Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (27)

Двайсет и осма глава

Десет минути по-късно наблюдаваше паркинга, изкачен на голям клен на петдесетина метра от пътеката. Младите листа отчасти го пазеха от проливния дъжд, но дрехите му бяха мръсни, целите в кал и кръв. Комбито се белееше в предната част на паркинга, близо до каменната входна врата на „Ветроходство и ски“. Не беше оживено, автомобили не влизаха в паркинга, а шофьорите на вече влезлите предпочитаха да изчакат да свърши потопът, преди да тръгнат на път. Пазачът, на когото беше дал десет долара, разговаряше под издадения навес пред входа на ресторанта с униформен портиер. На Матлок му се искаше да се втурне към комбито и да потегли колкото може по-бързо, но знаеше, че видът на дрехите му ще озадачи двамата мъже и ще ги накара да се позамислят какво ли се е случило на склона на източното дефиле. Не му оставаше нищо друго освен да чака, да чака, докато някой не отклони вниманието им или и двамата не влязат вътре.

Чакането го дразнеше. Дразнеше и плашеше. При будката с машините не забеляза никого, нито чу отвътре някакъв звук, но човекът на Нимрод вероятно имаше партньор, който дебнеше също като Матлок. Ако откриеха трупа, щяха да го спрат, да го убият, ако не за отмъщение, то заради корсиканския документ.

Вече нямаше избор. Изчерпа резервите си, възможностите си. Беше играчка в ръцете на Нимрод по същия начин, както и в ръцете на хората от Министерството на правосъдието. Щеше да се обади на Джейсън Грийнбърг и да изпълни всичките му нареждания.

В известен смисъл беше доволен, че се слага край на участието му. Все още не се смяташе свободен от задълженията си, но нямаше какво повече да направи. Беше се провалил.

Вратата на ресторанта се отвори и една сервитьорка махна на униформения портиер. Двамата с пазача на паркинга се качиха по стъпалата и се заприказваха с момичето.

Матлок скочи от клена и се втурна към колите. Докато се движеше между тях, не откъсваше поглед от вратата на ресторанта.

Сервитьорката даде на портиера голям термос с кафе. Тримата пушеха и се смееха.

Заобиколи комбито и клекна пред него. Промъкна се до прозореца на вратата и с облекчение видя, че ключовете висят на мястото си. Пое дълбоко дъх, отвори вратата колкото можеше по-безшумно и се промъкна вътре. Не я затръшна, а я придърпа тихо, за да изгаси лампата в купето. Двамата мъже и сервитьорката все още бъбреха и се смееха, без да забелязват нищо.

Настани се на седалката, запали мотора, включи на заден ход и с рев се понесе назад към входа. Профуча между каменните стълбове и се отправи надолу по широкия път към шосето.

Зад него, под навеса, на стъпалата на главния вход тримата се стреснаха. След това стреснатостта им премина в недоумение и дори в любопитство. Защото от дъното на паркинга чуха дълбокия рев на втори, по-мощен двигател. Блеснаха силни фарове, размазани от сипещия се дъжд, и дълга черна лимузина се понесе напред.

Когато зловещата на вид кола зави към каменните стълбове, колелата й изскърцаха. Огромният автомобил набра скорост и полетя след комбито.

 

 

Шосето не е оживено, но все пак по-добре е да се върна в Карлайл по второстепенните пътища, реши Матлок. Щеше да отиде право у Кресъл въпреки истеричния характер на Сам. Заедно щяха да позвънят на Грийнбърг. Матлок току-що беше убил жестоко друго човешко същество и независимо дали действията му бяха оправдани, шоковото състояние не го напускаше. Разбра, че то ще се запази до края на живота му. А и не беше сигурен, че Кресъл е човекът, с когото трябва да се види.

Но нямаше с кого друг. Можеше, разбира се, да се върне в апартамента си и да дочака там някой федерален агент. Но, от друга страна, не бе изключено да се появи пратеник на Нимрод.

Следваше серия от остри завои. Спомни си, че те предшествуват дълъг прав участък, минаващ през обработваема земя — там можеше да спечели време. Главното шосе беше по-право, но второстепенните пътища бяха по-къси, ако нямаше движение. Докато вземаше последния завой, усети, че стиска кормилото, та чак китките го болят. Проявяваше се мускулната защита на тялото, която контролираше треперещите му крайници и стабилизираше колата с чиста неустремна сила.

Появи се първият прав участък. Дъждът беше понамалял. Натисна до краен предел педала на газта и почувствува как комбито се откъсна напред.

Погледна два-три пъти в огледалото — дали няма полицейски коли. Отзад приближаваха фарове. Хвърли поглед на скоростомера. Показваше сто и трийсет километра в час, но въпреки това фаровете, отразени в огледалото, го настигаха.

Инстинктът на преследвания изплува бързо на повърхността — разбра, че автомобилът зад него не е полицейски патрул. Нямаше сирени, които да разкъсат мократа тишина, не светкаха „буркани“.

Натисна педала на газта до степен, надхвърляща възможностите на двигателя. Стрелката показа сто и четирийсет километра в час — комбито не бе способно на по-голяма скорост.

Фаровете вече бяха точно зад него. Неизвестният преследвач беше на метри, на сантиметри от задната му броня. Внезапно фаровете се понесоха наляво и колата се изравни с комбито.

Беше същата черна лимузина, която видя след убийството на Лоринг! Същият огромен автомобил, изфучал от тъмната алея минути след кръвопролитието в Уиндзър Шоулс! Матлок се стараеше да задържи поне част от вниманието си върху пътя, като същевременно следеше шофьора, който беше сам в колата и го изтикваше към десния край на пътя. Комбито вибрираше от огромната скорост, той все по-трудно задържаше кормилото.

Тогава видя дулото на пистолет, насочен към него през прозореца на прилепения автомобил. Видя отчаян поглед в неспокойни очи зад протегнатата ръка, търсеща точката на прицела.

Чу изстрелите, по лицето му и по предната седалка се посипа стъкло. Натисна спирачката и завъртя кормилото надясно, прескочи бордюра, насочи се неудържимо към телена ограда, мина през нея в осеяно с камъни поле. Комбито профуча през двайсетина метра трева и се удари в купчина камъни, обозначаващи границата на частен имот. Фаровете се строшиха и угаснаха, решетката се смачка. Той отхвръкна към таблото и само вдигнатите ръце предпазиха главата му от удар в предното стъкло.

Беше обаче в съзнание и инстинктът на преследвания не го напускаше.

Чу отварянето и затварянето на врата и разбра, че убиецът е тръгнал през полето към жертвата си. Към корсиканския документ. Почувствува, че по челото му се стича кръв, не знаеше дали е одраскан от куршум, или порязан от разбитото стъкло, но се зарадва на кръвта. Сега имаше нужда от нея, имаше нужда от кръв по челото си. Остана сгърчен върху кормилото, неподвижен и притихнал.

А под сакото си стискаше грозния пистолет, отнет от мъртвеца с мушамата на склона на източното дефиле. Дулото му сочеше към вратата.

Чу приглушени стъпки по меката земя близо до комбито. Буквално усети, както усещат слепите, лицето, което надникна през разбитото стъкло. Чу щракването на дръжката и скърцането на вратата.

Една ръка го сграбчи за рамото. Матлок стреля.

Оглушителният грохот, викът на ранения пронизаха подгизналия мрак. Матлок скочи от седалката и се метна с цялата си тежест върху убиеца, хванал се за лявото рамо. Заудря го с пистолета през лицето и по врата, докато онзи рухна на земята. Оръжието му не се виждаше, ръцете му бяха празни. Настъпи човека по гърлото и го притисна.

— Ще си махна крака, когато ми дадеш знак, че ще говориш с мен, кучи сине! Иначе не чакай милост!

Човекът изхриптя, очите му се изцъклиха. Вдигна с молба дясната си ръка.

Матлок свали крак и коленичи на земята до него. Беше набит, мускулест, мургав мъж с лице на убиец.

— Кой те изпрати? Откъде познаваш колата?

Човекът повдигна глава, сякаш се канеше да отговори, но вместо това измъкна с мълниеносно движение на дясната си ръка нож от колана си, ловко се обърна наляво и заби коляно в слабините на Матлок. Ножът сряза ризата му и той усети как стоманеното острие одраска плътта му, разбра, че никога не е бил толкова близо до смъртта.

Стовари дулото на тежкия автоматичен пистолет върху слепоочието на мъжа. Това бе достатъчно. Главата на убиеца се отметна назад, изпод косата му рукна кръв. Матлок се изправи и настъпи ръката с ножа.

Скоро очите на убиеца се отвориха.

През следващите пет минути Матлок извърши нещо, на което не се смяташе за способен — изтезаваше човек. А когато човекът закрещя, разби устата му с дулото на пистолета и му строши няколко зъба. Това не продължи дълго.

— Документът!

— А нещо друго?

Сгърченият убиец простена и изплю кръв, но не проговори. Заговори Матлок — тихо, но убедително и много искрено:

— Ще отговаряш или ще ти извадя очите. Пет пари не давам. Повярвай ми.

— Старецът! — Дълбоко от гърлото на мъжа се изтръгнаха хрипкави думи. — Той каза, че всичко е записал… Никой не знае… Ти си говорил с него…

— Какъв старец?… — Матлок млъкна, когато ужасяваща мисъл прониза ума му. — Лукас Херън! Него ли имаше предвид?!

— Каза, че е записал всичко. Те мислят, че ти знаеш. Може да е излъгал… За Бога, може да е излъгал. Убиецът загуби съзнание.

Матлок бавно се изправи, ръцете му трепереха, цялото му тяло се тресеше. Погледна към пътя, към голямата черна лимузина, открояваща се под стихващия дъжд. Това щеше да бъде последното му залагане, върховното му усилие.

Нещо тревожеше ума му, нещо неуловимо, но осезаемо. Трябваше да се довери на това усещане, както бе започнал да се доверява на инстинктите на преследвача и преследвания.

Старецът.

Отговорът се криеше някъде в дома на Лукас Херън.