Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (16)

Шестнайсета глава

Голяма част от отоците по лицето и около очите й бяха спаднали. Той взе ръката й, стисна я и още веднъж приближи лице до нейното.

— Ще се оправиш — успя да произнесе.

Едва се съдържаше да не се разкрещи, за да не даде израз на своя гняв и на чувството си за вина. Умът му не го побираше, че съществуват хора, способни да причинят подобно страдание на друго човешко същество. И за всичко беше виновен той.

— Джейми… Джейми? — Гласът й беше едва доловим, като на малко дете, устните й почти не помръдваха.

— Штт!… Не говори, ако те боли.

— Защо го направиха?

— Не знам. Но ще разберем причината.

— Не!… Не, недей! Те са… те са…

Дъхът на момичето секна, опита се да преглътне, но й беше почти невъзможно. Посочи чашата с вода на масичката до леглото. Матлок бързо я взе и я поднесе към устните й, като поддържаше Пат през раменете.

— Какво стана? Можеш ли да ми кажеш?

— Разказах… на Грийнбърг. Мъж и жена… дойдоха до масата. Казаха, че ти… ме чакаш… отвън.

— Добре, добре, ще говоря с Джейсън.

— Вече съм по-добре… Боли ме… но съм по-добре… наистина… Ще оздравея ли?

— Разбира се. Говорих с лекаря. Цялата си в рани, но няма нищо счупено, нищо сериозно. Каза, че след няколко дни ще си на крак, това е всичко.

Очите на Патриша Балантайн се проясниха и Матлок забеляза с ужас, че покритите й с шевове устни се опитват да се усмихнат.

— Борих се… борих се с тях… друго не си спомням.

Матлок със сетни сили сдържаше сълзите си.

— Знам. А сега стига приказки. Почивай си и не се тревожи. Аз ще поседя тук и ще си говорим с очи. Помниш ли? Веднъж каза, че когато сме между хора, си говорим с очи… Ще ти кажа един мръсен виц.

Тя се усмихна с поглед.

Той стоя, докато сестрата го изгони. Целуна я нежно по устните и излезе от стаята. Чувствуваше едновременно облекчение и ярост.

— Мистър Матлок. — Млад доктор с гладко избръснато лице се приближи до него при асансьора.

— Да?

— Търсят ви по телефона. Можете да говорите от сестринския кабинет на втория етаж. Елате с мен. Гласът по телефона беше непознат.

— Мистър Матлок, името ми е Хюстън. Приятел съм на Джейсън Грийнбърг. Трябва да се видим.

— Нима? Как е Джейсън?

— Добре. Бих искал да се видя с вас колкото може по-скоро. Матлок тъкмо щеше да му определи място за срещата веднага след първата си лекция, но си прехапа езика.

— Предаде ли Джейсън нещо… къде се намира или нещо от този род?

— Не, сър. Каза само да се свържем веднага.

— Разбирам. — Защо не произнасяше паролата?

— Грийнбърг определено каза, че ще ми съобщи… къде ще бъде.

— Това е в разрез с правилата на нашето министерство, мистър Матлок. Не биха му разрешили.

— Така ли?… Значи нищо не ви е помолил да ми съобщите?

Гласът от другия край на телефона леко, но забележимо се поколеба:

— Може да е забравил… Всъщност аз не съм говорил с него. Получих заповед направо от Вашингтон. Къде ще се срещнем?

Матлок усети тревога в гласа на Хюстън. Думата „Вашингтон“ бе произнесена по-високо, нервно.

— Ще ви се обадя по-късно. Дайте ми номера на телефона си.

— Слушайте, Матлок, обаждам се от телефонна будка и трябва да се срещнем. Наредено ми е!

— Да, не се съмнявам…

— Какво?

— Нищо. В града ли сте? В Карлайл?

Мъжът отново се поколеба. — Близо до университета съм.

— Кажете ми, мистър Хюстън… Градът умира ли?

— Какво? Какво говорите?

— Закъснявам за лекции. Потърсете ме пак. Сигурен съм, че ще ме намерите.

И затвори телефона. Лявата му ръка трепереше и по челото му бе избила пот.

Мистър Хюстън беше враг. Вражеският кръг се стесняваше.

Първата му лекция в събота беше в единайсет, което значеше, че има на разположение един час, за да уреди въпроса с парите. Не искаше да мисли, че в понеделник сутринта ще трябва да отиде в Карлайл. Не беше сигурен дали ще е възможно изобщо. Не знаеше къде ще бъде в понеделник.

Тъй като Карлайл беше типичен университетски град в Нова Англия, животът в него си течеше по установения стереотип. Всеки познаваше по име онези, чиито труд превръщаше ежедневието в леко, незабързано, твърдо установено съществуване. Механикът на гаража беше „Джо“ или „Мак“, управителят на книжарницата — „Ал“, зъболекарят — „Джон“ или „Уорън“, момичето от химическото чистене — „Едит“, банкерът, с когото Матлок имаше работа, бе „Алекс“. Алекс Андерсън, четирийсетгодишен, възпитаник на Карлайл, местно момче, успяло да прескочи градските стени и да влезе в университета, а след това и в двете среди да се чувствува в свои води. Матлок му се обади вкъщи и обясни каква е работата. Баща му му дал чек за голяма сума. След обира в апартамента искал незабавно да се разтовари от него. Би ли го посъветвал Алекс как да стори това? Да го изпрати по пощата? Как най-сигурно да го внесе на своя сметка? Не бил сигурен дали в понеделник ще бъде в Карлайл, а парите трябва да са му подръка. Алекс Андерсън предложи Матлок да подпише чека, да го сложи в плик, надписан лично от Андерсън, и да го пусне в пощенската кутия на банката. Първата работа на Алекс в понеделник сутринта щеше да бъде да се погрижи за останалото.

След това Андерсън попита в какви банкноти иска Матлок сумата и той го осведоми.

След като реши проблема с парите, Матлок се съсредоточи върху онова, което трябваше да се превърне в изходна точка. Не намери друго определение, а без определение не можеше — то дисциплинира. Трябваше да започне по правилата, макар че впоследствие — той добре го съзнаваше — всичко щеше да се обърка и всякакви правила и дисциплина щяха да отидат по дяволите. Защото бе взел решението.

Щеше да влезе в света на Нимрод. Строителят на Вавилон и Ниневия, ловецът на диви животни, убиецът на деца и старци, биячът на жени.

Щеше да намери Нимрод.

Като повечето хора на зряла възраст, несподелящи схващането, че всичко приятно е безнравствено, Матлок знаеше, че в щата Кънектикът, както и във всички останали щати, съществува гъста мрежа от хора, винаги готови да осигурят развлечения, на които гледат неодобрително и църквата, и съдът. Та кой застрахователен агент в Хартфорд не бе чувал за веригата от „антикварни магазини“ по Ню Бритън Авеню, където можеше да си осигури срещу умерено заплащане компанията на някоя млада дама? Кой от жителите на Олд Гринич не бе чувал за големите имения на север от Грйн Фармс, където залаганията можеха да засенчат и Лае Вегас? Колко съпруги на уморени бизнесмени от Ню Хейвън или Уестпорт не подозираха за различните „бюра за наемане на съпроводители“, процъфтяващи в Хамдън и Фейрфийлд? А за Норфолкс сред огромните имения, строени за прослава на сегашните пари и сегашните аристократи, изнесли се малко по на запад, за да избягнат съседството с новобогаташите? Говореше се, че там, в „старата родина“, се ширят най-чудати забавления. Къщи, потънали в сумрак, осветени от свещи, където на преситените се предлага всичко, което е в състояние да ги заинтересува.

Матлок знаеше, че именно там трябва да търси Нимрод. Той трябваше да е там. Защото макар наркотиците да бяха само една от въпросните услуги, предлагани от тази мрежа, там те бяха достъпни, както и всичко останало.

Ала нито една от тези игри, измислени за задоволяване на човешките слабости, не можеше да се състезава с магнетичното привличане на игралните домове. Хиляди хора, които не можеха да отделят време за сладостите на Сан Хуан, Лондон или Парадайз Айланд, имаха възможност за няколко безумни часа да забравят ежедневната скука, и то на един хвърлей място от къщи. На зелените сукнени маси за миг се печелеше репутация — с едно обръщане на зара, с едно изтегляне на карта. Там щеше да е изходната точка на Матлок. Там един млад мъж на трийсет и три години се готвеше да губи с хиляди, докато накрая някой се заинтересува от него.

В дванайсет и половина Матлок пресичаше площадчето пред дома си. Беше настъпил моментът за първата крачка. Неясните очертания на плана му постепенно придобиваха конкретни форми.

Би трябвало да чуе крачките, но не ги чу. Чу само кашлицата — кашлица на пушач или на човек, който е тичал.

— Мистър Матлок?

Обърна се и видя мъж почти на своите години, може би малко по-възрастен, наистина силно запъхтян.

— Да?

— Все не мога да ви хвана. Когато отидох в болницата, току що си бяхте отишли, а след това в погрешна сграда чаках крайно разсеян преподавател по биология с име, подобно на вашето. Дори малко прилича на вас. Същият ръст, телосложение и коса…

— А, да, Мърдок. Елиът Мърдок. Но какво се е случило?

— Не можа да проумее защо през цялото време му повтарям, че когато „старците се самоубиват, градовете умират“!

— Изпраща ви Грийнбърг!

— Точно така. Паролата ви, моля да ме извините, е доста зловеща. Продължавайте да вървите. Ще се разделим в края на пътеката и ще се срещнем след двайсет минути в „Бар-грила на Бил“ пред служебния вход. Намира се на шест преки южно от гарата. Ясно ли е?

— Не съм чувал за този „Бар-грил“.

— Само ще ви помоля да свалите вратовръзката си. Аз ще бъда с кожено яке.

— Явно избирате твърде изискани заведения.

— Стар навик. Икономисвам от парите за дневни.

— Грийнбърг каза, че ще работя с вас.

— Ще работите и още как! Той се пече на голям огън заради вас. Мисля, че ще го изпратят на работа в Кайро… Но е свястно момче. Много го обичаме. Гледайте да не го изложите.

— Исках само да питам как се казвате. Не очаквах проповед.

— Хюстън. Фред Хюстън. Ще се видим след двайсет минути. И махнете вратовръзката.