Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (18)

Осемнайсета глава

Убитата котка дълго тормозеше съзнанието на Матлок, докато той наближаваше Хартлок. Дали беше поредното предупреждение? Или бяха открили документа? Ако го бяха открили, това не омаловажаваше предупреждението, дори го подсилваше. Дали да не изпрати човек от екипа на Блакстоун да провери в апартамента му и кутията с нечистотиите? Сам не разбираше защо се двоуми. Защо пък някой от хората на Блакстоун да не провери? За триста долара на ден плюс разноските такава задача не беше кой знае какво натоварване. Смяташе да поиска много повече от „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“, но те още не го знаеха. И все пак продължаваше да се колебае. Ако документът беше в безопасност, да изпрати човек на проверка означаваше само да разкрие къде е.

Почти беше решил да рискува, когато в огледалцето на колата си отново забеляза кафявата кола. С малки прекъсвания тя се появяваше зад него, откак влезе преди половин час в магистрала 72. Другите коли завиваха, задминаваха го или изоставаха, но тази постоянно беше там. Вплиташе се в движението и винаги успяваше да се задържи на три-четири коли зад него. Реши да разбере дали е съвпадение. На влизане в града имаше тясна уличка, по-скоро покрита с чакъл алея, която служеше за зареждане на магазините със стоки. Един следобед двамата с Пат решиха, че е пряк път и се лутаха пет минути из улиците.

Зави и потегли по главната улица към алеята. Навлезе в нея с остър ляв завой. Беше събота следобед и нямаше камиони със стока. Алеята беше пуста. Даде газ и излезе на претъпкания с коли паркинг, който на свой ред водеше на успоредния главен път. Намери свободно място, изключи мотора, сниши се на седалката и нагласи огледалцето под такъв ъгъл, че да отразява входа на алеята. Почти веднага зърна кафявата кола.

Шофьорът явно беше объркан. Намали и започна да се вглежда в десетките автомобили. Внезапно зад него друга кола започна да му клаксонира. Шофьорът й беше нетърпелив, а кафявата кола му препречваше пътя. Кафявата неохотно даде газ, но преди да отмине, шофьорът й обърна глава и Матлок, който се намираше точно срещу него, го позна.

Беше полицаят. Същият, който дойде в разрушения му апартамент след епизода у Бийсън. Същият, който закри лицето си с пешкира и изтича по коридора на спортния клуб преди два дни.

„Съвпадение“, каза тогава Грийнбърг.

Матлок се обърка. И се уплаши.

Цивилният полицай подкара колебливо колата към изхода на паркинга, като очевидно още го търсеше. Матлок видя как колата му се влива в потока на движението и отминава.

 

 

Агенцията „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ приличаше повече на процъфтяваща застрахователна компания, отколкото на бюро за частни разследвания. Мебелировката беше в тежък колониален стил, тапетите — в меки тонове, на ивици. Над лъскавите месингови настолни лампи висяха скъпи ловни гравюри. Непосредственото впечатление беше за сила, жизненост и финансова сигурност. Защо не? — мислеше Матлок, седнал в чакалнята на двуместното канапе в ранноамерикански стил. При триста долара на ден от клиент „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ сигурно бе в състояние да конкурира по съотношението капиталовложения — печалба застрахователния гигант „Пруденшъл“.

Когато най-сетне го въведоха в кабинета, Майкъл Блакстоун стана от стола и заобиколи бюрото от черешово дърво, за да се ръкува с него. Блакстоун беше нисък, набит, петдесет и няколко годишен мъж, елегантно облечен. Личеше, че е деен и непреклонен по характер.

— Добър ден — каза. — Надявам се, че не сте дошли само заради книжата. Те могат и да почакат. Вярно е, че ние работим седем дни в седмицата, но не очакваме същото и от другите.

— И без това имам работа в Хартфорд, не съм дошъл само за това!

— Седнете, седнете. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. — Матлок се отпусна в огромното тапицирано с черна кожа кресло. Такива имаше вече само в най-старите и почитани мъжки клубове. Блакстоун седна отново зад бюрото си. — Всъщност аз доста бързам. Бих желал да подпиша договора, да ви платя и да тичам по-нататък.

— Разбира се. Документите са готови. — Блакстоун взе една папка от бюрото си и се усмихна. — Както споменах и по телефона, бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса. Извън онова, което ни инструктирахте. По този начин ще изпълним по-добре разпорежданията ви. Няма да ви задържа дълго.

Матлок не се изненада. Това бе причината, поради която искаше да се срещне с Блакстоун. Предположи, че след като той разбере за какво става дума, ще може да му помогне. Може би неохотно, но все пак, ако предложеше и допълнително възнаграждение… Затова искаше да се срещне с Блакстоун на четири очи. Ако успееше да го купи, щеше да спечели доста време.

— Ще ви отговоря на каквото мога. Както вече сте разбрали, момичето беше премазано от бой.

— Да, знаем. Озадачава ни обаче защо никой не иска да ни каже каква е причината за побоя. Никого не бият просто така, за нищо. Е, случва се, но полицията се справя добре и от нас няма нужда… Явно знаете нещо, което на полицията не е известно.

— Да, така е.

— Тогава защо не им го кажете? Защо наемате нас? Местната полиция охотно ще осигури охрана, ако за това има уважителна причина, и ще ви излезе далеч по-евтино.

— Говорите така, сякаш се отказвате от сделката.

— И често го правим — усмихна се Блакстоун. — Но ви уверявам, че винаги без удоволствие.

— Тогава защо…

— Вие не сте случаен клиент — прекъсна го Блакстоун. — Син сте на много уважаван и известен човек. Искаме да знаете, че имате и друг избор. Ние така разсъждаваме.

— Откровен сте. Ценя това. С други думи, внимавате да не пострада доброто ви име.

— Правилно сте ме разбрали.

— Добре. И аз се грижа за своето добро име. Само че не става дума за него, а за момичето. За мис Балантайн. Най-просто казано, тя прояви лош вкус при избора на приятелите си. Интелигентно момиче е, с бъдеще, но за жалост интелигентността й не се… разпростира и в други области.

Матлок умишлено млъкна, извади пакет цигари и бавно запали една. Паузата подействува. Блакстоун заговори:

— Имала ли е материална изгода от тези познанства?

— Никаква. Напротив, била е използувана. Но разбирам защо питате. В наши дни в университетските градчета могат да се изкарат добри пари, нали?

— Откъде да знам? Университетите не са в нашата сфера. Блакстоун отново се усмихна и Матлок разбра, че лъже. От професионални съображения, разбира се. — Ясно.

— И така, мистър Матлок, защо са я били? И какво смятате да предприемете?

— Според мен били са я, за да я сплашат — да не разкрие сведения, с които обаче тя не разполага. Смятам да изнамеря онези, които са го сторили, и да им кажа да я оставят на мира.

— А ако отидете в полицията, нейните познати — бивши познати — ще бъдат разпитани и ще провалят блестящото й бъдеще.

— Точно така.

— Завързана история… Кои са тези хора?

— Не ги познавам по име… Все пак знам с какво се занимават. Главно с хазарт. Мисля, че в това отношение можете да ми помогнете. Естествено, готов съм да заплатя допълнително за услугата.

— Ясно. — Блакстоун стана и заобиколи стола си. Без видима причина прекара пръсти по копчетата на изключената климатична инсталация. — Прекалено много искате от нас.

— Не искам имена. Бих желал да ги имам, разбира се, и ще платя добре за тях… Ала ще се задоволя и с местата, където се подвизават. Мога да ги открия и сам, добре знаете. Но ще ми спестите време.

— Доколкото разбрах, интересувате се от… частни клубове. Частни организации, където членовете се събират, за да вършат неща по свой вкус.

— Далече от окото на закона. Места, където частни лица могат да следват естествените си наклонности да залагат. Оттам бих искал да започна.

— Мога ли да ви разубедя? Възможно ли е да ви убедя вместо това да се обърнете към полицията?

— Не.

Блакстоун отиде до картотеката на лявата стена, извади ключ и я отвори.

— Както казах, завързана история. Звучи напълно приемливо. Само дето не вярвам нито на една дума… Но вие, изглежда, сте твърдо решен и това ме тревожи.

Извади от картотеката плоска метална кутия и я занесе на бюрото. Избра от верижката друг ключ, отключи я и измъкна някакъв лист.

— Имаме ксерокс-машина. — Той посочи големия сив копирен автомат в ъгъла. — Страницата се поставя с написаното надолу под металния капак и се натиска копчето с искания брой копия. Има автоматичен брояч. Рядко се прави повече от едно копие… Извинете ме за около две минути, мистър Матлок, трябва да се обадя по телефона от съседната канцелария.

Блакстоун вдигна листа и го постави с написаното надолу върху папката на Матлок. Изправи се и с двете си ръце подръпна краищата на сакото си, както правят мъжете, желаещи да привлекат вниманието към скъпия си костюм. Усмихна се, заобиколи бюрото, отвори вратата и се обърна.

— Може да е това, което търсите, а може и да не е. Не знам. Просто съм оставил поверителен материал на бюрото си. Таксата ще фигурира в сметката ви като… допълнителни разноски по наблюдението.

Излезе и затвори плътно вратата. Матлок стана от черното кожено кресло и мина зад бюрото. Обърна листа и прочете написаното на машина заглавие:

Под краткия параграф с главни букви имаше двайсет и няколко адреса и имена.

Пътят към Нимрод бе открит.