Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (13)

Тринайсета глава

— Значи никой не я е видял да си отива?

Грийнбърг вървеше зад разстроения Матлок от антрето към хола. От спалнята се чуваше гласът на Сам Кресъл, който крещеше възбудено в телефонната слушалка. Матлок го забеляза машинално, тъй като мислеше едновременно за няколко неща.

— Това там е Сам, нали? — попита той. — Знаели за Херън?

— Да. Обадих му се, след като говорих с теб…

А сервитьорките? Пита ли ги?

— Разбира се. Нито една не можа да ми каже нещо с положителност. Заведението беше пълно. Една каза, че може да е отишла до тоалетната. Друга намекна, че може би става дума за жената, която си тръгнала с двамата от една съседна маса.

— Нали на излизане трябва да минат покрай теб и щеше да ги видиш?

— Не е задължително. Ние седяхме в дъното. Там има две-три врати, които водят към терасата. През лятото, особено когато има наплив, на терасата изнасят маси.

— С твоята кола ли бяхте?

— Естествено.

— Не я ли видя някъде вън?

— Не.

— Имаше ли познати наоколо?

— Всъщност не съм и гледал. Бях… погълнат от свои мисли.

Матлок запали цигара. Клечката в ръката му трепереше.

— Ако питаш мен, видяла е някой познат и го е помолила да я закара вкъщи. Жена като нея няма да се остави току-така да я отведат против волята й.

— Знам. Мина ми през ума.

— Да не сте скарани?

— Може да се каже, че кавгата отшумяваше, но не беше свършила. Може да се е ядосала отново от повикването на телефона. Преподавателите по староанглийска литература рядко ги търсят по телефона в ресторантите.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен. Казах ти, че е много изнервена. Все баща й е в главата. Ще я потърся вкъщи, щом Сам освободи телефона.

— Смешен човек. Казвам му за Херън, той, естествено, изпада в ужас, настоява да говори насаме със Сийлфонт, отива в спалнята и започва да крещи така, че сигурно се чува в Мексико.

Мисълта на Матлок бързо се върна към Херън.

— Неговата смърт, самоубийството му, ще бъде най-големият шок в университета за последните двайсет години. Хора като Лукас не умират. И положително не по този начин…

Сам знае ли, че аз съм бил у Лукас?

— Знае. Не можах да скрия това от него. Предадох му почти всичко, което ти ми разказа. Накратко, разбира се. Отказа да повярва.

— Не го упреквам. Не е за вярване. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Пуснах докладна. Двама души от лабораторията по криминалистика вече са там. Извикахме и местната полиция.

При думата „полиция“ Матлок внезапно си спомни полицая в коридора на игрището за скуош, който отмина бързо, за да не го познаят. Беше разказал за случилото се на Грийнбърг, но той не можа да му даде никакво обяснение. Сега отново го попита:

— А какво става с полицая от корта?

— Засега поне обяснението е приемливо. Полицията в Карлайл има право три пъти седмично да ползува игрището. Това влиза в системата на взаимоотношенията между града и университета. Просто съвпадение.

— И ти го прие и се успокои?

— Казах „засега“. Проверяваме що за човек е. Досието му е безупречно.

— Той е расист и мерзавец.

— Може би ще те учудя, но това не е престъпление в тази страна. Спомни си закона за правата на човека.

Сам Кресъл излезе забързано от спалнята. Матлок забеляза, че е силно изплашен и се стресна — същото пепелносиво, безжизнено лице имаше Лукас Херън, преди да хукне към гората.

— Чух, че влезе — каза Кресъл. — Какво ще правим сега? Какво, по дяволите, ще правим?… Ейдриън не вярва на нито една дума от тази нелепа история! Аз също! Лукас Херън! Това е немислимо!

— Може би. Но е вярно.

— Защото ти го твърдиш! Откъде знаеш! Не си професионалист в тази област. Доколкото разбрах, Лукас е признал, че е помагал на някакъв студент наркоман.

— Той… те не са студенти.

— Ясно. — Кресъл млъкна за миг и погледна Матлок, после Грийнбърг. — В такъв случай настоявам да ми съобщите техните имена.

— Ще ги научите — спокойно му отвърна Грийнбърг. Продължавайте. Бих искал да чуя защо Матлок е сбъркал и защо историята е толкова нелепа и немислима.

— Защото Лукас Херън не е… не беше единственият преподавател, който се занимаваше с този проблем. Много от нас помагат с каквото могат!

— Не ви разбирам. — Грийнбърг се втренчи в Кресъл. — Е, добре, помагате. Но не се самоубивате, когато ваш колега научи за това.

Сам Кресъл свали очилата си и придоби замислен, тревожен вид.

— Има още нещо, за което дори не подозирате. От известно време го знам, но Сийлфонт е най-много в течение… Лукас Херън беше много болен. Миналото лято му отстраниха единия бъбрек. Но и другият беше поразен от рак и той го знаеше. Болките са били непоносими. Оставаше му малко да живее.

Грийнбърг наблюдаваше внимателно Кресъл, докато той си слагаше очилата. Матлок се наведе и угаси цигарата в пепелника на ниската масичка. Накрая Грийнбърг попита:

— Значи предполагате, че няма връзка между самоубийството на Херън и срещата му с Матлок днес следобед?

— Нищо не предполагам. Сигурен съм, че връзка съществува. Но вие не познавахте Лукас Херън. Целият му живот бе посветен на университета. Обичаше го повече, отколкото може да се обича жена или дете. Сигурен съм, че Джим ви го е казал. Ако внезапно е осъзнал, че този негов свят ще бъде разрушен, ще се разпадне на части, това би му причинило по-голяма болка от физическите страдания. Има ли по-подходящ момент да се самоубие?

— Дявол да те вземе! — избухна Матлок. — Твърдиш, че аз съм го убил!

— Може би — тихо отвърна Кресъл. — Не съм се замислял по въпроса. Нито пък Ейдриън.

— Но ти го каза! Каза, че съм отишъл там пиян и съм го убил! Все едно, че аз съм му прерязал вените!…

Кресъл заговори кротко:

— Не съм казал, че си бил пиян. Казах само, че си любител, а не професионалист. Любител, изпълнен с добри намерения. Смятам, че Грийнбърг ме разбра.

Джейсън Грийнбърг погледна Матлок.

— Има стара словашка поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.

Внезапен телефонен звън прониза въздуха. И тримата мъже трепнаха. Обади се Матлок, после се обърна към Грийнбърг: — За теб е.

— Благодаря. — Федералният служител взе слушалката от Матлок. — Грийнбърг… Ясно. Разбирам. Кога ще знаете? Дотогава вероятно ще съм тръгнал. Аз ще ви се обадя. После ще говорим.

Затвори телефона и остана до бюрото с гръб към Матлок и Кресъл. Деканът не издържа:

— Какво има? Какво се е случило?

Грийнбърг се обърна и ги погледна. На Матлок му се стори, че очите му са по-тъжни от друг път, което бе лош признак. — Ще искаме аутопсия.

— Защо?! — изкрещя Кресъл. — Защо, за Бога? Та той се е самоубил! Болките са били ужасни… Господи, не бива да го правите! Ако се разчуе…

— Ще стане тихомълком.

— Ще се разчуе и вие го знаете! Тук ще настъпи истински ад! Няма да разреша!

— Не можете да ни попречите. Дори аз не мога. Разполагаме с факти, според които Херън не се е самоубил, а е бил убит. — Грийнбърг погледна Матлок и му се усмихна криво. — И то не с думи.

Кресъл спори, заплашва, проведе втори разговор със Сийлфонт и накрая, като видя, че е безполезно, си тръгна побеснял.

Щом Кресъл тръшна вратата, телефонът звънна отново. Грийнбърг забеляза, че това разтревожи Матлок — не го сепна, а го разтревожи, може би дори го изплаши.

— Моля да ме извиниш… Опасявам се, че домът ти ще се превърне в дежурна полицейска база. Няма да е за дълго… А може да е Пат.

Матлок вдигна слушалката, заслуша се и изрече само две думи:

— За теб.

Грийнбърг пое слушалката, произнесе тихо името си и после цяла минута стоя неподвижен, загледан право пред себе си. Матлок отиде в кухнята. Не искаше да стърчи до него, докато той слушаше указанията на началника си.

Гласът от другия край на жицата бе казал още в началото: „Тук е Вашингтон.“

На масата лежеше празният плик, в който му бяха изпратили откровено лицемерното послание от Министерството на правосъдието. То беше още един признак, че най-страшните му опасения постепенно се превръщаха в действителност. Матлок започна да проумява, че страната, в която беше израснал, се превръщаше в нещо уродливо и разрушително, съвсем различно от онова, което обещаваше да бъде, което беше длъжна да бъде. Граалите^[1] се оказаха празни съдове от евтино вино, изглеждащи внушителни само защото бяха свикнали да ги мислят за свещени.

— Освободих телефона. Защо не се опиташ да се свържеш с мис Балантайн?

Матлок се вгледа в застаналия на кухненската врата Грийнбърг. Ето едно противоречие, агент, цитиращ поговорки, настроен твърде критично към системата, на която служеше.

— Да, ще се обадя.

Мина покрай Грийнбърг, който му направи път, влезе в хола и спря в средата на стаята.

— Страхотна поговорка. Как беше? „Когато старците се самоубиват, градовете умират.“ — Обърна се и погледна агента. — Мисля, че това е най-тъжната поговорка, която съм чувал.

— Значи не си философ. Разбира се, и аз не съм, но древните философи не биха я възприели като тъжна…

— Защо? Тя наистина е тъжна.

— Тя е вярна. Истината не е весела, нито тъжна, добра или лоша. Тя е просто истина.

— Един ден ще обсъдим това, Джейсън.

Матлок взе слушалката, набра номера на Пат и изчака десетина сигнала. Нямаше никой. Сети се за някои нейни приятелки и се зачуди дали да им се обади. Когато беше разстроена, Пат се разхождаше сама час-два или се обаждаше на някоя приятелка и двете отиваха в Хартфорд на кино, понякога сядаха на чашка в тихо заведение. Беше минал малко повече от час. Щеше да й даде още петнайсет минути, преди да се обади пак. Разбира се, мина му през ума, че може да е отвлечена — това дори беше първата му мисъл. Но не беше логично. „Чешърската котка“ беше пълна с народ, масите бяха поставени нагъсто. Грийнбърг беше прав. Където и да бе отишла, беше го направила доброволно.

Грийнбърг стоеше до кухненската врата. Не беше помръднал. Наблюдаваше Матлок.

— Ще опитам пак след четвърт час. Ако и тогава не се обади, ще започна да звъня у приятелките й. Както ти правилно забеляза, тя е с характер.

— Надявам се, че не сте от един дол дренки.

— В какъв смисъл?

Грийнбърг се разходи напред-назад из хола. Когато заговори, гледаше Матлок право в очите:

— Вече си извън играта. Край. Забрави писмото, забрави Лоринг, забрави и мен… Така трябва. Разбрах, че имате запазени места за Сейнт Томас за събота. Починете си. Така ще е по-добре.

Матлок издържа погледа на агента.

— Аз сам ще реша. На съвестта ми тежи един кротък старец, а в джоба ти е онази гадост. Забрави ли, че я подписах?

— Тя вече е без значение. От Вашингтон искат да излезеш от играта. И ти ще излезеш.

— Защо?

— Заради кроткия старец. Щом той е бил убит, могат да убият и теб. Ако това стане, следствието ще извади на бял свят някои протоколи, а и хората, възразявали срещу твоето участие в операцията, току-виж дали гласност на възраженията си в печата. Ти твърде много си забъркан в тази история. Не е нужно да ти го казвам.

— Е, и какво от това?

— Шефовете в министерството не желаят да ги наричат палачи.

— Ясно. — Матлок отклони погледа си от Грийнбърг и се приближи към ниската масичка. — Ами ако откажа? — Тогава ще те отстраня от играта. — По какъв начин?

— Ще те арестувам като заподозрян в убийство.

— Какво?

— Ти си последният, за когото знам, че е видял Лукас Херън жив. Сам призна, че си отишъл у дома му да го заплашваш.

— Да го предупредя!

— Въпрос на тълкуване.

Оглушителният грохот, който проехтя, беше тъй мощен, че и двамата се хвърлиха на пода. Стори им се, че цялата къща се сгромоляса. Въздухът се изпълни с прах, мебелите се събориха, стъклата се изпотрошиха, късчета дърво и мазилка се разлетяха из стаята и тя се изпълни с тежкия мирис на горяща сяра. Матлок познаваше миризмата на този вид бомби и рефлексите му задействуваха правилно. Вкопчи се в краката на дивана и зачака втория взрив — при детонация със закъснител загиват онези, които, обзети от паника, се изправят на крака прекалено рано. През пушилката забеляза, че Грийнбърг вече става, метна се към него и го събори на пода.

— Долу! Не ставай…

Разнесе се вторият взрив. По тавана се появиха черни петна. Ала Матлок усещаше, че експлозията не цели да убива. Беше нещо друго, което в момента не можеше да осъзнае. По-скоро отклоняваше вниманието, пречеше на съсредоточаването. Голям фойерверк, и толкоз.

Отвсякъде се чуваха ужасени писъци. В апартамента над неговия, съдейки по тропота, хора бягаха панически към изхода.

А след това към тези звуци се прибави още един, неспирен, откъм входната врата. Беше толкова зловещ, че Матлок и Грийнбърг скочиха и се втурнаха натам. Матлок рязко отвори вратата и се озова пред гледка, по-странна от която не можеше да си представи.

На прага лежеше Патриша Балантайн, увита в прогизнал от кръв чаршаф. От раните на гърдите й и от полуотворената уста шуртеше кръв, устните й бяха напукани и разранени. Очите бяха целите в синини, като в черни дупки, но се движеха. Движеха се.

В крайчеца на устата й се появи слюнка. Патриша се мъчеше да проговори.

— Джейми… — беше единствената дума, която успя да промълви, и главата й се килна настрани.

Грийнбърг се метна върху Матлок, отхвърли го встрани, към събралата се тълпа и закрещя:

— Полиция! Линейка!

Няколко души се разтичаха да изпълнят заповедите му. Тогава той притисна уста към устата на момичето, за да вкара въздух в изнемощелите му дробове, но разбра, че това всъщност е излишно. Патриша Балантайн не беше мъртва, просто бе изтезавана от хора, които си разбират от работата. Всеки разрез, всеки удар, всяко нараняване бяха причинили огромна болка, но не и смърт.

Понечи да я вдигне, но Матлок го спря — очите му бяха изпълнени със сълзи и омраза. Той внимателно отстрани ръцете на Грийнбърг и вдигна Пат. Внесе я вътре и я положи на разтерзания диван. Грийнбърг донесе одеяло от спалнята, леген с топла вода и няколко кърпи от кухнята. Повдигна одеялото и сложи мокра кърма върху кървящите гърди. Матлок, който не можеше да откъсне ужасен поред от премазаното лице, взе крайчеца на другата кърпа и започна да забърсва кръвта от обръснатата разранена глава и от устата.

— Ще се оправи, Джим. Виждал съм и друг път такива неща. Всичко ще е наред.

Но заслушан във воя на сирените, които приближаваха, той се питаше дали това момиче някога наистина ще се оправи.

Матлок безпомощно продължаваше да бърше лицето й, сълзите се стичаха по бузите му, очите му не мигаха. Заговори, като сдържаше риданията си:

— Сега вече никой няма да ме отстрани от играта. Само да опитат — ще ги убия!

— И аз няма да позволя — просто каза Грийнбърг.

Отвън се чу скърцане на спирачки и проблясващите фарове на полицейските коли и линейките запулсираха из стаята.

Матлок зарови лице във възглавницата до изгубилото съзнание момиче и се разрида.