Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (23)

Двайсет и трета глава

Клиф безпрекословно се съгласи да измъкне корсиканския документ от апартамента на Матлок. По-късно по телефона щяха да си определят среща. В случай че документа го няма, „Клиент три нула“ щеше да го уведоми незабавно.

Матлок се ограничи с една чаша бърбън. Хапна надве-натри и в четири без петнайсет излезе от ресторанта. Време бе да прегрупира силите си, да си набави нови муниции. Беше паркирал кадилака на няколко преки южно от агенцията на Блакстоун, на Бонд Стрийт. Паркингът беше обществен, всяко място си имаше собствен брояч. Като наближи, Матлок се сети, че не е пускал монети, откак ходи при Блакстоун. Броячите работеха само по едни час, а колата му стоеше там близо два часа. Запита се как ли се справят службите за коли под наем с потока от актове и глоби, който сигурно непрекъснато се трупа от клиентите. Влезе в паркинга и за миг му се стори, че е сбъркал мястото. После разбра, че не е. Кадилакът беше през две алеи на четвъртата. Започна да се промъква през гъсто паркираните коли към своята и внезапно спря.

Между автомобилите забеляза синьо-белите черти на хартфордска полицейска кола. Беше спряла точно зад кадилака. Един полицай пробваше дръжката на вратата, а друг се беше облегнал на колата и говореше по радиотелефона.

Бяха открили автомобила. Това го уплаши, но някак си не го изненада.

Предпазливо се дръпна назад, готов да побегне, ако го забележат. Мислите му се втурнаха напред към трудностите, породени от това ново усложнение. Първият и най-важен проблем беше колата. Вторият беше фактът, че вече знаят — той е в околностите на Хартфорд. Това изключваше всички други видове транспорт. Гарите, автогарите и дори службите за коли под наем щяха да бъдат предизвестени. И все пак трябваше да намери кола.

Продължи да се колебае. Блакстоун ясно заяви, че срещу него няма обвинения и заповеди. Ако имаше, щеше да получи съобщението от 555-68-68. Щеше да чуе думите: „Клиент три нула“ анулиран.

А не беше. Нямаше дори намек за такова нещо. За миг се поколеба дали да не се върне при полицейската кола и да си плати глобата за нередовен престой.

Отхвърли тази мисъл. Полицаите не бяха от транспортната служба. Спомни си друг паркинг. И там го следваше полицай, но в цивилни дрехи. Всичко това не беше случайно, но не можеше да си го обясни. Матлок вървеше бързо до Бонд Стрийт в посока, обратна на паркинга. Зави в първата пряка и се улови, че почти тича. Веднага забави ход. Няма нищо по-набиващо се в очи на оживена улица от бягащ мъж, освен може би бягаща жена. Започна да върви като хората около себе си, тръгнали на следобеден пазар, стараеше се да се слее с човешкия поток. От време на време дори спираше и се взираше безизразно във витрините, без да вижда изложените стоки. Започна да обмисля какво всъщност се случва с него. Разбра, че го ръководи първобитният инстинкт на преследвания. Той неочаквано се пробуди у него, защитните пипала се замятаха във всички посоки, а тялото му, по подобие на хамелеона, почти се сля с околната среда.

Но нали не той е преследваният! Беше преследвачът! По дяволите, той беше преследвачът!

— Здрасти, Джим. Как си? Какво правиш в големия град?

От изненада Матлок загуби равновесие. Да, загуби равновесие в буквалния смисъл на думата и се спъна. Просна се на тротоара и човекът, който го заговори, му помогна да се изправи.

— Ох! Здравей, Джеф! Боже, как ме стресна! Благодаря.

Стана и се отупа. Огледа се да види кой друг освен Джеф Креймър го наблюдава.

— Май добре си обядвал, а? — засмя се Креймър.

Беше възпитаник на Карлайл, със степен по психология, която доста впечатли една шикозна рекламна фирма.

— Ами! Просто се бях замислил. Истински разсеян професор.

Внезапно Матлок се вгледа в Джеф Креймър. Той не само че работеше в шикозна фирма, но имаше и шикозна жена и две много шикозни деца, които учеха в изключително шикозни начални училища. Матлок реши да подчертае още веднъж мисълта си.

— А що се отнася до обяда, цял ден съм на един недовършен бърбън.

— Защо не поправиш веднага грешката? — попита Креймър и посочи към бара „Глиганска глава“ отсреща. — Не сме се виждали от месеци. Четох във вестника, че са те ограбили.

— И още как, по дяволите! Кражбата мога да понеса, но ако знаеш какво направиха с апартамента! И с колата.

Двамата се запътиха към „Глиганска глава“.

— Затова съм в града. Оставил съм триумфа тук в един сервиз. Ръцете ми са вързани.

Преследваният не само имаше антени, които му служеха да открива враговете си, но и почти свръхестествената, макар и временна способност да превръща неуспехите си в предимства, загубите — в печалби.

Матлок отпи от своя бърбън, докато Креймър на няколко глътки приключи с уискито си.

— Като си помисля само, че трябва да се друсам с автобус до Скарсдейл, със смени в Ню Хейвън и Бриджпорт, направо ми призлява.

— Защо тогава не наемеш кола?

— Току-що опитах на две места. На едното могат да ми дадат чак довечера, а на другото — утре. В града има някаква конференция и били отрупани с поръчки.

— Изчакай до довечера.

— Не мога. Имам важни семейни дела. Баща ми свиква икономическите си съветници на вечеря и ако смяташ, че ще отида в Скарсдейл без собствен превоз, грешиш!

Матлок се засмя и поръча още по едно. Бръкна в джоба си и остави на бара петдесетдоларова банкнота. Тя трябваше да привлече вниманието на Джеф Креймър, който имаше такава шикозна жена.

— Мислех, че не си в състояние да поддържаш дори баланса на чековата си книжка, камо ли да бъдеш икономически съветник.

— Е, да, но нали съм престолонаследник. Да не забравяме това.

— Как да забравя, че си роден с късмет.

— Чувай! Хрумна ми страхотна идея. Колата ти в града ли е?

— Ей, почакай.

— Не, слушай. — Матлок извади парите си. — Старецът ще плати… Дай ми под наем своята кола. За четири-пет дни… Ето. Ще ти дам двеста-триста.

— Да не си откачил!

— Не съм. Той настоява да отида на всяка цена. Ще плати!

Матлок усещаше, че мозъкът на Креймър трескаво пресмята колко ще му излезе евтина кола под наем за една седмица. Седемдесет и девет и петдесет по десет цента на километър, със среден дневен пробег от може би двайсет-двайсет и пет километра. Най-много сто и пет до сто и десет долара седмично.

А Креймър имаше скъпоструваща жена и две много скъпоструващи деца в изключително скъпи начални училища.

— Това значи да те обера.

— Кого, мен? Няма такова нещо. Баща ми.

— Е…

— Ето, ще ти напиша разписка. Ще му я връча, щом пристигна. — Матлок грабна една салфетка, разгъна я откъм чистата страна, извади химикалката си и започна да пише. — „Най-обикновен договор… Аз, Джеймс Б. Матлок, съм съгласен да заплатя на Джефри Креймър…“ какво толкова, по дяволите, нали парите са негови… „четиристотин долара за наема на…“ Каква марка е?

— Форд комби. Бял. Миналогодишен модел.

Очите на Креймър се местеха от салфетката към пачката банкноти, които Матлок беше оставил небрежно вляво, до лакътя му.

— „Форд комби за срок от…“ Да кажем, една седмица, съгласен ли си?

— Дадено. — Креймър допи остатъка от второто си уиски.

— „Една седмица. Подпис, Джеймс Б. Матлок“. Ето, приятелю. Подпиши. А ето и четиристотинте долара. Къде е колата?

Инстинктите на преследвания са безпогрешни, мислеше Матлок, докато Креймър прибираше банкнотите и бършеше брадичката си, която беше започнала да се изпотява. После извади от джоба си два ключа за кола и квитанция от паркинга. Както и очакваше Матлок, Джеф Креймър бързаше да си тръгне със своите четиристотин долара.

Матлок обеща да телефонира на Креймър до една седмица и да върне автомобила. Креймър настоя да плати сметката и бързо напусна бара. Матлок допи чашата си, като обмисляше своя следващ ход.

Преследваният и преследвачът се бяха слели в едно.