Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (20)

Двайсета глава

Ако плувният клуб „Ейвън“ беше благоприятна отправна точка, то ловният клуб „Хартфорд“ под грижливото ръководство на Роко Айело беше достоен за завист първи етап в продължителното надбягване. Матлок си представяше преследването на Нимрод като надбягване, което трябваше да свърши след две седмици и един ден с конференцията на армията на нимродовците и мафиозите някъде в околностите на Карлайл. А за него, Матлок, щеше да свърши, когато зърнеше у някого втори лист сребриста корсиканска хартия.

Телефонното обаждане на Бартолоци си беше казало думата. Матлок влезе в старата сграда от червен камък (първата му мисъл беше, че е сбъркал адреса, тъй като през прозорците не проникваше светлина и вътре нямаше никакъв признак на живот), откри в дъното на площадката товарен асансьор, обслужван от негър, седнал сам на столче пред вратата. Щом влезе, негърът се изправи и му посочи асансьора.

На горната площадка го посрещна някакъв мъж.

— Радвам се да се запозная с вас. Казвам се Роко. Роко Айело.

Протегна ръка и Матлок я пое.

— Благодаря… Тъкмо се чудех. Много е тихо. Мислех, че съм попаднал на друго място.

— Ако бяхте чули нещо, щях да съдя строителите. Стените са дебели четирийсет и пет сантиметра и имат звукова изолация и от двете страни, а прозорците са фалшиви. Пълна сигурност.

— Това вече е нещо.

Роко бръкна в джоба си и извади малка дървена табакера.

— Имам една кутийка за вас. Безплатно. Бих искал да ви поразведа, но Джоко каза, че може би бързате.

— Джоко греши. Бих искал да пийна нещо.

— Добре! Влезте… Само едно нещо, мистър Матлок. Клиентелата ми е добра, знаете какво имам предвид. Много богата, много изискана. Някои знаят с какво се занимава Джоко, но повечето нямат представа. Разбирате ли ме?

— Разбирам. И без това не си падам по плуването.

— Отлично… Добре дошли в най-доброто заведение на Хартфорд. — Той отвори дебелата стоманена врата. — Чух, че тази вечер доста сте влезли.

Матлок се засмя, докато оглеждаше меко осветената зала, препълнените маси с клиенти.

— Така ли се казва сега?

— Да, в Кънектикът… Виждате ли? Държа два етажа. На всеки има пет големи зали с по един бар. Много е дискретно, не се допуска неприлично поведение. Подходящо място да се доведе съпруга или нещо друго. Разбирате ме, нали?

— Мисля, че да. Чудесно е.

— Келнерите са предимно студенти от университета. Приятно ми е да им помагам да припечелят по някой долар за образованието си. Имам черни, италианци, всякакви — не признавам дискриминацията. Държа само на косата — не търпя дълга коса.

— Студенти! Не е ли опасно? Младите обичат да говорят.

— Но моля ви! Заведението първоначално е било открито от един колеж. То си е студентско братство. Всичко си е истинско — плащат вноската. Не могат да ме хванат за нищо.

— Разбирам. А как сте с другата част?

— Каква друга част? — Тази, за която дойдох.

— Кое? Тревичката? Та тя се продава във всяка будка за вестници.

Матлок се засмя. Не искаше да преиграва.

— Два на нула за теб, Роко… Ако те познавах по-добре, може би щях да купя малко. Бартолоци каза, че имаш от пиле мляко. Но не се притеснявай. За тази вечер приключих. Ще пийна една чашка и се измитам. Момичето ще се чуди къде съм.

— Понякога Бартолоци много говори.

— Май си прав. Впрочем той ще дойде с мен утре вечер при Шарп в Уиндзър Шоулс. Един мой приятел пристига от Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?

Айело очевидно бе впечатлен. Играчите от Лондон започваха да се налагат над момчетата от Лае Вегас и Карибските острови. Но защо при Сами Шарп?

— Какво пък, може би ще дойда… Е, ако имаш нужда от нещо, кажи.

— Дадено. Само че, да си призная, тези момчета ме смущават.

Айело хвана Матлок за лакътя с лявата си ръка и го поведе към бара.

— Напразно се безпокоиш. Момчетата всъщност не са момчета.

— Не те разбрах. Момчетата са си момчета. Всичко забелязват, а не бих искал да се знае какво правя. — Матлок вдигна поглед към бармана и извади остатъка от парите си. Взе двайсетдоларова банкнота и я сложи на бара. — „Олд Фиц“ с вода, моля. — Прибери си парите — каза Роко.

— Мистър Айело! — Към тях се приближи младеж със сако на келнер. Изглеждаше двайсет и две — двайсет и три годишен. — Да?

— Бихте ли разписали тази сметка? От единайсета маса. Джонсънови. От Кантон. Редовни са.

Айело взе кочана на келнера и драсна инициалите си. Младежът се върна при масите.

— Видя ли го? Точно това имам предвид. Той е от Йеил. Върнал се е от Виетнам преди шест месеца.

— Е, и?

— Бил е лейтенант. Офицер. Сега изучава бизнеса… Идва тук може би два пъти седмично. Най-вече за контакти. Докато завърши, ще си напълни гушката. Ще започне собствен бизнес.

— Какво?

— Той е доставчик… Това имах предвид за тези момчета. Трябва да чуеш разказите им. Сайгон. Дананг. Дори Хонконг. Истинска търговия. Днешните момчета са знаменити. Знаят откъде духа вятърът и какво се търси. И са умни. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.

— Вярвам ти.

Матлок взе чашата и бързо отпи. Не беше жаден, искаше да прикрие шока си от откровенията на Айело. Миналите през школата на Индокитай не приличаха на розовобузестите, сериозни, рано състарени ветерани от битките при Армантиер и Анцио. Бяха различни, по-оправни, по-разочаровани, по-опитни. В Индокитай герой беше войникът с връзки по пристанищата и складовете. Там такъв човек беше гигант сред равните нему. Тези рано състарени момчета почти без изключение се бяха върнали цели и невредими.

Матлок допи остатъка от своя бърбън и се остави Роко да го разведе из останалите зали на третия етаж. Показа сдържаното одобрение, което Айело очакваше, и обеща да се върне. Не спомена повече за Сами Шарп в Уиндзър Шоулс. Знаеше, че е излишно. Апетитът на Айело бе възбуден.

На тръгване умът му бе зает от два въпроса. Преди да изтече неделният следобед, трябваше да изфабрикува отнякъде жив англичанин и да си осигури още една голяма сума пари. И двата бяха жизненоважни. На следващата вечер трябваше да се яви при Шарп в Уиндзър Шоулс.

Англичанинът, когото имаше предвид, живееше в Уебстър и беше професор по математика в малък колеж на Медисънския университет. Живееше в Щатите от две години. Матлок се беше запознал с него съвсем непрофесионално — на парад на лодки в Сейбрук. Англичанинът беше прекарал по-голямата част от живота си на корнуолското крайбрежие и бе запален ветроходец. Веднага допадна на Матлок и Пат. Сега Матлок горещо се надяваше, че Джон Холдън разбира нещо от хазарт.

Парите бяха по-сериозен проблем. Трябваше отново да под-работи Алекс Андерсън, но не беше изключено онзи да намери достатъчно поводи да откаже. Андерсън беше предпазлив и лесно се плашеше. От друга страна обаче имаше нюх за печалбата. Трябваше да разчита на последния.

Холдън изглежда се учуди от обаждането на Матлок. Англичанинът беше не само добродушен, но и любопитен. На два пъти обясни къде живее, а Матлок му благодари и го увери, че е запомнил пътя.

— Ще бъда напълно откровен, Джим — рече Холдън, докато въвеждаше Матлок в тристайния си апартамент. — Направо изгарям от любопитство. Случило ли се е нещо? Патриша добре ли е?

— Отговорите са „да“ и „не“. Ще ти разкажа каквото мога, но няма да е много… Искам да те помоля за една услуга. Всъщност две. Първо, мога ли да остана да нощувам при теб?

— Разбира се, иска ли питане? Изглеждаш много уморен. Ела, седни. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не, благодаря.

Матлок седна на дивана. Спомни си, че е разтегателен и удобен за спане. Преди няколко месеца прекараха с Пат една щастлива нощ на него. Имаше чувството, че оттогава са минали векове.

— Каква е втората услуга? Първата е удоволствие за мен. Ако ти трябват пари, имам в налични малко повече от хиляда. На твое разположение са.

— Не, пари не ми трябват, но все пак ти благодаря… Бих искал да поиграеш ролята на англичанин.

Холдън се засмя. Беше дребен, около четирийсетгодишен мъж, но смехът му подхождаше на по-възрастен и по-пълен човек.

— Е, това няма да ме затрудни особено. Подозирам, че произношението ми е запазило следи от Корнуол. Разбира се, едва забележими.

— Едва-едва. Ще се поупражняваш, за да премахнеш американските носовки… Но има още нещо, което не е толкова лесно. Играл ли си комар?

— Комар ли? Коне ли имаш предвид?

— Не, карти, зар, рулетка…

— Не, не съм. Разбира се, като всеки математик със сравнително развито въображение минах през един етап, когато мислех, че с помощта на математиката мога с лекота да спечеля на хазарт.

— Успя ли?

— Казах само, че съм минал през този етап, но не станах играч. Ако има някаква математическа система, то тя остана тайна за мен.

— Но си играл все пак? Познаваш игрите.

— Трябва да ти призная, че играя дори доста добре. Защо?

Матлок повтори историята, която разказа на Блакстоун. Все пак не наблегна върху нещастието на Пат и олекоти мотивите на нападателите й. Когато свърши, англичанинът, който пушеше с лула, изчука пепелта й в голям стъклен пепелник.

— Също като на кино, не мислиш ли?… Казваш, че Патриша не е пострадала сериозно, а се е отървала с лек уплах.

— Да. Ако се обърне към полицията, може да и отнемат стипендията.

— Разбирам… Всъщност не че разбирам, но карай да върви. И предпочиташ утре вечер да загубя.

— Това е без значение. Просто трябва да залагаш големи суми.

— Но ти си подготвен за големи загуби.

— Да.

Холдън се изправи.

— Нямам нищо против този театър. Ще бъде доста забавно. Все пак премълчаваш много неща, които бих предпочел да знам. Но не настоявам. Само ще ти кажа, че разказът ти гъмжи от математически нелепици.

— Как така?

— Доколкото разбрах, парите, които си готов да загубиш утре вечер, са много повече от средствата, които Патриша би получила от стипендията. Следователно логичното допускане е, че не искаш да се обърнеш към полицията. Или вероятно не можеш.

Матлок се вгледа в англичанина и се зачуди на собствената си тъпота. Стана му неприятно, смути се.

— Извинявай… Не съм те лъгал умишлено. Не си длъжен да ми помагаш и може би не трябваше да те моля за тази услуга.

— Не съм казал, че ме лъжеш, пък и това няма значение. Просто много неща не ми каза. Разбира се, че ще дойда. Само исках да си наясно, че ако решиш да споделиш случилото се, в мое лице ще намериш добър слушател… Хайде сега, късно е, а ти си уморен. Защо не легнеш в моята стая?

— Не, благодаря. Ще се изтегна тук. Имам приятни спомени. Само ми дай едно одеяло. Освен това трябва да се обадя по телефона.

— Както предпочиташ. Одеяло ще ти дам, а къде е телефонът, знаеш.

Щом Холдън излезе, Матлок веднага позвъни. Съоръжението „Телелектроник“, за което се беше съгласил да заплати, нямаше да е готово до понеделник сутринта.

— Агенция „Блакстоун“.

— На телефона е Джеймс Матлок. Казаха ми да се обадя на този номер за някои сведения.

— Да, мистър Матлок. Има съобщение за вас, изчакайте да го намеря… Ето го. От екипа в Карлайл. „Всичко е наред. Лечението протича успешно. Обектът е имал трима посетители — мистър Самюъл Кресъл, мистър Ейдриън Сийлфонт и мис Лоис Мейърс. Обектът е търсен два пъти по телефона, но лекарят не е разрешил да разговаря. Й двата пъти се е обаждал един и същи човек — мистър Джейсън Грийнбърг. Обаждал се е от Уийлинг, Западна Вирджиния. Обектът нито за момент не е бил вън от погледа на екипа в Карлайл… Можете да бъдете спокоен.“

— Благодаря. Добре работите. Лека нощ.

Той въздъхна уморено, но с облекчение. Лоис Мейърс живееше срещу Пат в общежитието за аспиранти. Добре, че и Грийнбърг се е обаждал. Липсваше му.

Посегна и угаси лампата до дивана. Ясната априлска луна светеше през прозореца. Човекът от службата на Блакстоун беше прав — можеше да се поуспокои.

Но му пречеха мислите за утрешния и по-следващия ден. Не биваше да се успокоява от постигнатото, да се отпуска, да допусне застой или чувство за моментно задоволство, което да забави напредването му към целта.

А вдругиден? След посещението при Сами Шарп в Уиндзър Шоулс? Ако всичко вървеше според изчисленията му, време беше да прехвърли бойните действия в района на Карлайл. Затвори очи и си представи написаната на машина страница, която му даде Блакстоун.

Кармаунт се намираше на изток от Карлайл, недалече от Маунт Холи. „Ветроходство и ски“ беше на запад, на езерото Черън.

Щеше да намери повод да накара Бартолоци или Айело, а може би и Сами Шарп да го запознаят с нужните хора. А веднъж навлязъл в района на Карлайл, щеше да направи някои намеци. Може би не само намеци, а заповеди, изисквания. Трябваше да действува нагло, по нимродовски.

Очите му бяха затворени, мускулите на тялото му се отпуснаха, започна да потъва в непрогледната тъма на съня. Но преди да заспи, си спомни документа. Корсиканския документ. Вече трябваше да го извади от скривалището. Сребристата хартия щеше да му потрябва. Като покана за посещение при Нимрод.

Това бе неговата лична покана. Неговият документ.