Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (19)

Деветнайсета глава

Агенцията за коли под наем „Лъгзор-Елит“ на Асайлъм Стрийт в Хартфорд оказа съдействие. Сега Матлок караше кадилак с гюрук. Управителят прие обяснението, че линкълнът има твърде погребален вид, и тъй като документите бяха в ред, замяната не повдигна възражение.

Също и бакшишът от двайсет долара.

Матлок внимателно бе изучил списъка на Блакстоун. Реши да съсредоточи вниманието си върху клубовете на северозапад от Хартфорд поради простата причина, че бяха по-близо до Карлайл. И все пак не се спря на най-близките. Две от местата бяха съответно на седем и десет километра от Карлайл в противоположни посоки, но Матлок реши да ги отложи за ден-два. Докато стигнеше до тях, ако успееше, управителите вече щяха да знаят, че е голям комарджия. Не „снайпер“, а просто запален играч. Клюкарската мрежа щеше да се погрижи за това, ако се държеше правилно.

Започна от частния плувен клуб на запад от Ейвън. Посредникът там се казваше Джакопо Бартолоци.

В девет и половина Матлок вече караше колата нагоре по завоите на частния път към козирката над входа на плувен клуб „Ейвън“. Портиер в ливрея даде знак на обслужващия паркинга, той се появи неизвестно откъде и се плъзна зад волана в мига, в който Матлок стъпи на паважа. Тук явно не даваха квитанции за паркиране.

Докато се приближаваше към входа, огледа сградата на клуба. Представляваше едноетажна и бяла тухлена постройка с висока затворническа ограда, която започваше от двете страни на зданието и се губеше в тъмнината. Отдясно, далече зад оградата, се излъчваше преливащо се сияние от зеленикавосиня светлина и се чуваше плискането на вода. Отляво имаше огромен, приличен на палатка навес, под който трепкаше светлината на няколко десетки дворни факли. Първото очевидно бе огромен басейн, а второто — нещо като ресторант. Долиташе приглушена музика.

Плувният клуб „Ейвън“ беше несъмнено извънредно луксозно заведение.

Вътрешното обзавеждане с нищо не разсейваше това впечатление. Фоайето бе застлано с дебели килими, а столовете и масичките до тапицираните с дамаска стени изглеждаха оригинални антики. Отляво имаше просторна гардеробна, а отдясно — бяло мраморно гише като на рецепция в хотел. В дъното на тесен вестибюл зърна единственото, което не се връзваше с интериора — черна желязна решетка, затворена и дори заключена. Зад нея се виждаше — вече на открито — слабо осветен коридор и издигнат покрив, под навес от тънки йонийски колони. Едър мъж във фрак стоеше изпънат зад желязната врата.

Матлок приближи до него.

— Членската ви карта, сър?

— Нямам, за съжаление.

— Извинете, сър, но това е частен плувен клуб. Само за членове.

— Казаха ми да се свържа с мистър Бартолоци. Мъжът зад решетката огледа внимателно Матлок — очите му го опипваха старателно.

— Попитайте ей там, сър.

Матлок се върна при гишето. Посрещна го с любезен поздрав чиновник на средна възраст с шкембенце, който не беше там при влизането му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Можете. Отскоро съм тук. Бих желал да стана член.

— Съжалявам. Бройката на членовете е попълнена. Все пак, ако подадете молба, с удоволствие ще ви се обадим, когато се открие вакантно място… За цялото семейство ли искате формуляр или само за себе си, сър?

Чиновникът посегна под гишето и извади бланката.

— Само за мен. Не съм женен… Посъветваха ме да потърся мистър Бартолоци. На всяка цена да го потърся. Джакопо Бартолоци.

Чиновникът почти с нищо не показа, че името му е познато.

— Ето, попълнете формуляра, а аз ще го оставя на бюрото му. Сутринта ще го разгледа. Може би ще ви се обади, но не знам ще може ли да ви помогне с нещо. Всички бройки са заети, а има и списък с чакащи.

— Сега не е ли тук?

Матлок изрече думите с подчертано недоверие.

— Вероятно не, сър.

— Защо не проверите? Кажете му, че имаме общи познати в Сан Хуан.

И като извади пачката с парите, избра една петдесетдоларова банкнота. Постави я пред чиновника, който му хвърли проницателен поглед и прибра парите.

— Сан Хуан ли казахте?

— Да.

Матлок се облегна на белия мраморен плот и забеляза, че човекът зад решетката го наблюдава. Ако историята със Сан Хуан свършеше работа и той прекрачеше прага, щеше неизбежно да се раздели с още една солидна банкнота. Историята със Сан Хуан трябва да свърши работа, мислеше Матлок. Беше логична до наивност. Преди две години прекара зимната си ваканция в Пуерто Рико с едно момиче и въпреки че не беше комарджия, въвлече се в компания, която нощем обикаляше казината. Срещна там и много хартфордци, но сега за нищо на света не би могъл да си спомни дори едно-единствено име.

Иззад решетката се появиха четирима — момичетата се кикотеха, а мъжете сдържано се смееха. Жените вероятно са спечелили по двайсет-трийсет долара, реши Матлок, а мъжете са загубили по неколкостотин. Справедливо разпределение за вечерта. Вратата се затвори зад тях, чу се щракването на електрическата ключалка. Добре пазена желязна врата.

— Извинете, сър?

Матлок се обърна, беше шкембестият чиновник.

— Да?

— Заповядайте, влезте, мистър Бартолоци ще ви приеме.

— Къде?

Нямаше друга врата освен желязната, а чиновникът бе махнал с лявата си ръка в обратна посока.

— Ето там, сър.

Внезапно вдясно от гишето се отвори панел без дръжка или рамка. Очертанията му бяха едва доловими, когато изскочи на фона на тапицираната с дамаска стена, а затворен не се виждаше въобще. Матлок влезе и чиновникът го заведе в кабинета на Джакопо Бартолоци.

— Общи познати ли имаме в Сан Хуан? — заговори дрезгаво тлъстият италианец и се облегна на стола зад бюрото си.

Не направи опит да стане, нито дори да протегне ръка. Джакопо Бартолоци беше скъсена, четвъртита карикатура на самия себе си. Матлок си помисли, че краката му едва ли докосват пода.

— Да, мистър Бартолоци.

— А по-точно?

— Няколко души. Единият е зъболекар в Уест Хартфорд. Другият има счетоводна фирма на „Конститюшън Плаза“.

— Аха… — Бартолоци се опитваше да съобрази за кого говори Матлок.

— Как се казват? Членове ли са на клуба?

— Предполагам. Те ми дадоха името ви.

— Това е плувен клуб. Частен… Кои са те?

— Вижте, мистър Бартолоци, това беше една безумна нощ в казиното „Коронадо“. Бяхме попрепили и…

— В казината на Пуерто Рико не се пие. Такъв е законът. Италианецът го прекъсна остро, горд с тънкото си познание на фактите. Беше насочил към Матлок дебелия си показалец

— Никой не си прави труда да спазва този закон, повярвайте ми.

— Какво?

— Така или иначе, пихме. Давам ви честната си дума. Затова не се учудвайте, че не помня имената им… Вижте, ако толкова трябва, в понеделник ще отида в центъра на града, ще вися цял ден пред „Плаза“ и ще издиря счетоводителя. Мога да отида и в Уест Хартфорд и да звъня поред на вратите на всички зъболекари. Каква е разликата? Имам пари и искам да играя.

Бартолоци се усмихна.

— Това е плувен клуб. Не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!

— Добре — рече Матлок с недоволство в гласа. — Това място ми е удобно, но щом сте толкова негостоприемни, има и други! Приятелите ми от Сан Хуан ми казаха и за заведенията на Джими Лаката в Мидълтаун, на Сами Шарп в Уиндзър Шоулс… Дано се задавите с жетоните си!

И се обърна към вратата.

— Спрете! Един момент!

Дебелият италианец се измъкна от стола си и се изправи. Предположението на Матлок се оправда. Краката на Бартолоци не биха могли да достигнат пода.

— Защо? Може би мизата ви е твърде ниска?

— Познавате ли Лаката? И Шарп?

— Знам за тях, казах ви вече… Добре, стига толкова. Явно трябва да сте предпазлив. Ще открия в понеделник моя счетоводител и някой път ще наминем двамата… Просто тази вечер ми се играеше.

— Добре, добре. Както сам казахте, трябва да сме предпазливи. — Бартолоци отвори най-горното чекмедже и извади някакви книжа. — Елате. Подпишете тук. Явно ви сърби. Може аз да прибера парите ви, а може и вие да ме оберете.

Матлок приближи към бюрото.

— Само няколко формуляра. Началната вноска е петстотин. В брой. Носите ли? Никакви чекове, никакви кредитни карти.

— Разбрах. Какво представляват формулярите? — В първия изразявате съгласие, че това е непечеливша корпорация и че всички постъпления от хазартни игри са за благотворителни цели… Защо се смеете? Аз построих църквата „Пресвета Богородица“ в Хамдън.

— А другият? Много е дълъг.

— Той е за нашата картотека. Свидетелство за вашето членство. Срещу петстотин долара ставате партньор. Всички са партньори… За всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че им потръгне, да намажете и вие. Особено ако нещо попадне във вестниците.

Плувният басейн „Ейвън“ с положителност беше и място за плуване — съмнение нямаше. Огромният басейн бе дълъг около осемдесет метра, а в дъното му бяха наредени десетина малки и елегантни плажни кабини. По тревата зад покритата площадка бяха разхвърляни плажни столове и маси, а подводните прожектори правеха обстановката приветлива. Всичко това беше вдясно от открития коридор. Вляво Матлок зърна онова, което отвън само се усещаше. Огромна палатка на бели и зелени райета се издигаше над няколко десетки маси. В центъра на всяка имаше фенер със свещ, а цялото помещение беше осветено от добре закрепени факли. В дъното имаше дълга маса, отрупана с печени меса, салати и студени закуски. До нея се намираше бар, а наоколо сновяха десетки двойки.

Плувният клуб „Ейвън“ бе подходящо място за семейно прекарване на времето.

Коридорът водеше към задната част на комплекса, където имаше друга разлата постройка от бели тухли, подобна на главната сграда. Над голямата двойна врата от черен емайл имаше дървена табелка, на която пишеше със староанглийски шрифт:

Тази част от Плувния клуб не беше подходящо място за семейства.

Матлок имаше чувството, че отново е в казиното на Сан Хуан — единственото му посещение в игрална зала. Дебелият мокет заглушаваше почти всички звуци. Чуваха се само тракането на жетоните и тихите, но напрегнати възклицания на играчите и крупиетата. Масите за игра на зарове бяха подредени до стените, а за двайсет и едно — в центъра. Между тях, наредени на зигзаг, за да пропускат потока от посетители, бяха рулетките. В средата на голямата зала, издигната на платформа, беше касата. Всички служители на „Минерални бани «Ейвън»“, бяха във фракове, добре поддържани и услужливи. Играчите бяха по-неофициални.

Портиерът пред желязната решетка, зарадван от шумолящата петдесетдоларова банкнота на Матлок, го заведе до полукръглата маса пред платформата на касиера и каза на мъжа, който броеше книжни талони:

— Това е мистър Матлок. Отнасяйте се добре с него, той е личен приятел.

— Естествено — усмихна се мъжът.

— Съжалявам, мистър Матлок — промърмори тихо портиерът. — Първия път никакви чекове.

— Естествено… Знаете ли, отначало ще се поогледам…

— Разбира се. Почувствувайте атмосферата. Да ви кажа, не е Вегас. Между нас да си остане, в по-голямата си част това са детски игри. Искам да кажа за човек като вас, знаете какво имам предвид.

Матлок отлично знаеше какво има предвид портиерът. Петдесетдоларова банкнота не беше обикновен бакшиш в Ейвън, щата Кънектикът.

 

 

За три часа и двайсет минути загуби четири хиляди сто и седемдесет долара. Единственият момент, в който се притесни, беше, когато му тръгна на зарове и спечели близо пет хиляди долара. Беше започнал добре вечерта, като се има предвид целта му. Ходеше достатъчно често при касиера и скоро му стана ясно, че се купуваха жетони средно за двеста-триста долара. „Детска игра“ за него. Затова първия път купи за хиляда и петстотин долара, втория — за хиляда, а третия — за две хиляди долара.

Към един през нощта седеше на бара с Джакопо Бартолоци под палатката на бели и зелени райета и със смях му разказваше за загубата си.

— Първокласен играч си. Много хора биха проливали горчиви сълзи при такава загуба. В момента сигурно щях да им показвам някои документи в кабинета си.

— Не се тревожи, ще си ги върна. Винаги си ги връщам… Ти вече каза — сърби ме крастата. Утре може да дойда пак.

— Ела в понеделник. Утре само се плува.

— Как така?

— Неделя е. Свят ден.

— По дяволите! Един приятел пристига от Лондон. В понеделник няма да е тук. Голям играч е.

— Виж какво, тогава ще се обадя на Шарп в Уиндзър Шоулс. Светите дни не значат нищо за него.

— Това е хубаво.

— Мога да намина и аз. Жената и без това има събрание на църковния комитет.

Матлок погледна часовника си. Вечерта, неговата отправна точка, беше минала добре. Поколеба се дали да не предизвика още малко късмета си.

— Единственото затруднение на ново място е, че трябва да се търсят източници на „материал“.

— Какво искаш да кажеш?

— В мотела ме чака момиче. Спи, пътувахме почти цял ден. Свърши си тревата. Нищо силно, само трева. Обещах да й намеря.

— Не мога да ти помогна, Матлок. Тук не държа нищо, по цял ден е пълно с деца. Вреди на доброто ни име, нали разбираш! Все пак имам няколко хапчета. Но не и инжекции. Искаш ли хапчета?

— Не, само трева. Друго не й разрешавам.

— Това е умно… Къде си отседнал?

— В Хартфорд.

Бартолоци щракна с пръсти. Незабавно се появи едър барман. Матлок помисли, че има нещо гротескно в начина, по който дебелият дребен италианец командуваше персонала си. Бартолоци поиска лист и молив.

— Ето, давам ти един адрес. Ще се обадя по телефона да ги предупредя. Работят нощем, близо са до шосето. На втория етаж. Ще търсиш Роко. Там има и от пиле мляко.

— Цар си! — искрено се възхити Матлок, докато поемаше листа.

— Срещу четири бона за една вечер имаш право на някои привилегии… Ей, знаеш ли? Не си попълнил формулярите! Бива си те, а?

— Не ти трябва банкова гаранция. Играя с налични.

— Къде, по дяволите, ги държиш?

— В трийсет и седем банки оттук до Лос Анджелес. — Матлок остави чашата и протегна ръка на Бартолоци. — Беше ми много приятно.

— Да, разбира се. Ще те изпратя до вратата. И да не забравиш. Не оставяй всичките си пари при Сами. Върни се тук.

— Дадено.

Двамата минаха по открития коридор, дебелата ръка на дребния италианец беше на гърба на Матлок — жест на новото приятелство. И двамата не разбраха, че ги наблюдава един елегантен господин, седнал на близка маса и щракащ напразно със запалка. Когато минаха покрай масата му, той прибра запалката в джоба си, а жената срещу него запали цигарата му с кибрит. Жената изрече с усмивка:

— Улови ли ги? Мъжът се засмя тихо.

— Няма грешка. Хванах ги в едър план.