Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (28)

Двайсет и девета глава

Паркира лимузината на четиристотин метра от дома на Херън и тръгна към него по бордюра, готов да скочи в близките храсти при звука на приближаваща кола.

Коли нямаше.

Мина покрай една къща, после покрай друга, като всеки път претичваше, без да изпуска от поглед осветените прозорци — да не би някой да го следи.

Никой не го гледаше.

Стигна до имението на Херън и запълзя. Бавно, предпазливо и тихо се придвижваше по алеята за коли. Къщата беше тъмна, коли нямаше, нямаше хора, нямаше признаци за живот. Само духът на смъртта витаеше над него.

Тръгна по чакълената пътечка и очите му различиха някаква хартия, закачена за предната врата, едва видима в мрака. Приближи и запали клечка кибрит. Шерифът бе запечатал входната врата.

Още едно престъпление, помисли Матлок.

Заобиколи къщата и пред вратата на градината си спомни живо вида на Херън, тичащ през ливадата към непристъпната зелена стена, в която изчезна.

И задната врата беше запечатана от шерифа. Хартията бе залепена направо върху стъклото.

Матлок извади пистолета от колана си и колкото можеше по-безшумно строши малка част от стъклото вляво от печата. Отвори вратата и влезе.

Първото, което го впечатли, беше тъмнината. През последната седмица бе започнал да разбира, че светлината и мракът са относителни. Нощта имаше своя светлина, към която очите можеха да привикнат, дневната светлина често беше измамна, изпълнена със сенки и смътни невидими петна. Но в къщата на Херън мракът беше пълен. Запали клечка кибрит и разбра защо.

Прозорците на малката кухня бяха закрити с щори. Само че не обикновени, а специални. Платът беше плътен и опънат на рамките с помощта на вертикални летви, прикрепени с големи алуминиеви винтове. Приближи до прозореца над умивалника и запали нова клечка. Щорите не само че бяха по-плътни от обикновените, но летвите и катинарът отдолу ги крепяха плътно към рамката. Никаква светлина не можеше да влезе или да излезе през прозореца.

Нуждата на Херън от уединение бе учудваща. Ако всички прозорци в стаите бяха запечатани, то това уединение е било постигнато напълно.

Запали трета клечка кибрит и влезе в гостната. Това, което зърна в трепкащата светлина, го накара да се закове на място. Дъхът му спря.

Стаята беше обърната наопаки. По пода лежаха разкъсани книги, преобърнати и разпрани мебели, дори мазилката бе изкъртена от стената. Все едно, че влизаше в собствения си апартамент след гостуването у Бийсънови. Холът на Херън беше грижливо претърсен.

Върна се в кухнята да види дали мракът не му бе попречил да забележи нещо. Да, всички чекмеджета бяха отворени, всички шкафове — разровени. На пода в килера видя две фенерчета. Едното не работеше, но второто светна.

Върна се бързо в хола и насочи лъча на фенерчето към прозорците. Всички бяха покрити с щори, заковани за рамките.

Отсреща в тесния вестибюл пред още по-тясната стълба зееше отворена врата. Водеше към кабинета на Херън, където, ако това бе възможно, цареше още по-голям хаос. Два шкафа с папки лежаха преобърнати, задните им дъски бяха разковани; голямото, покрито с кожа бюро бе издърпано от стената, насечено на трески и всяка повърхност беше разбита. Както и в хола, мазилката бе изкъртена тук-таме от стените. Матлок предположи, че тези места са звучали кухо при почукване.

Горе в двете малки спални и в банята го чакаше същата картина.

Върна се долу. Дори стъпалата на стълбата бяха изкъртени.

Домът на Лукас Херън бе претърсен от професионалисти. Можеше ли той да открие нещо, ако те не бяха успели? Влезе пак в хола и седна върху останките от едно кресло. Обзе го потискащото усещане, че и последното му усилие ще завърши с провал. Запали цигара и се помъчи да подреди мислите си.

Претърсващият не беше намерил това, което търсеше. Или беше? Нямаше начин да установи със сигурност. Само че убиецът там, на полето, беше изревал, че старецът е „записал всичко“. Като че ли този факт бе не по-малко важен от отчаяно жадувания корсикански документ. И все пак беше добавил: „Може да е излъгал… може да е излъгал…“ Излъгал? Защо му е на един изплашен до смърт човек да поставя под съмнение нещо толкова важно?

Трябваше да допусне, че в ужаса си обърканият мозък, блуждаещ на ръба на безумието, беше отхвърлил най-голямото зло, за да не изгуби останките от разума си.

Не… Не бяха намерили това, което им трябваше. А щом като не го бяха намерили след толкова усилия, то не съществуваше.

Той обаче знаеше, че съществува.

Херън може и да е бил въвлечен в света на Нимрод, но не беше негова рожба. Взаимоотношенията им не са били хармонични, а изтерзани. Някъде той бе оставил обвинителен акт. Беше прекалено добър човек, за да не го стори. Лукас Херън беше почтен. Някъде… някъде.

Но къде?

Стана и закрачи в мрака на стаята, като включваше и изключваше фенерчето — повече от притеснение, отколкото заради светлината.

Непрекъснато преповтаряше всяка дума, всеки израз на Лукас в онази ранна привечер преди четири дни. Отново беше преследвачът по следите на звяра и душеше вятъра за мириса му. А звярът беше близо, дяволски близо!… От мига, в който му беше отворил вратата, Херън е знаел какво търси Матлок. Мигновената, макар и мимолетна искрица на разбирането беше блеснала в очите му. Матлок не можеше да не я разпознае. Дори го каза на стареца, а той се засмя и го обвини, че се поддава на интриги.

Но имаше и нещо друго. Преди интригите. Нещо вътре, в тази стая. Преди Херън да предложи да седнат отвън… Само че не беше предложил, а заповядал.

А точно преди заповедта за тилов обход към задния двор бе влязъл тихо, толкова тихо, че стресна Матлок. Беше отворил летящата врата с двете пълни чаши в ръце, а Матлок не го чу.

Матлок натисна копчето на фенерчето и насочи лъча към долната част на кухненската врата. Нямаше килим или постелка, която да заглуши стъпките. Беше твърд дъсчен под. Отиде до отворената врата, мина зад нея и я затвори. Бутна я, за да я отвори в същата посока, както Лукас Херън с чашите в ръце. Пантите изскърцаха като всички стари панти при нормално отваряне. Пусна вратата да се затвори и я натисна бавно, сантиметър по сантиметър.

Лукас Херън беше сипал напитките и безшумно се бе върнал в хола. За да наблюдава незабелязано Матлок. След това заповяда да излязат навън.

Матлок насили паметта си, за да си спомни точно какво каза и направи Лукас Херън в онзи момент.

„…ще отидем в задния двор. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Да вървим.“

И без да чака отговор, Херън бързо се бе върнал през кухненската врата. Никаква повърхностна вежливост, никакви учтиви обноски, каквито се очакваха от него.

Беше издал заповед, твърда заповед на офицер и джентълмен.

Точно така! Матлок пренесе лъча над бюрото.

Снимката! Снимката на морския офицер с карта в ръка и автомата „Томпсън“ в джунглата на малкия остров в южната част на Тихия океан.

„Пазя тази стара снимка, за да ми напомня, че времената невинаги са били толкова лоши.“

В момента, когато Херън бе влязъл през вратата, Матлок разглеждаше отблизо снимката! Този факт беше разтревожил стареца достатъчно, за да го накара да излязат незабавно. По рязък и груб начин, съвсем неприсъщ за него.

Матлок бързо се доближи до бюрото. Малката, покрита с целофан снимка, беше на същото място: на дясната стена, ниско над бюрото. Стъклата на няколко по-големи снимки бяха счупени, но тази бе недокосната.

Хвана картонената рамка и откачи снимката от кабара, с който беше забодена в стената. Заразглежда я внимателно, като я обръщаше и проверяваше тънките ръбове.

Ярката светлина на фенерчето разкри драскотини по горния ъгъл на картона. От нокти! Може би. Насочи светлината към бюрото. По него имаше неподострени моливи, накъсани листове и ножица. Все я, мушна едното острие между тънките пластове картон и извади снимката от рамката.

Намери онова, което търсеше.

На гърба на малката снимка имаше схема, нарисувана с автоматична писалка. Беше правоъгълник, чиито основа и горна страна бяха начертани с пунктирани линии. На горната страна имаше две малки стрелки — едната направо, другата надясно. Над всяка от тях беше написано числото „трийсет“. На две места по трийсет.

Трийсет.

От двете страни на правоъгълника имаше нарисувани по детски дървета.

Отгоре над числата видя още една опростена скица. Вълнисти полукръгчета бяха съединени едно с друго, а под тях имаше начупена линия. Облак. Под него още дървета.

Беше карта и Матлок от пръв поглед разбра какво изобразява — задния двор на Херън. Линиите от трите страни обозначаваха непристъпната зелена стена.

Числата, трийсетиците, означаваха разстояние, но и още нещо. Бяха съвременни символи.

Защото Лукас Херън, дългогодишен председател на Катедрата по романски езици, изпитваше ненаситна страст към думите и тяхното използуване. Какво беше по-подходящо за изразяване на завършеност от символа „30“?

Всеки първокурсник по журналистика знае, че XXX в края на страница на вестник означава край на статията. Продължение няма да има.

Всичко е казано.

Матлок държеше обърнатата снимка в лявата си ръка, а в дясната стискаше фенерчето. Навлезе в гората малко вляво от къщата, както беше указано на схемата. Числото „трийсет“ можеше да е футове, ярдове, крачки… разбира се, не инчове или сантиметри.

Отмери трийсет фута напред, трийсет — надясно. Нищо.

Нищо, само подгизнали, избуяли храсталаци, които се впиваха в краката му.

Върна се при изходната точка и реши да съчетае ярдове с крачки, защото крачките в такава непроходима като джунгла среда едва ли можеха да са еднакви.

Направи трийсет крачки и продължи, докато станаха трийсет ярда. Върна се при пречупените клонки, с които означи трийсетте крачки, и тръгна встрани.

Пак нищо. На мястото, което изчисли, се извисяваше стар прогнил клен. Нямаше нищо друго. Отиде пак при счупените клони и продължи към втория знак.

Трийсет ярда. Деветдесет фута, плюс-минус един-два. После бавно трийсет ярда през просмуканите с вода листа до следващия белег. Още деветдесет фута. Общо сто и осемдесет. Почти две трети от футболно игрище.

Сега вървеше по-бавно, храсталакът се сгъсти или поне така му се стори. Съжали, че няма мачете или друго средство, с което да разчиства мокрите клони пред себе си. По едно време обърка броенето и не знаеше колко крачки е направил — двайсет и една или двайсет и три. Имаше ли значение? Щеше ли да окаже влияние разликата от няколко фута?

Стигна до следващото място след двайсет и осем или трийсет крачки. Разликата беше малка, ако имаше нещо. Насочи фенерчето към земята и започна да го движи напред-назад.

Нищо. Само мокри треволяци и подгизнала пръст. Продължи да мести лъча, наведе се и напрегна очи, като все се питаше дали не е отминал мястото — всичко му изглеждаше еднакво.

Вероятността за неуспех нарастваше. Дали да не започне пак? Може би трийсетините означаваха друга мярка — метри, или множество от други чиста, кодирани някъде в схемата. Ами точките на пунктираните линии? Дали да не ги преброи? Защо имаше точки?

Мисълта му се върна на точките и той извади снимката от вътрешния си джоб. Докато се изправяше и изпъваше, за да опъне мускулите на гърба си, които го боляха от навеждането, кракът му докосна твърда, неподдаваща се повърхност. Отначало помисли, че е клон или може би камък.

Изведнъж разбра, че не е нито едното, нито другото.

Нищо не виждаше, всичко бе обрасло в трева. Но с крака си усещаше очертанията на предмета. Беше прав, гладък. Нещо чуждо в гората.

Наведе лъча на фенерчето и видя, че не е трева. Беше цвете с дребни пъпки, някои разцъфнали. Цвете, което се нуждаеше от слънчева светлина или пространство.

Цвете от джунглите. Неуместно купено и присадено.

Отстрани го и се наведе. Под него имаше плътна, лакирана дървена плоскост, широка около шейсет сантиметра и дълга може би четирийсет и пет сантиметра. Беше заровена на около пет сантиметра в земята, повърхността й бе стругована и толкова силно лакирана, че пластовете защитно покритие отразяваха лъча на фенерчето като стъкло.

Заби пръсти в земята, и вдигна парчето дърво. Под него имаше потъмняла метална плоча, вероятно бронзова.

На майор Лукас Н. Херън в знак на благодарност от офицерите и войниците от рота „Браво“ на Четиринайсети десантен батальон, Първа морска дивизия.

Соломонови острови

Май 1943 г.

Матлок имаше чувството, че пред него е надгробна плоча. Разчисти калта и разкопа около метала. Застанал на четири крака, бавно повдигна плочата и внимателно я отмести. Намери онова, което търсеше.

В земята бе заровена метална кутия, в каквито библиотеките съхраняват ценни ръкописи. Херметична, водонепропусклива, устойчива на климатични въздействия, хранилище за векове.

Ковчег, помисли Матлок.

Вдигна я и промуши студените си мокри пръсти под затегнатия капак. Трябваше му доста време, за да го отвори, но накрая успя. Чу съскането на въздух — като че ли отваряше херметично запечатана кутия с нес кафе. Гумените ръбове се разделиха. Вътре видя бележник, подвързан с изкуствена кожа.

Разбра, че е открил обвинителния акт.