Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (14)

Четиринайсета глава

Матлок се събуди в стерилната белота на болнична стая. Щорите бяха вдигнати и слънцето ослепително се отразяваше в стените. В краката му стоеше сестра, която деловито и задълбочено пишеше нещо върху картон, прикрепен към леглото с тънка верижка. Той се протегна, но веднага спусна лявата ръка — ужили го остра болка в свивката на лакътя.

— Тази болка се появява на другата сутрин, мистър Матлок — обади се монотонно сестрата, без да вдига глава от картона. — Големите дози венозна упойка са убийствени, повярвайте ми. На мен самата не са ми правили, но съм се нагледала.

— Пат… Мис Балантайн тук ли е?

— Е, не е в тази стая! Божичко, бива си ги университетските ви нрави!

— Тук ли е?

— Разбира се. В съседната стая. Която възнамерявам да държа заключена! Господи, как живеете там на хълма!… Така! Готов сте. — Сестрата пусна картона, който шумно се удари в леглото и се залюля напред-назад. — Ползувате се с особени привилегии. Ще ви донеса закуска, макар че часът мина и то отдавна! Сигурно защото ще искат да платите сметка за целия ден… Ще ви изпишат след дванайсет часа, когато пожелаете.

— А сега колко е? Някой ми е взел часовника.

— Девет без осем минути — каза сестрата, като погледна часовничето си. — И никой не ви е взел часовника. Съхранява се заедно с другите ви вещи.

— Как е мис Балантайн?

— Ние не обсъждаме състоянието на пациентите си, мистър Матлок.

— Къде е нейният лекуващ лекар?

— Лекарят ви е един и същ, доколкото разбрах. Не е от нашите. — Начинът, по който сестрата изрече последните думи, трудно можеше да се нарече приятен. — Според картона ви ще дойде в девет и половина, освен ако не го извикаме по спешност.

— Извикайте го. Искам да дойде час по-скоро.

— Но моля ви… Няма нищо спешно…

— По дяволите! Извикайте го!

Щом Матлок повиши тон, вратата на стаята се отвори. Джейсън Грийнбърг влезе бързо.

— Чух те от коридора. Това е добър признак.

— Как е Пат?

— Момент, сър. Според нашите разпоредби…

Грийнбърг извади служебната си карта и я показа на сестрата.

— За този човек отговарям аз, госпожице. Проверете на регистратурата, ако желаете, но ни оставете сами.

Сестрата, професионалистка до мозъка на костите, разгледа внимателно картата и излезе.

— Как е Пат?

— Състоянието й не с розово, но ще се оправи. Прекара тежка нощ, а я очаква още по-тежка сутрин, след като поиска огледало.

— По дяволите видът й! Какво е състоянието й?

— Двайсет и седем шева по тялото, главата, устата и за разнообразие един на левия крак. Но ще се съвземе. Рентгенът показа само натъртване на костите. Няма счупвания, разкъсвания, нито вътрешни кръвоизливи. Мръсниците са я обработили професионално.

— Може ли да говори?

— Не А и лекарят не препоръчва. Има най-вече нужда от сън… И ти имаш нужда от малко почивка. Затова снощи те прехвърлихме тук.

— В къщата имаше ли ранени?

— Не. Смятаме, че бомбите са били хвърлени не с цел да убият. Първата се оказа малък заряд около пет сантиметра, била е закрепена отвън под перваза на прозореца, а втората се задействувала от първата — като фойерверките на Четвърти юли. Ти очакваше втория взрив, нали?

— Да. Мисля, че да… Искат да ни сплашат, нали?

— Да.

— Мога ли да видя Пат?

— По-добре изчакай. Лекарят смята, че ще спи до обяд. При нея има сестра да сменя компресите с лед и да й дава обезболяващи средства. Остави я да почива.

Матлок предпазливо седна на ръба на леглото. Започна да разтрива краката, ръцете и врата си и откри, че се чувствува, общо взето, не по-зле от друг път.

— Чувствувам се като махмурлия, само че без главоболие.

— Лекарят ти даде голяма доза. Ти беше… и това е естествено… доста развълнуван.

— Всичко помня. По-спокоен съм, но не смятам да се отричам от нито една своя дума… Днес имам две лекции. В десет и в два часа. Искам да ги проведа.

— По-добре недей. Сийлфонт иска да те види.

— Ще поговоря с него след втората лекция… После ще се видя с Пат.

Матлок се изправи и тръгна бавно към големия прозорец. Беше ясна слънчева сутрин, в Кънектикът се беше задържало хубаво време. Докато гледаше навън, Матлок си спомни как гледаше през един друг прозорец преди пет дни, когато за пръв път видя Джеймс Грийнбърг. Тогава беше взел решение, сега — също.

— Снощи ми каза, че няма да позволиш да ме отстранят от играта. Дано не си се отметнал. Няма да летя утре за Сейнт Томас.

— Няма да те арестуват. Обещах ти.

— А можеш ли да го предотвратиш? Каза ми също така, че ще те сменят.

— Мога да го предотвратя… Мога да възразя ио морални съображения — това е тайнствена фраза, която в превод означава, че мога да поставя хората в неудобно положение. Все пак искам да те предупредя. Ако създаваш усложнения, ще бъдеш задържан заради твоята собствена безопасност.

— Да, но ако ме открият.

— Това условие не ми харесва.

— Тогава забрави, че си го чул. Къде са ми дрехите?

Отиде до еднокрилия гардероб и го отвори. Панталонът, сакото и ризата му висяха на закачалки, обувките му бяха долу, а върху тях грижливо бяха сгънати чорапите. В единственото чекмедже лежаха долните му гащи и болнична четка за зъби.

— Хайде, моля те, уреди да ме изпишат и да ми върнат портфейла, парите и часовника.

— Какво искаш да кажеш с това, „ако ме открият“? Какво смяташ да правиш? — попита Грийнбърг, без да помръдне от мястото си.

— Нищо страшно. Просто ще продължа да правя… как го казваха твоите работодатели? — ограничено разследване. Лоринг спомена, че някъде трябва да съществува втората половина на онзи документ. Аз ще я намеря.

— Най-напред ме изслушай! Не отричам, че имаш основания…

— Ах, значи не отричаш? — Матлок се извърна рязко към федералния агент. Гласът му бе сдържан, но зъл. — Това не е достатъчно. Съгласяваш се неохотно! Аз имам големи основания! Те включват малкия ми брат, умрял в платноходката, кучия син Дюнойс, или както му е името, Лукас Херън и лежащото оттатък момиче. Предполагам, че вие двамата с лекаря знаете всичко, което й се е случило снощи, а аз мога само да гадая! Затова не ми говори за основания.

— По принцип сме съгласни. Просто не искам основанията да те изпратят при твоя брат. Това е работа за професионалист. Не е за дилетант! И ако изобщо продължаваш да работиш, настоявам да е съвместно с човека, който ще дойде на мое място. Това е много важно. Искам да ми обещаеш.

Матлок свали горнището на пижамата и се усмихна смутено.

— Обещавам. Всъщност не се виждам като вълк единак. Знаеш ли кой ще дойде на твое място?

— Не още. Вероятно някой от Вашингтон. Няма да рискуват с местен човек. Работата е там, че не знаят кой е подкупен. Но агентът ще ти се обади. Аз сам ще го въведа в работата. Никой друг не може. Най-добре да се разберем за парола. Предложи ти нещо.

— Кажи му да използува твоята поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.

— Май ти хареса, а?

— Не става дума за това. Просто е вярна.

— И при това много на място. Разбирам мисълта ти.

— Да, много е уместна.

— Джим, преди да си замина следобед, ще ти оставя един телефонен номер. Той е на родителите ми в Бронкс^[1]. Те няма да знаят къде съм, но аз ще им се обаждам всеки ден. Позвъни, ако се наложи.

— Добре, благодаря.

— Искам да ми обещаеш.

— Обещавам. — Матлок се засмя кратко, с признателност.

— Разбира се, при създалата се обстановка току-виж съм се обадил самият аз.

— Да не се връщаш към частната практика? — Вероятността е по-голяма, отколкото допускаш.