Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (25)

Двайсет и пета глава

Както и очакваше, не можа да заспи. Беше отпратил момичето, след като му даде пари, защото не можеше да даде нищо друго — нито надежда, нито смелост. Съветите му бяха отхвърлени, защото носеха риск, опасност и страдания за много млади хора, посветили се един на друг. Не можеше да ги накара да отхвърлят бремето си нито с убеждения, нито със заплахи. В края на краищата това си беше тяхна борба. А те не искаха помощ.

Мозъкът му пламтеше от въпроси. Колко ли такива Дийни имаше? Какви размери бе придобило вербуването от Нимрод?

Трябваше да изясни.

Момичето потвърди, че „Кармаунт“ е само едно от многото такива заведения, имало и други, но не знаела къде. Някои нейни приятелки били изпращани в Ню Хейвън, други в Бостън, трети — на север, в предградията на Хановър.

В Йелския, Харвардския и Дартмундския университет.

Най-застрашителното бе, че Нимрод заплашваше бъдещето на хиляди хора, как го каза тя?

„Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.“

Матлок реши да отиде в Ню Хейвън. Може би там щеше да намери някои отговори. Имаше много познати в Йейлския университет. Това пътуване щеше да го отклони от набелязания маршрут, но какво да се прави, такава бе тази нимродовска одисея.

Кратки пискливи звуци прекъснаха мислите му. Той замръзна, очите му се изцъклиха от внезапността, тялото му се напрегна. Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво става, къде е източникът на плашещите звуци. Беше телелектроникът в джоба на сакото му. Но къде беше то? До леглото го нямаше.

Запали нощната лампа и се огледа: безпощадните неспирни звуци караха сърцето му да бие до припадък, челото му се изпоти. Най-сетне видя сакото. Беше го метнал върху облегалката на стола до френския прозорец в другия край на стаята. Погледна часовника — четири часът и трийсет и пет минути сутринта. Метна се към сакото, извади ужасния прибор и го изключи.

Паниката на преследвания отново го обзе. Вдигна слушалката на телефона върху нощната масичка. Беше директен, разговорите не минаваха през телефонистка.

Звукът беше като всички други сигнали, далече от големите градове. Малко приглушен, но непрекъсващ. Ако го подслушваха, нямаше начин да разбере. Набра 555-68-68 и зачака.

— Докладва „Клиент три нула“ — изрече механичен глас. — Извинете за безпокойството. Състоянието на обекта е без промяна, всичко е задоволително. Но приятелят ви от Уийлинг, щата Западна Вирджиния, е много настойчив. Обади се в четири и петнайсет и каза на всяка цена незабавно да се свържете с него. И ние сме разтревожени. Край.

Матлок остави слушалката и се насили да не мисли за нищо, докато не намери цигара. Имаше нужда от ценни секунди, за да успокои пулса си.

Мразеше тази проклета машинка! Мразеше чувството, което му причиняваха ужасяващите й кратки бибипкания.

Дръпна дълбоко от цигарата и разбра, че няма избор. Трябваше да се измъкне от Кармаунтския извънградски клуб и да намери телефонна кабина. Грийнбърг не би телефонирал в четири часа сутринта, ако не беше спешно. Не можеше обаче да поеме риска да му звъни от телефона в стаята.

Нахвърля дрехите си в куфара и бързо се облече.

Предположи, че на паркинга има нощен пазач или прислужник, заспал в някоя будка, и ще може да измъкне колата на Креймър. Ако не, ще събуди някого, ако трябва и самия Стоктън. Стоктън все още се страхува от неприятности като тези в Уиндзър Шоулс и няма да се опита да го задържи. Всякакво пояснение щеше да свърши работа за пред доставчика на красива млада плът. Зловонието на Нимрод.

Затвори безшумно вратата и тръгна по смълчания коридор към огромното стълбище. Аплиците по стените бяха запалени, но светлината им беше намалена с реостат и едва мъждукаше като пламъчета на свещи. Хауард Стоктън не можеше да забрави произхода си. Дори в мрака на нощта Кармаунтският извънградски клуб приличаше повече отвсякога на салон в едновремешна плантация на Американския юг.

Тръгна към главния вход, но на прага стана ясно, че няма да продължи. Поне засега.

Хауард Стоктън в разкопчан кадифен халат с кройка от миналия век изникна от една стъклена врата до изхода. Придружаваше го едър мъж, мургав като италианец, чиито черни очи мълчаливо свидетелствуваха, че е потомствен професионален убиец.

— Мистър Матлок! Нима ни напускате!

Реши да премине в настъпление:

— След като подслушвате телефона ми, предполагам, сте разбрали, че възникнаха усложнения! Само че те са моя лична работа, не ваша. Ако искате да знаете, вашата наглост е възмутителна!

Номерът мина. Стоктън се стресна от враждебността на Матлок.

— Но моля ви, защо се сърдите… Аз съм делови човек като вас. Всяко вмешателство в личните ви работи е във ваш интерес.

— Ще приема глупавото ви обяснение. Ключовете ми в колата ли са?

— Не, те са у приятеля ми Марио. Той е чистокръвен италианец, ако позволите да забележа.

— Виждам на джоба му семейния герб. Мога ли да си получа ключовете?

Марио погледна Стоктън, очевидно объркан.

— Един момент — каза Стоктън. — Почакай, Марио. Да не прибързваме… Аз съм разумен човек. Много разумен и рационален. Просто съм един беден…

— „Южняк, който се опитва да припечели някой и друг долар“ — прекъсна го Матлок. — Вече съм го слушал! А сега махайте се, по дяволите, от пътя ми и ми дайте ключовете!

— Боже мой, що за хора сте вие! Постави се на мое място! Някакъв странен код „Клиент три нула“, спешно повикване от Уийлинг, Западна Вирджиния, и вместо да използуваш прекрасния ми телефон, грабваш куфара и се измъкваш посред нощ! Кажи, Джим, ти как би постъпил на мое място?

Матлок запази гласа си смразяващо спокоен:

— Щях да се постарая да разбера с кого имам работа… Направихме нужните справки за теб, Хауард. Моите шефове са доста разтревожени.

— Какво искаш да кажеш? — Стоктън зададе въпроса толкова бързо, че думите се сляха.

— Смятат… ние смятаме, че прекалено много привличаш вниманието върху себе си. Президент и вицепрезидент на Ротарианския клуб! Едноличен дарител за нови училища, опора на вдовица и сираци, включително със сметки в бакалницата, пикници в Деня на падналите! А наемането на местна прислуга, която разпространява слухове за полуголи момичета? Да не мислиш, че местните хора мълчат?

— Кой си ти, по дяволите?

— Само един уморен бизнесмен, на когото не му е приятно да гледа как друг бизнесмен върши глупости. За какъв искаш да минеш? За Дядо Мраз! Имаш ли представа колко е ярък костюмът му и как бие на очи?

— Проклятие, какви ги дрънкаш? Моето заведение е най-доброто на север от Атланта! Не знам с кого са говорили вашите хора, но едно ще ти кажа — Маунт Холи е готов в огъня да влезе за мен! Това, което хората ви са изровили, са все благодеяния. Истински благодеяния! А ти така ги извращаваш, че… Не е справедливо!

Стоктън извади кърпичка и избърса зачервеното си потно лице. Толкова беше разстроен, че изреченията му се сливаха, гласът му пресипна. Матлок бързо съобразяваше. Може би моментът беше подходящ? Все трябваше да опита някога да изпрати своята покана. Време беше за последната обиколка в пътуването към Нимрод.

— Успокой се, Стоктън. Поеми си дъх. Може и да си прав… Нямам време да мисля сега за това. Изпаднахме в затруднено положение. Всички ние. Телефонният разговор беше сериозен.

Матлок млъкна, като гледаше нервния Стоктън право в очите. Остави куфара си на мраморния под.

— Хауард — започна той бавно, като подбираше внимателно думите си. — Ще ти доверя нещо и се надявам, че ще оправдаеш доверието ми. Ако ме послушаш, никой вече няма да смущава операциите ти.

— Какво е то?

— Кажи на твоя човек да се поразходи. Наблизо, ако предпочиташ.

— Чу какво ти казаха. Иди изпуши една цигара.

Марио, едновременно сърдит и смутен, се потътри бавно към стълбището. Стоктън заговори:

— Какво искаш да направя? Казах, че не искам неприятности.

— Всички ще имаме неприятности, ако не успея да се свържа с някой от делегатите. Затова ми се обаждаха от Уийлинг.

— Какви… делегати?

— Имам предвид срещата в Карлайл на нашите с организацията на Нимрод.

— Това не ме засяга! — буквално изплю думите Стоктън. — Не знам нищо за тази среща.

— Не се и съмнявам, защото не бива да знаеш. Но сега това засяга всички ни… Понякога правилата трябва да се нарушават и моментът сега е такъв. Нимрод е отишъл твърде далече, това мога да ти кажа.

— На мен ли ще ми кажеш! Та аз всеки ден имам вземане-даване с тях, а като се оплача, знаеш ли какво ми казват нашите? „Така е, старче, всеки си гледа бизнеса!“ Така ли се говори? Защо да трябва да върша бизнес с тях?

— Може би няма да продължи още дълго. Затова трябва да се свържа с някой от делегатите.

— Мен не ме канят на тези съвещания. Не познавам никого.

— Разбира се, че не ги познаваш. И не бива. Срещата е на високо ниво и много тайна. Толкова тайна, че може би сами се прецакахме. Не знам кой от нашите действува тук, в района. Но заповедта си е заповед. Трябва да се свържа с един-двама.

— Не мога да ти помогна.

Матлок погледна южняка с присвити очи.

— Мисля, че можеш. Слушай. Сутринта се обади по телефона… само че пипай внимателно и без паника! Не говори с непознати и не споменавай името ми! Просто кажи, че си срещнал човек, който притежава корсиканския документ, сребристия корсикански документ. Този човек трябва да се срещне с онзи, който има същия документ. Разбра ли?

— Разбрах, но не ми харесва! Не ми влиза в работата!

— Да не предпочиташ да затвориш заведението, да изгубиш този великолепен антикварен клуб и да гледаш през решетките десет или двайсет години? Казват, че погребенията в затворите били направо трогателни.

— Добре!… Добре. Ще се обадя на моя снабдител. Ще му кажа, че не знам нищо! Просто предавам съобщение.

— Точно така. Ако установиш контакт, кажи, че довечера или утре ще бъда във „Ветроходство и ски“. Нека донесе документа. Няма да разговарям с никого без документа!

— Без документа…

— А сега ми дай ключовете.

Стоктън извика Марио. Матлок си получи ключовете.

Напусна Маунт Холи и зави на юг по магистрала 72. Помнеше, на идване от Хартфорд подмина няколко телефонни автомата по магистралата, но къде бяха те? Смешно, започнал бе да забелязва обществените телефони, единствената му връзка със сигурното и надеждното. Всичко друго беше мимолетно, случайно, непознато, плашещо. Щеше да се обади на Грийнбърг, както помоли „Клиент три нула“, но преди това трябваше да се свържи с някой от хората на Блакстоун.

Следваше веднага да се уреди среща. Корсиканският документ вече му бе нужен. Беше произнесъл думата и сега трябваше да е готов да изпълни своята част от сделката, иначе нямаше да стигне доникъде. Ако Стоктън предадеше каквото трябва и някой го потърсеше, този някой щеше да убие или да бъде убит, но нямаше да наруши клетвата Омерта, ако Матлок не представеше документа.

А дали всичко не беше напразно? Може би наистина бе просто любител, както твърдяха Кресъл и Грийнбърг? Не знаеше.

Толкова се стараеше да бъде далновиден, да претегля всяка своя дума, да обмисля постъпките си, като използува тренирания си ум на учен. Но беше ли достатъчно? Или може би чувството му за дълг, страстното желание да отмъсти и отвращението го бяха превърнали в Дон Кихот?

Ако беше така, щеше да направи всичко възможно, за да живее с тази мисъл. Имаше основателни причини — брат на име Дейвид, любимо момиче на име Пат, кротък старец на име Лукас, добър човек на име Лоринг, объркана, изплашена студентка от Мадисънския университет на име Джийни.

Намери телефонна будка на безлюдно отклонение на магистралата и набра 555-68-68. Даде номера на телефонната кабина и зачака „Клиент три нула“ да отговори на повикването му.

Профуча цистерна с мляко. Шофьорът си пееше, а щом видя Матлок, му махна с ръка. Няколко минути по-късно мина фургон с мебели, след него — товарен камион. Наближаваше пет и половина, започваше да се развиделява. На небето сивееха дъждовни облаци.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— Какво има, сър? Свързахте ли се с вашия приятел в Западна Вирджиния? Каза, че работата е сериозна.

— Ще му се обадя след малко. Вие ли сте, Клиф? — попита Матлок, макар да знаеше, че не е — гласът беше друг.

— Не, сър, казвам се Джим. Като вас.

— Добре, Джим. Кажете ми, Клиф направи ли онова, за което го помолих? Взел ли е документа?

— Да, сър. Нали става дума за сребристия документ, на който пише нещо на италиански.

— Да…

Уреди да се срещне с Клиф след два часа в денонощния ресторант на Скофилд Авеню, близо до Западен Хартфорд. „Клиент три нула“ настояваше предаването да се извърши бързо, на паркинга. Матлок описа колата, която караше, и затвори телефона.

Позвъни на Джейсън Грийнбърг в Уийлинг. Грийнбърг беше бесен.

— По дяволите! Не стига, че нарушаваш обещанието си, ами наемаш и собствена армия! Да не си въобразяваш, че тези клоуни могат да свършат по-добра работа от правителството на Съединените щати?

— Тези клоуни ми струват по триста долара на ден, Джейсън. Затова работят по-добре.

— А ти взе, че избяга! Защо? Обеща ми, че няма да бягаш, че ще работиш с нашия човек!

— Вашият човек ми постави ултиматум, който не можах да приема! И ако идеята е била твоя, ще ти кажа същото, което казах на Хюстън.

— Нищо не разбирам. Какъв ултиматум?

— Много добре знаеш! Стига с тези игри. Сега ме изслушай…

Матлок направи пауза, за да прозвучат лъжите му по-убедително:

— Дал съм в Хартфорд на един адвокат подписано от мен писмо. В същия дух като писмото, което пазиш ти. Само че всичко е казано направо, без заобикалки. Подробно описах как ме вербувахте, как ме забъркахте, а след това ме зарязахте. И как ме насилихте да подпиша една лъжа… Ако ми погодите някой номер, той ще го направи публично достояние и Министерството на правосъдието ще си има главоболия. Ти ми подсказа тази идея Джейсън. Дяволски добра идея. Може да накара някои войнствуващи юнаци да вдигнат във въздуха целия Карлайлски университет. Ако имаме късмет, бунтовете може да обхванат цялата страна. Заспалото академично царство е готово да се пробуди, както каза Сийлфонт. Само че този път поводът няма да е война, повикване в армията или наркотици. Ще намерят по-добър лозунг: проникване на правителствени агенти в университета, полицейска държава… Гестаповски методи. Готови ли сте за това?

— За Бога, млъкни! Това няма да ти помогне. Не си толкова важна фигура!… И какво, по дяволите, дрънкаш? Та аз лично го инструктирах! Нямаше никакви други условия, освен да го осведомяваш за действията си.

— Глупости! Нареди ми да не напускам студентското градче, да не разговарям с преподавателите и сътрудниците. Да съм ограничил разследването си само сред студентите. И то след като съгласувам действията си с него. Извън тези дребни ограничения бях свободен като птичка! Я стига! Ти видя Пат! Видя какво направиха с нея. Знаеш и за другото — за изнасилването, Грийнбърг! Може би трябваше да благодаря на Хюстън за проявеното разбиране?

— Повярвай ми — рече Грийнбърг тихо и гневно. — Тези условия са били добавени след инструктажа. Вярно е, че трябваше да ме предупредят, но са били добавени за твоята безопасност. Толкова ли не можеш да разбереш!

— Само че не се бяхме уговорили така.

— Прав си. Трябваше да ми кажат…

— Освен това ми става интересно вече за чия безопасност толкова се притесняват — моята или тяхната?

— Справедливо поставен въпрос. Трябваше да ми кажат. Не могат да възлагат на човек отговорности и да ограничат свободата на действията му. Не е логично.

— Аз бих го нарекъл безнравствено. Ще ти кажа още нещо. Моята малка одисея ме приближава все повече до възловия въпрос за нравствеността.

— Радвам се за теб, но се боя, че одисеята ти е към своя край.

— Само посмейте!

— Ще посмеят. И писмото у адвоката няма да помогне. Обещах им първо да опитам да те убедя… Ако не се предадеш до четирийсет и осем часа, ще издадат заповед за арестуването ти.

— На какво основание?

— Ти си социално опасен елемент. Психически неуравновесен. Душевноболен. Ще цитират досието ти от армията — два пъти съден, една присъда, проявена неуравновесеност в бойни условия. Използувал си наркотици. И пиеш — имат свидетели. Освен това си расист — взели са от Кресъл докладната записка за случката в Зала „Лумумба“. А сега, доколкото разбирам, въпреки че не разполагам с факти, си се свързал с известни престъпници. Имат снимки от някакво място в Ейвън… Опомни се, Джим! Ще ти съсипят живот.