Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (17)

Седемнайсета глава

„Бар-грилът на Бил“ се намираше в един район на Карлайл, където Матлок не беше стъпвал преди. Клиентелата се състоеше от железничари и хамали. Огледа внимателно мръсната зала. Хюстън седеше в едно от сепаретата в дъното.

— Време е за аперитив, Матлок. Може да е раничко според изискванията на университета, но целите не са кой знае колко различни. А в наше време и дрехите.

— Местенцето си го бива.

— Именно в това е преимуществото му. Идете на бара и си поръчайте питие. Мацките не идват преди залез слънце.

Матлок изпълни указанията на Хюстън и се върна с най-добрия бърбън, с който разполагаше заведението. Не беше пил такъв от времето, когато заплатата му достигна екзистенц-минимума.

— Мисля, че трябва веднага да ви кажа. Някой ми се обади по телефона в болницата и се представи с вашето име.

Хюстън като че ли получи удар в стомаха.

— Господи! — рече тихо. — И какво каза? Вие как се държахте?

— Изчаках да каже паролата… поговорката на Грийнбърг. На два пъти му подсказах, но той не я спомена. Затова го помолих да се обади по-късно и затворих.

— Използувал е моето име! Хюстън? Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Нищо не разбирам. Не е възможно!

— И все пак е факт.

— Но никой не знаеше, че аз ще сменя Грийнбърг… Аз самият научих едва тази сутрин.

— Някой обаче е разбрал.

Хюстън отпи няколко глътки бира.

— Ако това, което твърдите, е вярно, ще ме отзоват след няколко часа. Впрочем добре сте реагирали… Но нека ви дам още един съвет. Никога не установявайте връзка по телефона.

— Защо?

— Ако наистина ви търсех аз, как щях да разбера, че говоря именно с вас?

— Разбирам…

— Това е само здрав разум. Почти всичко, което вършим, е основано на здравия разум… Ще запазим паролата „старците“ и „градовете“. Следващата връзка ще ви потърси довечера.

— Сигурен ли сте, че ще ви отзоват?

— Вече съм разкрит. Нямам намерение да остана тук. Май сте забравили Ролер Лоринг… При нас настъпи голяма суматоха по този повод.

— Добре. Говорихте ли с Джейсън? Въведе ли ви в работата?

— Цели два часа. От четири до шест сутринта. Жена ми каза, че изпил тринайсет чаши кафе.

— Какво можете да ми кажете за Пат? За Патриша Балантайн. Какво е станало?

— Знаете резултатите от медицинския преглед…

— Не всички.

— И аз не ги знам всичките.

— Не е вярно.

Хюстън изгледа Матлок, без да се засегне. Когато отговори, в гласа му прозвуча състрадание:

— Добре. Била е изнасилена, нали това ви интересува. Матлок стисна чашата си.

— Да — каза тихо.

— Рано или късно трябваше да го научите. Тя самата не го знае. Поне засега. Нищо не помни. Мозъкът понякога ни прави номера. Отхвърля нещата, докато не се увери, че вече може да си спомни безболезнено.

— Благодаря за урока по психология… Животни! Мръсни животни!…

Матлок бутна чашата си настрана. Алкохолът му стана непоносим. Самата мисъл, че сетивата му могат да се притъпят, беше отвратителна.

— От мен се очаква да се осланям на инстинктите си, така че, ако съм ви разбрал неправилно, моля да ме извините. Бъдете до нея, когато започне да си спомня. Ще й бъдете необходим.

Матлок вдигна поглед от масата, от напрегнато стиснатите си ръце.

— Много ли е било ужасно? — попита почти беззвучно.

— Предварителните лабораторни изследвания — следи от нокти, косми и прочие, показват, че са били няколко.

Омразата на Матлок можа да намери само един израз. Затвори очи и удари чашата — тя отскочи и се разби на пода пред бара. Барманът изпусна мръсния си парцал и се запъти към масата им, вперил поглед в мъжа, запокитил чашата. Хюстън го спря с жест, бързо му подаде банкнота и го отпрати.

— Съвземете се — каза на Матлок. — Така няма да помогнете на никого. Само привличате вниманието към нас… Слушайте сега. Получихте разрешение да продължите разследването, но при две условия. Първо, да държите връзка с нашия човек и никакви контакти, без да съгласувате с него действията си — това трябваше да съм аз, но сега ще видим… Второ, да ограничите разследването сред студентите и само сред тях. Никакви преподаватели, никакви служители, никакви външни лица, само студенти… Ще докладвате всяка вечер между десет и единайсет часа. Връзката всеки ден ще ви съобщава къде именно. Ясно ли е?

Матлок го погледна изумено. Разбираше какво му говори и дори защо му го казва, но не можеше да повярва, че човек, подготвен от Джейсън Грийнбърг, би могъл да допусне, че той, Матлок, ще изпълни подобни инструкции.

— Сериозно ли говорите?

— Заповедта е недвусмислена. Половинчати тълкувания. Като в Светото писание.

И Матлок отново разбра. Още една гъвкава заповед на невидимите гъвкави ръководители.

— С други думи, аз съм тук, но ме няма. Ще обикалям по ръба и всички ще са доволни.

— Вие сте луд, Матлок! Не съжалявам, че излизам от играта… Слушайте, така наистина е най-добре, вярвайте ми. И още нещо. Трябва да получа от вас документа, който ви е дал Лоринг. Изрична заповед.

— Така ли? — Матлок започна да се изправя от мръсния, тапициран с изкуствена кожа стол. — Аз пък виждам нещата иначе. Върнете се във Вашингтон и им кажете, че отказвам да се подчиня на тази заповед. Всичко хубаво, Свето писание.

— Играете си с огъня — внимавайте да не се наложи да ви затворим, за да ви предпазим от самия вас.

— Ще видим кой с какво си играе — рече Матлок, отблъсна се от масата, завъртя я така, че да задръсти пътя на агента и се устреми към вратата.

Чу скърцането на масата по пода — Хюстън я местеше, за да се измъкне. Чу също как Хюстън подвикна тихо името му, сякаш не знаеше какво да прави — хем искаше да го върне, хем се боеше да не го издаде. Матлок стигна до вратата, зави надясно и хукна с все сила. Попадна в тясната уличка и разбра, че поне се движи във вярна посока. Втурна се по нея, спря и се притисна към някаква врата. Зърна Хюстън в началото на уличката — той се движеше бързо покрай складовете и спокойно обядващите хамали. Имаше изплашен вид. Матлок разбра, че пътят към дома му е отрязан.

Смешно, мислеше си той, седнал в сепарето на „Бар-грила на Бил“. Да се върне там, откъдето само преди двайсет минути нямаше търпение да се махне. Смътно усещаше, че в това има някакъв смисъл — не по-малко от всичко останало. Трябваше да остане сам известно време и да размисли. Не можеше да поеме риска да се скита из улиците, където можеше да го засече невидимата армия на Грийнбърг — Хюстън. По някаква ирония на съдбата барът изглеждаше най-безопасен.

Извини се на настръхналия барман и предложи да плати счупената чаша. Обясни, че човекът, с когото беше разговарял, му дължи много пари, а не може да ги върне. Това обяснение на вече спокойния клиент беше не само прието от бармана, но и го издигна в собствените му очи до висоти, непознати в „Бар-грила на Бил“.

Трябваше да подреди мислите си. Набеляза си няколко неща, които трябваше да свърши, преди да поеме към Нимрод. Беше се появило нещо ново. Хюстън го бе казал, без да се усети. Пат трябваше да бъде в пълна безопасност. Трябваше да е спокоен за нея. Всичко останало в списъка му бе по-маловажно. Дрехите, наличните пари, непознатата кола, всичко можеше да почака. Може би сега ще трябва да промени стратегията си. Свръзките на Нимрод щяха да са под наблюдение, апартаментът му, всяко име от списъка на министерството — също.

Но най-напред Пат. Щеше да й осигури денонощна охрана. Ще я пазят открито, без никаква тайнственост. Ще я охраняват така, че и двете невидими армии да разберат — тя е вън от играта. Парите вече не бяха проблем. А в Хартфорд имаше хора, които професионално се занимаваха с това, което му трябваше. Знаеше го. Огромните застрахователни компании постоянно прибягваха до услугите им. Спомни си за един бивш преподавател от Катедрата по математика, който напусна Карлайл, за да стане застрахователен агент — това бе по-изгодно. Работеше в компанията „Етна“. Потърси с очи телефонен указател.

След единайсет минути се върна в сепарето. Договорът беше сключен с „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ на Бонд Стрийт в Хартфорд. Трима мъже щяха да дежурят денонощно, на смени по осем часа, за триста долара на ден. Разбира се, щеше да има и допълнителни разходи, включително за използуването на „Телелектроник“, ако се наложеше. „Телелектроник“ беше малко приборче, което сигнализираше с кратко писукане на притежателя си, ако някой го търсеше на определен телефон. От „Блакстоун“, разбира се, предложиха нов номер на телефона, който, то се знае, щяха да включат след дванайсет часа и за който естествено се заплащаше допълнително.

Матлок се съгласи с всичко, благодари и каза, че ще отскочи до Хартфорд по-късно следобед да подпише документите. Искаше да се срещне с мистър Блакстоун, само че по друга причина. Но Блакстоун заяви, че началник-отделът на „Етна“ по застраховките лично се е свързал с него по повод договора с мистър Матлок и затова с формалностите нямало защо да се бърза. До един час щял да изпрати първия екип в болницата. А случайно мистър Матлок да е роднина на Джонатан Мънро Матлок?… Началникът на отдела по застраховките намекнал, че…

Матлок въздъхна с облекчение. Блакстоун явно щеше да му е от полза. Бившият преподавател и настоящ служител в „Етна“ го беше уверил, че от Блакстоун по-добър няма. Скъпо излиза, но си струва. Повече от служителите му бяха бивши офицери от специалните войски и от флотското разузнаване. Предприятието беше нещо повече от търговско. Служителите бяха умни, находчиви и силни момчета. Освен това имаха разрешителни и щатската, както и местната полиция ги зачитаха.

Следващата точка в списъка му се отнасяше до дрехите. Смяташе да отиде до дома си и да вземе костюм, няколко чифта панталони и едно-две сака. Сега това отпадаше. Поне за момента. Щеше да си купи пътем дрехи и всичко необходимо. Парите щяха да се окажат по-голям проблем, тъй като имаше нужда от голяма сума в брой. Не искаше да пропусне съботната вечер, а в събота банките са затворени и нямаше откъде да си набави нужната сума.

Алекс Андерсън трябваше да му помогне. Щеше да излъже, като му каже, че Джонатан Мънро Матлок ще му бъде признателен, много признателен, ако днес му отпусне на него, на Матлок младши, голяма сума в брой. Разбира се, никой не бива да знае за това. И естествено за такава голяма услуга, оказана в извънработно време, ще последва възнаграждение. В крайно приемлива форма. И, разбира се, също поверително.

Матлок стана от разнищения, омазан стол и отново отиде при телефона.

У Андерсън възникнаха само мимолетни съмнения, свързани главно си поверителното естество на операцията. След като съмненията бяха уталожени, той даде да се разбере, че е банкер на място и ще окаже нужното съдействие. Всяка банка държи да задоволи молбите на добрите си клиенти. Е, ако някой от тях пожелае да изрази признателност… това си е негова лична работа.

Алекс Андерсън щеше да брои на Джеймс Матлок пет хиляди долара и да му ги връчи в три часа пред кинотеатър „Плаза“, където даваха „Нож във водата“ със субтитри.

Колата щеше да е най-малкият проблем. В града имаше две агенции за даване на коли под наем — „Бъджет Нашънъл“ и „Лъгзор-Елит“. Първата за студенти, втората за богати родители. Щеше да наеме от „Лъгзор“ кадилак или линкълн, да отиде до Хартфорд в друго бюро на „Лъгзор“ и да смени колата. От Хартфорд щеше да отиде в клона на „Лъгзор“ в Ню Хейвън и да повтори операцията. Когато плащаш в брой, не ти задават въпроси, а като даваш приличен бакшиш, може да очакваш и още по-голямо съдействие.

Вече можеше да започне.

— Хей, мистър! Вие ли сте Матлок? — Косматият барман се беше подпрял на масата, стиснал в дясната си ръка подгизнал мръсен парцал.

— Да — отвърна сепнато Матлок и шумно пое въздух.

— Някакъв човек току-що ми рече да ви предам, че сте забравили нещо отвън, на тротоара. Каза да побързате.

Матлок се взираше в него, без да мига. От уплах го сви стомахът. Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Отдели пет долара и ги подаде на бармана.

— Елате с мен до вратата. Само до стъклото и ми кажете дали е там.

— Разбира се… До стъклото.

Косматият барман прехвърли мокрия парцал в лявата си ръка и взе банкнотата. Матлок излезе от сепарето и тръгна с човека към полузакрития с перде мръсен прозорец.

— Не, няма го. Никой няма… Само една умряла…

— Виждам — прекъсна го Матлок.

Нямаше защо да излиза навън.

На ръба на тротоара с провиснало към канавката тяло лежеше неговата котка.

Главата й беше отрязана. Кръвта се стичаше по тротоара