Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (22)

Двайсет и втора глава

Матлок и Холдън се разделиха почти веднага. Преподавателят по английска литература остави математика пред дома му и потегли на юг към Феърфийлд. Реши да отседне в крайпътен мотел достатъчно далече от Уиндзър Шоулс, за да се поуспокои, и все пак достатъчно близо до Хартфорд, за да успее да бъде при Блакстоун в два часа следобед.

Беше твърде изтощен, твърде изплашен, за да мисли. Откри третокласен мотел на запад от Стратфорд и изненада нощния администратор с това, че е сам.

Докато се регистрираше, мърмореше под нос, че от тези ревниви жени мира няма и с помощта на десетдоларова банкнота успя да убеди администратора да впише, че е пристигнал в два часа през нощта сам. В седем вече беше в леглото с поръчка да го събудят в дванайсет и половина. Ако поспя пет часа, мислеше той, може би на свежа глава ще проумея какво става.

Спа пет часа и двайсет минути, но нищо не се беше променило. Много малко неща му се изясниха. А кръвопролитието в Уиндзор Шоулс му изглеждаше по-странно отвсякога. Дали той беше определен за жертва? Или напротив — може би убийците бяха чакали отвън, докато той излезе, за да извършат саморазправата?

Грешка или предупреждение?

Към един и петнайсет беше на Мерит Паркуей. В един и половина влезе в Бърлин Търнпайк и пое по пътя към Хартфорд. В два без пет беше в кабинета на Блакстоун.

— Слушайте — каза Майкъл Блакстоун, наведен над бюрото си и втренчен в Матлок. — Задаваме колкото може по-малко въпроси, но дори за секунда не бива да допускате, че предоставяме на клиентите си пълна свобода за действие!

— Може би предпочитате обратното.

— Тогава си вземете парите и идете другаде. Ще минем и без вас!

— Стига толкова! Наети сте да охранявате едно момиче и нищо повече! За това ви плащам по триста долара на ден! Всичко останало е без значение, а предполагам, че плащам и за него.

— Няма да искаме допълнително възнаграждение. Не знам за какво говорите. — Внезапно Блакстоун се облакъти на бюрото, наведе се напред и прошепна дрезгаво. — За Бога, Матлок! Двама души! Двама души от онзи проклет списък са убити тази нощ! Ако сте луд, не искам да имам нищо общо с вас! Не сме се договаряли така! И хич не ме и интересува кой е баща ви и колко пари имате!

— Сега аз не разбирам за какво говорите. Научих за тази история от вестниците. Нощта прекарах в един мотел във Феърфийлд. Пристигнах там в два през нощта, а според вестниците онези са били убити около пет часа сутринта.

Блакстоун се отблъсна от бюрото и стана. Погледна недоверчиво Матлок.

— Можете ли да го докажете?

— Искате ли наименованието и телефона на мотела? Дайте ми телефонния указател да го намеря.

— Не!… Не. Не искам нищо да знам. Бяхте ли наистина във Феърфийлд?

— Дайте ми указателя.

— Добре, добре, няма значение. Мисля, че лъжете, но сте си осигурили алиби. Както сам казахте, ние сме наети само да охраняваме момичето.

— Има ли нещо ново в неделя следобед? Всичко наред ли е в болницата?

— Да… Да. — Блакстоун изглеждаше погълнат от някакви свои мисли. — Получих вашия телелектроник. Работи. Струва още двайсет долара дневно.

— Разбирам. Добра цена.

— Никога не сме твърдели, че вземаме евтино.

— Едва ли бихте сполучили да убедите някого в това.

— Не го и правим. — Блакстоун остана прав, натисна едно копче и каза — Моля ви, донесете телелектроника на мистър Матлок.

След няколко секунди в кабинета влезе привлекателно момиче, което носеше метално съоръжение не по-голямо от цигарена кутия. Постави го върху бюрото на Блакстоун и бързо излезе.

— Ето — каза Блакстоун. — Кодът ви е „Клиент три нула“, което значи — районът на Карлайл, екип от трима души. Телефонният номер, който ще набирате, е пет-пет-пет-шест-осем-шест-осем. Имаме резервен списък с номера, които са лесни за запомняне. Телелектроникът ще сигнализира с кратко бибипкане. Изключвате го, като натискате това копче. Щом чуете сигнала, набирате номера. Записващото устройство, включено към този телефон, ще ви предаде съобщението на екипа. Ще ви дадем и друг номер за директна връзка. Ясно ли е? Всъщност е много просто.

— Да — рече Матлок и взе металната кутийка. — Само едно не разбирам — защо вашите хора не се обаждат тук, а след това вие да се свързвате с мене? Като се изключи печалбата, няма ли да е по-просто?

— Не. Възможностите за грешка са твърде много. Имаме голяма клиентела. Искаме тя да е в пряка връзка с хората, за чиито услуги плаща.

— Разбирам.

— Освен това не желаем да се бъркаме в личния живот на клиентите си. Не смятаме, че ще бъде правилно информацията да се предава през трета или четвърта ръка. Между другото можете да се свържете с екипа по същия начин, както и те с вас. Всеки от тях има свой апарат. Достатъчно е да наберете номера и да продиктувате онова, което имате да им съобщите.

— Похвално.

— Професионално. — И Блакстоун за пръв път, откак Матлок влезе в кабинета, седна на стола си и се облегна. — Сега ще ви кажа нещо и ако го приемете като заплаха, няма да се засегна. А ако пожелаете да се откажете от услугите ни, няма да възразим… Знаем, че от Министерството на правосъдието усилено ви издирват. Все пак срещу вас няма предявени обвинения, няма и заповед за арестуване. Имате известни права, за които федералните служители често забравят в старанието си, и това е една от причините, поради които съществува нашата агенция. Въпреки това държим да знаете, че ако юридическото ви положение се промени, ако срещу вас се предявят обвинение или се издаде заповед за арестуване, услугите ни ще бъдат незабавно прекратени и ние без колебание ще помогнем на властите да ви издирят. Сведенията, с които разполагаме, ще предоставим на адвокатите ви — те са поверителни, но не и местонахождението ви. Ясно ли е?

— Да. Това е напълно честно и почтено.

— Повече от честно и почтено. Затова смятам да ви поискам аванс за десет дни, като неизразходваните суми ще ви бъдат върнати… В случай че положението се промени и федералните служители предявят заповед за арестуването ви, ще получите следното съобщение по записващото устройство на телефона. Само тези думи.

Блакстоун млъкна, за да засили впечатлението.

— Какви са те?

— „Клиент три нула“ анулиран.

Като излезе на Бонд Стрийт, Матлок изпита усещането, за което вече знаеше, че няма да го напусне до края на преследването — усещането, че всички го гледат. Струваше му се, че какви ли не непознати хора не откъсват поглед от него. Улови се, че неволно се оглежда и се старае да открие впитите в себе си очи. Но такива нямаше.

Поне не забеляза нищо подозрително.

Сега предстоеше да изнесе корсиканския документ от апартамента си. Но след всичко, което му наговори Блакстоун, беше безсмислено да опитва сам. Апартаментът му несъмнено се наблюдаваше и от двата лагера — и от преследвачите, и от преследваните.

Щеше да използува някого от екипа на Блакстоун и да изпита гаранцията за неприкосновеността и поверителността на информацията. Можеше да се свърже с тях — с него, — след като проведеше един телефонен разговор, от който щеше да му стане ясно дали сребристата корсиканска покана наистина е необходима. Щеше да говори със Самюъл Шарп, адвоката от Уиндзър Шоулс.

Реши да изкаже на Шарп съчувствието си. Самият адвокат беше изгубил за миг самообладанието си. Матлок сметна, че е настъпил моментът да покаже, че дори хора като него, с влиятелни приятели в Сан Хуан и Лондон, мислят не само за себе си.

Влезе във фоайето на хотел „Американа“ й набра номера. Обади се секретарката на Шарп.

— Оставете телефонния си номер, мистър Шарп ще ви позвъни след малко.

— Не мога, обаждам се от телефонна кабина. Освен това много бързам.

Последва мълчание, после прещракване. Наложи се да чака десетина секунди.

— Бихте ли ми дали номера, от който се обаждате, мистър Матлок? Мистър Шарп ще ви позвъни след пет минути.

Той продиктува номера и затвори.

Докато седеше на пластмасовата седалка, мисълта му се върна към друга телефонна кабина и друга пластмасова седалка. И към черния автомобил, профучал покрай мъртвеца с куршум в челото.

Телефонът иззвъня. Матлок вдигна слушалката.

— Вие ли сте, Матлок?

— Да.

— Не трябваше да ми се обаждате в службата. Сам знаете. Наложи се да сляза във фоайето, за да се обадя от автомата.

— Не допусках, че телефонът на един уважаван адвокат може да се подслушва. Извинете.

На другия край на жицата настъпи мълчание. Шарп явно не очакваше извинение.

— Казах ви вече, че съм предпазлив човек. Какво има?

— Просто исках да разбера как сте. Как мина всичко? Снощи беше ужасно.

— Не съм имал време да разбера как се чувствувам. Имам много работа. Полиция, погребения, репортери.

— Какво им казахте? Как се справяте?

— Грешки няма да допусна. С две думи — аз съм невинна жертва. Франк също — само че е мъртъв… Ще ми липсва. Беше много добър човек. Разбира се, ще затворя заведението. Щатската полиция е подкупена. Предполагам, че от вашите хора. Всичко ще е така, както пише във вестниците. Банда италиански главорези, застреляни в изискан ресторант.

— Здраво пипате.

— Казах ви — отвърна тъжно Шарп. — Предпазлив човек съм. Подготвен съм за всичко.

— Кой го извърши?

Шарп не отговори. Просто мълчеше.

— Попитах ви кой го е извършил според вас.

— Предполагам, че вашите хора ще разберат преди мен… Бартолоци имаше врагове, беше доста неприятен човек. Сигурно и Роко… Но защо Франк? Кажете ми, защо и Франк?

— Не знам. Още с никого не съм се свързал. — Разберете, моля ви. Много ви моля. Не беше справедливо. — Ще опитам. Обещавам… И, Сами, да не забравите да се обадите на Стоктън и Кантър.

— Няма. Записал съм ги за следобед. Казах ви, че съм педант.

— Благодаря. Моите съчувствия за Франк. Изглеждаше мило момче.

— Беше чудесен човек.

— Не се съмнявам… Пак ще ви се обадя, Сами. Не съм забравил обещанието си. Вие ми направихте много добро впечатление. Ще…

Чу се звукът от падащи монети в автомата на Уиндзър Шоулс и разговорът прекъсна. Времето минаваше, пък и нямаше смисъл да продължава разговора. Беше научил каквото го интересуваше. Сега му трябваше корсиканският документ. Ужасът от кръвопролитието не беше накарал педантичния Шарп да забрави на кого е обещал да се обади. Матлок не можеше да си обясни защо, но така си беше. Предпазливият Шарп не бе се поддал на паника. Хладнокръвен тип.

Телефонната кабина беше тясна, задушна и неудобна. Той отвори вратата и бързо прекоси фоайето към централния изход.

Зави на ъгъла на Асайлъм Стрийт, като търсеше ресторант, в който да обядва, докато чака да му се обадят от „Клиент три нула“. Блакстоун беше казал, че трябва да съобщи номер, а какво по-удобно от номера на някой ресторант.

Видя табела „Омари“. Явно заведение, посещавано от бизнесмени.

Дадоха му не просто маса, а отделно сепаре. Наближаваше три часът, обедната тълпа беше пооредяла. Седна, поръча си бърбън с много лед и попита келнерката къде е най-близкият телефон. Тъкмо щеше да излезе от сепарето, за да се обади на 555-68-68, когато чу острия приглушен звук на телелектроника в джоба на сакото си. В първия миг замръзна. Като че ли някаква част от него, някакъв истеричен орган беше полудял и се мъчеше да му предаде отчаянието си. Ръката му трепереше, докато бъркаше в сакото, за да извади металната кутийка. Намери копчето за изключване и го натисна с всичка сила. Огледа се да не би звукът да е привлякъл нечие внимание.

Никой не срещна погледа му. Никой нищо не беше чул.

Стана и хукна към телефонната кабина. Единствената му мисъл беше Пат — нещо се е случило, нещо достатъчно сериозно, за да се задействува ужасната коварна машинка.

Дръпна вратата, затвори я и набра 555-68-68.

— На телефона е „Клиент три нула“. — Гласът прозвуча като запис. — Моля, обадете се на телефон пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Няма основание за тревога, сър. Не е нищо спешно. През следващия час ще отговаряме на този номер. Повтарям: пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Край.

Матлок разбра, че „Клиент три нула“ се старае да успокои страховете му, може би защото за пръв път си служеше с телелектроник. Имаше чувство, че дори град Карлайл да се изпари в термоядрен дим, думите на „Клиент три нула“ щяха да имат успокояващо въздействие върху него. Другата причина може би беше, че човек разсъждава по-ясно, когато не е уплашен. Така или иначе Матлок усети, че подходът му е правилен. Беше се успокоил. Бръкна в джоба си, извади няколко монети и си отбеляза наум да не забрави да развали малко банкноти за бъдещи нужди. Общественият телефон беше станал важна част от живота му.

— Пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно ли е? — Да — отговори същият глас, който беше чул на записа. — Мистър Матлок?

— Да, аз съм. Добре ли е мис Балантайн?

— Оправя се много бързо, сър. Лекарят й е добър. Тази сутрин са й разрешили да седне в леглото. Повечето отоци са паднали. Лекарят е доволен… Тя няколко пъти пита за вас.

— И какво й казахте?

— Истината. Че сте ни наели да не я безпокоят. — Имах предвид за това къде съм.

— Казахме й просто, че ще отсъствувате няколко дни. Може би ще е добре да й се обадите. От днес следобед ще може да разговаря по телефона. Разбира се, ние ще пресяваме разговорите.

— Добре. За това ли ме търсихте?

— Отчасти. Другата причина е Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг. Непрекъснато ви търси. Настоява да се свържете с него.

— Какво каза? Кой говори с него?

— Аз. Между другото казвам се Клиф.

— Добре, Клиф, какво каза той?

— Да ви предам да му се обадите веднага щом се свържа с вас. По неотложна работа. Имам телефона му. В Уайлинг е, щата Западна Вирджиния.

— Дайте ми го.

Матлок измъкна химикалката си и записа номера на дървената полица под телефона.

— Мистър Матлок?

— Какво?

— Грийнбърг помоли също така да ви предам… че „градовете не умират, те вече са мъртви“. Това бяха думите му. „Градовете са мъртви“.