Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (26)

Двайсет и шеста глава

Четирийсет и осем часа! Защо четирийсет и осем? Защо не двайсет и четири, дванайсет или веднага? Нямаше смисъл! Изведнъж проумя и започна да се смее насред телефонната кабина. Стоеше сам в телефонната будка, в пет и половина сутринта, на безлюдното отклонение от магистралата на Маунт Холи, щата Кънектикът, и се смееше на глас.

Тези практични хора му даваха достатъчно време да свърши нещо, ако може. Ако не може и нещо се случи, те бяха чисти. Бяха си подсигурили документи, че е психически неуравновесен, наркоман с расистки настроения, свързан с известни престъпници. Освен това го бяха предупредили. А тъй като с лудите трябва да се пипа предпазливо, даваха му време, за да сведе опасността до възможния минимум. Какви мошеници!

В шест и четирийсет и пет беше в ресторанта в Уест Хартфорд и си поръчваше обилна закуска — струваше му се, че храната ще замести съня и ще му даде необходимата енергия. Непрекъснато поглеждаше часовника си, за да не закъснее за срещата на паркинга в седем и половина.

Как ли ще изглежда Клиф от „Клиент три нула“.

Оказа се огромен мъж, а самият Матлок не беше никак дребен. Лицето му обаче беше слабо, интелигентно и широко усмихнато.

— Значи всичко върви добре.

— Да. Сприятелихме се с доктора. Симпатяга е. — Как се отнасят в болницата към вашето присъствие?

— Мистър Блакстоун решава тези проблеми предварително. Имаме две стаи — вляво и вдясно от обекта.

— За които сигурно ще плащам допълнително.

— Познавате мистър Блакстоун.

— Започвам да го опознавам. Класата му е висока.

— Като на клиентите. Време е да се връщам. Приятно ми беше да се запознаем.

Агентът на Блакстоун бързо се отдалечи и влезе в невзрачен стар автомобил.

Време беше Матлок да потегли за Ню Хейвън.

 

 

Нямаше определен план, нито предвидени срещи. Не беше водач, а воден. Информацията, с която разполагаше, бе в най-добрия случай мъглява, разпокъсана й твърде непълна. И все пак може би беше достатъчна за някого — ако този някой имаше цялостен поглед върху събитията в университета. Някой, който се занимаваше като Сам Кресъл с „горещите точки“ на университетското градче.

Все пак университетът Йейл беше пет пъти по-голям от Карлайлския, но много разпръснат из Ню Хейвън — не представляваше компактно градче като Карлайл. Вярно, че Службата по студентските въпроси би могла да го осведоми, но Матлок не познаваше никого там. А да се появи от улицата и да заяви, че студентките от колежа се занимават е проституция, по-точно, че ги принужадават да проституират, и организацията, доколкото е могъл да установи, обхваща щатите Кънектикът, Масачузетс и Ню Хампшир, означаваше да всее паника, ако го приемеха на сериозно. А никак не беше сигурен, че ще го приемат сериозно и тогава нямаше да научи нищо.

Имаше още една възможност — да се обърне към Комисията по приемането на студенти. Познаваше един човек — Питър Даниълс, който работеше в йелската комисия. Бяха чели заедно лекции по време на програмите за пренасочване в подготвителните училища. Познаваше Даниълс достатъчно добре и можеше да му разкаже всичко — той нямаше да се усъмни или да изпадне в паника. Все пак най-добре бе да се ограничи с разказа си за момичето.

Паркира на Чапъл Стрийт, близо до кръстовището с Йорк Стрийт. От едната страна на главната улица имаше арка, която водеше към зелената морава пред колежа „Силиман“, от другата — просторни морави, нашарени от циментирани пътеки, водещи към административната сграда. Кабинетът на Даниълс беше на втория етаж. Матлок излезе от колата, заключи я и тръгна към старата тухлена сграда с американското знаме, което се вееше редом със знамето на Йелския университет.

 

 

— Не може да бъде! Живеем в епохата на Водолея. Човек не плаща за секс, той се раздава безплатно.

— Вярвам на очите си. Чух какво ми каза момичето, то не лъжеше.

— Повтарям. Не можеш да си сигурен.

— Свързано е с много други неща. Видял съм и тях.

— Смея ли да ти задам един очевиден въпрос? Защо не се обърнеш към полицията?

— Отговорът е също очевиден. Университетът и без това им създава достатъчно грижи. Фактите, с които разполагам, са разпокъсани. Имам нужда от повече сведения. Не искам да поема отговорността безразборно да посочвам имена или да плаша хората. Имаме достатъчно такива случаи.

— Добре. Вярвам ти. Но не мога да ти помогна.

— Кажи ми няколко имена. На студенти или преподаватели. Хора, които познаваш… за които си сигурен, че са в затруднено положение. Близо до центъра. Знам, че познаваш такива хора. Кълна ти се, никой няма да научи кой ми ги е посочил.

Даниълс се измъкна от стола си и запали лула.

— Много общо се изразяваш. Какво значи „затруднено положение“? В академически или политически смисъл?… А може би наркотици, алкохол? Дай по-конкретно.

— Я чакай!

Думите на Даниълс разбудиха един спомен. В паметта на Матлок изплува дистретно осветената задимена зала в привидно изоставената сграда в Хартфорд. Ловният клуб на Роко Айело. И високият млад келнер, който донесе на Айело сметка за разписване. Ветеранът от Виетнам… Студентът от Йел, който „идва най-вече за контакти, ще си напълни гушата… ще започне собствен бизнес“.

— Знам с кого искам да се срещна.

— Как се казва?

— Нямам представа… Но е ветеран от Индокитай, около двадесет и две-три годишен, доста висок, със светлокестенява коса… завършва управление на бизнеса.

— Описание, на което могат да отговорят петстотин студенти. Ще трябва да търсим досие по досие.

— А снимките на формулярите за кандидатствуване?

— Забранени са вече, знаеш.

Матлок се загледа през прозореца със смръщени вежди. После пак погледна Даниълс. — Пит, сега сме май…

— Какво от това? И ноември да беше, пак не можем да променим закона.

— След един месец завършват абсолвентите… Сигурно вече са дали снимки за годишните албуми.

Даниълс разбра мигновено. Извади лулата от устата си и тръгна към вратата.

— Тръгвай.

 

 

Името му беше Алън Пейс. Тази година наистина завършваше и учебната му програма не беше съсредоточена върху управлението на бизнеса. Беше правителствен стипендиант. Живееше извън университетското градче, на Чърч Стрийт. Според досието Алън Пейс беше отличен студент, с награди по всички предмети и можеше да се надява на стипендия от Максуелския институт по политически науки в Сиракюз. Беше изкарал две години и четири месеца в армията — четири месеца повече от задължителното. Като повечето демобилизирани се занимаваше само с дейност, включена в учебната програма.

В армията бил интендант. Останал доброволно за още четири месеца в Сайгон — факт, дебело подчертан във формуляра му. Алън Пейс беше отдал в повече на родината си четири месеца от своя живот. Почтен човек в тези цинични времена.

Беше от печелившите, помисли Матлок.

Пътуването по Чърч Стрийт към Хамдън даде на Матлок възможност да поизбистри мислите си. Трябваше да върши нещата едно по едно, да отметне първата задача и тогава да мине към следващата. Не можеше да позволи на въображението си да тълкува изолирани факти. Не можеше да струпа всичко на едно място и да получи сбор, по-голям от събираемите.

Не беше изключено този Алън Пейс да играе самостоятелна игра. С никого да не е свързан, да не е обременен от никакви обстоятелства.

Но не беше логично.

Къщата, в която живееше Пейс, беше груба тухлена постройка, каквито често се срещат в предградията на големите градове. Някога, преди четирийсет-петдесет години, тези къщи са били горд символ на издигащата се средна класа, изнесла се от бетонните килии извън града, но още недостатъчно смела да го напусне напълно. Беше запусната, имаше нужда от добър ремонт. На Матлок обаче му направи преди всичко впечатление фактът, че е крайно неподходяща за жилище на студент.

Но той живееше именно тук. Питър Даниълс беше проверил в досието.

 

 

Пейс отказа да отвори вратата. Отстъпи чак когато Матлок го увери, че не е от полицията и спомена името на Роко Айело.

— Какво обичате? Много съм зает, нямам време за разговори. Утре съм на държавен изпит.

— Мога ли да седна? — Защо? Казах ви, че съм зает.

Високият кестеняв студент се върна при бюрото, отрупано с книги и листове. Апартаментът, с изключение на бюрото, беше доста голям и подреден. Имаше много врати и коридори, водещи към други врати. В такива квартири обикновено живеят по четирима-петима студенти. Но Алън Пейс нямаше съквартиранти.

— Все пак ще седна. Поне това дължите на паметта на Роко.

— Какво искате да кажете?

— Просто Роко ми беше приятел. Бях с него онази вечер, когато му донесохте сметката за подпис. Помните ли? Той добре се отнасяше към вас… Сега е мъртъв.

— Знам. Прочетох. Съжалявам, но не му дължа нищо.

— Но сте купували от него.

— Не разбирам за какво става дума.

— Хайде, Пейс. Аз бързам не по-малко от вас. Не сте замесен в смъртта на Айело, знам това. Но имам нужда от сведения и вие ще ми ги дадете.

— Сбъркали сте адреса. Не ви познавам. Не знам нищо.

— Аз пък ви познавам. Имам сведения за вас. Айело и аз възнамерявахме да започнем общ бизнес. Разбирам, това не ви засяга, но ние си разменихме… информация за персонала. Откровено казано, идвам при вас, защото Роко вече го няма, а останаха някои неизяснени страни. Всъщност искам от вас услуга, за която ще платя.

— Казах ви вече, сбъркали сте. Познавах бегло Айело. Припечелвах по някой долар като келнер. Разбира се, дочувал съм някои слухове, но нищо повече. Не знам какво искате, затова по-добре идете другаде.

Хитър е този Пейс, помисли Матлок. Не поема никаква отговорност, но и не твърди глупаво, че нищо не знае. От друга страна, може и да казва истината. Имаше само един начин да разбере.

— Ще опитам пак… Петнайсет месеца във Виетнам. Сайгон, Дананг, екскурзии до Хонконг и Япония. Били сте интендант — най-скучната служба за млад човек с възможности, които му носят награди в много престижен университет.

— Да си интендант никак не е лошо — не участвуваш във военните действия, не лееш пот. А на екскурзии всички ходеха. Проверете пътните листове.

— След това — продължи Матлок, без да обръща внимание на думите на Пейс — младият офицер се връща в цивилния живот след четиримесечно доброволно продължение на службата в Сайгон (учудвам се, че не са ви усетили още тогава). Връща се с приличен капитал, и то положително не от офицерската си заплата. И става един от най-големите доставчици в Ню Хейвън. Да продължавам ли?

Пейс стоеше до бюрото бял като платно, без да откъсва очи от Матлок, затаил дъх. Най-сетне проговори с глас на уплашено момченце:

— Нищо не можете да докажете. Нищо не съм направил. И военното ми досие, и студентското са в пълен ред. В пълен ред — повтори той.

— Така е. Без петънце. С такива досиета можете да се гордеете — казвам ви го откровено. И не бих искал да ви ги разваля с нещо, честна дума.

— И да искате, не можете. Чист съм!

— Не, не сте. Затънали сте до гуша. Айело всичко ми разказа. Имам го черно на бяло.

— Лъжете!

— Глупак! Смятате ли, че Айело ще започне бизнес с непроверен човек? Кой ще му позволи? Той си водеше подробни бележки, Пейс, и те сега са у мен. Казах ви, щяхме да започваме общ бизнес. Сдружение не се започва без преглеждане на книжата, вие поне трябва да знаете това.

Гласът на Пейс премина в шепот:

— Няма такива документи. Никога не е имало. Градове, кодове, да. Но имена, не. Никакви имена.

— Тогава защо съм тук според вас?

— Видели сте ме в Хартфорд и търсите връзка.

— Не можахте ли да измислите нещо по-добро? Не сте толкова глупав.

Бързата реакция на Матлок и пороят от намеци вършеха своята работа.

— Защо дойдохте тук? Та аз съм дребна риба! Твърдите, че знаете много неща за мен — в такъв случай би трябвало да знаете също така, че съм съвсем незначителна фигура! Защо дойдохте?

— Казах ви вече. Имам нужда от информация. Не им се ще да ходя при големите шефове. Това ще ме постави в неизгодна позиция. Затова съм готов да ви платя и да унищожа всички компрометиращи ви материали.

Пейс явно мислеше само как да се освободи от хватката на непознатия, затова отвърна бързо:

— А ако не мога да отговаря на въпроса ви? Ще помислите, че лъжа.

— По-зле няма да ви стане. Можете поне да опитате да ми помогнете.

— Продължавайте.

— Срещнах едно момиче… от един университет тук наблизо. Срещнах я при обстоятелства, които могат да бъдат описани само като професионално проституиране. Професионално в буквалния смисъл на думата. Срещи, строго определени такси, клиенти… Какво знаете за това?

Пейс направи няколко крачки към Матлок.

— Как какво? Знам, че съществува. Какво друго има да се знае? — В какъв мащаб е разгънат този бизнес?

— Навсякъде. Не е нещо ново.

— За мен е ново.

— Просто не сте наясно с нещата. Поразходете се из университетските градчета и сам ще се убедите.

Матлок преглътна. Нима дотолкова се бе откъснал?

— Ами ако ви кажа, че съм запознат с много… университетски градчета?

— Тогава се движите в ограничена среда. Освен това аз не участвувам в тази дейност. Какво друго?

— Да продължим още малко на тази тема… Защо?

— Какво „защо“?

— Защо го правят момичетата?

— За хляб насъщен, човече. Всеки припечелва както може.

— Прекалено сте интелигентен, за да го вярвате… Организирано ли е?

— Предполагам. Казвам ви, че не участвувам в този бизнес.

— Внимавайте! Имам доста материал за вас…

— Добре. Да, организирано е. Всичко е организирано. Иначе не би съществувало.

— Къде именно се провеждат операциите?

— Казах ви! Навсякъде.

— В самите университети?

— Не, в тях не. В околностите. Обикновено на няколко километра, ако студентските градчета са разположени близо до села. В стари къщи, по-далеч от предградията. Ако университетите са в големи градове — в хотели, в частни клубове и в апартаменти. Но не и тук при нас.

— Говорите за… Кулумбийския университет, за Харвард, Радклиф, Смит, Холиоки, нали? И по-южните?

— Всички забравят Принстън — отвърна Пейс с крива усмивка. — А около него има чудесни стари имения… Да, тях имам предвид.

— Никога не бих повярвал… — Матлок говореше повече на себе си, отколкото на Пейс. — Но защо? Не ми говорете за насъщния…

— Хлябът означава свобода, човече! За тях е свобода. Те не са психопати, малко от нас са такива. Понаучихме се на туй-онуй. Имаш ли пари, приятелче, свестните хора ще те зачитат… Освен това не знам дали сте забелязали, пари вече не се печелят така лесно с честен труд, както едно време. А повечето младежи имат нужда от пари.

— Онова момиче, за което споменах… разбрах, че е било принудено да започне.

— Господи, никой никого не принуждава! Това са глупости.

— Все пак е била принудена. Каза ми някои неща… В ръцете на онези се намират лостове като съдилища, лекари, дори служби…

— За пръв път чувам.

— И по-късно ги търсели, след няколко години. Най-обикновено едновремешно изнудване. Точно както аз ви изнудвам сега.

— Значи преди е имало неприятности… момичето, искам да кажа. Сигурно дължи нещо, което не може да изплати.

— Кой е Нимрод?

Матлок зададе въпроса тихо, без ударение. Но младежът се обърна и отиде в най-далечния край на стаята.

— Не знам. Не разполагам с такива сведения.

Матлок стана от стола.

— Ще ви запитам още веднъж и ако не получа отговор, ще изляза оттук и с вас е свършено. Край на един многообещаващ живот… Кой е Нимрод?

Младежът се обърна рязко към него и Матлок отново прочете страх в погледа му, същия страх, който беше отпечатан на лицето на Лукас Херън, в очите на Лукас Херън.

— Каквото ще да става, не мога да отговоря!

— Не можете или не искате?

— Не мога. Не знам!

— Мисля, че знаете. Но казах, че ще питам само веднъж. Край! Матлок тръгна към вратата, без да погледне студента.

— Не!… По дяволите, не знам!… Откъде да знам? Не можете да постъпите така с мен!

И Пейс се метна към Матлок.

— Не мога ли?

— Изслушайте ме! Не знам кои са! Нямам…

— Значи не е един човек? Пейс се озадачи.

— Да… Мисля, че не е един. Не знам. Нямам контакти. Други имат, но не и аз. Не са ме закачали.

— Но сте чували за тях. Това не беше въпрос, а изявление.

— Дали съм чувал?… Да, чувал съм. Но кълна се, не знам кои са!

Матлок се обърна и се втренчи в Пейс.

— Ще направим компромис. Засега. Кажете ми какво знаете.

И изплашеният младеж му разказа. Докато го слушаше, страхът му зарази Джеймс Матлок.

Нимрод беше невидимият главен кукловод. Без лице, без форма, но със страшна жива власт. Не беше „той“ или „те“, бе сила, по думите на Алън Пейс, вплела невидими пипала във всички големи университети в североизточната част на страната, във всеки град, свързан с университетите, във всяко финансово учреждение, отпускащо фондове за сложната система на висшето образование в Нова Англия. А ако слуховете бяха верни, пипалата й вече посягаха и към Южните щати.

Наркотиците бяха само една област, костта в гърлото на престъпните легиони, непосредствената причина за майската конференция и корсиканското писмо.

Освен на печалбата, която носеха, Нимрод беше стопанин и на десетина университета. Пейс беше убеден, че съставянето на учебните програми, назначаването и уволняването на университетските преподаватели, раздаването на научни степени и стипендии — всичко се осъществява според указанията на Нимрод. Мисълта на Матлок се пренесе светкавично в Карлайл. Спомни си, че заместник-деканът по приемането на студенти в Карлайлския университет бил човек на Нимрод, както твърдеше мъртвият Лоринг, Арчър Бийсън, който бързо се издигаше в Историческия факултет, треньорът на университетския отбор по футбол и десетки други имена на преподаватели и сътрудници, фигуриращи в списъка на Лоринг.

Колко ли още имаше? Колко ли дълбоко беше проникнал Нимрод в университетите?

И защо?

Организираната проституция беше спомагателна дейност. С вербуването се занимаваха самите проститутки, млади момичета, в собствените си среди, на новите даваха адреси, определяха такси. Младата привлекателна плът можеше да намери път към Нимрод и да сключи договор с него. А договорът им даваше „свобода“ и „хляб насъщен“.

И никой не пострадвал, престъплението не вземало жертви.

— Престъпление няма, има свобода, човече. Не се оказва натиск, няма нужда да зубриш, за да получиш стипендия.

Алън Пейс виждаше много хубави черти в неуловимия, практичен Нимрод. Повече от хубави.

— Да не мислите, че има някаква разлика между него и външния, почтения свят? Грешите, господине. Това е мини-Америка: организирана, компютъризирана, самоуправляваща се. По дяволите, всичко се върши по единен американски образец и работи в духа на големите компании, в духа на „Дженеръл Мотърс“ или „Интърнешънъл Телефон и Телеграф“. Просто някой се е оказал достатъчно умен да организира непроходимите гъсталаци на академичния свят. И тази организация бързо се разраства. Трябва не да се борите, а да се присъедините към нея.

— Това ли смятате да направите? — попита Матлок.

— Друг начин няма, човече. В какво ми остава да вярвам? Доколкото разбирам и вие сте затънали до шия. Сигурно вербувате хора. От вас човек не може да се скрие, аз ви очаквах отдавна.

— А ако това не е така?

— Тогава сте си изгубили ума. А скоро ще се простите и с главата си.

Ако някой наблюдаваше бялото комби и неговия шофьор, бързащ към центъра на Ню Хейвън, щеше да помисли: ето една скъпа кола, достойна за богаташки квартал, а зад волана седи човек напълно в стила на превозното средство.

Такъв наблюдател не би могъл да знае, че шофьорът почти не забелязваше потока от коли, замаян от наученото през последния час, че това бе измъчен човек, немигнал вече второ денонощие, движещ се с усещането, че се крепи на тънка нишка, опъната над бездънна пропаст, и очаква всеки момент да прережат връзката му с живота и да полети надолу в безкрайната мъглявина.

Матлок правеше всичко възможно да мобилизира мисловните процеси, на които все още беше способен. Годините и особено месеците, през които беше осъществявал академичния си устрем чрез самоналожен режим, го бяха научили, че умът, поне неговият ум, не можеше да действува правилно, когато се наслагваха изтощението и злоупотребата с духовна сила.

А трябваше да действува.

Намираше се в неизвестни води. В морета с малки островчета, населени от гротескни обитатели, с хора като Джулиан Дюнойс, Лукас Херън, Бартолоци, Айело, Шарп, Стоктън и Пейс. Отровени и отровители.

Нимрод.

Неизвестни води?

Не, не са неизвестни, мислеше Матлок.

Бяха добре пропътувани. А пътешествениците, които са ги открили, бяха циниците на планетата.

Спря в хотел „Шератон“ и ангажира стая.

Седна на ръба на леглото и се обади на Хауард Стоктън в „Кармаунт“. Стоктън го нямаше.

Сухо и официално помоли телефонистката в „Кармаунт“ да предаде на Стоктън да го потърси и погледна часовника си. Беше два без десет. Да го потърси след четири часа. В шест часа. Даде номера на „Шератон“ и затвори.

Трябваше да поспи поне четири часа. Не се знаеше кога пак ще му се предостави възможност за сън.

Вдигна отново слушалката и заръча да го събудят в пет и четирийсет и пет.

Когато главата му потъна във възглавницата, вдигна ръка към очите си. През тъканта на ризата усети наболата си брада. Трябваше да иде на бръснар, но куфара си бе оставил в бялото комби. Беше прекалено уморен и обзет от други мисли, за да се сети да го качи в стаята.

 

 

Трите кратки и остри иззвънявания на телефона оповестиха, че „Шератон“ е изпълнил молбата му. Беше точно шест без петнайсет. След петнайсет минути последва нов звън, този път по-дълъг, нормален. Беше точно шест. Обаждаше се Хауард Стоктън.

— Ще бъда кратък, Матлок. Ще се срещнете с един човек, само че той не иска това да стане във „Ветроходство и ски“. Ще отидете на склона на източното дефиле — през пролетта и лятото там има много туристи заради гледката. Ще се качите на лифта. Бъдете там довечера в осем и половина. На върха ще ви чакат. Това е. Мен тази работа не ме засяга.

Стоктън тръшна телефона и ехото прозвънтя в ухото на Матлок.

Беше успял! Успял беше! Осъществи най-сетне връзка с Нимрод! С делегатите на срещата!

 

 

Изкачваше се по тъмната пътека към ски-лифта. Десет долара помогнаха на пазача на паркинга на „Ветроходство и ски“ да разбере проблема му — хубавият мъж в комбито имаше среща с жена. Съпругът отсъствува, пък и какво толкова, това е животът. Пазачът се оказа много услужлив.

Когато стигна склона на източното дефиле, дъждът, който се канеше през целия ден да се изсипе, заваля. В Кънектикът априлските порои винаги преминават в гръмотевични бури и Матлок се ядоса, че не се е сетил да си купи дъждобран.

Загледа се в безлюдния лифт, чиито високи двойни кабели се очертаваха на фона на засилващия се дъжд и блестяха като дебели корабни въжета в мъгливо пристанище. В будката, приютила сложните тромави машини за задвижване на кабелите, трепкаше едва забележима светлина. Отиде до вратата и почука. Вратата се отвори и през нея надникна дребен жилест човек.

— Вас ли трябва да кача?

— Мисля, че да.

— Как се казвате?

— Матлок.

— Май сте вие. Знаете ли как да се задържите на лифта?

— Карал съм ски. Ръката за въжето, краката на пръта.

— Значи нямате нужда от помощ. Ще го пусна, вие се качвайте.

— Добре.

— Ще се измокрите.

— Какво да се прави!

Когато тежката машина заработи, Матлок застана вдясно от входа. Кабелите изскърцаха и се задвижиха колебливо, появи се прът. Той се вмъкна в лифта, притисна крака към опорите и пусна пръта пред гърдите си. Почувствува как движението на кабелите го издига над земята.

Изкачваше се към върха на източното дефиле, към свръзката с Нимрод. Докато се люшкаше нагоре, на три метра от земята, дъждът престана да го дразни, дори напротив — леко го възбуди. Наближаваше краят на надбягването. Който и да го посрещне горе, щеше да е объркан до крайност. Разчиташе на това, така го беше замислил. Ако всичко, казано от убития Лоринг и живия Грийнбърг, бе вярно, иначе не можеше да бъде. Пълната секретност на конференцията, делегатите, които не се познаваха помежду си, клетвата Омерта, настойчивото изискване да се използуват кодове и пароли — всичко беше вярно. Видя го в действие. А щом такава сложна система се наруши рязко, това неизбежно води до подозрения, страх и крайно объркване. Матлок разчиташе на объркването.

Лукас Херън го обвини, че се влияе от интриги. Но той не се влияеше от тях, просто ги разбираше. А то не беше същото. Това разбиране го доведе на крачка от Нимрод.

Дъждът се засили, вятърът, който беше по-силен горе, го шибаше в лицето. Преградата пред него се люлееше нагоре-надолу, особено когато започваше нова стръмнина. Светлинката в будката едва мъждукаше сред мрака и дъжда. Прецени, че почти е стигнал средата на склона.

Рязък тласък и машината спря. Матлок се вкопчи в преградата пред гърдите си и се взря нагоре през дъжда, за да види в какво се е ударило колелото или спицата. Нямаше нищо.

Завъртя се тромаво на тясната седалка и се вгледа надолу към будката. Вече нямаше светлина, нямаше дори най-слаб отблясък. Вдигна ръка пред челото си да се предпази от дъжда. Сигурно бе сгрешил, пороят замъгляваше зрението му. Може би стълбът се намираше между него и будката. Наведе се първо надясно, после наляво. В подножието на склона не се виждаше нищо.

Може би бяха изгорели бушоните? В такъв случай би изгаснала и лампата в будката. Или беше станало късо съединение? Валеше, а ски-лифтовете обикновено не работеха при дъжд.

Погледна надолу. Земята беше може би на пет метра под него. Ако се пуснеше на ръце от пръта, щяха да останат не повече от три. Можеше да го направи. Щеше да извърви пеша останалата част от пътя. Но трябваше да побърза. До върха оставаха може би двайсет минути път, не знаеше със сигурност. Не искаше да поема риска човекът да се уплаши и да си отиде, преди да е осъществил срещата.

— Не мърдай! Не махай преградата!

Гласът прогърмя от мрака и проряза дъжда и вятъра. Грубата заповед парализира Матлок — беше не само неочаквана, но и страшна. Човекът стоеше под него, вдясно от кабелите. Беше с мушама и шапка. Невъзможно беше да види лицето му или поне да определи ръста му.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Аз съм човекът, с когото трябва да се срещнеш. Искам да видя документа в джоба ти. Хвърли го.

— Ще ви го покажа, когато видя вашия. Такава е уговорката!

— Нищо не разбираш, Матлок. Хвърли ми документа. Това е всичко.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?!

Заслепи го светлината на силно фенерче. Посегна към застопоряващото устройство на преградата.

— Не пипай! Дръж ръцете напред или ще те убия!

Ярката светлина се измести от лицето към гърдите му и няколко секунди Матлок не виждаше нищо освен хиляди светещи точки в очите си. Когато зрението му се възвърна, видя, че човекът под него се приближава към кабелите и търси пътека. В светлината на лъча забеляза, че в дясната си ръка държи голям автоматичен пистолет. Ослепителната ивица отново блесна в лицето му, този път точно под него.

— Не ме заплашвай, отрепка такава! — кресна Матлок, като си спомни въздействието на гнева си върху Стоктън в четири часа сутринта. — Махни проклетия си пистолет и ми помогни да сляза! Нямаме много време и мразя игрите!

Но въздействието сега не беше същото. Вместо това мъжът под него започна да се смее и смехът му беше смразяващ. Най-вече защото беше искрен. Човекът на земята се забавляваше.

— Много си смешен, както си увиснал във въздуха. Знаеш ли на какво приличаш? На онези премятащи се маймунки мишени по стрелбищата. Сещаш се, нали? А сега стига глупости! Хвърли документа!

Отново се засмя и при този звук всичко внезапно се проясни.

Не беше установил контакт. Не беше притиснал никого. Цялото му грижливо планиране, обмислените му действия — всичко беше напразно. В момента не беше по-близо до Нимрод, отколкото когато не знаеше, че Нимрод изобщо съществува.

Беше в капан.

И все пак трябваше да опита. Нищо друго не му оставаше.

— Вършиш голяма глупост!

— Я стига си дрънкал! Дай ми документа! Цяла седмица го търсим! Имам заповед да не се връщам без него.

— Не мога да ти до дам!

— Ще ти пръсна главата!

— Казах, че не мога! Не съм казвал, че не искам!

— Не ме баламосвай. У теб е. Не би дошъл тук без него!

— Намира се в едно пакетче, привързано към кръста ми.

— Извади го!

— Казах ти, не мога! Седя на парче дърво, широко десет сантиметра, с прът под краката и съм почти на шест метра височина!

Думите му почти не се чуваха в плющящия дъжд. Човекът започна да проявява признаци на нетърпение.

— Казах ти, извади го!

— Тогава трябва да скоча. Не мога да стигна връзките! — Матлок крещеше, за да бъде чут. — Нищо не мога да направя, нямам оръжие!

В края на краищата човекът с големия автоматичен пистолет се дръпна от кабелите и насочи към Матлок и яркия лъч, и оръжието си.

— Добре, слизай! Но само едно погрешно движение и ще ти пръсна главата!

Матлок отметна преградата. Чувствуваше се като малко момче на върха на виенско колело, което се чуди какво ще стане, ако колелото спре завинаги и кабинката се откачи.

Държеше се за пръта, тялото му се люлееше в празното пространство. Мяташе се във въздуха, дъждът го просмукваше, светлинният лъч го заслепяваше. Трябваше да мисли, светкавично да си изработи стратегия. За хора като онзи долу животът му струваше дори по-малко от този на убитите в Уиндзър Шоулс.

— Махни този фенер! Нищо не виждам! — Я стига! Пусни се и толкоз!

Пусна се.

В мига, в който докосна земята, нададе силен вик на болка и посегна към крака си.

— Кракът ми! Счупих си крака!

Изви се и се претърколи по мократа земя, като се гърчеше от болка.

— Млъквай! Дай ми документа! Веднага!

— Господи! Какви ги говориш? Счупих се крака!

— Пада ти се! Дай документа!

Матлок лежеше на земята и въртеше глава. Вратът му се бе опънал от болка. Заговори между кратки изпъшквания:

— Връзките са тук. Развържи ги.

Разкопча ризата си. Отдолу се подаде брезентов пояс.

— Развържи ги сам! Побързай!

се пак приближи малко. Не беше сигурен. Още малко. В момента лъчът бе точно над главата на Матлок. После се премести върху гърдите му и Матлок видя голямото дуло на черния пистолет.

Това беше секундата, мигът, на който разчиташе. Светкавично посегна с дясната си ръка към оръжието, като едновременно с цяло тяло се метна върху краката на човека с мушамата. Сграбчи дулото на пистолета и с все сила го насочи надолу. Проехтяха два изстрела, откатът почти откъсна ръката на Матлок, но звукът бе отчасти заглушен от мократа земя и плющенето на дъжда.

Човекът беше сега под него, обърнат настрани, блъскаше по-тежкия Матлок с крака и със свободната си ръка. Матлок се хвърли върху затисната му ръка и впи зъби в китката над пистолета. Забиваше зъби в плътта, докато почувствува, че блика кръв, която се смеси със студения дъжд.

Човекът зави от болка и изпусна оръжието. Матлок го сграбчи и го удари няколко пъти през лицето. Мощният фенер се търкаляше във високата трева, лъчът беше насочен безсмислено нагоре към мокрите листа.

Матлок клекна над обърканото окървавено лице на доскорошния си палач. Задъхваше се, гадеше му се от вкуса на чужда кръв в устата. Плю няколко пъти, за да се освободи от него.

— А сега — хвана той човека за яката и рязко вдигна главата му, — ще ми кажеш ли какво става! Това беше капан, нали?

— Документът! Трябва да взема документа! — гласът едва се чуваше.

— Значи това беше капан, така ли? Цялата седмица сте ме водили за носа, за да ме вкарате в него!

— Да… Да. Документът.

— Този документ е много важен за вас, нали? — Те ще те убият… ще те убият, за да го вземат! Нямаш никакъв шанс… Никакъв шанс…

— Кои са те?

— Не знам… не знам!

— Кой е Нимрод?

— Не знам… Омерта!… Омерта!

Човекът отвори очи и в неясния отблясък на падналия фенер Матлок видя, че нещо се е случило с жертвата му. Някаква мисъл, някаква идея обсебваше измъченото му въображение. Гледката беше мъчителна. Той твърде много приличаше на обзетия от паника Лукас Херън, на ужасения Алън Пейс.

— Ставай! Ще ти помогна да слезеш до долу…

Не можа да продължи. Със сетни сили, воден от дълбините на загубеното си самообладание, човекът с окървавеното лице се метна напред в последен отчаян опит да изтръгне оръжието от дясната ръка на Матлок. Матлок отскочи назад и инстинктивно стреля. Във всички посочи шурна кръв.

Матлок бавно се изправи. Пушекът от пистолета още се носеше над мъртвия, дъждът го отмиваше към земята.

Посегна към фенерчето в тревата, но щом се наведе, започна да повръща.