Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (21)

Двайсет и първа глава

Ако настоятелството на Конгрегационалната църква в Уиндзър Шоулс някога научеше, че изключително способният адвокат Самюъл Шарп, дипломиран юрист, който се грижеше за финансовите дела на църквата, беше известен в Северен Хартфорд и Южен Спрингфийлд, щата Масачузетс, като Сами Контрабандиста, вечерните служби щяха да бъдат отменени за цял месец. За щастие това разкритие не бе направено досега и църквата гледаше на него благосклонно. Беше умножил значително приходите й и самият той се проявяваше като щедър дарител при събирането на средства. И църквите на Уиндзър Шоулс, и повечето граждани бяха добре разположени към Самюъл Шарп.

Матлок научи всичко тона в кабинета на Шарп в страноприемницата „Уиндзърска долина“. Окачените по стените похвални грамоти в рамки разкриваха част от историята, а Джакопо Бартолоци добродушно допълни останалото. Всъщност Джакопо искаше да разясни на Матлок и на английския му приятел, че операциите на Сами, както и самият той, не се отличават с изискаността на плувния клуб „Ейвън“.

Холдън надмина очакванията на Матлок. На няколко пъти едва не се изсмя на глас, като го гледаше как вади стодоларови банкноти (донесени светкавично в Уебстър от объркания и притеснен Алекс Андерсьн) и ги хвърли небрежно на крупието, без да си прави труда да брои жетоните и все пак по някакъв начин даващ да се разбере, че знае до последния долар сумата, която е пред него. Холдън играеше умно и предпазливо и в един момент дори спечели девет хиляди долара. До края на вечерта успя да намали печалбата си на неколкостотин долара и персоналът на „Уиндзърска долина“ си отдъхна с благодарност и облекчение.

Джеймс Матлок изруга — втора вечер не му вървеше, но прие загубата си от хиляда и двеста долара като нещо неизбежно, както си и беше.

В четири сутринта Матлок и Холдън, обградени от Айело, Бартолоци, Шарп и двама от приближените му, седяха около голяма дъбова маса в ресторанта, издържан в колониален стил. Бяха сами. Един келнер и двама миячи на съдове разчистваха заведението, а игралните зали на третия етаж бяха затворени.

Сухият Айело и ниският дебел Бартолоци един през друг хвалеха клиентелата си. Всеки смяташе, че „може да се окаже полезно“ за другия „да се запознае“ с мистър и мисис Джонсън от Кантон или с някой си доктор Уъдзуърт. Шарп се интересуваше повече от Холдън и как вървят работите в Англия. Разказа няколко забавни истории за посещенията си в лондонски клубове и за непреодолимите си трудности с британската валута в разгара на залагането.

Матлок наблюдаваше Сами Шарп и си мислеше, че е много обаятелен. Не му беше трудно да повярва, че в Уиндзър Шоулс, щата Кънектикът, го смятат за достойна за уважение личност. Неволно го сравняваше с Джейсън Грийнбърг. Но между двамата съществуваше една съществена разлика. Тя се четеше в погледите. Очите на Грийнбърг бяха разбиращи дори в моменти на гняв, а на Шарп бяха студени и пронизващи, в странно противоречие с безгрижното му лице.

Чу как Бартолоци пита Холдън кое е следващото място, което ще посети. Импровизираният отговор на Холдън му предостави възможността, която търсеше. Изчака подходящ момент.

— За съжаление ми е трудно сега да обсъждам маршрута си.

— Мисълта ми беше, че непременно трябва да се отбиете в Ейвън. Имам много приятно заведение, сигурно ще ви хареса.

— Не се и съмнявам. Може би друг път.

— Джони ще ми се обади през следващата седмица — вметна Матлок. — Ще се видим отново. — Посегна към пепелника и угаси цигарата си. — Трябва да бъда в… Карлайл. Да, така се казваше.

В разговора настъпи едва забележима пауза. Шарп, Айело и един от другите двама се спогледаха. Бартолоци обаче като че ли не забеляза нищо особено.

— Където е университетът ли? — попита дребният италианец.

— Точно там — отвърна Матлок. — Вероятно ще отседна в клуба „Кармаунт“ или във „Ветроходство и ски“. Сигурно знаете къде са.

— Как да не знаем — тихо се засмя Айело.

— И каква работа имате в Карлайл? — попита неизвестният мъж (никой не си беше направил труда да го представи) и смукна дълбоко от пурата си.

— Това си е моя работа — усмихна се Матлок.

— Само питам. Не се засягайте.

— Не се засягам… Охо, вече е почти четири и половина. Прекалено сте гостоприемни, приятели.

Той избута стола си назад и се приготви да стане. Мъжът с пурата обаче имаше още един въпрос. — Вашият приятел ще дойде ли с вас в Карлайл? Холдън предвидливо се намеси:

— Съжалявам, но ние не обсъждаме намеренията си. Аз съм само гост на вашите приятни брегове и съм изпълнен с туристически планове… Време е да тръгваме.

Двамата станаха от масата. Изправи се и Шарп. Преди другите да успеят да се обадят, той каза:

— Ще ги изпратя до колата и ще им покажа пътя. А вие ме почакайте — ще, уредим някои сметки. Аз ти дължа пари, Роко. Франк пък дължи на мен. Може би ще изляза на нула.

Човекът с пурата, чието име очевидно беше Франк, се засмя. Айело за миг доби объркан вид, но тутакси осъзна какво иска да каже Шарп — да го изчакат тук.

Матлок не беше сигурен дали се е справил добре с положение.

Искаше само да спомене Карлайл с надеждата някой да му предложи да се обади в „Кармаунт“ и във „Ветроходство и ски“ и да го препоръча като добър клиент. Отказът на Холдън да обсъжда маршрута си беше предотвратил това и Матлок се изплаши да не би онези да са решили, че двамата с Холдън са достатъчно високопоставени и че по-нататъшни запознанства не са им нужни. Освен това си даваше сметка, че колкото повече напредва, толкова повече разчита на убеждението на мъртвия Лоринг, че никой от поканените на конференцията в Карлайл няма да обсъжда делегатите. По всяка вероятност значението на Омерта беше толкова могъщо, че мълчанието ставаше непробиваемо. И все пак Шарп току-що нареди на мъжете около масата да останат по местата си.

Имаше усещането, че е отишъл твърде далече за малкия си опит. Може би беше време да се обади на Грийнбърг, въпреки че искаше да изчака, докато събере повече конкретни факти. Ако се свържеше с Грийнбърг сега, агентът можеше да го принуди да излезе от играта, а не му се искаше.

Шарп ги придружи до почти пустия паркинг. Страноприемницата „Уиндзърска долина“ нямаше много посетители.

— Не поощряваме преспиването — поясни Шарп. — Известни сме най-вече като добър ресторант.

— Ясно — каза Матлок.

— Господа — започна Шарп колебливо. — Искам да се обърна към вас с молба, която може да се изтълкува като неучтива.

— Кажете.

— Мога ли да поговоря с вас, мистър Матлок? Насаме. — О, не се притеснявайте — рече Холдън. — Напълно ви разбирам. Ще се поразходя.

— Вашият приятел е прекрасен човек — отбеляза Шарп.

— Така е. Какво има, Сами?

— Няколко разяснения, както казват в съда.

— А именно?

— Аз съм предпазлив човек, но съм и много любопитен. Както се убедихте, организацията ми е прекрасна.

— Да, видях.

— Вече се разширяваме, бавно и постепенно, но все пак се разрастваме.

— Ще го имам предвид.

— Опитен юрист съм и не допускам грешки, с което се гордея.

— Накъде биете?

— Мина ми през ума, а ако трябва да бъда честен с вас, същото е хрумнало и на съдружника ми Роко Айело, че може би сте изпратени на наша територия да ни понаблюдавате.

— И защо мислите така?

— Защо ли?… Играчи като вас не падат от небето. Имате влиятелни приятели в Сан Хуан. Познавате заведенията ни като петте си пръста. Имате богат и много мил приятел от Лондон… Но най-важното, и аз мисля, че го знаете — споменахте за онази работа в Карлайл. Да бъдем откровени. Това не е случайно, нали?

— Така ли?

— Вече ви казах, че съм предпазлив човек. Разбирам правилата и не задавам въпроси, които не ми се полагат, нито пък говоря неща, които нямам право да знам… Все пак искам генералите да разберат, че в организацията си имат няколко интелигенти, дори честолюбиви лейтенанти. Всеки ще ви го каже. Не ламтя за лъвския пай.

— Искате да дам добър отзив за вас?

— Нещо такова. Аз съм ценен човек. Уважаван адвокат съм. Съдружникът ми е преуспяващ застрахователен агент. Винаги печелим и мястото ни е тук.

— А Айело? Изглеждате в добри отношения.

— Роко е добро момче. Може би не е от най-интелигентните, но на него може да се разчита. Освен това е мил човек. Все пак не можем да го поставим на една нога с нас.

— А Бартолоци?

— Нищо не мога да кажа за Бартолоци. Ще трябва сам да си съставите мнение за него.

— Като не казвате нищо, казвате много, нали?

— По мое мнение прекалено много говори. Но може би характерът му е такъв. Дразни ме. Все пак не е Роко.

Матлок наблюдаваше Шарп в предутринната светлина и започна да разбира какво се е случило. Беше логично: самият той го бе планирал, но сега, когато се случи, имаше чувството, че е страничен наблюдател. Гледаше се отстрани, виждаше другите като движещи се марионетки.

Беше влязъл в света на Нимрод като чужденец, може би дори като подозрителен чужденец, невнушаващ доверие.

И внезапно това недоверие бе породило уважение към него.

Заподозреният е почитан за своята неискреност, защото се предполага, че тя извира от висш източник. Сега той беше пратеник на висшите сфери. От него се бояха.

Как го беше нарекъл Грийнбърг? „Светът на сенките.“ Невидими армии разполагат войските си в мрака, непрекъснато нащрек да не срещнат неприятелски разузнавачи.

Тънката нишка, по която трябваше да се движи, беше съвсем несигурна. Но тя бе негова.

— Вие сте способен човек, Шарп. И дяволски умен… Какво знаете за Карлайл?

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Лъжете, а това не е умно.

— Не лъжа. Нищо не знам. Само слухове. Да знаеш и да си чувал, са две различни неща.

— Какви слухове? Говорете, за ваше добро е.

— Просто слухове. Може би ще има събиране на клана. Среща на високопоставени лица. И някои хора трябва да постигнат съгласие.

— За Нимрод ли говорите?

Сами Шарп притвори очи и каза:

— Заговорихте на език, който не искам да слушам.

— Тогава нищо не сте чули.

— Изтрито е от протокола, уверявам ви.

— Добре. Действувате правилно. Но когато се върнете, не споменавайте нищо за слуховете, които сте чули. Така би постъпил само един глупав лейтенант.

— Не само глупав, но и безумен.

— Защо тогава им казахте да останат? Вече е късно.

— Честно казано, исках само да разбера какво мислят за вас и за вашия приятел, англичанина. Но щом споменахте едно име, обсъждане няма да има. Както казах, знам правилата.

— Добре. Вярвам ви. Далече ще стигнете… А сега по-добре се върнете. И още нещо. Искам… искаме да се обадите на Стоктън в „Кармаунт“ и на Кантър във „Ветроходство и ски“. Ще им кажете, че съм ваш личен приятел и имам намерение да се отбия при тях. Нищо друго. Не е необходимо да се плашат. Това е важно, Сами. Нищо друго.

— С удоволствие ще им се обадя. А вие няма да забравите да предадете поздравите ми на другите, нали?

— Няма. Вие сте способен човек.

— Правя каквото мога.

В този миг предутринната тишина беше нарушена от пет силни взрива. Звън от счупени стъкла, тропот на бягащи, писъци, шум от преобърнати мебели. Матлок се хвърли на земята.

— Джон! Джон!

— Тук съм! До колата! Добре ли си?

— Да. Не мърдай оттам!

Шарп се бе метнал в мрака към цокъла на сградата. Седеше свит в един ъгъл, притиснат към тухлите. Матлок едва различаваше очертанията му, но все пак видя как Шарп извади пистолет от вътрешния джоб на сакото си.

Откъм задната част на сградата отново се разнесоха изстрели, последвани от нови ужасени писъци. Един от миячите на съдове излетя през страничната врата и запълзя на четири крака към паркинга. Крещеше истерично на език, който Матлок не разбираше.

Няколко секунди по-късно от страноприемницата се зададе тичешком келнер с бяло сако. Той влачеше подире си ранен, от чието рамо бликаше кръв, а дясната му ръка висеше безпомощно.

Отнякъде пак проехтя изстрел и келнерът падна. Раненият се строполи и заби лице в чакъла. В сградата някой крещеше: — Навън! Излизайте! Към колата!

Матлок очакваше от страничната врата към паркинга да се изсипе народ, но никой не излезе. Вместо това от другата страна на двора чу паленето на кола, а след секунди скърцането на гуми. И тогава отляво, на около петдесет метра от него, профуча черен автомобил, мина под уличната лампа и Матлок го видя.

Същият, който изникна от мрака секунди след убийството на Ралф Лоринг.

Всичко утихна. Сивкавата светлина на зората се усили.

— Джим! Джим, ела тук! Мисля, че си отидоха!

— Беше Холдън, наведен над сервитьора, без да напуска прикритието на колата.

— Идвам — каза Матлок и стана от земята.

— Убит е. Улучен между плешките… Другият още диша. Трябва да извикаме линейка.

Холдън клекна до изгубилия съзнание ранен с окървавената, неподвижна дясна ръка.

— Не чувам нищо. Къде е Шарп?

— Влезе вътре. През онази врата. Имаше пистолет.

Двамата се приближиха внимателно до страничния вход на страноприемницата. Матлок бавно отвори вратата и влезе преди Холдън във фоайето. Мебелите бяха преобърнати, маси и столове лежаха на една страна, по дървения под блестеше кръв.

— Шарп? Къде сте?

Матлок предпазливо повиши глас. Изминаха няколко секунди, преди да получи отговор:

— Тук съм. В ресторанта — гласът на Шарп бе почти беззвучен.

Матлок и Холдън минаха през дъбовата арка и замръзнаха от ужас при вида на четирите окървавени трупа: Роко Айело, съдружникът на Шарп, Джакопо Бартолоци и четвъртият мъж, чиято глава почиваше на десния крак на Бартолоци.

— О, Господи! — промълви Матлок, невярващ на очите си.

На Джон Холдън му стана зле. Шарп заговори тихо, бързо и уморено:

— По-добре си вървете. И вие, и английският ви приятел трябва незабавно да си тръгнете.

— Ще се наложи да извикате полиция — рече объркано Матлок.

— Отвън има едно момче. Още е живо. — Холдън леко заекваше.

Шарп ги погледна, без да изпуска пистолета. В очите му проблесна подозрение.

— Жиците сто на сто са прерязани. До най-близките къщи има поне един километър. Аз ще се погрижа за всичко. По-добре си вървете.

— Мислите ли? — попита Холдън и погледна Матлок.

— Слушай, англичанино — изрече Шарп. — Пет пари не давам какво ще правите и двамата. И без това имам за какво да мисля и какво да решавам… Махайте се оттук за ваше добро. Колкото по-малко усложнения, толкова по-малко рискове. Така ли е?

— Така е — рече Матлок.

— В случай че ви спрат — тръгнали сте си преди половин час. За вас знам само, че сте приятели на Бартолоци.

— Добре.

Шарп се извърна от убитите мъже. Матлок за миг имаше чувството, че адвокатът от Уиндзор Шоулс ще се разплаче. Но той само въздъхна дълбоко и отново заговори:

— Аз съм опитен юрист, мистър Матлок. Може да потрябвам. Кажете им го.

— Добре.

— Кажете им, че имам нужда от закрила, че заслужавам закрила. Кажете им това.

— Разбира се.

— А сега се махайте!

И той с отвращение захвърли пистолета си на пода. След това изкрещя и очите му се изпълниха със сълзи: — Махайте се, за Бога!