, но щом го спомена, ще бъда посрещан с почести. Толкова е глупаво, като поверителните депешц, които получавахме от щаба на Маккартър по време на войната. Само кодове и никакви факти… Болките се усилват, а лекарите казват, че ще се влошават. Но… „Нимрод“ е много внимателен… Както и аз…

 

10 март 1951. Сърдити са ми! Два дни ме оставиха без моите дози, мислех, че ще се самоубия! Тръгнах с колата за болницата на ветераните от войната в Хартфорд, но ме спряха на шосето. Бяха в карлайлска полицейска кола, би трябвало да се сетя, че и полицията е тяхна!… Трябва да избирам между компромиса и психиатрията!… Добре са пресметнали… Заминавам за Канада, задачата е да доведа някакъв човек от Северна Африка… Трябва да го направя! Обаждат ми се непрекъснато. Тази вечер един човек от 27-а армия, ранен при Нейха, ми каза, че той и още шестима зависят от мен! А колко още са като нас! Защо? За Бога, защо ни презират? Ние се нуждаем от помощ, а ни предлагат психиатрична болница…

 

9 август 1960. Изясних им становището си! Стигат твърде далече!… „Нимрод“ не е само кодово название на място, а и човек! Вече не помагат на хора като мен, е, може и да помагат, но не сме само ние! Те се разрастват, впримчват още хора, и то за пари, много пари!

 

20 август 1960. Заплашват ме. Казват, че като изчерпя запасите си, няма да ми дадат повече… Пет пари не давам! Имам за една седмица, ако ми провърви — за десет дни. Жалко, че не обичам да пия и ми се гади от алкохола…

 

28 август 1960. Треперех като лист, но отидох в полицейския участък в Карлайл. Не бях в състояние да мисля. Поисках да говоря с най-големия им началник, но ми казаха, че минава пет часът и той се е прибрал вкъщи. Тогава им казах, че имам сведения за наркотици и след пет минути шефът на полицията се появи… Вече им беше ясно, че съм изгубил контрол над себе си… Подмокрих панталона си. Шефът на полицията ме вкара в една стаичка, отвори аптечката и ми удари инжекция. Беше човек на Нимрод!…

 

7 октомври 1965. Този Нимрод е недоволен от мен. Винаги съм се разбирал с нимродовците — поне с двамата, с които съм работил, но този е по-суров и взискателен. Отказвам да въвличам студенти, той се съгласява, но казва, че лекциите ми стават все по-глупави и се износвам. Колко странно. Името му е Матю Ортън и е само съветник на вицегубернатора на Хартфорд. Но е Нимрод. И аз ще му се подчиня…

 

14 ноември 1967. Гърбът ме боли непоносимо, лекарите казаха, че костите се разлагали — това беше думата, но не я употребиха по този начин! Едва издържам да прочета една лекция, след четирийсетте минути трябва да се извиня и да изляза!… Питам се — струва ли си да живея така?… Трябва, иначе не бих могъл да продължа… Или съм твърде голям егоист, твърде голям страхливец, за да си отнема живота? Ще се видя довечера с Нимрод. След една седмица е Денят на благодарността, къде ли ще отида…

 

27 януари 1970. Краят дойде. Предмен е пустота, а Нимрод е заразил твърде много хора и твърде дълбоко. Ще си отнема живота колкото може по-безболезнено… твърде много болка изтърпях…

 

28 януари 1970. Опитах да се самоубия! Не мога! Взех първо пистолета, после ножа, но не мога! Нима наистина съм толкова заразен, толкова покварен, че не мога да доведа до успешен край това, което най-силно желая?… Нимрод ще ме убие. Знам го, а той го знае още по-добре.

 

29 януари 1970. Нимрод сега е Артър Лейтона! Невероятно! Същият Артър Лейтона, който построи жилища за хора със средни доходи в Маунт Холи! Така или иначе, той ми даде неприемлива заповед. Казах му, че е немислимо. Твърде ценен съм, за да ме отстранят. И това му казах… Иска от мен да занеса огромна сума пари в Турция!… Защо, защо не се самоубих?

 

18 април 1911. Колко странен е светът. За да оцелее, да съществува и да диша, човек върши толкова неща, които ненавижда. Резултатът е страшен… оправданията и обясненията още по-страшни… Носле изведнъж се случва нещо, което премахва или поне отлага нуждата от преценка… Болките се изместиха от врата и гръбнака и слязоха по-ниско. Очаквах го. Както винаги, отидох при лекаря на Нимрод. Отслабнал съм, рефлексите ми са съвсем зле. Той е разтревожен и утре постъпвам в частна клиника в Саутбъри. Каза, че е за изследвания… Знам, че ще се грижат добре за мен. Предстоят ми още пътувания, много важни — така твърди Нимрод. Ще пътувам през цялото лято, така ми каза… Ако не съм аз, ще е някой друг. Болките са страшни.

 

22 май 1911. Старият, уморен воин се прибра у дома. „Гнездото на Херън“ е моето спасение! Вече съм без един бъбрек. Лекарят каза, че за другия още нищо не се знае. Но аз знам. Умирам. 0, Господи, как се радвам! Няма да има пътувания, нито заплахи. Нимрод не може нищо да ми стори… Но ще направят всичко, за да продължат живота ми. Докато могат. Друг изход нямат… Намекнах на лекаря, че от години си водя записки. Зяпна ме онемял. Не съм виждал толкова изплашен човек…

 

23 май 1911. Лейтона-Нимрод се отби при мен тази сутрин. Преди да продума, му казах, че умирам и си го знам. Нищо вече не е от значение за мен, животът ми няма да прекъсне, защото аз съм го решил. Казах му дори, че съм готов и само изпитвам облекчение — опитвал съм вече да се самоубия, но безуспешно. Попита ме „какво съм казал на лекаря“. Не можа да произнесе думите! Страхът му изпълваше гостната като гъста мъгла… Мисля, че отговорих спокойно, с голямо достойнство. Казах му, че всичките записки ще му бъдат предадени, ако облекчат последните ми дни или месеци. Беше бесен, но знаеше, че е безпомощен. Какво може да стори на един болен старец, който знае, че умира? Какви доводи да използува?

 

14 август 1911. Нимрод е мъртъв! Лейтона умря от сърдечен удар! Преди мен, каква ирония на съдбата!… Но работата продължава постарому. Все така всяка седмица ми носят пратките и всяка седмица изплашените приносители ми задават въпроси: „Къде са? Къде са записките?“ Почти ме заплашват, но им напомням, че Нимрод е получил честната дума на един умиращ стар човек. Защо да я наруша?… И те живеят със страха си… Скоро ще изберат нов Нимрод… Казах им, че не искам да знам кой ще бъде и това е самата истина!

 

20 септември 1971. В Карлайл започва новата учебна година. Последната ми година, знам това, знам и какви задължения мога да поема… Смъртта на Нимрод ми вдъхна смелост. Или може би е от знанието, че умирам? Бог ми е свидетел, че не съм в състояние да поправя грешките, но мога да опитам!… Търся страдащи хора и им предлагам помощ, която се изразява само в думи или съвети, но съзнанието, че съм бил там, носи облекчение. Тези, с които разговарям, винаги остават потресени! Представете си! „Великия стар орел“! Болките и парализата са почти непоносими. Може би няма да дочакам…

 

23 декември 1911. Ама дни останаха до последната ми Коледа. Много хора ме поканиха у тях, но им казах, че заминавам за Ню Йорк. Разбира се, никъде не заминавам. Ще прекарам празниците тук, в „гнездото“… Тревожно известие. Преносителите ми казаха, че новият Нимрод е най-суровият и най-силният от всички досегашни. Твърдят, че е безпощаден. Заповедите за ликвидация издавал със същата лекота, с която предшествениците му са давали най-обикновени разпореждания. Дали не ми го казват, за да ме уплашат? Нищо не е в състояние да ме уплаши!

 

8 февруари 1912. Лекарят ми каза, че ще ми предпише по-силни „лекарства“, но ме предупреди да не прекалявам. И той ми говори за новия Нимрод, разтревожен е, намекна, че онзи е луд. Казах му, че не искам нищо да знам. Вече съм вън от играта.

 

26 февруари 1912. Не мога да повярвам! Нимрод е чудовище! Трябва да е ненормален. Наредил всички, работили тук над три години, да бъдат изпратени вън от страната, а ако откажат, да бъдат убити! Лекарят заминава другата седмица… А има жена, семейство, установена практика. Вдовицата на Лейтона загина при „автомобилна катастрофа“! Един от приносителите ми — Полидзи, е застрелян в Ню Хейвън. Друг един — Капалбо, взел свръхдоза и казват, че са му я инжектирали!

 

5 април. 1912. Послание от Нимрод за мен: „Изпрати по приносителя всякакви и всички записки или ще ти прекратя доставките.“ Къщата ми ще се наблюдава денонощно. Ще ме следят навсякъде. Няма да ми позволят да получавам лекарски грижи. Комбинираният ефект от болките на рака и спирането на наркотиците е нещо, което не смея да си представя. Но Нимрод не знае, че преди да замине, лекарят ми остави за няколко месеца… Откровено не вярваше, че ще изкарам и тях… За първи път през моя ужасен, страшен живот ще действувам от позиция на силата.

 

10 април 1972. Докарал съм Нимрод почти до истерия. Заплаши, че ще ме разкрие, което е безсмислено. Казах на пратеника да му го предаде. Той отвърна, че ще унищожи целия университет, но ако го направи, ще унищожи и себе си. Носи се слух, че ще свика конференция. Важна среща на силните на деня… Домът ми се следи, както каза Нимрод, денонощно. От карлайлската полиция, разбира се. Личната армия на Нимрод.

 

22 април 1972. Нимрод победи! Ужасно е, но победи! Изпрати ми две изрезки от вестници. Във всяка пишеше за студенти, загинали от свръхдози. Едната е за някакво момиче от Кеймбридж, а другата — за момче от колежа „Света Троица“. Каза, че ще допълва този списък всяка седмица, ако не предам записките… Екзекутират се заложници! Трябва да бъде спрян! Но как? Какво мога да направя?… Имам план, но не знам дали ще мога да го изпълня — ще се опитам да подправя записките. А истинските ще запазя. Ще бъде трудно — ръцете ми така треперят понякога! Ще мога ли да се справя? Трябва. Казах, че ще ги изпращам на части. За собствена защита. Интересно, ще се съгласи ли?

 

24 април 1972. Нимрод е невероятно зъл, но е реалист. Знае, че не може да направи нищо повече! Двамата се състезаваме с часа на моята смърт. Пиша ту на машина, ту сменям писалките, използувам различни видове хартия. Убийствата се прекратиха, но ми каза, че ще се възобновят, ако пропусна дори една пратка! Животът на заложниците на Нимрод е в ръцете ми! Само аз мога да ги спася.

 

27 април 1972. Става нещо странно! Младият Бийсън е говорил по телефона с нашия човек в приемната комисия. Джим Матлок бил при него и Бийсън го подозира. Задавал въпроси, изложил се с жената на Бийсън… Матлок не фигурира в нито един списък! Няма отношение към Нимрод. Никога не е купувал, не е и продавал… Полицейските коли непрекъснато сноват из Карлайл. Армията на Нимрод е в тревога. Какво ли става?

 

27 април 1972. Следобед. Дойдоха пратениците — двама, и това, което ми съобщиха, е толкова невероятно, че не мога да го напиша… Никога не съм питал кой е Нимрод, никога не съм искал да знам. Но паниката е неистова, става нещо, което дори Нимрод не може да контролира. И пратениците ми казаха кой е Нимрод… Лъжат! Не мога, няма да го повярвам! Ако са прави, всички сме загубени!

 

Матлок гледаше безпомощно последната записка. Почеркът беше почти нечетлив, повечето от думите бяха написани слято, като че ли пишещият не е смогвал да настигне молива си.

 

28 април 1972. Дойде Матлок. Той знае! Знаят и други! Каза, че с това се занимават и правителствени служители. Свършено е! Но те не могат да разберат какво ще стане — кървава баня, убийства, саморазправи. Нимрод няма да се спре пред нищо! Ще има толкова болка! Ще започнат масови убийства и причина за тях ще е някакво преподавателче по английска литература. Идва пратеник. Самият Нимрод щял да ме посети. Ще се изправим лице в лице. Този път ще науча истината — кой е той… И ако е този, за когото ми говориха, ще трябва да намеря начин да направя тези записки всеобщо достояние. Само това ми остава. Мой ред е да заплашвам… Всичко е свършено. Скоро ще свършат и болките. А имаше толкова болка… Ще направя последния запис, когато съм сигурен…

 

Матлок затвори бележника. Какво беше казало момичето на име Джийни? Съдилищата, полицията, лекарите са техни. И Алън Пейс. Беше добавил, че и ръководството на повечето университети в Североизточните щати е в техни ръце — назначения, уволнения, учебни програми — източници на огромни средства. Всичко е тяхно.

Но Матлок държеше в ръце обвинителния акт. Той беше достатъчен, за да спре Нимрод, който и да бе той, да спре кървавата баня, екзекуциите.

Сега трябваше да намери Джейсън Грийнбърг.

Само той му беше необходим.