Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (24)

Двайсет и четвърта глава

Караше бързо към Маунт Холи бялото комби на Креймър по магистрала номер 72. Знаеше, че до един час трябва да намери поредния обществен телефон и да проведе поредния разговор. Този път с някой си Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Погледна часовника си — наближаваше осем и половина. Самюъл Шарп трябваше да се е обадил на Стоктън преди няколко часа.

Интересно, как ли е реагирал Стоктън? И що за човек е той?

Фаровете на комбито осветиха крайпътна табела.

И точно под нея втора табела.

Защо не, помисли Матлок. Нямаше какво да губи. Възможно беше дори да спечели нещо, да научи нещо. Та той бе преследвачът!

Бялата варосана фасада и червените неонови лампи говореха достатъчно за кухнята на Харпър. Матлок паркира до един пикап, излезе и заключи колата. Новият куфар, пълен с нови дрехи, лежеше на задната седалка. Беше похарчил в Хартфорд няколкостотин долара — не искаше да рискува.

Мина по постланата с чакъл пътека и влезе в бара на ресторанта.

— Тръгнал съм за Кармаунт — каза, докато плащаше за напитката си с двайсетдоларова банкнота. — Бихте ли ми казали къде е това проклето място?

— На около пет километра на запад. Завийте в дясното отклонение. Нямате ли по-дребни? Имам само две по пет, всичко друго е по един, а те ми трябват.

— Дайте ми двете по пет, а за останалите ще хвърлим ези-тура. Ези — остават за вас, тура — ще пийна още едно и пак остават за вас.

Матлок извади от джоба си монета и я хвърли на бара, като я покри с ръка. Вдигна ръката си и взе монетата, без да я показва на бармана.

— Нямате късмет. Налейте ми едно и задръжте десетте.

Този разговор не остана без внимание от страна на другите клиенти — трима мъже, които пиеха бира. Това е добре, помисли Матлок, като се оглеждаше за телефон.

— Тоалетните са в дъното зад ъгъла — обади се единият, който приличаше на селянин и носеше бейзболна шапка.

— Благодаря. А телефонът?

— До тоалетните.

— Още веднъж благодаря.

Матлок извади листчето, на което беше написал „Хауард Стоктън, Кармаунт, 203-421-1100“, и махна на бармана, който веднага се приближи.

— Трябва да се обадя на този човек — каза Матлок тихо. — Но май съм сбъркал името. Не съм сигурен дали е Стактън или Стоктън. Познавате ли го?

Барманът погледна листчето и по израза на лицето му Матлок разбра, че името му е познато.

— Разбира се. Вярно е записано. Стоктън. Мистър Стоктън. Той е вицепрезидент на Ротарианския клуб. Миналия мандат беше президент. Нали, момчета?

Последната фраза беше адресиран към другите клиенти. — Разбира се. — Точно така. Стоктън. — Добър човек.

Мъжът с бейзболната шапка реши да поясни: — Той е управител на извънградския клуб. Много хубаво място. Наистина хубаво.

— Извънградски клуб ли? — Матлок вложи присмех във въпроса.

— Ами да. Басейни, игрище за голф, танци в събота и неделя.

Много е хубаво — поясни барманът.

— Този Стоктън много го хвалят. — Матлок пресуши чашата си и погледна към дъното на бара. — Значи телефонът е там?

— Да, господине. Зад ъгъла.

Матлок бръкна в джоба си за дребни и мина по тесния коридор, където бяха тоалетните и телефонът. Щом зави зад ъгъла, спря и се притисна към стената. Заслуша се в разговора, който знаеше, че ще последва.

— Този е с широки пръсти — заговори пръв барманът.

— Всички са такива. Нали ви разправях? Синът ми прислужваше там преди две седмици и някакъв му дал петдесетдоларова банкнота бакшиш. Божке! Петдесет долара!

— Жената казва, че всичките им изтупани дами са фльорци. Работила е там на няколко банкета, жената де. Истински фльорци…

— Защо не ми падне някоя. Боо-же! Сигурно повечето не носят сутиени!

— Истински фльорци…

— Пет пари не давам. Оня Стоктън си го бива. За мен поне си го бива. Знаете ли какво направи за семейство Кинг? Познавате Арти Кинг, дето получи сърдечна криза и умря, както му косеше ливадите. Старият Стоктън не само напълни семейството с мангизи, ами им откри и сметка в бакалницата. Няма лъжа. Страхотен е.

— Истински фльорци. Бутат за пари…

— Не забравяйте, че Стоктън вложи сума ти пари в разширението на началното училище. Прав си, че е страхотен. Имам две хлапета в това училище!

— И не само това. Даде цял куп пари за пикника в Деня на падналите^[1].

Истински чистокръвни фльорци…

Матлок продължи безшумно покрай стената към телефонната кабина. Затвори бавно вратата, като внимаваше да не я хлопне. Мъжете на бара все по-високо обсъждаха Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Не се опасяваше, че ще чуят закъснялото му влизане в кабината.

Страхуваше се само от себе си. Ако преследваният има инстинкти, инстинкти имаше и преследвачът, при това агресивни. Сега разбираше как необходимостта на звяра да улови следата и да я проследи изгражда навик. Това значи, че преследвачът попълва оръжията си с абстрактни средства, които дълбаят ямата, в която би паднал преследваният.

Изброи ги наум.

Хауард Стоктън — бивш президент, настоящ вицепрезидент на Ротарианския клуб в Маунт Холи; човек щедър, благотворителен, състрадателен, погрижил се за семейството на своя починал служител на име Арти Кинг, човек, финансирал разширението на началното училище. Собственик на луксозен извънградски клуб, в който мъжете даваха петдесетдоларов бакшиш на прислужниците, а момичетата бяха достъпни само за членовете със солидно положение. Освен това добър американец, благодарение на когото жителите на Маунт Холи успели да организират хубав пикник в Деня на падналите.

За начало му стигаше, за да пораздруса Хауард Стоктън, ако, по думите на Сами Шарп, се стигнеше дотам. Хауард Стоктън вече не беше безформената фигура отпреди петнайсет минути. Матлок все още не знаеше как изглежда, но вече го познаваше.

Пусна монетата и набра номера на Кармаунтския извънградски клуб.

 

 

— Толкова се радвам, мистър Матлок — възкликна Хауард Стоктън, застанал на мраморните стъпала на Кармаунтския извънградски клуб. — Момчето ще се погрижи за колата ви. Ей! Момче! Не се мотай!

Тъмнокожият прислужник на паркинга се засмя на командата на своя южняк господар. Стоктън подхвърли половин долар във въздуха и младежът го улови с широка усмивка.

— Благодаря ви, сър!

— Отнасяй се добре с тях и те ще ти отвърнат със същото. Нали, момче? Отнасям ли се добре с теб?

На Матлок за миг му се стори, че участвува в долнопробна реклама, но скоро се убеди, че Хауард Стоктън е искрен. Искрен до корените на посребрената руса коса над загоряло от слънце лице, което на свой ред подчертаваше белите мустаци и тъмносините очи, обградени от ситни бръчици като на човек, който живее охолно.

— Добре дошли в „Кармаунт“, мистър Матлок.

— Благодаря. Наричайте ме Джим.

— Джим? Обичам това име. Нещо добро и честно звънти в него! Приятелите ми ме наричат Хауард. Наричайте ме Хауард.

Това, което успя да види от Кармаунтския извънградски клуб, напомни на Матлок за сградите отпреди Гражданската война. И защо не, като се има предвид собственикът? Палми в саксии, изящни полилеи, светлосини копринени тапети в стил рококо, по които подскачаха разкрасени фигури с напудрени перуки. Хауард Стоктън беше привърженик на живота, който бе рухнал през 1865 г., но не смяташе да си го признава. Дори слугите, предимно черни, носеха ливреи, истински ливреи с три четвърти панталони и всичко останало. От големия ресторант долиташе приглушена музика в дъното струнен октет свиреше изискано по отдавна забравен начин. В центъра на главната зала имаше грациозно извити стълби, които биха зарадвали както Джеферсън Дейвис^[2], така и Дейвид О. Селзник^[3]. Имаше и много привлекателни жени, хванали под ръка недотам привлекателни мъже.

Невероятно, мислеше Матлок, докато вървеше редом с домакина към неговата тъй наречена скромна лична библиотека.

Южнякът затвори плътната тапицирана врата и се запъти към добре заредено махагоново барче. Напълни две чаши, без да пита.

— Сами Шарп твърди, че пиеш бърбън. Имаш вкус, от мен да знаеш. И аз пия същото. — Отнесе двете чаши при Матлок. — Вземи. В наши дни един кореняк на Вирджиния трябва да обезоръжава северняка с пълната си липса на предразсъдъци.

— Благодаря — каза Матлок, взе чашата и седна в посоченото му от Стоктън кресло.

— Този вирджинец — продължи Хауард Стоктън, щом седна срещу Матлок — има и неюжняшкия навик да пристъпва направо към въпроса… Дори не знам дали е разумно да идваш тук. Затова те вкарах в библиотеката.

— Не разбирам. Защо не ми каза по телефона да не идвам? Какви са тези игри?

— Може би ти ще ми отговориш на този въпрос. Сами твърди, че си голяма клечка. Така да се каже… от международен мащаб. Нямам нищо против. Обичам, когато умни млади хора се издигат по стълбицата на успеха. Това е похвално… Но аз си плащам сметките. Плащам всеки месец. Имам най-добрия комплекс на север от Атланта. Не искам неприятности.

— Поне от мен няма да имаш. Аз съм един уморен бизнесмен, решил да се поразвлече, и нищо повече.

— Но какво стана при Шарп? Вестниците само за това пишат! Не искам нищо подобно!

Матлок наблюдаваше южняка. Капилярите на загорялото му лице бяха кървавочервени и може би затова предпочиташе цяла година да има тен.

— Струва ми се, че не разбираш. — Матлок мереше думите си, докато вдигаше чашата. — Дошъл съм отдалече, защото трябва да съм тук, а не защото ми се иска. По чисто лични причини се оказах в района и сега обикалям. Само толкова. Просто разглеждам… До срещата.

— Каква среща?

— В Карлайл, щата Кънектикът.

Стоктън го погледна с присвити очи и подръпна безупречно подстриганите си мустаци.

— Трябва да бъдеш в Карлайл?

— Да. Поверително е, но на теб мога да го кажа.

— Нищо не си ми казал. — Стоктън продължаваше да го наблюдава и Матлок разбра, че южнякът търси фалшива нотка, погрешна дума, колеблив поглед, които да опровергаят думите му.

— Добре… Да не би и ти да имаш среща в Карлайл? След десетина дни?

Стоктън отпи, облиза си устните и остави чашата на масичката до ръката си, като че ли беше антикварна ценност.

— Аз съм просто беден южняк, който се опитва с труд да припечели някой и друг долар. Живея добре и припечелвам. Това е всичко. Не знам за никакви срещи в Карлайл.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса. Това беше… голяма грешка от моя страна. От интерес и за двама ни е да не споменаваш за това. Нито пък за мен.

— Не се безпокой. За мен ти си приятел на Сами, който търси развлечения… и гостоприемство. — Внезапно Стоктън се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. Приличаше на свещеник, който ще изповядва свой енориаш. — Дявол да го вземе, какво се случи в Уиндзър Шоулс? Каква беше тази работа?

— Доколкото разбрах, някаква местна вендета. Бартолоци имал врагове. Някой спомена, че прекалено много говорел. Това сигурно се отнася и за Айело. Бяха фукльовци и двамата… А Франк случайно е попаднал там.

— Тези италианци! Всичко объркват! Но такова е нивото, нали разбираш какво искам да кажа?…

Ето пак. Същият недоизречен въпрос, само че в устата на този южняк не звучеше като въпрос. Беше изявление.

— Разбирам — уморено рече Матлок.

— Страхувам се, че имам лоша новина за теб, Джим. Затворих за няколко дни масите. След случилото се в Шоулс се уплаших като заек.

— За мен това не е лоша новина. Особено като се има предвид шансът ми напоследък.

— Чух. Сами ми каза. Но ние предлагаме и други развлечения. Обещавам, че „Кармаунт“ няма да ти се стори негостоприемен.

Двамата допиха чашите си и Стоктън, поуспокоен, придружи госта си до препълнения елегантен ресторант на „Кармаунт“. Храната беше изискана и се сервираше по начин, достоен за най-богатите плантации на Юга отпреди Гражданската война.

Въпреки че беше приятна и дори по свой начин успокояваща, вечерята не даде нищо ново на Матлок — Хауард Стоктън не желаеше да обсъжда „делата“ си освен с най-неясни изрази и с постоянни напомняния, че обслужва „янки от най-висока класа“. Речта му беше подправена с описателни анахронизми и представляваше движещо се във времето противоречие. Посред вечерята се извини и стана да се сбогува с някакъв важен член на клуба.

Едва сега на Матлок се удаде случай да огледа клиентелата на Стоктън — „янките от най-висока класа“.

Терминът подхождаше, ако думата „класа“ можеше да се замени с „пари“, но от гледна точка на Матлок не беше едно и също.

Парите се хвърляха на очи от всяка маса. Първият признак беше слънчевият загар, а действието се развиваше в началото на май в щата Кънектикът. Това бяха хора, които щом им хрумнеше, отлитаха на залените от слънцето острови. Вторият признак бе непринуденият гръден смях, който ехтеше в залата, и блясъкът на скъпоценностите. И дрехите не мълчаха — меки, елегантни костюми, копринени сака, вратовръзки „Диор“. Бутилки с искрящи скъпи вина се изстудяваха царствено в истински сребърни кофи върху триножници от черешово дърво.

Все пак нещо не е в ред, мислеше Матлок. Нещо липсва или не е на място. За известно време не можа да установи какво именно. После разбра.

Загарът, смехът, бижутата по китките, саката, вратовръзките „Диор“, парите, елегантността, блясъкът принадлежаха предимно на мъжете.

Жените, момичетата бяха в разрез с тях. Не че всички не отговаряха по стил на партньорите си, но в общи линии отстъпваха. Бяха много по-млади. Много, много по-млади. И по-различни.

Отначало не можа да разбере в какво се състои разликата. После постепенно започна да проумява. В по-голямата си част момичетата, а те бяха именно момичета, с нещо му бяха познати. Едно време често беше говорил на тази тема. Имаха вид на студентки, който е съвсем различен от начина, по който изглеждат чиновничките или секретарките. Малко повече напрежение около очите, значително по-непринудено държане при разговор. Вид на момичета, несвикнали на работно ежедневие, неседящи зад картотеки или пишещи машини. Можеше да го определи много точно, защото той съществуваше. Матлок го познаваше от десет години и не можеше да го сбърка.

После осъзна, че и в това противоречие имаше дисхармония. Облеклото на момичетата. Студентките не се обличаха така. Кройката на дрехите им беше прекалено съвършена, обмислена, ако това беше точната дума. В тези времена, когато момчетата и момичетата се обличат еднакво, те бяха твърде женствени.

Внезапно от едно истерично произнесено изречение, долетяло през няколко маси, разбра, че е прав.

— Ах, Божичко, всичко е направо прелестно!

Гласът! Господи, гласът му беше познат!

Зачуди се дали умишлено не привличат вниманието му.

Прикри лице с ръка и бавно се обърна по посока на кикотещото се момиче. То се смееше и пиеше шампанско, докато кавалерът му — много по-възрастен от него, оглеждаше със задоволство пищните му гърди.

Момичето беше Вирджиния Бийсън. Въздесъщата, незавършила съпруга на Арчър Бийсън, преподавател по история в университета в Карлайл.

Човекът, обзет от академични амбиции.

 

 

Матлок даде бакшиш на негъра, който занесе куфара му по извитите стълби до просторна, разкошно мебелирана стая, предоставена му от Стоктън. Подът беше покрит с плътен виненочервен килим, над леглото имаше балдахин, стените бяха бели, с гипсови орнаменти. Видя върху скрина кофичка с лед, две бутилки бърбън „Джак Даниълс“ и няколко чаши. Отвори куфара, извади тоалетните си принадлежности и ги постави на нощната масичка. Извади само един костюм, леко сако и два чифта панталони и ги отнесе в гардеробната стая. Върна се при куфара, вдигна го от леглото и го сложи напряко на дървените ръчки на стола.

На вратата тихо се почука. Първата му мисъл беше, че е Хауард Стоктън, но грешеше.

На вратата стоеше и се усмихваше момиче, облечено в предизвикателна тъмночервена рокля. Беше двайсетинагодишно и страхотно привлекателно.

Но усмивката му беше фалшива.

— Да?

— С най-добрите пожелания на мистър Стоктън — изговори то и влезе в стаята покрай Матлок.

Той затвори вратата и се вгледа в момичето повече учуден, отколкото объркан.

— Много предвидливо от страна на мистър Стоктън.

— Радвам се, че одобрявате. На бюрото ви има уиски, лед и чаши. Ще ми налеете ли едно малко уиски? Освен ако не бързате.

Матлок отиде бавно до бюрото.

— Не бързам. Какво предпочитате?

— Няма значение. Каквото има. Само с лед.

— Разбирам. — Матлок наля една чаша на момичето и му я занесе. — Защо не седнете?

— На леглото?

Единственият друг стол освен онзи, върху който беше сложен куфарът, се намираше в противоположния край на стаята, до френския прозорец.

— Извинете. — Свали куфара и момичето седна. Хауард Стоктън, помисли той, има вкус. Момичето е възхитително. — Как се казвате?

— Джийни.

Тя пресуши съдържанието на чашата си на няколко големи глътки. Може и да не разбираше от напитки, но умееше да пие. Когато отдели чашата от устата си, Матлок забеляза пръстена на средния пръст на дясната й ръка.

Позна го. Такива пръстени се продаваха в университетската книжарница в Уебстър, Кънектикът, на няколко преки от апартамента на Джон Холдън. Беше пръстенът на Мадисънския университет.

— А какво ще кажете, ако ви заявя, че не ме интересувате? — попита Матлок, опрял гръб o дебелия стълб на анахроничния балдахин над леглото.

— Ще се учудя. Нямате вид на сбъркан. — Не съм.

Момичето вдигна поглед към Матлок. Бледосините му очи бяха топли, но професионално топли, многозначителни и същевременно изпразнени от съдържание. Устните му бяха млади, сочни, напрегнато свити.

— Може би просто трябва да позагреете?

— И това ли умеете?

— Всичко умея — заяви тя със спокойно високомерие.

Толкова е млада, мислеше Матлок, а вече възрастна. Беше се научила да мрази. Омразата бе прикрита, но козметиката беше оскъдна. Разиграваше театър — затова говореха дрехите, очите, устните. Може и да се отвращаваше от ролята си, но я играеше.

Професионално.

— А ако искам само да си поговорим?

— Разговорът е нещо различно. За него няма разпоредби. В тая област сме поставени на равни начала. Quid pro Quo^[4], мистър Никой.

— Имате богат речник. Трябва ли това да ми подскаже нещо? — Не ви разбирам.

— Една проститутка не може да знае латински израз като „Quid pro Quo“.

— Но и това заведение, в случай че не сте забелязали, не е Авенида де ла е Путас^[5].

— Тенеси Уилямс.

— Кой знае?

— Мисля, че вие.

— Добре. Добре. Можем и Пруст да обсъдим в леглото. Нали там чакате да беседваме?

— Бих искал просто да поговорим.

Момичето, внезапно разтревожено, прошепна дрезгаво:

— Да не сте ченге?

— Всичко друго, но не и ченге — засмя се Матлок. — Нещо повече — най-важните полицаи в района много биха дали, за да ме открият. Въпреки че не съм престъпник…

— Все ми е едно. Може ли да пийна още малко?

— Разбира се. — Матлок взе чашата й. И двамата мълчаха, докато й я занесе обратно.

— Имате ли нещо против да постоя още малко? Колкото време би ви потрябвало…

— За да не изгубите хонорара си?

— Той е петдесет долара.

— Сигурно с част от него се налага да подкупите шефа на общежитието. Мадисънският университет е малко старомоден. В някои общежития все още правят проверки през седмицата. А вие закъснявате.

Ужасът изкриви лицето на момичето.

— Значи все пак сте ченге! Гадно ченге!

Надигна се от стола, но Матлок бързо я хвана за раменете и я натисна пак да седне.

— Вече казах, че не съм ченге. Пък и нали ви беше безразлично? На мен обаче не ми е безразлично, затова ще ми кажете всичко, което ви попитам.

Момичето отново понечи да стане, но Матлок го сграбчи за ръцете. Съпротивляваше се, но той го блъсна силно назад.

— Винаги ли носиш пръстена? Класа ли демонстрираш на тези, с които лягаш?

— Боже мой! О, Господи!

Тя сграбчи пръстена и започна да извива пръста си, сякаш със сила можеше да го накара да изчезне.

— А сега слушай! Или ще отговаряш на въпросите ми, или утре сутринта отивам в Уебстър и там ще ти ги задават. Това ли предпочиташ?

— Моля ви! Моля ви! — Очите на момичето плувнаха в сълзи. Ръцете му се разтрепераха, то се задъха.

— Как попадна тук?

— Не! Не мога…

— Как?

— Завербуваха ме…

— Кой!

— Други… Други момичета. Вербуваме се една друга.

— Колко сте тук?

— Не много. Всичко се върши тихомълком. Трябва да си мълчим… Пуснете ме, моля ви. Искам да си отида.

— А, не. Още не. Искам да науча колко сте и защо сте тук! — Казах ви! Само няколко, може би седем-осем момичета.

— Но долу са около трийсет!

— Не ги познавам. Те са отдругаде. Не се питаме коя как се казва.

— Но знаеш откъде са, нали?

— Някои… да.

— От други университети?

— Да…

— Защо, Джийни? За Бога, защо? — А вие защо мислите? За пари!

Роклята на момичето беше с дълги ръкави. Той сграбчи дясната й ръка и разпори материята над лакътя. Тя се съпротивляваше, но Матлок я надви.

Нямаше белези. Никакви признаци.

Тя го ритна и той я зашлеви — достатъчно силно за да я накара да стои мирно. Взе лявата й ръка и разкъса ръкава. Там имаше следи. Изчезващи. Стари. Но имаше. Малки червени точици от игла.

— Вече не се боцкам! От месеци!

— Но имаш нужда от пари! Имаш нужда от петдесет-сто долара, които получаваш всеки път, когато идваш тук!… На какво си сега? На жълти или червени хапчета? Или на киселина? Отговаряй, по дяволите! Тревата не е толкова скъпа!

Момичето хлипаше. По бузите му капеха сълзи. Закри лице и заговори през риданията:

— Имам толкова неприятности! Толкова… неприятности! Пуснете ме, моля ви!

Матлок коленичи, обви с ръце главата на момичето и я притисна към гърдите си.

— Какви неприятности? Моля те, кажи ми! Какви неприятности?

— Принуждават ни да го правим… Трябва… Толкова хора се нуждаят от помощ. А те няма да помогнат на никого, ако не го правим. Моля ви, както и да се казвате, пуснете ме. Пуснете ме. И не казвайте никому. Пуснете ме!… Моля ви!

— Добре, но ще трябва нещо да ми обясниш. Тогава ще те пусна и на никого няма да кажа… Заплашваха ли те, за да дойдеш тук? Заплашват ли и другите момичета?

Момичето кимна, въздъхна тихо и задиша тежко. Матлок продължи:

— С какво ви заплашват? Че ще ви обадят на властите?… Ще разкрият, че си наркоманка? Но това са дреболии. Поне в наше време…

— Господи, колко сте изостанали — проговори момичето през сълзи. — Та те могат да ни съсипят. За цял живот. Да съсипят семействата ни, университетите ни. Може би… дори да ни пратят в затвора. Ще ни обвинят в продажба на наркотици… Ако пък твой познат е загазил, те могат да го отърват… Или ако някое момиче е в третия месец, има нужда от лекар, те могат да намерят. Без шум.

— Но ти самата нямаш нужда от тях! Не си вчерашна! Има толкова хора, към които можеш да се обърнеш за помощ!

Ох, за Бога, господине! А вие къде живеете?!… Съдиите, които се занимават с делата на наркоманите, лекарите, адвокатите. Те държат всички в ръцете си! Нищо не може да се направи. И аз не мога нищо да направя. Затова ме оставете на мира, оставете ни на мира! Твърде много хора ще пострадат!

— И ти просто ще продължаваш да правиш каквото ти кажат!

Посегна към левия й лакът и злобно го дръпна.

Момичето го погледна полууплашено, полупрезрително.

— Вярно е — рече със странно спокоен глас. — Не съм и помислила, че ще разберете. Не знаете дори за какво става дума… Ние сме различни от вас. Нямам никого освен приятелите си. Същото се отнася и за тях. Помагаме си едни на други… Не се правя на героиня. Интересуват ме само моите приятели. Не обичам Джон Уейн^[6]. За мен той е лайно. Всички вие сте лайна. Всички!

Матлок пусна ръката й.

— И колко време смяташ, че ще изкараш така?

— На мен ми върви, късметлия съм. След един месец ще получа дипломата, за която платиха родителите ми, и изчезвам. Те не поддържат контакт след това. Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.

Той подразбра подтекста на признанията й и се извърна. — Мъчно ми е за теб. Много ми е мъчно.

— Не си правете труда. Нали ви казах, че съм късметлия. Две седмици след като получа онази хартийка, която родителите ми толкова силно желаят, ще съм в самолета. Ще напусна тази проклета страна. И никога няма да се върна!